Джойс Тийс
Кралят на планината (12)

Епилог

— Що за реч беше това? — рязко попита Глори, веднага щом съпругът й се оттегли от подиума и се върна на масата при семейството си. — Честно казано, Бил, беше по-зле и от миналата година. Дори не погледна бележките, които ти бях приготвила.

Бил се намръщи на справедливата критика.

— Съжалявам — извини се той, като знаеше колко се бе трудила Глори, за да стане речта по случай пикника на Четвърти юли по-хубава. — Като се изправя на този проклет подиум и си гълтам езика.

— Е, сигурно можеше да издържиш изтезанието за малко повече от три изречения — промърмори Глори и разочаровано поклати глава. — Не знам какво ще кажат хората.

— Ще кажат, че за разлика от многословния ни кмет, Бил Маккан има сърце — обади се Кени и пъхна в уста вкусна домашна курабийка. После застана до Бил и приятелски го тупна по рамото. — Моето мнение е, че се представи достойно. Стана, съобщи дивидентите на компанията за тази година, изчака хората да аплодират добрата новина и скромно седна обратно.

— Кратко, но съдържателно — подкрепи го Дейвид с усмивка, докато протягаше ръка да отмъкне последното бутче от печеното пиле, преди Бил да го е зърнал. — На никого не му се слушат празни брътвежи, докато се храни.

Зик побърза да се съгласи с двамата си братя, макар неговото одобрение за кратката изява на Бил да бе по-скоро свързана с растящото мокро петно върху джинсите му, отколкото с каквото и да било друго. С престорена безгрижност той подаде мокрото момиченце на баща му и се опита да отвлече вниманието.

— Май ти се е досвидяло осоленото свинско тази година, лельо Офелия? — оплака се той и натъпка устата си с печен боб.

Страшно обидена от несправедливото обвинение, Офелия извади голямата дървена лъжица от казана и му показа няколко солидни парчета месо.

— Длъжна съм да ти кажа, Изикиъл Хъбард, че съм изпържила огромно количество, както сам можеш да видиш — гневно рече възрастната жена и стовари върху ориза на провинилия се племенник цяла лъжица от лепкавата кафява смес.

Зик се наведе над чинията си с велико мъченическа въздишка и продължи да се храни, доста доволен от смяната на темата. Бил осъзна, че едногодишната му дъщеричка Моли-Лин се нуждае от нова пелена едва когато се настани на масата срещу съпругата си Глори. Вдигна във въздуха кикотещото се бебе, опита да се намръщи, но вместо това на лицето му се разля щастлива усмивка, както ставаше винаги, когато се занимаваше с някоя от двете червенокоси близначки.

— Какво си направила, миличка — скара й се той и я вдигна още по-високо, като с това предизвика още по-силен кикот на удоволствие. — Това бяха най-хубавите ми бели панталони.

— Нали сутринта ти казах да не ги обуваш — припомни съпругата му, после занемя.

— О, не, в никакъв случай, Мери-Лий Маккан!

Тъй като се нуждаеше от двете си ръце, за да попречи на втората им палава дъщеря да прекоси през една тава с печени ребра, за да стигне до баща си, Глори побутна с крак торбата с пелените под масата.

— Е, поне нямаш разкашкани варени моркови по косата или бито мляко, полепнало по врата.

— Още не — съгласи се Бил добродушно и се запъти с детето и торбата пелени под мишница към карираното одеяло, разстлано край павилиона. — Но денят още не свършил, нали, Моли, моето момиче?

Той сложи ритащото бебе да легне и сръчно смени мократа пелена.

Но не бе успял дори да приближи до масата, където смяташе да се отдаде на вкуснотиите, които лелите всяка година приготвяха, когато, заобиколен от група по-големи момчета, се появи Джейми и го спря.

— Побързай, татко. Казах на момчетата, че ще ни подаваш, докато игрището още не е заето от възрастните.

— След минутка, Джейми. Още не съм хапнал — думите му бяха посрещнати с разочарован шепот от страна на съотборниците на сина му. Бил разбра, че ако се забави, ще провали всички шансове на момчето да заеме тъй желаната бейзболна позиция на първа база и само хвърли жален поглед към прословутото пържено пиле на леля Уини, после подаде Моли на съпругата си, която промърмори недоволно, след като вече бе настанила и Мери-Лий в скута си.

— Съжалявам, любов моя — извини се той, съзнавайки, че не е спечелил много точки пред Глори този ден и със сигурност ще загуби още няколко. — Какво мога да направя? Момчето е обещало.

Сякаш движени от тайнствен женски инстинкт, леля Кери и леля Уини приближиха и взеха бебетата, като предоставиха на Глори възможност да се противопостави на съпруга си. Така поне си мислеше Бил, но вместо това, тя хвърли прощален поглед към недокоснатата храна в чинията си, хвана го под ръка и го поведе.

— Да вървим!

— Да вървим?

— Бас държа, че не си чул нито дума от това, което говорих цяла сутрин — скара му се тя. — Уилям Маккан, тези момчета не са просто приятели на Джейми. Те са от „Декстър Стрийт Доджърз“, отборът, който спечели Малкия шампионат на лигата миналата година. Вчера в парка видели Джейми да се упражнява с топката и решили, че искат да го изпробват. Ако успее да им покаже най-доброто от себе си, със сигурност ще го поканят в отбора. Би било страхотно, нали?

Бил се усмихна, доловил гордостта в гласа й.

— Страхотно, наистина! — съгласи се той, но нямаше предвид шансовете на сина си да се включи в отбора.

— Да се надяваме, че всичко ще мине добре — обезпокоено продължи Глори. — Още не сме отделили достатъчно време на тази игра, но се надявам, че за една седмица ще може да се подготви.

Бил беше женен за Глори повече от две години, но никога не спря да се изумява от безрезервната любов, която съпругата му хранеше към Джейми. Още от самото начало се бе отнасяла със сина му, сякаш бе нейно собствено дете и бе очевидно, че момчето й отвръщаше по същия начин. Очите на Джейми заискриха, когато я забеляза, макар че по лицето му премина безпокойство.

— Хей, мамо! Не се ли грижиш за бебетата?

— Лелите ги поеха, тъй че да мога да те погледам. Не бих изпуснала това за нищо на света, Джейми Маккан — заяви Глори и махна към масата. — Останалите членове на фамилията ще дойдат след няколко минути.

Джейми погледна над рамото й и се ухили, щом зърна приближаващите Зик и Дейвид. Завъртя се и въодушевено хукна напред, а другите момчета го последваха. Бил обаче прегърна съпругата си през кръста, привлече я към себе си и я разцелува страстно. Когато най-сетне откъсна устни от нейните, половината град аплодираше.

— Защо го направи, за Бога? — прошепна Глори с пламнало от срам лице.

— Така стоят нещата тук, Мъниче — отвърна той, хвана я за ръка и я поведе по игрището. — Това се случва непрекъснато с хората, които милеят за другите.

Глори опита да си придаде сърдит вид, но очите й блестяха, изпълнени със съвсем други, много по-нежни чувства.

— Да, така става — бе принудена да признае тя, тъй като често бе използвала същата забележка. Но щом забеляза дяволитата усмивка на съпруга си, добави троснато: — И никога не забравяй това, Били Даниъл Маккан.