Розмари Роджърс
Развратни игри (17)

16

Направи го само за да погоди номер на Филип — сърдито си мислеше Мариса. И за да се предпази от възможните последици от действията си, след като всичко бе излязло на бял свят. Но каквото и да го бе подтикнало към тази постъпка, той бе дал обещание да се ожени за нея и Мариса не можеше да се противопостави по никакъв начин.

През следващите няколко дни с болезнена яснота осъзна, че няма изход от капана, в който се бе оказала. Трябваше да се омъжи за Доминик Чалънджър, макар да бленуваше по Филип и да копнееше да му обясни всичко…

Пленница на времето и обстоятелствата, тя не можеше да избяга от съдбата си. Непрекъснато бе обградена от хора, които не даваха и пет пари за чувствата й. Леля й непрестанно я обсипваше с упреци и току повтаряше с беззвучен глас, че трябвало да е благодарна за късмета си. Мариса с мъка се сдържаше да не й каже какво мисли за безсрамието й да омъжи собствената си племенница за своя любовник. Беше убедена, че двамата продължават да се срещат, при това с положителност не само за да уточняват подробностите около сватбата. Наполеон Бонапарт, чието отношение към нея неочаквано бе станало студено и дистанцирано, бе дал съгласието си за тази женитба и бе пожелал щастие на Мариса.

До деня на сватбата и дори малко преди церемонията, Мариса все още не можеше да повярва, че наистина трябва да се омъжи за човека, когото мразеше и презираше повече от всеки друг.

Не бе виждала Филип от злокобната съдбовна нощ, в която той мълчаливо й бе обърнал гръб и се бе отдалечил заедно с маркиз Отранто.

Докато се усети — така й се струваше — бе напъхана в някаква бяла сватбена рокля от коприна и дантела. Хортензия й помагаше да се облече, а от топлите й лешникови очи струеше съчувствие. Единствено тя разбираше какво е да си принудена да се омъжиш за някого, когато сърцето ти е другаде.

Мариса едва разпозна лицето си в огледалото — лице на марионетка, на което само големите златистозелени очи издаваха някакъв живот.

— Не искам! — повтаряше тя. — От всички мъже на света той е последния, за когото бих поискала да се омъжа. Ще кажа „не“, нека всички разберат колко ми е противен!

— Няма да го направиш — с необичайна твърдост рече Хортензия. — Трябва да се подчиниш. Как, мислиш, се почувствах, когато майка ми каза, че трябва да се омъжа? Още като младоженци не се обичахме. А сега има само ревност и недоверие… О, прости ми! Нямах намерение да ти говоря за себе си, а само да ти обясня, че ти също ще го преживееш. Може би така е най-добре и за двама ви. Не е чак толкова трудно да се примириш с някои неща, а и е безсмислено да се бунтуваш.

Тези думи все още отекваха в съзнанието й, когато заедно с маркиз Беневен, който трябваше да я отведе до олтара, изкачваше широкото стълбище към двореца Малмезон. Тук щеше да се състои венчавката — скромна церемония, последвана от малко празненство. Така бе най-добре… Мариса се питаше колко ли хора биха искали да знаят причината за неочакваната й сватба с един американски капитан със съмнителна слава. От самата си поява в изисканите среди на парижкото общество тя бе обект на всевъзможни клюки и предположения, а сега злите езици съвсем щяха да се развихрят! Всичко това й бе безразлично, не искаше да мисли за бъдещето, но от главата й не излизаха последните, припряно прошепнати, думи на Хортензия:

— Не се безпокой, ще продължат да те покровителстват.

Какво трябваше да означава това? Нима искаше да й каже, че веднъж омъжена, Мариса трябваше да стане любовница на Наполеон? В крайна сметка той бе свикнал да получава онова, което искаше.

Златният салон изглеждаше препълнен. Мариса уплашено спря на прага и се наложи Талейран да й прошепне:

— Не се изнервяйте, дете мое. Помислете за всички онези жени, които са се венчали не само веднъж, а по няколко пъти. Докато се усетите, всичко ще е свършило.

Тя стисна зъби. О, Боже, нима бе истина?

Зазвуча тиха музика — някаква очарователна мелодия от Моцарт. Чуваше се шумолене на коприна и сатен, а всички погледи бяха обърнати към Мариса. Тя зърна Наполеон — внушителен в генералската си униформа, но сериозен и блед, а до него, подобен на сянка, Люсиен Бонапарт, който се усмихваше криво.

Залата се завъртя пред очите на Мариса, но Талейран неумолимо я водеше към мъжа, който трябваше да стане неин съпруг. Не можеше да е истина. Студени сиви очи, изглеждащи сребристи на светлината, тъмно, опасно лице на разбойник. Защо не можеше на неговото място да е Филип? Той би я гледал любвеобилно с небесносините си очи. Тя щеше да му се усмихне в отговор — също така нежно и открито.

Като в някакъв унес произнесе съдбовното „да“. Сивокосият служител извърши церемонията делово и лаконично. Мариса се радваше, че във Франция бяха позволени само гражданските бракове — имаше чувството, че не би понесла фалшивия блясък на църковния.

Дори и след края на церемонията всичко си остана все така недействително. Доминик не я целуна, а само стисна ръката й толкова силно, че сватбения пръстен се вряза в пръста й. Последваха поздравленията. Мариса имаше чувството, че чува нечий чужд глас да благодари беззвучно. Почти не докосна изисканите блюда от сватбената вечеря. По залез-слънце, на терасата, където горяха стотици свещи и факли, имаше танци. Пи шампанско, докато я заболя главата. Лицето я болеше от изкуствените усмивки. Кога най-сетне щеше да свърши всичко това? А после какво?

Тя танцува с мълчаливия си съпруг, с маркиз Беневен, с Люсиен, дори с Наполеон, който надуто я упрекна, че не му се е доверила от самото начало. Тя не знаеше какво да отговори.

— Изглеждате като призрак — рече той и изведнъж гласът му прозвуча угрижено. — Време е да се оттеглите с дамите. Ще ви изпратя при тях — така ще бъдете спасена — след кратка пауза добави тихо: — Не се безпокойте. Уредил съм да прекарате нощта тук, разбира се, след едно официално изпращане.

Мариса не схващаше смисъла на думите му. Малко след това бе отведена. Докато дамите й помагаха да се преоблече, без да престават да бъбрят, усети световъртеж и постави ръка пред устата си.

— Скъпа, нали няма… — прошепна й Едме. — Всичко е от вълнението. Повярвай, за твое добро е. Не прави такава физиономия! Сега си графиня Станбъри, а един ден навярно ще станеш и маркиза. Не разбираш ли какво означава това?

Мариса бе вече с рокля от тъмночервено кадифе. Едме постави на главата й боне и тикна в едната й ръка дантелена кърпичка.

— Нямаш нужда от наметка и без това скоро ще се върнеш. Тогава ще си поговорим на спокойствие и ще ти обясня всичко.

Гняв разпръсна мъглата в главата й. Все още се отнасяха с нея като с дете. Уреждаха всичко без нейно знание и съгласие, без да се интересуват от чувствата й!

Върнаха я в златния салон, където всички вдигнаха тост и тя трябваше да пие нещо много по-силно от шампанско, от което очите й се наляха със сълзи. Отведоха я към малка странична врата, там чакаше Доминик. Наметката с качулка му придаваше зловещ вид.

Поне гласът му й се стори познат, когато промърмори сърдито:

— Къде се бавиш? Конете започват да стават нетърпеливи — в следващия миг бе натикана в някаква закрита карета, а Доминик попита: — Нали нямаш нищо против да поема юздите? В буквалния смисъл… Свикнал съм сам да управлявам.

Колата потегли толкова рязко, че Мариса политна назад. Какво правеше той? Да не би да искаше да обърне каляската и да я убие? Не знаеше откъде й бе хрумнала тази мисъл, но не можеше да се отърве от нея, докато се мяташе насам-натам в бясно летящата карета. Неочаквано копитата на конете и колелата затрополиха приглушено и когато надникна през завесата, Мариса видя, че бяха в някаква гора. Къде отиваха?

Цялото тяло я болеше, а колата летеше ли, летеше, сякаш самият дявол бе по петите им. Мариса вече очакваше да изгубят някое от колелетата и всичко да свърши. Той щеше да скочи от капрата и да я остави да загине. Остана замаяна на мястото си, дори когато съвсем неочаквано и рязко спряха.

Вратата се отвори и Мариса бе издърпана навън. Едва успяваше да се задържи на крака.

— Бързо! Трябва да побързаме, иначе ще ни настигнат.

Веднага бе повлечена през някакъв гъсталак, а каретата продължи сама.

Скоро вече не се чуваше нищо друго, освен шума от стъпките им, изпукването на някоя съчка, шумоленето на окапалите листа, запъхтяното дишане на Мариса. Наблизо изкрещя сова и тя извика от страх. Доминик не спря, но й хвърли бегъл поглед през рамо.

— Досега се държа прилично. Пази тишина, иначе ще трябва да ти запуша устата.

Сега цялото съзнание на Мариса бе обсебено от мисълта, да запази равновесие, докато Доминик безмилостно продължаваше да я тегли след себе си.

Точно когато вече си мислеше, че не би могла да направи и крачка повече, стигнаха малка полянка. Тук бе завързан кон, който при появата им вдигна глава и изцвили.

Доминик с ловко се метна отгоре му и със същата лекота издърпа Мариса на седлото пред себе си. Когато препуснаха по някаква едва забележима пътечка, тя затвори очи. Искаше да крещи, да се съпротивлява и да задава въпроси, но ръката, която я държеше през кръста, не й даваше да си поеме дъх.

Скоро изгуби съзнание — забеляза това едва когато отново дойде на себе си. Сега галопираха по покрит с чакъл път към някаква къща, част от прозорците, на която бяха осветени.

Няколко мраморни стъпала водеха към голяма дървена врата. Тя се отвори сякаш от само себе си. Мариса бе пренесена през прага, както повеляваше обичаят. Каква подигравка — помисли си тя.

— Значи се събуди? Добре. По-тежка си, отколкото предполагах, а и аз не съм някой галантен рицар — той я постави да седне на някаква тапицирана с коприна кушетка.

— Какво значи…

— Най-добре ще е да отложиш упреците си за по-късно, когато прислугата си тръгне. Засега ми позволи да те поздравя с добре дошла в гнезденцето, където ще прекараме медения си месец. За съжаление, това е само една най-обикновена къща, направо колиба в сравнение с Малмезон, но тук поне ще бъдем сами.

Доминик небрежно свали тежката наметка и се обърна към мъжа, който влезе в стаята с поднос.

— Доналд, ти си истинска радост за очите ми, стари мошенико. А питието е точно онова, от което имах нужда.

— Доналд! — изтръгна се от устата й. Тя с облекчение впери поглед в мъжа, който й се поклони и остави подноса на масата.

— Госпожице… или може би трябва да се обръщам към вас с „госпожо“ или „лейди“? Наистина не знам.

Свадливият му тон я върна в миналото. Очакваше той да го изостави и да се обърне към нея с „бедно момиче“, но усмивката, която всеки момент щеше да изгрее на устните му, скоро угасна.

— Благодаря, това е всичко. Стаите са в ред, надявам се. Можеш да вървиш. Вземи и останалите със себе си. Двамата с жена ми искаме да останем сами. Нали така, скъпа?

Мариса потръпна и умоляващо погледна Доналд.

— Не си тръгвайте! Още не съм имала възможност да ви благодаря…

— Доналд! — заплашително изрева Доминик.

Той направи безпомощен жест.

— О, сторих каквото бе по силите ми. Няма нужда от благодарности — и като хвърли дързък поглед към капитана си, добави: — Но ако по-късно имате нужда от нещо, с удоволствие ще ви услужа.