Розмари Роджърс
Развратни игри (31)

30

— Заминаваме за Корнуол — рече Филип с неприсъща за него решителност. В отговор на въпросителния й поглед обясни: — Трябва да говоря с чичо си. Освен това, той би желал да те види. Да ни види. Има голямо имение в Ямайка, което иска да припише на нас. Разбираш ли какво значи това? Няколко години в изгнание, но ще живеем сред лукс и ще бъдеш обслужвана от роби. А когато се освободиш от бремето на брака с Доминик, ще се венчаем и ще се върнем в Англия като мъж и жена. Що се отнася до живота в Ямайка, там от самото начало ще се представяме за съпрузи. Както виждаш, няма място за безпокойство. Ще се погрижа да бъдеш щастлива, кълна се!

Филип ликуваше. Изглежда, не изпитваше никакви съмнения и опасения. Движеха се с главоломна бързина и спираха само за да сменят конете. Пренощуваха в една станция за смяна, където Филип нае две стаи и обясни на стопанина, че е братовчед на графиня Станбъри, чиято камериерка се разболяла по пътя. Тъй като на каретата им имаше герб и бяха съпровождани от въоръжени конници, мъжът се въздържа от повече въпроси и дори изпрати дъщеря си да помогне на графинята.

Въпреки физическата и душевна умора, Мариса спа неспокойно. Утрото настъпи твърде скоро и те отново потеглиха. Тя усещаше потисканото вълнение на Филип, но се въздържаше да му задава въпроси. Намираше за редно да го остави насаме с мислите му.

Защо не изпитваше нищо? Чувстваше се съвсем празна. Беше с Филип… съвсем близо до своето избавление и свободата. Трябваше да се радва! Наистина не знам какво искам — уморено си помисли тя, облегна глава назад и затвори очи, та Филип реши, че е заспала. Неочаквано видя разкривеното от омраза лице на мадам Дьо л’Егъл. Възможно ли бе маркизата да е фанатичният убиец? Тя познаваше всички, а имаше и мотив. Тогава обаче се появи лицето на Доминик, а в ушите й прокънтя подигравателният му смях. Той ли беше? Той ли я бе изнасилил и жигосал? Но защо? Дори само мисълта за това, как му се бе отдала в нощта, когато той я бе нарекъл „Пепеляшка“, я изпълни с погнуса и самопрезрение. Всичко това бе прекалено много за нея. Не искаше да мисли за нищо, предпочиташе да мечтае за бъдещето си с Филип.

Трябва да бе задрямала, защото следващото нещо, което усети, бе как Филип внимателно я разтърсва за раменете.

— Скоро пристигаме. Вече мирише на море.

Едва сега Мариса се сети, че Корнуол се намира край морето, до самия бряг. Тази мисъл я ужаси.

Имаше нещо отблъскващо в стария замък със слепи, забулени от мъглата прозорци. Тя изпитваше антипатия към цялата тази част на Англия с нейната кървава история и преданията за вещици и коболди.

Мъглата пълзеше откъм морето все по-нагоре по назъбените крайбрежни скали, прокрадваше се между почернели стари дървета, докато не стигнеше парка, не полепнеше по къщата и не се просмучеше през каменните стени. Следваше каретата и я обвиваше в млечнобели валма, които поглъщаха тропота на конете.

Ездачите с тях скочиха от конете и ги поведоха за поводите, а Филип помогна на Мариса да слезе. Колко тихо бе всичко! Дори възрастният прислужник, който им отвори вратата, ги поздрави мълчаливо. Никакви светлини, в антрето гореше една-единствена лампа, която едва-едва разпръскваше полумрака. Когато влязоха, Мариса се вкопчи в ръката на Филип.

— Чичо ми…? — припряно попита той.

Симънс поклати глава.

— Преди половин час отпрати лекаря. Също и повечето от по-младите прислужници. По заповед на негова светлост бе затворена половината къща, но за вас има приготвени стаи.

Зад прислужника безшумно бе изникнала някаква възрастна жена с колосана сива пола. Изпод бялото боне блестяха малки птичи очички, от които струеше неприкрито любопитство. Когато се усмихна, тънките й устни изчезнаха в мрежа от бръчки.

— Помните ли ме, господин Филип? Искам при Парсънс — казвахте винаги, когато се нараняхте — тя ще ми помогне. Още помня как дивакът от колониите едва не ви уби. Аз превързах раните ви…

— Разбира се, Парсънс! — възкликна Филип и въпросително погледна Симънс, който едва доловимо сви рамене.

— Нареждане на негова светлост. Той не искаше някоя от лекомислените девойки от селото да обслужва графиня Станбъри. Парсънс винаги е била предана на рода Синклер — каза той. — Доведете я. И аз я доведох.

— Да, да, негова светлост знае кой му е предан. Дойдох с удоволствие, макар че разполагам с известни средства и не ми се налага да работя. Негова светлост се погрижи за това.

— Да, да — смутено рече Симънс, гузно поглеждайки Мариса. — Парсънс беше камериерка на покойната маркиза, милейди, а след това икономка. Тя се оправя добре тук и вече е проветрила стаята ви и оправила леглото. Ако нямате нищо против…

— Разбира се, че няма нищо против, нали така, скъпа? — Филип я бе уловил за ръка и сега утешително стискаше дланта й. След миг й прошепна тихо: — Ще отида да се осведомя за състоянието на чичо ми и да разбера какво е станало тук през последните дни. Като си починеш, ще се видим в малкия салон, става ли? — той се извърна. — Парсънс, покажи на графинята стаята й и се погрижи да не й липсва нищо.

Възрастната жена се усмихна отново и направи скован реверанс. Волю-неволю Мариса се остави да бъде отведена в стаята й, докато Филип шепнешком разговаряше със Симънс.

Защо я бе оставил на грижите на тази старица? Мариса се опитваше да бъде любезна с Парсънс, която запали камината в голямата стая и отдръпна старомодния балдахин на леглото. Докато вършеше това, тя обясни, че в тази стая била прекарала последната си година покойната маркиза, негова светлост седял долу и я чакал да умре.

Мариса потръпна и се опита да насочи разговора към по-безобидни теми, но когато бе внесен багажа й, възрастната жена настоя лично да се заеме с разопаковането. През цялото време, докато вършеше това, тя не преставаше да бъбри с хрипкавия си глас.

Колко много знаеше за семейството! Тайни, които Мариса никога не би узнала, тъй като нито Филип, нито Доминик обичаха да говорят за миналото. Докато разресваше косата си пред тоалетната масичка, тя неволно започна да дава ухо на разказа на възрастната жена за ирландката, която бе станала жена на маркиза, а след завръщането им от Америка трябвало да прекара последните си години зад заключената врата на тази стая заради прогресиращо умопомрачение.

— Посещаваше я единствено господин маркизът. Разбира се, когато се качваше, той винаги ме отстраняваше — с леко негодувание рече Парсънс. — След тези посещения състоянието й винаги се влошаваше. След отпращането на сина й тя се поуспокои и стана по-покорна, но почти не преставаше да плаче. Наистина не го бе възпитала добре. Помня… След смъртта й негова светлост и сър Антъни се върнаха от Лондон… По това време синът й лежеше в тъмница, тъй като се бе забъркал в някакво въстание в Ирландия… Трябва да е било 1797-ма или 98-ма? Трябваше да увисне на бесилото заедно с останалите, но той бе Синклер, така че му се размина и бе изпратен във флота. Това бе грешка, о, да, защото не умря, а продължи да безчинства, като се върна и докара господаря до смъртно легло. Но французинът ще му плати. Ще се оженят ли госпожа графинята и господин Филип? Аз ще им служа. Винаги ме викат, когато тук в замъка, нещата не вървят.

Изведнъж стаята се бе превърнала в огромна килия, която огънят населяваше с гротескни сенки. Сребърната четка за коса на Мариса издрънча върху тоалетната масичка. Младата жена направи всичко възможно да изглежда спокойна, докато се изправяше.

— Слизам долу. Филип… господин Синклер ме очаква.

В продължение на един безкрайно дълъг миг тя се опасяваше, че възрастната прислужница няма да я пусне и ще я заключи в стаята.

— Вечерята все още не е готова. Освен това, ако сте уморена, бих могла да ви я сервирам в стаята. Маркизата никога не слизаше долу… той не й позволяваше.

— Аз не съм покойната маркиза, а и както вече ви казах, господин Синклер ме очаква.

Възрастната жена й стори път, мърморейки. Ако можеше, Мариса би взела стъпалата тичешком, но слабото осветление не й позволяваше. Няма да прекарам сама с нея нито минута повече, кълна се. Ще спя при Филип. Все ми е едно какво ще кажат хората! Маркизът със сигурност няма да има нищо против, ако все още изобщо съзнава какво става около него. Трябва да склоня Филип, дори да ми се смее, че съм се уплашила от приказките на една изкуфяла старица…

Защо се бе съгласила да дойде в тази тъмна, неприветлива къща при един смъртно болен, който се опитваше да диктува живота й. И къде ли бе загадъчният французин, който уж не можел да отплува с приятелите си за Франция? Ами ако разбере, че съм ги предала, преди още да сме се махнали оттук? Обзе я почти непреодолимо желание да избяга. Сякаш в отговор на страховете й прозвуча някакъв вик, последван от толкова ужасяващ писък, че Мариса едва не изпадна в несвяст.

Бе се вкопчила в перилата на стълбището и не смееше да си поеме дъх.

Някой изтича покрай нея и макар да не бе разпознала силуета, страхът да не остане сама в тъмното антре я накара да го последва опипом, повдигайки с треперещи ръце полите на роклята си.

Някаква врата зееше отворена. В тази стая стоеше креслото на маркиза, който не искаше да бъде носен като инвалид нагоре-надолу по стълбите. Тук бе спрял Симънс, когото Мариса едва сега разпозна.

— Боже мой, това е убийство! — чу тя хрипкавия глас на Филип.

Креслото бе обърнато, а тялото на маркиза беше безжизнено на пода с разкривено посиняло лице и празни, вперени в тавана очи. Наполовина върху него лежеше Дюран. Кръвта му изтичаше през някаква рана на гърдите, а дланта му все още конвулсивно стискаше дръжката на шпагата.

— Убийство! — повтори Филип. — Ти ги уби и ще си платиш за това!

— Майка ми бе убита бавно и мъчително. Това е отплатата. И ако някой е убил чичо ти, то това е скъпият ти приятел, който се стовари върху му с цялата си тежест. Не забравяй, Филип, че когато организираше този дуел между мен и Дюран, ти се погрижи за свидетели.

Доминик! В ръката му имаше шпага, от която капеше кръв.

Мариса не можеше да откъсне поглед от сребристосивите, пронизващи я като кинжали, очи. До труповете бе коленичил някакъв мъж с тъмни дрехи, който вдигна поглед с въздишка и рече меко:

— Вярно е, че двамата с колегата ми бяхме изпратени тук от лондонската полиция като свидетели на дуела. Всъщност сър Робърт ни нареди да го сторим, въпреки нежеланието ни. Дуелът протече по правилата, господин Синклер, макар за жалост краят му да бе трагичен. Господата се дуелираха с шпаги, а негова светлост наблюдаваше и говореше през цялото време. Ще отбележа най-същественото от думите му в рапорта си. Задължението ми като свидетел е просто да опиша достоверно случилото се и мога да кажа само, че дуелът протече според правилата и смъртта на негова светлост е плод на нещастно стечение на обстоятелствата — той въздъхна отново.

— Прав е, Филип! Като директор на полицията на графството, мога само да съжалявам, че се оставих да бъда убеден от Лео да присъствам на този дуел. Аз също ще потвърдя пред съда, че двубоят беше напълно честен. Ако изобщо някой е бил облагодетелстван, то това бе французинът, на което ви обърнах внимание още в началото.

Директорът на полицията бе елегантно облечен мъж с червено лице и старомодна перука. Присъстваше още един, невзрачен на вид — очевидно колегата на полицейския инспектор от Лондон. В съзнанието на Мариса ярко се отпечатваха всички тези подробности, както и нервно потрепващите мускули на лицето на Филип.

— Какво ме интересува! — извика той. — Това си бе убийство и аз няма да позволя това копеле да наследи маркиза на Ройс! Той е дезертьор и бунтовник, мястото му е на бесилото. Освен това е и пират. Ще видим как ще обори обвиненията, които ще повдигнем срещу него двамата с баща ми.

— Докато обвиненията бъдат повдигнати и доказани по законния ред, аз съм шестия маркиз Ройс — студено отвърна Доминик. — Сега тази къща ми принадлежи, а това тук е жена ми, която ти бе така любезен да доведеш. Учуден съм, че не носиш траур, скъпа. Не очакваше ли, вече да си вдовица?

Неспособна да отрони нито звук, Мариса внезапно почувства, че й се гади и притисна длани към устата си.

Без да сваля поглед от нея, Доминик рече бавно и отчетливо:

— Прелюбодейка и предателка!

В този момент Филип избълва с треперещ от омраза и същевременно ликуващ глас:

— Мариса е моя любима! Двамата с нея ще избягаме и ти не можеш да ни спреш. Ще имаш време да помислиш върху това в затвора, докато чакаш примката на палача!

Мариса го погледна, изненадана от решението му да избере за разкритието си точно този момент, след това извика, виждайки го да вади някакъв пистолет от едно сандъче на масата.

— Или сега, преди да умреш! — просъска той.

Проблесна ослепителна светкавица, последвана от оглушителен трясък. Мариса се олюля и се свлече на колене. Стаята се бе изпълнила с дим.

— Боже мой, какво стана?

Гласовете сякаш идваха някъде много отдалеч.

— Това бе планирано от самото начало, сър — гласът беше на Симънс. — Дуел с пистолети. Господин Дюран подготви пистолетите по нареждане на негова светлост, но противникът му настоя за дуел с шпаги.

— Значи Дюран е трябвало само да стои с пистолет в ръка и да гледа как противникът му става на парчета. Боже мой, през живота си съм видял доста, но нещо подобно — никога.

Някой помогна на Мариса да седне в едно кресло и поднесе до устните й чаша вино. Погледът й се плъзна към Филип — по-точно към онова, останало от него — и тя усети да й се гади. Главата й обаче неумолимо бе наведена назад и тя трябваше да преглътне червеното вино, капчици, от което се стекоха от ъгълчетата на устните й… като кръв.

— Какво да правя сега. За Бога, наистина не знам. Трима мъртви. Как ще обясня всичко това… в мое присъствие. Ще трябва да подам оставка… — гласът на директора на полицията звучеше отчаяно.

— Сър Робърт ще ни откъсне главите — рече единият от двамата лондонски полицейски инспектори.

Мариса усети нечии железни пръсти да се впиват в китката й.

— Ще позволите ли да изведа жена си на чист въздух, докато вие решите какво да правите? Не се безпокойте, господа. Нямам намерение да я убивам, поне не тази вечер.

Тя го последва, минавайки като лунатичка покрай малката групичка, привлечени от изстрела прислужници, сред които ридаещата госпожа Парсънс. Без да се колебае, той поведе Мариса към входната врата и двамата се озоваха в млечнобялата мъгла. Скоро свиха от чакълестата алея в гъсталака. Сега клоните на дърветата безмилостно шибаха лицето й, а тя дори не смееше да попита къде отиват.

Стори й се напълно естествено и неизбежно да се окажат на някаква полянка, където нетърпеливо ги очакваше мъж с ниско нахлупена над очите селска шапка. Непознатият държеше за поводите два коня.

— Най-сетне! Доста дълго продължи! Вече мислех да се метна на коня и да офейкам.

— Стига, стига — Доминик тикна в ръката му няколко монети. — Това тук ще те утеши.

Мъжът се засмя.

— Така си е. Ще ви отведа до кораба, а след това ще ми дадете остатъка от възнаграждението — той ловко се метна на коня.

Доминик вдигна Мариса на седлото на другия кон, качи се зад нея и обви ръка през кръста й. Не пророни нито дума.

Мариса имаше чувството, че вече е преживяла всичко това и че се връща назад, все по-назад, докато накрая реалността не се разтвори в мъглата.