Джойс Тийс
Кралят на планината (7)

Шеста глава

За пръв път в живота си Глори бе доволна, че положението й в семейството я поставя в далечния край на масата, близо до децата. Като официален гост Бил заемаше срещуположното място и проницателният му поглед трябваше да премине поне през още седем-осем души, за да стигне до нея. Това не означаваше обаче, че не я бе стрелкал с очи на няколко пъти откакто започна вечерята. Глори седеше мрачно и побутваше с вилица недокоснатата храна в чинията си.

Усещаше, че е прицел на отровните визуални нападки и неохотно призна до колко погрешни изводи е стигнала заради тазвечерното събитие. Очевидно Бил съвсем не бе приел поканата на лелите й от приятелски чувства към нея. Макар да беше записал сина си в детската градина и да я смяташе за квалифицирана детегледачка, виждаше се, че не й бе простил ужасните неща, които му каза при последната им среща.

Още щом влезе в къщата и я видя как седи на пода и играе домино с Джейми, веднага й даде да разбере, че през изминалите след конфронтацията няколко дни се бе сетил за доста неща, които би искал да й каже, и че нито едно от тях не е особено приятно.

За щастие, лелите й се бяха втурнали към него още преди да е направил и няколко крачки, като по този начин му попречиха да излее отровата си, но Глори не се съмняваше, че ще намери начин да я притисне. Спонтанно усети колко много гняв е натрупал и се зачуди защо е чакал толкова дълго, за да предизвика скандал. После забеляза тъмните кръгове под очите му, нездравия цвят на лицето, напрегнатите бръчки около устата и разбра откъде идва забавянето. Горкият, изглеждаше тъй, сякаш не бе мигнал от няколко денонощия.

Братята й не забелязваха подобни неща, но само един поглед и всички жени в стаята усетиха, че човекът едва се държи на краката си. В къщата на фамилия Хъбард изтощените от работа мъже винаги бяха обграждани с внимание, и макар след всички тези години Уилям Даниъл Маккан на практика да бе непознат за тях, лелите още носеха спомена за малкото момче, към което имаха слабост навремето. Ако не се бе изплашила толкова от враждебния му поглед, насочен към нея още с влизането му, тя искрено би се разсмяла на объркването, изписало се на лицето му, когато изведнъж се видя обграден от това кудкудякащо ято старици.

Като мътещи кокошки около болен млад петел сестрите Хъбард и братовчедката Ида се засуетиха край него, бързо го освободиха от смачканото сиво сако, тъмносинята връзка и го поведоха към трапезарията. Леля Офелия бе хвърлила през рамо предупредителен поглед към Дейвид и Зик и всяка неприязън, която те спотайваха към уморения гост, бе преглътната моментално. Леля Кери издърпа почетния стол начело на масата, онзи с дебелата тапицировка и облегалките и покани госта да седне, а през това време леля Уини бързо насочи останалата част от фамилията на определените им места.

Колкото по-експедитивно се настаняха, толкова по-бързо Бил щеше да се нахрани, а Глори отдавна знаеше твърдото убеждение на лелите, че най-доброто лечение срещу преумора е обилното ядене. По време на вечерята гостът бе обграден от услужливи женски ръце, които непрестанно трупаха върху чинията му храна, а той любезно опитваше да се справи с яденето, преди да са му сервирали отново. Чашата му с вода за секунда не остана празна. Кафето преливаше непрекъснато. Бил изпусна вилицата си и в мига, в който докосна пода, тя вече бе заменена с нова.

Когато дойде време за десерта, Глори рискува и плъзна поглед над широките рамене на брат си Дейвид и под ръката на Зик. С огромно облекчение видя, че лелите й и братовчедката Ида бяха постигнали това, което повечето хора не биха и опитали — най-властният петел в Хилсбъро вече нямаше сили дори да изкукурига в знак на протест, когато сложиха пред него чиния с две големи парчета ябълков пай, залети с няколко лъжици домашен ванилов сладолед.

Ако приемеше, че лошото храносмилане може да действа в нейна полза, Глори се надяваше, че още щом официално вечерята приключи, Бил тъй ще се разбърза да се спаси от развълнуваните квачки в претъпкания кокошарник, че ще забрави за нервното малко пиленце, което се криеше в ъгъла. Наблюдавайки го как поглъща десерта, вече бе повярвала, че се е отървала.

След няколко минути обаче откри, че в кокошарника има лисица. Преди братята й да се измъкнат да гледат телевизия, преди децата да излязат навън да играят, и преди тя да успее да се шмугне в кухнята, Лилия, съпругата на Кен, потайна зеленоока жена, която Глори до този момент смяташе за една от най-добрите си приятелки, се промъкна зад стола й и я свали от пръчката, която бе избрала за свое скривалище.

— Няма нужда да помагаш със съдовете тази вечер. Много жени сме в кухнята — потупа я успокоително по рамото и кимна към Бил. — Разбирам, че има някакъв проблем с детската градина на Джейми, който баща му иска да обсъди с теб.

Глори въобще не се хвана на тази въдица, защото Джейми се чувстваше идеално при нея и наостри бодли, като разбра каква подла тактика е избрал Бил. Очевидно бе твърдо решен да се разправи с нея тази вечер, но съвсем не беше нужно да набеждава работата й и тя му го показа недвусмислено с изражението си.

— О, нима? Какъв ли ще е проблемът?

— Огромен — изръмжа Бил, нави ръкавите си и избута стола, за да стане.

И двете жени изтълкуваха това като подготовка за битка и Лилия стреснато погледна Глори. След това, правейки последен опит да пооправи конците, побърза да предложи:

— При тая пълна къща, вътре е много шумно. Мисля, че е по-добре да излезете да поговорите навън. Аз ще наглеждам Джейми, докато се върнете.

— Чудесна идея — съгласи се Бил веднага.

Глори потисна въздишката си и примирено зачака присъдата си, но все пак се опита да я забави възможно най-много. Бавно стана от масата, погълна последните капки вода от чашата си и внимателно нареди една върху друга чиниите и приборите си. После започна да събира мръсните салфетки от нейната страна на масата.

Всеки на мястото на Глори би изпитал страх, но тя донякъде се успокояваше от пепелявия нюанс, който бе придобило лицето на Бил. Като се имаше предвид количеството храна, което бе погълнал току-що, той сигурно щеше да нападне бързо и да тича вкъщи да вземе лекарство за храносмилане. Всяко забавяне бе в нейна полза, затова тя рече невинно:

— Готова съм, само да занеса една от тези купчини в кухнята.

— Аз пък съм готов веднага — сряза я Бил и прекрати отстъплението й, като заобиколи масата и хвана младата жена за лакътя. — Ще ни отнеме не повече от няколко минути.

— Не бързайте — добави Лилия, но Бил вече бе извел Глори и слизаше по стълбите, тъй че едва ли я чу. Така се надяваше и Глори, тъй като достатъчно бе пострадала само в един-единствен ден от любезните й предложения.

Ръката му я стягаше като в железен обръч и Глори, без да ще, трябваше да подтичва. Докато я заведе до задния двор, тя вече дишаше като уморен състезателен кон. Надяваше се да спрат, но той безмилостно продължаваше да я тегли все по-далеч — очевидно се боеше, че дори от това разстояние гласът му ще се чува в къщата.

След малко тя отново направи опит да освободи ръката си, но Бил не я пусна, докато не навлязоха в боровата горичка, която ограждаше двора на лелите й. За миг силното ухание на дърветата й припомни друго подобно място, където като младо момиче изживя първата си целувка. Спомни си колко нежна бе тя, колко внимателни бяха ръцете, обгърнали главата й, но този прекрасен спомен бързо изчезна, когато мъжът грубо я пусна и я отдалечи от себе си.

С юмруци на хълбоците Бил я изгледа свирепо и започна:

— Хайде, госпожице, обясни ми сега кое ти дава право да взимаш решения за сина ми, без да се съветваш с мен?

Подготвена да я нападат заради това, че твърде строго е осъдила миналото, тя премига от изненада при тази неочаквана посока на разговора. След като той не каза нищо повече, осъзна, че проблемът наистина трябва да е в начина, по който си гледа работата. Не знаеше дали да изпитва облекчение, особено след като нямаше представа за какви решения би могъл да говори той.

Що се отнася до Джейми, единствените решения, които взимаше, бяха какво да бъде менюто му за обяд и коя от многото разнообразни дейности, които детската градина предлагаше, е най-подходяща за възрастта и умственото му развитие. До този момент никой родител не бе протестирал срещу начина, по който подбира храната, или пък бе очаквал тя да иска разрешение, за да може детето да играе на някакъв вид игра. Съдейки по гневния му поглед, Глори се съмняваше, че става дума за нещо толкова маловажно.

— Имаш ли нещо против да обясниш по-подробно? — помоли тя спокойно, като се мъчеше да не обръща внимание на факта, че изглежда готов всеки момент да я удуши.

— Въпросът беше съвсем ясен — саркастично подхвърли той. — Но като се има предвид възвишеното положение, което заемаш в този провинциален град, съзнавам, че надали някой някога ти търси сметка за действията. Знаеш ли какво, миличка? Пет пари не давам за благородните ти цели. Ако исках ти да се грижиш за сина ми, щях сам да го запиша в твоята детска градина.

Глори зяпна от изумление и вдигна вежди.

— А не си ли?

— Не съм ли какво?

— Не си ли го записал сам?

— Чудесно знаеш, че не съм. Въобразяваш си, че ти трябва да решаваш кое е добро за детето ми и искам веднага да ти кажа, че…

— Нищо подобно не съм направила — защити се Глори. — Когато Ида-Мей го доведе, предположих, че ти си одобрил идеята, още повече, като ми разказа колко много работиш и колко самотен се чувства по цял ден Джейми горе в планината, без да има какво да прави или с кого да играе.

— Е, грешно си предположила — сряза я той, но доста по-спокойно. Забележката на Глори за самотните дни на Джейми действително го жегна и той се почувства виновен, каквато вероятно е била целта й. — Досега мислех, че Ида се грижи за детето, а не ти.

Глори се взря мълчаливо и обидено в лицето му, ала изражението му я принуди да смени тона.

— Ида-Мей може да е чудесна икономка, но ако не друг, то поне ти би трябвало да знаеш, че не е прекарвала много време с деца — припомни му тя. — Толкова си бил зает в предприятието, че вероятно е решила да не те занимава с нещо, което тя лесно би могла да уреди сама.

— Сигурно — съгласи се Бил. С всяка измината секунда ядът му се изпаряваше.

— Убедена съм, че ако Ида знаеше твоето отношение към мен, щеше да направи други планове за Джейми. Моля те, не я обвинявай за това.

— Не, не я виня.

— Мен обвиняваш, нали? — въздъхна Глори.

— Нито едната, нито другата.

— Но още си ядосан — тъжно обяви Глори, все още очаквайки той да се нахвърли върху й с упреци и нападки, за които всъщност бе подготвена от началото.

За какво, по дяволите, да й се сърди, мрачно се питаше Бил Той имаше вина за това, че бе пренебрегнал детето си, а не Глори. Бе забравил какво бе неговото детство — прекарал го бе като затворник в тази сивокаменна крепост, където единствената му компания бе една преуморена икономка. Ида-Мей не разполагаше нито с време, нито с желание да забавлява буйни малки момченца, затова съвсем естествено е било да потърси помощта на Глори и двете заедно бяха намерили разрешение, което да е от полза за всички, за него самия включително.

— Не, не ти се сърдя — той се извърна, пъхна ръце в джобовете и се загледа в планината, която се извисяваше над града. Лицето му бе сгърчено в болезнена гримаса, раменете се бяха отпуснали отчаяно. — При дадените обстоятелства Ида-Мей е постъпила правилно. Напоследък нямах свободно време за нищо друго, освен за работа… Дори за Джейми. Колкото и да не ми харесва, докато производството не стъпи отново на крака, ще трябва да разчитам на други хора да се грижат за сина ми.

Глори проследи погледа му, отправен към висините на планината, и за първи път осъзна какъв огромен товар му тежи на плещите. А от разговорите, дочути тук-там из града, бе разбрала, че го носи съвсем сам. Никой нямаше да му се довери, докато не успееше да докаже, че струва повече от баща си.

Не беше нужно да й казва за какво мисли, тя вече се бе досетила. Бяха застанали в сянката на планината Маккан, но Бил също така стоеше и в сянката на човека, на чието име бе наречена тя.

— След като толкова много хора зависят от теб, би било справедливо ти също да можеш да разчиташ на тях.

— Справедливо? — изсмя се той презрително. — Ако си въобразяваш, че животът е справедлив, значи си ме излъгала за розовите очила.

— Аз никога не съм те лъгала за нищо — отвърна Глори, като недвусмислено намекна, че той от своя страна не би могъл да направи същото изявление.

Бил стисна зъби, за да сподави разочарованието си.

— Понякога една лъжа прави повече добро от истината.

— Но в края на краищата с истината се живее по-лесно.

Бил отмести поглед от планината и се замисли за истината, с която бе принуден да живее до края на живота си.

— По дяволите, така е.

Както обикновено, Глори бързо проследи мислите му.

— Не беше задължително да поемаш предприятието. Можеше спокойно да го продадеш и да уредиш живота си — тихичко рече тя и приближи до него. — Защо не го направи?

Минаха няколко секунди и тя реши, че няма да получи отговор. Когато мъжът заговори, думите му я изненадаха и й показаха колко чужди си бяха двамата сега — студената празнота, настанила се помежду им, бе създадена от отмъстителните слова на Глори.

— Не е важно защо останах. Единственото, което има значение, е дали мога да накарам този бизнес да потръгне.

— А можеш ли?

Не бе искала въпросът да прозвучи недоверчиво, но очевидно той помисли, че и тя, както всички останали жители на града, не вярва в него.

— Нямам намерение да ви изоставям пак, ако това те притеснява — рязко рече той. — Ако „Маккан Лъмбър“ потъне, и аз потъвам заедно с нея. Така добре ли е?

Глори забрави собствената си болка. Изведнъж осъзна, че той бе много по-дълбоко наранен от нея, и че повечето от раните му бяха нанесени още преди тя да се запознае с него. Като момче не умееше тъй добре да прикрива чувствата си и тя винаги познаваше кога нещо го тормози. Но сега Бил Маккан явно се бе научил на много нови неща.

От тази гледна точка бе доволна, че го беше ядосала достатъчно, за да го извади от равновесие, иначе никога нямаше да разбере, че не само тя страда.

— Ще ти бъда благодарна, ако приемеш извиненията ми. Аз… не трябваше да изричам тези жестоки думи.

— Защо се извиняваш? Ти бе убедена във всичко, което каза — очите му я предизвикваха да отрече, ако смее.

— Не във всичко. Само наполовина.

Той се възхити на упоритостта й, макар да подозираше, че младата жена не е съвсем искрена.

— Коя половина?

Глори усети предупреждението в гласа му и разбра, че ако даде точен отговор, отново ще се върнат в ледниковия период.

— Не тази, която трябва.

Бил не се бе усмихвал от дни, но лукавата защита на Глори го развесели.

— Значи оставяш на мен да преценя коя е лошата половина, което ме навежда на мисълта, че си доста страхливо пиленце.

— Странна асоциация правиш — отвърна Глори и му разказа варианта с кокошарника, който бе измислила по време на вечерята.

Следвайки аналогията, Бил избухна в искрен смях.

— Ако се бях хранил по-често напоследък, в момента щях да се чувствам като най-окаяния петел на света.

— Аз пък се надявах, че една жлъчна криза ще ме спаси от гнева ти — призна тя и опита да си придаде виновен вид, ала не успя.

Настроението й се повдигна, щом мъжът отново се разсмя.

— Двете с госпожица Пийбоди сте доста добронамерени днес — каза Бил и й разказа за диагнозата, която секретарката му постави пред брата на Глори днес следобед. — Тя препоръча солидна доза рициново масло, но ако с това трябва да се лекувам, бих предпочел жлъчната криза.

Успокоена от веселия му тон, Глори попита:

— Помниш ли как задигнахме от задната веранда онази огромна купа с шоколадов крем и как ни прилоша след това? И как леля Кери ни даде моруново масло, което беше дори по-отвратително от рициновото?

— Само от миризмата ми прилошаваше — ухили се Бил.

Глори простена сърцераздирателно.

— От този ден нататък избягвам всичко, в което има шоколад.

— Дори тортата с шоколадов крем, която прави леля Уини?

Глори премига и рече:

— Е, за нейната торта правя изключение, но всичко останало…

— Ами шоколадовия кейк на леля Офелия?

— Нямах предвид натуралния шоколад — намръщи се Глори.

— О! Бил кимна — в такъв случай отказваш да ядеш шоколадовите пръчици с маслен крем на леля Кери и глазурата с фъстъчено масло.

Глори отчаяно махна с ръце. Бил се бе сетил за всичките й любими десерти и явно бе преценил, че не би се отказала от нито един от тях.

— Добре, добре, излъгах — призна тя и вирна брадичка. — Ще ме накажеш ли?

— Естествено — отсече Бил, но ако тя очакваше да реагира на предизвикателството както навремето, когато бяха деца, чакаше я голяма изненада. Можеше да вири брадичка колкото си иска, вниманието на мъжа бе приковано в чувствените й устни и ако Глори очакваше той да гледа на нея като на дете, не би трябвало да носи тази блуза с открити рамене и тесните джинси. — Но сигурно ще получа плесница, ако опитам.

Глори постави ръце на хълбоците и наклони глава.

— Да опиташ какво?

Подсмивайки се на враждебния й вид, той обясни:

— Да те целуна… Да те любя… Да направя всичко, което е по силите ми, за да ти благодаря, че ме развесели и ме накара да се смея.

Водена от непреодолим импулс, Глори се повдигна на пръсти и нежно целуна мъжа по бузата.

— Не са ми нужни благодарности.

— Ти може да мислиш така, но… — топлината в тъмновиолетовите му очи й подсказа, че той не споделя мнението й.

Щом срещна погледа на мъжа, страните й пламнаха и водена сякаш от непреодолим импулс, тя притисна длан към гърдите му и усети бесните удари на сърцето.

— Ще ми се присмееш ли, ако ти призная, че мисълта за физическите ти сили ме кара да говоря неща, които никога не бих изрекла?

— Не — той протегна ръка, стисна нейната и я отмести от гърдите си. Ала преди Глори да е изтълкувала жеста като отблъскване, мъжът започна бавно да разкопчава ризата си. Секунди след това Глори вече докосваше кожата му, мускулите играеха под пръстите й. — Не, ако това те подтиква да вършиш неща, които се боиш да направиш, и да изпитваш чувства, които не си познавала досега.

— Винаги съм се страхувала от начина, по който ме караш да се чувствам — призна тя, усещайки сърцето си да бие със същия бурен ритъм, който напираше под пръстите й. Но добре знаеше, че не само ускореният му пулс я изважда от равновесие. Това чувство идваше от топлината на кожата му, от изненадата, че зърната му се втвърдяват при допира й.

— Нали ти обясних, че можеш да направиш същото с мен — припомни й той. — Ако не беше толкова млада и невинна тогава, щях да ти обясня доста неща за мъжете, а също и други подобни работи.

— Какви? — попита Глори и занемя от изненада, когато Бил обгърна кръста й и я привлече към себе си. — О… такива неща — заекна тя, докато, притисната към тялото му, получаваше урок за различията между мъжете и жените.

— Знаеше ли, че те желаех до болка? След вечерите в Хънтърс Гроув трябваше да минавам по дългия път през потока, за да не разбере целият проклет град какво съм правил в горичката.

Глори се изчерви и сведе поглед.

— Разбира се, че знаех — призна тя, радостна, че Бил не може да види доволното й изражение. — Може да съм била девствена, но все пак съм минала през сексуалното обучение в училище, както всички останали.

— Ако съдя по руменината на бузите ти, все още си девствена.

Имаше неща, за които бе по-удобно да се излъже, но след като изрече онази банална фраза за това, че с истината се живее по-лесно, Глори не посмя да го заблуди.

— Прав си. Е, доволен ли си сега?

Смехът на Бил прозвуча съвсем по мъжки покровителствено и много секси.

— Бих бил невероятно щастлив, ако се съгласиш да ме приемеш като мъжа, който ще облекчи положението ти.

Спокойната усмивка и смелото предупреждение го изненадаха.

— Време беше да реагираш на това, което първоначално, ако си спомняш, бе мое предложение, Уилям Маккан. Десет дълги години на очакване са предостатъчни за всяка нормална американска жена.

— Обещавам ти, любима. Чакането свърши — прошепна Бил и впи устни в нейните.