Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (16)

Глава 16

„По дяволите спомените. Не искам да си спомням с болка си повтаряше Дора. — Защо се върна той?“

Това завръщане я плашеше. Страхуваше се, че с него ще се върнат и предишните й страдания. Тя отпъждаше виденията на миналото, а същевременно растеше увереността й, че не може да избяга от тях, че е в опасност, че надеждата е загубена и отново е ранена от стрела, от която вече почва да страда.

Стараеше се да се развлича, отиваше навсякъде, дето можеше, никога не оставаше сама, защото се страхуваше.

Рекс замина, без да й се обади, но тя не забеляза това. Всецяло беше погълната от мисълта, как да избяга от своите спомени. При вида на клонките закъснели бадемови цветове, с техните малки светлорозови звездички, сърцето й замираше като от удар. Струваше й се, че отново е в градината, силен нощен вятър повява, по лицето й плющи дъждът, а бадемовите цветове падат, падат, като бели сълзи.

— Чудни цветове — каза веднъж Йън, — но толкова безумни. Най-нежните, най-очарователните от всички цветове и не се страхуват от пролетно измръзване. Чудно, че първи увяхват и никога не дочакват лятото. Наистина им липсва предвидливост.

Дора машинално се засмя.

„Да, липса на предвидливост… И колко е вярно, че нежните цветя първи увяхват…“

Нервно стисна ръцете си. Пак мисли за миналото, а този път води към отчаяние.

Пан идваше у тях рядко. Първо, очакваше пари от брат си, но това едва ли много му влияеше. Второ, бързаше да свърши някаква работа, която му причиняваше големи неприятности.

Но независимо от всичко избягваше Дора, защото сам не знаеше как да се държи с нея.

Не знаеше какво й е казал Рексфорд. И нямаше възможност да узнае. Чакаше и разчиташе на времето, което заличава много, особено ако му помага такъв ловък човек като Пан.

Избягвайки среща с Дора, Пан беше много доволен от себе си. Уверяваше се, че с това избягва изкушението, грижи се за Дора и държи на дадената дума на Рексфорд, затова настоятелно отбягваше всички покани на Йън.

Въпреки всичко той все пак се срещна с Дора на обяда, даден в модерния ресторант от Шропшър, който беше толкова непредвидлив да постави Пан до момичето, като сам седна от другата й страна. Той нищо не знаеше за техния роман и беше уверен, че Пан, в качеството си на роднина, ще е най-подходящият й съсед. На обяда между поканените присъстваше великата Рекамес, която милостиво се съгласи да пее и Шропшър нареди оркестърът да я акомпанира.

Диригентът, италианец, заяви, че знае целия репертоар, и изрази желание сам да акомпанира, за което беше възнаграден с усмивка от прекрасни устни.

— Ще ви изпея една английска песен — заяви Рекамес, — не помня заглавието й. Ще я нарека „Любов“, тази дума е добре позната на всички.

Италианецът засвири, а тя запя, като забележително ясно произнасяше всяка дума:

„По цели нощи в спалнята да бродя

от кът до кът, да гледам и да мисля все това:

«Ей тук лежеше твоята глава» — това е смърт.

Но да горя, да чакам, да ридая: «Къде си, чуй?»

И пак да те прегърна най-подир и да те целувам аз безспир

живот е туй! Живот е туй!“

Отначало Дора седеше неподвижно и слушаше внимателно, но постепенно спомените отново нахлуха и изведнъж почувствува, че ръката на Пан докосва нейната. Тя трепна и за миг съвсем замря, а после с отчаяние му остави ръката си, която той стисна с жадни пръсти. Нямаше сили да го погледне. Чу как Рекамес отново запя и спря. Около нея говореха, тя самата разговаряше с Дейвид, но през това време в съзнанието й проникваше само едно: ръкостискането, от което трепереше цялото й същество, което докосваше душата й и всичките й чувства като сливане на музикант, който нежно докосва струните на любимия инструмент.

О, отново да изпита целувките, отново да лежи в обятията му, отново да слуша нежните думи за любов, в които сърцето чува още недоизказаното. Отново да живее, да се пробуди, да трепти, да мечтае и да люби, докато денят не е превалил към залез. Случайно в паметта й се мярнаха стихове, изразяващи молба на любяща жена:

„Всеки ден без тебе, друже мил, е унил.

Чуй ме, чуй, о зла съдба, таз молба:

О. Миналите дни върни и тогаз

ний ще сме сами, сами — ти и аз.“

Не бяха точно така, но стиховете изразяваха тази неизразима тъга и копнеж, с които бе пълно сърцето й.

Всички станаха. Пан я наметна с мантото с мека кожена яка и каза с обикновения си спокоен глас:

— Не искате ли да се разходим в градината, там при басейна с лилиите е много красиво.

Излязоха заедно. На Дора й се струваше, че са сами на света.

Пан я хвана подръка със студената си ръка и я поведе край розовите храсти, които изглеждаха бледи при лунната светлина, в сянката на гъстите дървета.

Някога се целуваха под дърветата и сега търсеха същото убежище.

— Дора — прошепна той. — Това е безумие — страстни несвързани думи излитаха от устните му и падаха като дъжд от златисти листа. Тя покорно повдигна глава и той я целуна.

— Ах, вие ме обичате… обичате ме… кажете ми го — шепнеше тя, притиснала устни в неговите.

В молбата се изливаше цялото й страдание, целият страх, всичките години на очакване.

— Кажете го… кажете…

Той започна да я целува, като ловеше с устни думите и с целувките си й пречеше да продължи.

И изведнъж, с кратък, страстен смях, в който звучеше увереността на победителя, каза:

— Обичам ви, обожавам ви…

Дора улови наведената му чернокоса глава с двете си ръце и се вгледа в блестящите му очи.

— Погледнете ме — пошепна тя. — Погледнете ме в очите. Трябва, длъжен сте да ми кажете самата истина. Защо ме напуснахте? Как можахте? Защо нито веднъж не ми писахте? О, Пан, аз чаках, аз чаках, аз… Вие не знаехте какво беше без вас… Всеки ден си мислех: може би ще получа писмо, може би… Караулех за всяка поща. А вие знаехте, знаехте, че целият ми живот е във вашите ръце и… пак заминахте, оставихте ме.

В този миг Пан беше готов да излъже дори от това да зависеше животът му. За нищо на света не би се съгласил да я загуби отново сега, когато тя му дари увереността, че той отново е способен да обича и да бъде обичан. В Дора той намери истинска личност, красота и още едно достойнство, което има голямо значение в очите на някои мъже — положение в обществото, тоя законодател, на когото е дадено право да приема или отхвърля. Името на Рексфорд, романтичното й осиновяване, нейният талант й спечелиха симпатиите на всички. Но преди всичко го привличаше неотразимата й младост и свежест. Мнозина преживяват най-хубавите си години бледо и незабелязано, без да са в състояние да дадат на света нещо ново, да изявят личността си.

Дора дари окръжаващите я с лъчезарната си свежест, с блестящата си красота. Тя възбуждаше като чаша силно вино: тя живееше с всяко мигновение, с всяка мисъл, с цялото си същество.

Разбира се, на Пан се харесваше да обича това, което всички обичат, и да знае, че сам е любим.

Той беше славолюбив, егоистичен и слабохарактерен и любовта му към Дора всецяло го погълна. Мислите му бяха винаги с нея: беше щастлив само в нейно присъствие. Рядко се замисляше в какво положение е попаднал, несполучливият брак не го стесняваше дотогава, докато не започна да пречи на бъдещето му.

Понякога в минути на отмора той си даваше дума никога вече да не вижда Дора, но това не му пречеше в определения час да й звънне по телефона и да определи среща.

Никога не се вглеждаше в бъдещето и не се запитваше как ще завърши всичко. Беше още начало или продължение, а кой влюбен някога е предвиждал края.

Четиридесет и пет — двадесет и две: стараеше се да не се спира на тези цифри, като си казваше с лека гримаса, че никога не се е интересувал от математика.

Да, най-после какво са четиридесет и пет години за мъжа. Благодареше на съдбата, че не е напълнял и че косите му останаха гъсти. „Това е вече половин беда — говореше си сам. — Слабите бръчки само те правят интересен, но не дай Боже, някакъв косопад: тогава прощавай, любов“.

Колкото и да е странно, не беше влюбен в своята външност. Беше славолюбив, защото познаваше привлекателността си за жените, но чертите и цветът на лицето не го интересуваха.

За Дора той беше раят, слънцето и всичките звезди.

Тя изкусно изучаваше Пан и тоя урок, макар да й струваше много, беше много полезен.

Годините на безнадеждно очакване я дариха с душевна зрелост и я научиха да се приспособява към обстоятелствата. Пан я намери учудващо находчива. Тя изведнъж схвана, че никога не трябва да му противоречи, затова винаги се съгласяваше с него или уклончиво мълчеше.

През това време тя направи две открития — че човек може да разговаря и сам или, по-точно, че е по-удобно да си говори сам, и затова често пазеше мълчание, а още, че дребното самолюбие не е изгодно качество за жената.

Тя забелязваше лошото му настроение, но само дотолкова, че да се постарае да го разсее. Ревността му прие като доказателство за любов. Обясняваше си я с възрастта му, тъй като той беше достигнал тоя предел, когато младостта пробужда тайно неудоволствие, когато собственото високомерие се старае да не признава нейната цена, а заедно с това тя си остава неоспорим факт. В душата си той ненавиждаше младостта и макар да продължаваше да говори за нея с възторг, в гласа му не се долавяше удоволствие.

Той се възхищаваше от младостта на Дора, но се мъчеше да не я отделя от младите хора и изкуствено усмихвайки се, наричаше младежта „буйна“, „шумна“ и „банална“.

Под негово влияние Дора също започна да избягва шумните компании, а ако ги посещаваше, то беше в отсъствието на Пан.

Всъщност младежките лудории не я привличаха.

Чувствуваше се напълно удовлетворена и не смяташе загубени само тези дни, когато виждаше или очакваше Пан.

Веднъж им се удаде да прекарат няколко часа заедно. Късно през лятото Пан й предложи да я откара с автомобил в Гартспойнт.

Дора бе във възторг. Йън също се заинтересува от това пътешествие.

— Само за една нощ — каза Пан. — Няма нужда да вземате много багаж.

Денят от сутринта беше душен и горещ, но по пътя духаше прохладен вятър.

Закусиха в хотела, където храната беше отвратителна според Пан, и потеглиха. Лошото настроение скоро ги напусна и когато спряха на обрасла с червен килим поляна, животът отново изглеждаше прекрасен. Пан свали шапката си и се изтегна с ръце под главата.

И двамата се засмяха. Дора се наведе и го целуна.

— Още и още — лениво говореше той, присвил блестящите си златисти очи. Обви с ръцете си шията й, зарови пръсти в меките коси. — О, какво възхитително създание сте вие, Дора!

— О, колко сте очарователен, Пан! — весело го подразни Дора.

Той се извърна, целуна ръката й и внезапно тая наведена черна глава пробуди в нея нежност. Тя притисна главата му към гърдите си и започна да целува косите му.

Край тях растеше глог, който хвърляше сянка на мястото, дето седяха. Тъмносиньото небе надничаше през клонките, където пееше птичка, пчела летеше и с бръмченето си придаваше селска прелест и покой на слънчевото пладне.

Дора лениво поглеждаше тревата, на места вече обгорена от слънцето. Наоколо се издигаха дървета, рязко отделяйки се на фона на небето. Отдалеко долиташе свирка на локомотив и самотният звук още повече подчертаваше отдалечеността им от целия свят, още по-силно скрепяваше близостта им.

Този момент се стори на Дора най-подходящ да поговори за бъдещето. Тя тихо попита:

— Пан, мили мой, къде ще живеем? Тук или някъде зад граница?

Той с нищо не издаде неудоволствие от въпрос, в който звучеше като че ли насилие над волята му. Отдръпна се малко под предлог да извади табакерата от джоба си.

— А къде бихте искали да живеете?

— С вас навсякъде ще е рай — шеговито каза девойката, но усети леко безпокойство. Почувствува, че Пан „се отдръпва“ от нея, макар още да не можеше да разбере какво се случи.

Малко срамежливо тя каза:

— Аз… аз предполагам, че в края на краищата ще трябва да се установим някъде.

Пан се разсмя.

— Трябва да ви кажа, че сте оптимистка, скъпа моя — очите му се присвиха, както винаги в момент на раздразнение. Стори му се, че папиросата му е угаснала, хвърли я и тревата се запали. Той духна малкото езиче аметистов пламък и то веднага угасна.

— Не ме ли обичате вече — нервно попита Дора.

Вместо отговор той я притисна силно.

— Не, имате право. Понякога говоря глупости. Знам това. Заслужавам да ме мразите, но аз ви обичам, обичам ви, обичам! Чувате ли?

Как можеше да не чува и да не бъде завладяна от тези думи, каквито обичаше да слуша най-много от всичко на света?

Тя се усмихна и очите й под спуснатите мигли блеснаха.

— Отворете ги широко — заповяда шеговито Пан, — още по-широко.

Дора срамежливо се подчини. Отвори широко очи и те заблестяха с ярък зелен блясък. Пан уверяваше, че те блестят така, когато най-много го обича.

— Е, сега доволен ли сте? — весело попита тя.

Той я изгледа с безпокойство: беше още толкова млада, а така го мамеше със своите наивно страстни очи…

Наведе се, прегърна я и започна буйно да я целува, причинявайки й болка.

Тя забрави въпроса, който току-що зададе. Целият свят беше събран тук, на тази поляна, където пурпурната трева се слива с пурпурното небе, дето топлият летен вятър повява от морето и дето любовта е такава топла радост, че граничи със страдание.

Дълго лежаха така прегърнати. Пан извади папируса и те започнаха да пушат заедно, бъбрейки си, както само влюбените умеят, смееха се на дребни неща, безкрайно, безпределно щастливи.

Далеко по пътя профучаваха велосипедисти, автомобили, но те нищо не чуваха.

— Каква работа имате толкова? — забеляза Пан с пренебрежение.

— Навярно е време за чай — каза Дора. — Мили мой, трябва да побързаме, иначе ще закъснеем за обяд.

— Кого ще обезпокои това? — отзова се Пан, впил в Дора горещ поглед. — Вас?

— О, не, никак — отвърна тя. — Докато сме заедно, нищо не ме безпокои.

Очите на Пан заблестяха.

— Искам да знам сериозно ли обмислят жените това, което говорят — бавно каза той.

Дора, която през това време ровеше в кошничката с продуктите, се засмя.

— Тази жена мисли това, което говори — каза тя. — Вие и аз, вие и аз, Пан…

Тя се приближи до него и застана на колене.

— Понякога ми се струва, че сме отделени от останалия свят със завеса и ние сме от едната му страна, само двамата.

— Мислите ли, че влюбените имат това право? — той побледня малко под загара и нерешително спря. — Смятате ли, че те имат право да си създадат закони, с които да се оградят от останалия свят, да имат право да живеят само за себе си?

— Да, струва ми се, че имам предвид точно това — тя го изгледа с известно смущение. Учудваше я, че Пан придава такова значение на думите й, които бяха обикновени любовни брътвежи.

Дора приготви чай и те весело закусиха.

— Времето минава — каза тя. — Пан, мили, наистина трябва да си вървим.

— Защо? — попита той.

— Но как, ангел мой, вече е седем часа, а Гартспойнт е далеко. Ще бъде много неучтиво да пристигнем, когато всички са вече в леглата си.

— А какво ще стане, ако изобщо не отидем? — лениво каза той, без да я погледне.

— Искате да се върнем? — със съмнение в гласа попита Дора.

— Не, ще отидем по-далеко — където и да е… Ще прекараме заедно вечерта, която винаги ще помним, докато животът ни раздели. Можем да кажем — той се престори, че търси кибрит. — Ах, ето го. Можем да кажем на Йън, че сме катастрофирали… Разбира се, ако вие не искате, то е друго нещо — завърши Пан със съвършено безстрастен глас.

— Аз… аз… това би било чудесно — съгласи се Дора. — Мили мой, аз много искам, но… но… няма ли да изглежда… няма ли това да покаже…

— Да, възможно е да е така. Това е една дива мисъл. Стори ми се…

Той се изправи.

— Хайде да се прибираме. Аз ще взема кошничката.

Цялата радост, цялата близост изчезна. Дора се чувствуваше виновна, наказана. Засрами се.

Приближи се до него и сложи ръце на рамото му.

— О, мили, ако искате… ако това наистина е нищо и мислите, че Йън няма да се разсърди…

— Тя няма да знае — каза Пан с развеселени, блестящи очи. — Дора, вие сама казахте… Слушайте, радост моя: ще тръгнем по пътя за гостилницата, ще вечеряме, после аз ще ида да пренощувам на някое друго място и ще се върна утре сутринта за закуска. Ако Йън попита, ще й разкажем, а ако не — а съм почти сигурен, че тя няма да ни пита и дори няма да се интересува — нищо няма да й кажем, просто ще премълчим. Ще прекараме чудна вечер двамата. Красота моя, вие сте така щедра, вие сте най-щедрата жена на света.

Но когато потеглиха, търсейки „чудното място“, за което Пан е чувал, тя смътно почувствува, че в тоя план има нещо нередно.

— Наистина ли мислите, че няма да има нищо страшно, че Йън ще ни разбере? — осмели се да попита, като избягваше погледа на Пан.

Но той весело я погледна и нежно каза:

— Страхливка. Добре, мила моя, ще отидем, а после ще дадем на Йън най-точен отчет за нашата безгрешна разходка. Съгласни ли сте?

— О, мили — каза Дора и целуна ръката му.

— В такъв случай засмейте се с жасминовите си очи. Струва ми се, че се страхувате от мен.

— Никак — откликна Дора. — О, Пан, погледнете залеза.

Пан намали хода на машината. Високо над тях като мъничко цветче заблестя звезда.

— Трябва да побързаме — каза Пан, — вече е осем без четвърт. Ето и гостилницата. Ще ида да поискам вода, че резервоарът започна да загрява.

Той влезе в гостилницата и след няколко минути един старец изнесе канче с вода и е благодарност прие шилинга.

— А сега с пълна пара — каза Пан. В гласа му се долавяше вълнение. С едната си ръка той прегърна Дора и със смях я погледна в очите.

— Никакви зори и слънчеви залези не могат да бъдат прекрасни като вас.

Автомобилът се изкачи на хълма, после засъска, поколеба се за миг и замря.

— Ах, по дяволите! — извика Пан, като вдигна капака. — Не е останала нито капка бензин. Трябва да се върнем.

Върнаха се обратно в гостилницата, където ги посрещна същият старец.

— Знаех, че ще се върнете — изрече той, — защото много миришеше на бензин, а после на пътя остана локвичка. Чудно, че е изсъхнала. Чудеса!

Той не знаеше, че бензинът се изпарява. Разбира се, в гостилницата нямаше бензин. Най-близкото село беше на няколко мили, пък и там по всяка вероятност нямаше да намерят.

Очите на Пан се усмихнаха. Той каза на Дора:

— Съдбата реши, мила.

Беше излишно да се спори, да се съжалява или да се изказва безпокойство.

— Съдбата реши… — като ехо повтори Дора.

— Добрата съдба! — усмихна се Пан.

Той отиде да запази стая и вечеря. Дора седна на скамейката до леха от ружи и се замисли.

Условностите и строгите правила за приличие на обществото не я смущаваха. Тя просто не им обръщаше внимание. Разбира се, тяхната любов с Пан е по-различна и никой няма право да я осъжда. Пък и какво престъпно има в това да катастрофираш и да останеш в гостилницата.

Появата на Пан прекъсна мислите й. Той седна до нея и каза с оня глас, който караше сърцето и да замира:

— Нека това да стане единствената вечер през нашия живот. Дора, мила, бъдете щастлива, погледнете ме.

И в погледа му Дора забрави всички условности, всички неприятности, които я вълнуваха. Прашното шосе беше пусто. Пан я целуна, а после, като се отдръпна, лукаво се усмихна.

— Стаята ви, дете мое, е плесенясала и ужасна — весело каза той, — текст от писанието от двете страни на кревата, а на тоалетната маса груба покривка.

— А вие къде ще спите? — попита Дора.

— Само небето знае — засмя се той.

Дребна чернокоса жена придружи Дора до стаята, която Пан така живо описа. Не беше излъгал: стаята имаше всички приписани й достойнства. Докато вечеряха в градината, наблизо профуча автомобил. Дора го чу.

— Можем да вземем бензин от тях — каза тя.

— Ще заемем от следващия — обеща Пан.

Но и следващият премина, преди да успеят да станат от масата.

Удари десет часът. Поръчаха кафе, но то се оказа толкова лошо, че се отказаха да го пият.

Пан отиде в гостилницата да разпореди още веднъж за бензина, който работникът щеше да донесе.

— То е момче от чифлика — поясни стопанинът, — живее наблизо. Ще пристигне утре в пет часа и ще донесе толкова, че ще стигне за два часа.

Пан му благодари.

— Не заключвайте вратата, скоро ще се върнем — каза той. — Навън е така прохладно.

Минаха през малката градина, заобиколена от жив плет от шипки и тютюневи цветове.

— Почакайте — рече Пан.

Той взе от автомобила одеяло и отидоха в овощната градина. Въздухът беше напоен с остра миризма на плодове, лунната светлина сипеше по високата трева хиляди бледи бисери.

Пан постла одеялото и наведен до лицето на Дора, почти докосвайки устните й, попита:

— Е, кажете, не сте ли доволна, че трябваше да останем?

Тя цяла потрепери от близостта му:

— О, да, о, да!

Те легнаха на одеялото и Дора сложи главата си на протегнатата ръка на Дан така, че лицата им почти се допираха.

— Това е живот, това е любов — пошепна тя.

— Безумие! — засмя се Пан, като целуваше очите й, косите, врата. — Ах, Дора, Дора!

В главата му се въртяха мисли, една от друга по-безумни. И така, ето минутата, за която той и не смееше да мечтае. Няма ли да се възползува от нея? И при това Дора го обича. Не, той изгаря от страст. Да избягат зад граница? Това е последната му любов, страстта на целия му живот. А се живее само веднъж и животът отлита, отлита…

— О, Пан, Пан! Какво щастие е да лежа тук, да ви прегръщам, без да се страхувам, че някой ще ни попречи. Как се радвам, че дойдохме тук. Никога не съм ви обичала толкова много.

— Наистина ли? — попита тихо Пан.

— Защо питате, нима не чувствате?

— Дайте ми да почувствувам — каза Пан, като сложи ръка на сърцето й.

Той измъкна фуркетите от косите й, те се разсипаха и обвиха лицата им с топло, пухкаво покривало.

— Ти си моя, ние си принадлежим — тихо каза Пан.

— О, Пан, никога не ме напускайте, не ме отблъсквайте!

— Ще загина, ако ви загубя — мрачно додаде той, — но вие…

— О, как можете да говорите така? — отзова се Дора с трептящ от обида глас. — Как можете да се съмнявате в мене? Животът ми е във вашите ръце, правете с него каквото искате. Никого няма да обикна така, както обичам вас. Никога не мога да обичам другиго. Всичко, което изживях и изстрадах, беше за вас. Всеки час, всяка минута бяхте само вие, вие единствен. Как можете да се съмнявате в мене?

— Защото се страхувам — каза той с пресипнал глас и допря глава в коленете й.

Тя нежно го погледна и в тоя поглед той прочете и страст, и мъка. Вдигна главата му и устните им се сляха. Нейната любов, пълната й покорност запалиха такава страст у него, че Пан впи устните си в нейните в яростна, в безумна целувка, че тя извика. Но той заглуши този вик с нова целувка, залепи се за устните й и дълго не се откъсна от тях.

— Да, това е любов — каза накрая Дора. — Пипнете сърцето ми.

Пан прокара трепереща ръка по очите си. Струваше му се, че нейният глас иде някъде отдалече. Сложи ръка на сърцето й: то пърхаше като птичка.

— Дора — прошепна той.

— Струва ми се, че съм родена да ви обичам, само за това. О, ако мога да умра сега, ще бъда много щастлива, Пан, помните ли стихотворението, което четохме в библиотеката на Гартспойнт „В овощната градина“? Ако можехме сега да го прочетем! Тогава аз нищо не знаех. Сега разбирам какво значи:

„Животът край нас бучи, бурята отминава.

Да желаеш това, което обичаш,

да обичаш, дори и да страдаш.“

О, Пан, ще дойде ли ден, когато ще се събудим и ще видим, че тоя час е дошъл? Нима никога няма да се върне и никога няма да го преживеем отново. Само един час, който ще отмине — и животът ще го погълне, ще продължи своя ход…

Пан я прегърна и те седнаха, подпрени до дървото, допрели лица.

— Да, помня — нежно каза той. — Като сега виждам библиотеката, огъня в камината, вас, бяла и златиста, вашите блестящи като жасминови листа очи, осветени от огъня като звезди. И тогава ни се струваше, че се обичаме, но сега…

Тя обви с ръце шията му, разроши гъстите му коси.

— Какво помним? — попита той.

— Ние в овощната градина — почти пошепна Дора:

„Дай да въздъхна, да се огледам, мили!

Росата ме пои със свежи сияй,

градината е приказна край мен,

луната всичко тук е посребрила,

дано не идва скоро ден!“

Тя потръпна от красотата на произнесените думи, притисна се по-силно до Пан и продължи:

„Мигът тревата гъста ни е дала,

в твоите целувки се разтапям цяла,

притискай се, притискай се до мен;

Сега едно-едничко нещо бих желала:

Дано, дано не идва скоро ден!

Рано се съмва. Месецът побледнява…

Не искам да отлита тая нощ. Искам още да ме обичаш.

Люби ме ти, люби ме още. Бледнее нощ

като вятър тих, ти моите коси вземи

и ме целуни през тях.“

Шеговито, нервно смеейки се, тя метна върху тях завесата на косите си.

— Люби ме, целувай ме, закълни се, че вечно…

— Вечно. Слушай, Дора! Тази нощ е наша, дай ми я напълно, направи я незабравима за нас. Дай да те целувам до зори. Заклевам ти се във всичко свято на света, никога не ще съжаляваш за това. Кълна ти се, ще бъда добър с тебе, Дора!

Тя се поотдръпна. Страхът се бореше в нея с желанието. Почувствува се за миг смутена.

Някъде изпърха птичка. Пан се раздвижи неспокойно. На лунната светлина лицето му изглеждаше бледо, очите му блестяха.

Тя прошепна името му и той я притисна до себе си.

— Дора… Нашата нощ… Скоро ще се зазори…

Тръгнаха прегърнати по меката, сочна трева. Пред тях се мярна нечия сянка. Дора леко извика и чу спокойния глас на Пан.

— Нищо, мила!

Той тръгна напред, разнесе се тропот на копита, блеснаха изплашени очи. Жребецът се хвърли встрани, а Пан извика и падна.

Дора коленичи до него.

— Скъпи, ударен ли си?

Той не отговори.

Тя пак подвикна, обви с ръце шията му и го повдигна. Очите му бяха затворени. По слепоочието му се стичаше, тънка струйка кръв.

— Пан!… Пан! — шепнеше изплашена девойката. Обхвана я ужас. Тя стоеше на колене, прегръщаше и повтаряше името му. И изведнъж разбра. Той беше мъртъв.