Джойс Тийс
Кралят на планината (4)

Трета глава

Глори спа до късно на следващата сутрин. Беше събота, денят обещаваше да бъде горещ и младата жена предпочете да поседи на верандата, вместо да се занимава с домакинска работа. Човек трябва да си почива понякога и днес беше нейният ден, реши тя. Обу срязани до коленете джинси и бяла блуза с голи рамене, приготви си кана с лимонада. Взе криминалния роман, който отдавна възнамеряваше да прочете, и се запъти към люлката.

Усети раздвижването сред дърветата наоколо много преди момчето да изникне изпод клоните и да я забележи. Първата му реакция беше инстинктивно да изтича при нея, което й подсказа, че се е скитало изгубено от доста време, но щом тя му махна да приближи, то изправи рамене и позабави крачка. Точно като баща си, малчуганът беше прекалено горд да признае, че се е загубил или че изпитва страх.

За да прикрие следите от плача, той бързо прокара юмрук по зачервените си страни, после избърса длани в джинсите. Напъха ръце в джобовете и опита да си подсвирква. В този момент толкова приличаше на Били, че сърцето й се сви.

— Добър ден, госпожо, помните ли ме? — гласът звучеше съвсем нехайно, но Глори лесно се досети как се чувства малкият по многото драскотини по ръцете му и петната от засъхнали сълзи по фланелката. — Запознахме се на пикника — подсети я той и неволно издаде облекчението си, когато тя кимна. — Познавате моя баща.

— Точно така — рече Глори, без да споменава ужасния му външен вид и лекото потрепване на долната му устна. — Аз съм Глори Хъбард, стара приятелка на татко ти и една от най-близките ви съседки.

Детето очевидно се ободри, походката му стана по-самоуверена.

— Тогава, надявам се, нямате нищо против, че дойдох непоканен. Ида-Мей ми е казвала, че тук е прието да се ходи на гости по съседски.

— Така е — отвърна Глори и неволно откликна на подкупващата усмивка на момчето.

Стараеше се да не обръща внимание на непокорната кестенява коса, която падаше по челото му, или на непринудения му небрежен изговор. Беше истински син на баща си и, без да иска, Глори го хареса.

— Можеш да идваш винаги, когато поискаш.

Някой го бе научил да се държи почтително към по-възрастните, тъй като детето лесно намери точното обръщение:

— Благодаря ви, госпожице Хъбард.

Джейми Маккан не би позволил да го глезят като бебе, макар да не беше далеч от тази възраст, и Глори нямаше желание да накърни едва напъпилата мъжка гордост. Щом предпочиташе да представя посещението си като светска визита, тя с удоволствие ще се съобрази с това. Глори също се бе губила в гората много пъти и знаеше какво е да ти натякват колко си бил глупав. Беше го разбрала още на възрастта на Джейми.

— Познавам баща ти от момче горе-долу на твоите години — рече тя с намерението да започне разговор.

— Наистина ли?

— Наистина — разбираше съмнението му, че големият и силен татко някога е бил толкова малък. След срещата им преди няколко дни тя също трудно си спомняше този факт, а и с огромно усилие забравяше други неща, свързани с него, например колко прекрасно бе чувството, когато топлите му устни се впиваха в нейните. — Много приличаш на него.

— Само че имам лунички — въздъхна Джейми и по отвратената гримаса, която направи, лесно можеше да се предположи, че му се присмиват заради малките точици по лицето.

Глори ясно можеше да си представи подигравките, след като имаше нещастието да е сестра на четирима руси младежи, които, взети заедно дори, нямаха ни една луничка по себе си. Тя показа златистите точици по носа си и заяви:

— Съвсем случайно аз пък харесвам лунички. Някои от най-добрите хора, които познавам, имат лунички.

Джейми се вгледа в лицето й за секунди, после шумно въздъхна.

— И аз ги харесвам — каза той и двамата се усмихнаха заговорнически един на друг.

Глори му махна с ръка да дойде на люлката, извади чаши и наля на двамата лимонада. От опит знаеше, че момчетата на тази възраст имат повече енергия, отколкото могат да изразходват, но малчуганът пред нея без съмнение й беше благодарен, задето му направи знак да седне, и побърза да изпълни поканата.

— Беше излязъл на разузнавателна експедиция, преди да ме посетиш, нали, Джейми?

— Да, госпожице — призна той и избърса калта от панталоните си, преди да седне.

Глори още веднъж се възхити от добрите му маниери, когато момчето прие предложената чаша и я изпи на един дъх. Младата жена дори не бе докоснала своята.

— С татко обичаме да изследваме разни места, но той беше… твърде зает, за да дойде с мен днес.

— Разбирам. Е, изминал си доста дълъг път от вас дотук тази сутрин. Може би три или четири километра — рече тя и едва потисна усмивката си, като видя как тъмните очи на момчето жадно се впиха в каната с лимонада. — Сигурно си доста уморен и жаден, след подобно пътешествие. Още една чаша?

— С удоволствие, благодаря — любезно отвърна детето и шумно изпи лимонадата. Избърса уста, пое дълбоко въздух и призна: — Още не се ориентирам много добре наоколо. Знаете ли по-пряк път, по който да стигна до дома?

— По-пряк път?

— Татко се тревожи, когато отсъствам дълго.

Познавайки темперамента на баща му, Глори бе убедена, че момчето омаловажава реакцията му, но не промени изражението си, когато му посочи шосето.

— Ако можеше да шофираш, този път е най-прекият, но пеша ще ти трябва поне час.

Джейми отчаяно отпусна рамене.

— Толкова дълго?

— Боя се, че да. Може би е най-добре да се обадя на баща ти да дойде да те вземе.

При това предложение гордостта му се изпари. Зачервеното му лице пребледня силно, очите му се наляха със сълзи.

— Този път със сигурност ще го направи, няма мърдане.

— Какво ще направи? — притеснена от реакцията му попита тя.

Долната устна отново потрепери и детето се разплака.

— Татко казва, че дори кучетата са по-послушни от мен и че ако не стоя, където трябва, ще ме върже на каишка.

— Не мисля, че е говорил буквално, Джейми — успокои го Глори и съзряла недоумението на детето, поясни: — Просто е искал да каже, че за в бъдеще ще трябва да те контролира по-строго.

— Ами — възрази през сълзи момчето, — когато бях малък, много пъти ме е връзвал.

Глори беше ужасена. Не искаше да повярва, че Бил е способен на подобна жестокост с едва проходило бебе, особено след като той самият бе страдал толкова много от прекалено строгите си родители, но пък малко дете не би лъгало за подобни ужасии. От друга страна, малките момчета имат склонността да преувеличават, когато става дума за наказания.

— Не искаш да кажеш, че баща ти те е връзвал на кучешка каишка, нали — насили се да попита тя, но само един поглед в тъжните тъмни очи бе достатъчен отговор и Глори усети как стомахът й болезнено се сви.

Джейми мрачно кимна, явно почувствал, че има до себе си съюзник при евентуален сблъсък с раздразнения баща. Последния път, когато се загуби, бе отсъствал цял ден. След като полицаят го върна в дома му, Джейми си получи шамарите, с които много пъти го бе заплашвал баща му. Сега нямаше никакво желание това да се повтори.

— Точно така, госпожице, и никак не ми хареса, нито пък, когато ме удари — оплака се той, поглеждайки я умоляващо. — Но когато съм бил лош, татко не се интересува как се чувствам.

— Е, аз пък се интересувам, а днес не си направил нищо лошо. Може да си сгрешил, но това не те прави лош.

Майчинският инстинкт на Глори се задейства с пълна сила — тя хвана ръката на момчето и я потупа утешително, но гласът й постепенно се извиси:

— И още нещо ще ти кажа, момчето ми. Аз не се боя от Били Маккан, и независимо за колко велик се мисли, ще чуе какво мисля за това как се удря или връзва малко дете.

Джейми се ококори и я изгледа.

— Смятате да се скарате на баща ми?

— Няма да ми е за първи път — мрачно отвърна Глори и го свали от люлката.

— Но, госпожице, той е толкова по-голям от вас — лицето му се изписа страхопочитание и той безропотно тръгна с нея към къщата.

— Колкото са по-големи, толкова по-тежко падат — настървено заяви Глори.

Джейми потрепна и тя си помисли, че го измъчва неуместно чувство на синовност, но когато дръпна ръка, усети, че го е стиснала с все сила и му причинява болка.

— Извинявай, миличък. Хайде сега да намажем с лекарство тези драскотини.

Почти бяха стигнали до банята, когато Джейми изглежда си спомни подобна манипулация от миналото и веднага се противопостави.

— Не искам лекарство! Боли!

— Не и моето — обеща Глори и за нейна изненада детето я последва в банята.

— Добре — съгласи се и седна на ръба на ваната, — но ако боли, ще кажа на татко.

Глори се усмихна, като чу заплахата. Стана й приятно, че момчето все още гледа на баща си като на защитник. Може би мъчителят от детските й години в крайна сметка не е толкова лош родител. И все пак мъж, който се отнася с единствения си син като с куче, заслужаваше една поучителна лекция и очевидно Глори бе най-подходящият човек за тази цел.

— Хей, ама то наистина не боли! — обяви Джейми с изненада, след като намазаха раните с успокояващ мехлем. — Чудесно лекарство.

— Това е специалната универсална смес на семейство Хъбард — съобщи му тя и сбърчи нос. — Но, повярвай ми, миличък, много по-приятно е да се маже, отколкото да се гълта.

— Защо непрекъснато ми казваш „миличък“?

Глори не бе убедена дали се е обидил, затова отвърна с небрежно повдигане на раменете.

— Мисля, че си мило малко момче, но ако ти е неприятно, няма да те наричам така.

Джейми се взря в очите й и в погледа му се четеше почуда и недоверие. Тя си спомни един летен ден преди много години и други тъмни очи, които също изумено и недоверчиво се взираха в нея, друго малко момче, което копнееше за смеха и любовта й, за да запълни самотната празнина в себе си, но същевременно бе изпълнено с недоумение защо тя е готова да даде толкова много от себе си на човек, когото не познава. Спомни си и собственото си категорично изявление: „Дали ме е грижа за теб, или не, си е лично моя работа!“ и отново се наложи да се бори със същите чувства. Беше съвсем ясно, че това дете е самотно, че жадува за любов. Същият бе и баща му, когато го срещна за първи път.

Джейми се позамисли, после се усмихна и, без да я поглежда, прошепна:

— Много ми харесва.

Глори изми пръстите си на чешмата, потискайки силния порив да го прегърне.

— Хайде, тогава, миличък, ще се обадим на баща ти, а докато го чакаме, ще обядваме.

Бил не се забави много, но Джейми вече бе заспал, когато очукания пикап със скърцане паркира пред къщата. Момчето беше задрямало над сандвича с фъстъчено масло и Глори го бе пренесла в спалнята си. След ужасните приключения в горите, Джейми бе изтощен. Имаше нужда от сън, а освен това Глори не смяташе, че ще е уместно детето да присъства, когато тя и баща му си разменят няколко подбрани реплики.

Готова да подхване темата, Глори застана със скръстени ръце на верандата. Били решително пое по пътеката. Ако синът изглеждаше поизцапан, то бащата имаше вид на човек, когото са влачили по дъното на пресъхнало блато. Черната коса беше сплъстена от пот, красивото лице бе омазано с кал. Ризата му бе раздрана на рамото и отдолу се виждаше дълбока рана, а по ботушите и джинсите му беше залепнала зеленикава тиня.

— Къде е той? — прогърмя гласът му. Мъжът подмина Глори, сякаш изобщо не я бе забелязал. — Търся този хитър малък дявол цели четири часа!

Бил беше точно два пъти по-едър от нея, но когато Глори беше наистина ядосана, гигантите не можеха да я уплашат, а този тук нямаше тъй лесно да влезе в къщата й. Тя застана на прага и препречи пътя на мъжа.

— Джейми спи — осведоми го хладно. — И да не си пипнал горкото детенце без мое разрешение!

„Горкото детенце?“ Бил изненадано повдигна вежди, стреснат от обвинителните искри в погледа й, а също и от решимостта й да не го пусне при собствения му син. Още само секунда му бе необходима да схване за какво става дума. Джейми явно веднага бе доловил колко е състрадателна Глори, и надявайки се да избегне заслуженото наказание, добре беше разиграл картите си, предизвиквайки съчувствие.

Джейми беше доста изобретателен за шестгодишно дете и Бил нямаше търпение да разбере кой от многобройните си методи е използвал, за да спечели Глори на своя страна.

— Тъй ли?

— Тъй! — извика тя и го бутна с пръст в гърдите, за да подчертае думите си. — Не ме интересува, че е изчезнал, без да ти се обади и после се е загубил. Това мило и любознателно дете е преживяло вече достатъчно и е обезумяло от ужас какво ще му сториш.

Тъй като и през ум не му минаваше, че Глори го подозира в жестокост, Бил изръмжа свирепо:

— След всичко, на което ме подложи тази сутрин, милото дете наистина би трябвало да се бои. Със сигурност има защо!

Когато мъжът протегна ръка над рамото й, за да отвори вратата, в тъмните му очи Глори прочете решителност, която я уплаши. Изпъна тяло и се облегна на бялата метална плоскост. Едва ли представляваше препятствие, тъй като бе висока само метър и петдесет и осем.

— Няма да го биеш, нали?

— О, не, с пръст няма да го пипна, но все пак друг път не би посмял да изчезне така — отвърна заканително той, като едва сдържаше гнева си. Единствено негова работа беше какво ще прави със сина си, и ако Глория-Елоиз Хъбард не се отместеше от пътя му бързо, тя също щеше да получи урок заедно с Джейми. — Хайде, Глори, отдръпни се! — нареди Бил. — Няма да му помогнеш, като го защитаваш така. Още повече се разярявам. Предупредих го какво ще стане, ако се отдалечи от двора, но той си знае своето и ще си получи заслуженото, независимо дали ти харесва, или не.

— Какво значи „ще си получи заслуженото“? — отчаяно извика тя, усещайки, че не е в състояние да му попречи, ако той реши да я отмести насила. — Наказание, подобно на това, което получаваше ти от твоя баща? Ще излееш яда си на него, тъй ли, Били? Ще се почувстваш ли по-добре, ако го пребиеш до кръв? Нали същото ставаше, когато Биг Уил те налагаше с камшика?

Въпросът бе посрещнат с мълчание — убийствено мълчание. Глори не помръдваше. Обзе я страх, като гледаше как яростта обзема Бил като змия, която се увива около тялото му, смразява гръбнака му, свива дланите му в юмруци и стиска зъбите му.

— Така ли мислиш? — попита той. Кръвта се отдръпна от лицето му, после изведнъж нахлу обратно.

Глори се сви, шокирана от физическата реакция, която предизвикаха наистина жестоките, но съвсем наложителни въпроси. За съжаление, нямаше накъде да отстъпи, тъй като вратата зад гърба й беше затворена. Когато Бил заговори, младата жена извърна лице, сякаш очакваше той да я удари. Това само засили ужасното напрежение, което витаеше между двамата.

— Така ли мислиш? — повтори той отчаяно и сърцето и се сви. — Като знаеш как съм бил наказван като дете, наистина ли вярваш, че бих могъл да сторя същото със сина си?

Глори вече не вярваше в това, след като срещна очите му, но беше твърде късно да си прибере ноктите. Вече ги бе забила на място, където знаеше, че ще го заболи. Искаше й се да поправи злото, но нямаше начин да го стори, без да навреди още повече на Джейми.

— Не исках да повярвам — отчаяно започна да обяснява тя — и все още не искам…

— Но?

Младата жена притвори очи, не смееше да го погледне от срам.

— Глори — настоя Бил.

Тя неохотно му разказа как е стигнала до това погрешно заключение.

— Джейми ми каза, че го удряш, когато се държи лошо, и… и че го връзваш на каишка като куче. Какво друго можех да си помисля?

Жаловитият й въпрос сам по себе си беше отговор. Бил си заповяда да диша бавно и дълбоко, за да успокои сърцето и охлади кипналата си кръв. Знаеше много добре, че Глори не може да мисли по друг начин, когато пред нея застане уплашено дете. Откакто я познаваше, тя винаги взимаше страната на тези, за които решаваше, че са беззащитни или наранени, независимо дали те можеха да докажат позицията си на онеправдани. А когато я предизвикваха, можеше да се бори със зъби и нокти, за да ги защити.

Бил знаеше също, че синът му е в състояние да разплаче дори възрастен мъж. Щом той самият се впечатляваше от плувналите в сълзи очи и разтрепераната долна устна, какво оставаше за Глори.

— Ако беше попътувала извън пределите на областта Джесъп, щеше сигурно да чуеш за това ново изобретение — започна той. — Върши чудесна работа сред тълпата, където е трудно да следиш с поглед малчуганите, особено деца като Джейми, които лесно се разсейват. Представлява макара с пластмасова връв и две широки само залепящи се ленти — едната за китката на детето, другата за родителя.

— О, Господи! — прошепна Глори и се почувства невероятно некомпетентна и наивна.

Бил кимна.

— Сигурно щеше да бъдеш дори благодарна на това приспособление, ако ти се беше случвало да загубиш тригодишно дете на футболния стадион или бе пътувала с него в автобус, от който то изневиделица се втурва на улицата.

Глори въздъхна. Започваше да се притеснява все повече и повече.

— Да се върнем на това дали съм го удрял — безмилостно продължи Бил. — Да, наистина, когато въпросният малчуган се пъхна под една закачалка и изчезна в най-големия търговски център на Тексас, наложи се да се запознае с опакото на ръката ми по дупето си две минути след като местната полиция го върна вкъщи. А това, трябва да добавя, се случи осем часа след като бе потънал вдън земя, и след като бях вдигнал накрак всички възможни агенции в страната и ги бях впрегнал в издирването на това невинно детенце и извратения похитител, който, бях убеден, го е отвлякъл.

Глори преглътна и зададе следващия логичен въпрос.

— Доколкото разбирам, не е имало отвличане?

— Съвсем правилно разбираш — сопна се той. Винаги, когато си припомняше този инцидент, стомахът му се свиваше болезнено. — Докато съм давал описанието му на полицията, Джейми се забавлявал на изложбата за домашни любимци. Представи си, след като добре му понатупах дупето, той имаше нахалството да ме попита дали можем да се върнем на изложбата, за да му купя едно кученце.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Глори закри уста с длан от страх да не избухне в кикот. Ако сама се бе озовала в подобна ситуация, надали щеше да й е до смях, но тъй като проблемът беше на Бил, стори й се невероятно забавно. Очевидно неспособността да стоиш на едно място бе фамилна черта, която се предаваше от поколение на поколение, и макар да не одобряваше методите за възпитание на Биг Уил и Лорийн Маккан, Глори изпитваше известно съчувствие към безуспешните им опити да контролират сина си.

— Не, моля те — предупреди я Бил, сякаш прочел мислите й, — не казвай нищо. Каквито и номера да съм правил като дете, не съм заслужил страданията, на които Джейми ме подлага.

Глори не беше съвсем убедена, но замълча.

— Един-два пъти, разбирам, те е въвлякъл в интересни авантюри.

— По-скоро три или четири пъти — иронично я поправи Бил. — Трябваше още първия път да проявя по-голяма твърдост, но той ме върти на малкия си пръст и много добре го знае.

Глори смяташе, че Бил е човек, който предпочита да живее сам, затова бе изненадана от признанието, а още повече се изуми, когато мъжът добави:

— Това дете е всичко, което имам, и аз го обичам много.

— Много съжалявам, че те обвиних — прошепна Глори. — Но нали помниш каква съм — една сърцераздирателна история може да ми скъса сърцето — затова, надявам се, ще ми простиш. Джейми е толкова… толкова…

— Уязвим зад стремежа си да се държи като възрастен мъж — довърши Бил вместо нея. — Не ми обяснявай. Повярвай, добре зная това.

Развълнувана, Глори отвори вратата и го въведе в къщата.

— Дребничък е за възрастта си. Преждевременно ли е роден? — прояви любопитство тя, като се надяваше Бил да е забравил изявлението й, че вече не проявява интерес към неща, които не са нейна работа.

Мъжът не възрази, само очите му потъмняха още повече.

— Роди се почти три месеца по-рано. Известно време не бях сигурен, че ще оживее.

Глори усети, че Бил премълчава много неща, но изражението му й подсказа, че не трябва да пита повече.

— Тук е — рече тя и открехна вратата към спалнята си. — Спи дълбоко — без да забележи интереса на мъжа към дрехите й, Глори продължи да се взира с обич в свитото на топка телце. — Може да е палав, но много е преживял тази сутрин. Не можем ли да го оставим да поспи още малко?

— Разбира се — веднага се съгласи Бил и погледна с такава завист двойното легло, сякаш искаше да бъде на мястото на сина си. Глори беше дребничка, наистина, но имаше прекрасно тяло. Не бе забравил какво удоволствие е да я държи в прегръдките си и с огромна мъка удържаше ръцете си. Главата на Джейми бе отпусната върху възглавницата и Бил лесно би могъл да си представи Глори и себе си на същото място. Естествено, нито един от двамата нямаше да спи.

— Ще изтичам до къщи да се измия, а после ще се върна да го взема.

Излязоха от стаята и Глори едва сега забеляза в какво окаяно състояние бяха дрехите му.

— Чудесна идея.

— Толкова ли съм отвратителен? — усмихна се Бил. Глори не бе усетила, че го е хванала за ръка, докато го водеше към вратата.

— Помниш ли как веднъж ходихме за жаби и ти се покатери на онзи изсъхнал дъб? Бих казала, че днес изглеждаш и миришеш по същия начин, както тогава.

— Тогава трябваше да ме предупредиш, че изпълнявам номера си на въжеиграч над такова вонящо място — оплака се той. Приятно беше да чувства как горещите й пръсти стискат ръката му и с изненада установи, че този платоничен допир извиква у него много силни чувства. — И не бе нужно да се смееш толкова, когато паднах.

— Прекалено самоуверените заслужават да им се присмиват.

Бил не устоя на завладялото го настроение, което от години не бе изпитвал.

— И самомнителните трябва да бъдат смирени.

Изви ръката й зад гърба и тя залитна, като тихо извика от изненада. После присмехулно й предложи помощ, като всъщност я привлече в обятията си и се постара снежнобялата блуза да попие от калта и тинята, преди да позволи на младата жена да възстанови равновесието си. Вместо да се ядоса, Глори се разсмя и го бодна лекичко в стомаха.

— Тъжен човек е този, който излива върху другите огорчението от провалите си, Били Маккан — смъмри го тя с престорено напевния акцент от детството си, сякаш двамата още бяха малките приятели от миналото. — А ти сигурно си най-тъжният човек, когото съм познавала в живота си.

Бил се взря в засмените сини очи, завладян от силно вълнение. Нито като малко момче, нито сега понасяше лесно подигравките, но и в този момент, както и в миналото, с удоволствие предостави на Глори ролята на водач.

— Щом като си толкова идеална, нали ще излекуваш раните ми, Мъниче?

Глори отказа да тълкува думите му по-дълбоко, отколкото би го сторила на седем години. Само се закани с пръст и предупреди:

— Хич не знам възможно ли е, Били. Това, дето ей сега стори, те прави много лош човек, тъй да знаеш.

Бил преглътна болезнената буца, която се надигна в гърлото му и закачливо плесна младата жена по бедрото. Излезе, без да посмее да се обърне — боеше се, че тя ще прочете мислите му. Не би ли опитала поне, Глори Хъбард? Защото изобщо не можеш да си представиш колко тъжен и нещастен се чувствах през всички тези години далеч от теб.