Розмари Роджърс
Развратни игри (52)

51

След като хората на Доминик и гостите им, които, както се оказа, можеха да бъдат много свадливи, се нахраниха, Мариса и Лейли се заеха с миенето на посудата. По положението на луната Мариса отгатна, че вече е доста късно.

Нищо чудно, че Доминик бе взел със себе си жени! Те трябваше да готвят, перат и вършат всичко останало, с което мъжете смятаха, че е под тяхното достойнство да се занимават. Да не би да си въобразяваше, че я е спасил? Тя просто бе заменила едно робство с друго.

Не можеше да не си спомни песента, която пееше един от робите по време на пътуването им от Начес за Луизиана. След малко осъзна, че си напява тихо:

О, Боже, каква мъка, какво страдание,

по-зле отколкото в окови да лежиш.

По-добре стократно да умра,

отколкото така да страдам…

— Как ти хрумна? — учудено попита Лейли. — Нещастна ли си?

— Не зная — отвърна Мариса. — Всичко е толкова объркано — болка и копнеж… Вече и сама не разбирам какво става с мен.

Лейли я прегърна нежно.

— Това ще мине. Толкова се моля да откриеш онова, което търсиш. Само помисли какво биха правили без нас мъжете с цялото си високомерие и самовлюбеност. Ела, трябва да стегнем багажа, за да не им дадем възможност утре отново да си придават важности с ругатните си.

По-късно Мариса си легна на обичайното място недалеч от Трюдо. Тя се зави през глава, щастлива, че не трябва да става през нощта, за да сменя часови. Неспокойният й дух тъкмо бе отстъпил пред умората, когато някой я докосна по рамото.

Той се вмъкна под завивката и я взе в обятията си.

— Изглеждаш като животинче, което се опитва да се скрие — и самодоволно добави: — От днес нататък ще спиш до мен, разбрано?

Устните му погалиха шията й. Едната му ръка се плъзна към гърдите й, а другата към най-чувствителното място между бедрата й, докато тя не простена тихо. Луната блестеше в очите й, които Доминик обсипа с неочаквано нежни целувки. Тялото й бе море, а той — бурният вятър, който гонеше пред себе си вълните, все по-високи и по-високи, докато накрая не се разбиха край далечния бряг на забравата.

Не бе спала толкова дълбоко от седмици. Сякаш бе потънала като камък в дълбините на безсъзнателното. Събуди я гласът на Трюдо, който се бе покашлял, преди да заговори.

— Трябваше да тръгнем преди изгрев, капитане, забравихте ли?

Мариса осъзна, че ръцете й лежаха около врата на Доминик, и се отдръпна изчервена.

— Престанете да се правите на воайор и изчезнете. Трябва ли да събудите целия лагер?

Трюдо се засмя саркастично:

— Лагерът е буден вече почти час. Положих големи усилия да им попреча да ви събудят по-рано. Нямам нищо общо — припряно добави той, отстъпвайки крачка назад. — Вашите приятели, индианците, са твърде ранобудни.

През целия ден Мариса страда от изгарящо чувство за срам. Опитваше се да си дава вид, че не забелязва многозначителните погледи на мъжете. Дори команчите, които предния ден се бяха държали толкова високомерно и презрително, бяха започнали да гледат на нея като на човешко същество. Най-много обаче я вбесяваше това, че Доминик видимо се забавляваше.

— На теб, изглежда, ти е безразлично, когато те виждат гол — сърдито рече Мариса вечерта.

— За разлика от теб, аз не съм научен да се срамувам от тялото си — усмихнато отвърна той. Веднага след това обаче стана сериозен. — Наистина не е необходимо — погали я. — Имаш съвършеното златисто тяло на малка индианка.

Неочаквано я обзе необяснима ревност.

— С колко индианки си спал вече? — в следващия миг изпита желание да си отхапе езика, който отново си бе направил шега с нея.

— Не съм ги броил.

Беше си го изпросила. Защо не можеше подобно на него да приеме установилите се между тях отношения за нещо разбиращо се от само себе си? Нямаше право да му задава въпроси, съвсем неотдавна Доминик недвусмислено й бе напомнил това.

Не можеше да си върне думите, но и не искаше да се извинява.

Той попита все така безизразно:

— Да не би ти да си броила любовниците си?

— Не, но бих могла, ако се наложи. Най-напред беше ти. След това Филип, но не по времето, когато си мислиш, а едва като го принуди да влезе в ролята на воайор, после Кямил, и отново ти, докато…

— Мили Боже! Стига. Не искам да знам за това, разбрано?

Той я взе в обятията си, но това не я утеши. Душата й бе една голяма рана и тя искаше да му причини същото.

— Но аз искам да знаеш. Къде бях спряла? До Кямил, така ли? За него знаеш. След това дойде Наполеон. Изненадва ли те? Затова пък Педро не ме е докосвал с пръст. Кубинецът също. Той изгуби прекалено много време да ми обяснява какво очаквал от мен, както и да ме налага с камшик…

Не бе забелязала, че по лицето й се стичат сълзи, докато той не ги изтри нежно от страните й.

— Мариса. Моя бедна, малка, заблудена монахиньо!

Тя потръпна.

— Спести си съчувствието! Презирай ме, ако искаш, но си спести съчувствието за някой друг… за самия теб например, или за тези мъже, които те следват слепешком! Знаят ли изобщо в какво са се забъркали? Интересува ли те, какво ще стане с тях, когато испанските войници ви спипат. Играеш си със своя и техния живот. Мислиш ли, че винаги ще имаш късмет и ще се изплъзваш от смъртта?

Думите се сипеха, без да може да ги спре. Колко дълго бе таила всичко това в себе си?

Доминик я остави да излее всичко, което бе насъбрала в себе си. През цялото време лицето му остана безизразно. Когато думите й преминаха в хлипане, той я притисна към себе си и не я пусна, докато не се наплака. В първия миг след това тя се почувства странно успокоена.

— По-добре ли ти е сега?

Тя притисна мокрото си от сълзи лице към гърдите му.

— Да. Не!

— Тогава се опитай да поспиш — спокойно рече той.

Мариса с въздишка се притисна към него и той с неимоверно усилие на волята остана да лежи неподвижно.

Когато отвори очи и зърна червеното утринно слънце, Мариса се удиви с каква лекота Доминик се отърсва от съня. Той я отстрани от себе си, протегна се и веднага скочи на крака. След това я плесна и рече:

— Ставай, ставай! Трябва да прекосим реката преди слънцето да се е издигнало прекалено високо. За пръв път ще видиш испанската територия — „Земята на индианците“ както предпочитат да я наричат червенокожите.

Вече се бе отдалечил, преди Мариса да се събуди напълно и да стане. Този ден тя почти не го видя.

Прекосиха Ред ривър със саловете, които ден преди това бяха сковали набързо. Когато стъпиха на другия бряг, Доминик препусна напред заедно с команчите. Прекосиха малка горичка и неочаквано се оказаха в съвсем друга страна — докъдето поглед стигаше се простираше прерията, море от полюшваща се бизонска трева.

Всички изглеждаха в добро настроение. Команчите използваха жестове и мимики, съпроводени от откъслечни думи, които разбираше единствено Доминик.

Трюдо, който знаеше поне езика на знаците им, обясни на Мариса:

— Канят ни да посетим главния им лагер. Казват, че настъпвало времето на големия лов на бизони и испанските войници се криели в своите фортове далеч на юг, защото се страхували от народа на команчите.

— Мислех, че сме тръгнали на лов за диви коне — учудено рече Мариса.

Трюдо й хвърли кос поглед.

— Тук също има мустанги, но най-много са на югозапад, където земите се напояват от Тринити и Бразос. Натам сме се запътили, но преди това… по-добре да имаме команчите за приятели, отколкото за врагове. Ако се възползваме от гостоприемството им, няма да ни сторят нищо — той й се усмихна. — Вие, разбира се, не можете да знаете какъв късмет е това. Обикновено команчите са във вражда с всички — и с белите, и с останалите индиански племена.

Мариса го гледаше въпросително. Трюдо сви рамене.

— По-добре питайте капитана. Знам само, че се е сприятелил с команчите, когато е бил тук за пръв път. Тогава всички земи наоколо принадлежали на Испания, също и Луизиана. Той живял известно време сред команчите, което също е необичайно — след известна пауза добави безизразно: — Казват, че като дете живял в едно от ирокезките племена. Трябва да е било малко преди Гражданската война. Може би това има нещо общо. Дори семинолите, далеч надолу, във Флорида, са били свързани с Петте племена.

— Петте племена?

Трюдо направи рязък жест с ръка.

— Не мога да ви разкажа цялата индианска история! Това би отнело прекалено много време. Сега ме извинете, чака ме работа.

Тя замислено го проследи с поглед. С всеки изминал ден Доминик бе за нея все по-голяма загадка. Що за детство и юношество бе имал? Колко пъти я бе използвал и наранявал, без да го е грижа за чувствата й? Но през предишната нощ се бе показал нежен и любвеобилен. Щеше ли да го разбере някога? Небрежно подхвърлените думи на Трюдо й бяха подсказали, че отговорът на загадката навярно се крие някъде в миналото.

Тя потръпна при спомена за зловещата нощ в Корнуол. Добре помнеше думите на възрастната жена — как се казваше, — която се хвалеше, че служела на Синклерови откакто се помни: След отпращането на сина й тя се поуспокои и стана по-покорна, но почти не преставаше да плаче… Всъщност трябваше да увисне на бесилото заедно с останалите, но той бе Синклер, така че му се размина и бе изпратен във флота…

Боже мой, що за детство бе имал?

Да, аз съм едно законно копеле, бе казал веднъж в Париж. Маркиз Ройс го бе мразил и бе желал смъртта му. Не стига, че бе измъчил до смърт клетата си съпруга, лейди Пеги, но се бе опитал да стори същото и със сина си.

Ами Доналд? Какво бе станало с Доналд? Той бе споменал, че понякога Доминик го хващали дяволите…

Заета единствено със собственото си нещастие и собствената си омраза, тя никога не бе обръщала внимание на тези случайно подхвърлени реплики. Какво се бе променило? И какво бе крепило Доминик през цялото това време? Той бе закърмен с омраза. Откъде можеше да знае какво е любовта, когато бе научен, че за да оцелее, трябва да отвръща на удара с удар? Ти си заложница и жена, която нощем го топли, нищо повече — помисли си Мариса. Спомни си красивата богата Джейн Байрон, която го очакваше да се завърне. Разбира се, двамата щяха да се оженят, ако изобщо се върнеше. Но щеше ли Доминик да се раздели с природата си на авантюрист?

Неволно Мариса го потърси с поглед, сякаш имаше нужда от талисман да я предпази от лошите предчувствия. Онова, което видя, обаче я накара да смръщи чело и да стисне устни. С помощта на двама команчи, надничащи иззад гърба му и от време на време правещ някакви непонятни знаци, Доминик чертаеше нещо като карта. Шпионаж! Усети да я сковава страх. За какво му бе карта, когато толкова добре познаваше местността? За кого бе картата? И защо всички бяха въоръжени до зъби? Мили Боже, какво кроеше той?

Сякаш усетил безпокойството й, Доминик вдигна поглед и за миг се взря в угриженото й лице. След това продължи заниманието си и я остави на страховете й.