Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (20)

Глава 20

Рекс се преобличаше след закуската на реката, когато при него се вмъкна Никълас с писмо в ръка.

— Ето ти история! — каза той.

Рекс го изгледа.

— Писмо от мама, прочети!

Докато четеше писмото Рекс чуваше как Никълас си подсвирква през зъби и рови из стаята, за да търси любимите си папируси.

Той сгъна писмото и спокойно каза:

— Те са в порцелановата кошничка. Слушай, Никълас, ще ида днес в града.

— Защо? — попита братовчед му, дъвчейки парче кейк.

— Така трябва — отговори Рекс и започна бързо да се преоблича.

На Бъркли скуеър той стигна едва в осем часа и веднага попита за Дора.

— Мис Гревил, струва ми се, е в градината — отговори портиерът. — Преди малко питаше за ключа.

— Ще ида там — отвърна Рекс.

Още отдалече той забеляза бялата рокля.

— Дора!

Сърцето му силно затуптя, щом чу радост в гласа й.

— Рекс, ти ли си?

— Аз.

Приближи и седна на зелената пейка до нея. Искаше да я прегърне, но ръката му трепереше. По пътя беше изрепетирал цялата сцена — смяташе отначало да я изслуша, да обсъдят спокойно всичко и да й съобщи причината за идването си.

Писа й няколко пъти след смъртта на Пан, но не получи отговор. Баща му забраняваше да напуска Оксфорд и той не успя да поговори с нея. Не знаеше подробностите около смъртта на Пан, но продължаваше несъзнателно да го мрази. Пан умря, но със смъртта си обърка живота на Дора и стана причина за решението й да напусне Англия. Здраво стиснал ръце, приведен, той попита:

— Ще ми разправиш ли?

— Няма какво да разказвам, освен това, че утре заминавам за Париж с Кавини.

— Заминаваш? — машинално повтори Рекс — Така скоро?

— Да, мислех, че си научил за това и си дошъл да се сбогуваме. Тони не се интересува вече от мен — в очите й блеснаха сълзи.

Рекс тихичко протегна ръка и незабелязано докосна дрехата й. Това допиране малко успокои вълнението му. Сълза капна на ръката му и тя сякаш послужи за ключ, който отвори дълго сдържаната страст. Въпреки желанието му думите потекоха като река. Той ги чуваше и сам се ужасяваше, но не можеше да спре. Едва когато чу как Дора няколко пъти възкликна: „Рекс, о, Рекс!“ и когато думите най-сетне достигнаха до замаяното му от страст съзнание, той се запъна и млъкна.

Наоколо цареше тишина. Градският шум не достигаше до парка и тоя покой се струваше на Рекс като насмешка над чувствата му.

Неспокойно се раздвижи, а Дора стана.

Той също се надигна.

— Не си отивай, почакай. Не ме оставяй така…

— Всичко вече е загубено. Как не можеш да го разбереш? О, защо, защо ми каза всичко това?!

Той отговори едва чуто:

— Дора, живот мой, нима не разбираш, че не мога да се сдържам. Не исках нищо да ти казвам. Дойдох нарочно да те утеша и успокоя, но… ти заплака, видях в мрачината лицето ти…

— Стига, моля ти се, стига — умоляващо произнесе Дора.

Не искаше да бъде жестока, но сцената беше ужасна. Такава любов, изливаща се в безумни, несвързани думи, съвършено забравяща себе си, и то от кого — от Рекс, от това момче, към което винаги се бе отнасяла с пренебрежение, неин другар от детинството.

— О, недей, недей! — молеше Дора.

Той се разсмя горчиво. Тези прости думи бяха много жестоки, много оскърбителни за неговата любов.

— Ти не можеш така да ме напуснеш, не можеш да отхвърлиш любовта ми. Тя може би не значи нищо за тебе, но от нея зависи животът ми, целият ми живот, чуваш ли?

— Сега ти се струва така — каза Дора с тъжен глас. Чувствуваше се оскърбена от неговото настояване. Направи усилия да стане пак внимателна и се помъчи да му помогне.

— Скъпи Рекс разбери, че аз… аз свърших с любовта. Не мога да говоря за нея с никого дори и с теб.

Той упорито я изгледа. В тоя миг се решаваше неговата съдба.

— Ти не знаеш какво е любов, ти никога не си я срещала — в тихия му глас прозвучаха и гняв, и молба, и отчаяние. — Не ме интересува какво говориш и какво чувстваш. Ти си длъжна да ме изслушаш. Знаеш, че това е истинската, великата любов. Ти си готова да й се надсмееш, смяташ я за „зелена“. Но знай, че само младежката любов е безкористна и не се бои от страдания. Така, както аз те обичам, никой друг няма да те обича.

— О, защо говориш така, Рекс? Не бъди жесток. Толкова съм нещастна…

Сълзи задавиха гърлото на Рекс. Едва се сдържа да не заридае.

— О, скъпа моя, живот мой, не плачи. Не мога да понеса, мисълта, че си нещастна.

— Нещастна съм — повтори Дора с тон на обидено дете и е треперещ глас добави: — Не мога да се завърна в Гартспойнт, а след всичко станало Йън няма да ме погледне.

— Можеш да се омъжиш за мене — каза той с престорено спокойствие — и ще си свободна. Говоря ти сериозно. Давам ти честна дума. Дойдох само затова, да ти го кажа Дора, съгласна ли си?

— Не и не! — отговори тя, като се отскубна от него. — Нима мислиш, нима вярваш, че мога така лесно да забравя?

Те стигнаха мълчаливи до къщата и се простиха. Рекс притисна ръката й до сърцето си.

— Вечно — каза той, — както сега. Разбираш ли? И никога няма да се откажа от тебе. Довиждане!