Джоан Хол
Предчувствие за обич (5)

Пета глава

— Появил съм се на този свят точно в момента, в който часовникът ударил полунощ. Това се случило в полусрутена колиба край забравена от Бога линия на компанията „Рийдинг Рейлроуд“…

— В полунощ ли? И то в колиба?! — Сара подозрително го изгледа, стиснала гъбата в ръка, съвсем забранила за чашата, която миеше.

Изражението на Джейк бе съвършено невинно. В очите му обаче проблясваха лукави пламъчета.

— Продължавай — подкани го тя със скептична усмивка.

— Била непрогледна и бурна нощ…

Сара завъртя очи към тавана.

— Наистина е била такава — нацупи се той. — При това — ужасно студена!

— А-ха — тя едва сдържа кикота си. — Давай нататък.

— Навън вятърът виел… Затрупвал всичко със сняг — продължи Джейк, цитирайки откъс от „Опасния Дан Макгру“ съвсем не на място и, по всяка вероятност — погрешно.

Тук вече Сара не издържа. За да потисне напиращия смях, закри устата си с ръката, в която държеше гъбата. Ала изведнъж избухна в задушаваща кашлица, тъй като част от сапунената пяна попадна на езика й.

— Това да ти е за урок — доволно отбеляза Джейк, като я потупа по гърба и й подаде чаша вода, за да изплакне устата си. — Това е наказанието ти задето не ми вярваш.

— Покорно моля за извинение — отвърна тя, като все още се мръщеше на отвратителния вкус на препарата за миене.

— По-добре ли си?

— Да. Би ли ми дал обаче нещо, с което да оправя вкуса в устата си?

— Ето шампанското ти — той понечи да се обърне към тезгяха, където бе оставил чашата й. Сара обаче го спря, като хвана ръката му.

— Не, не искам повече. Пих достатъчно.

— Тогава може би ще пиеш нещо безалкохолно — сок, чай, кафе?

— Имаш ли кафе без кофеин?

— Да — запъти се към кафе машината. — Ей сега ще приготвя.

— А докато кафето стане, аз ще привърша със съдовете — тя отново натопи ръцете си в мивката.

След петнадесет минути двамата отново бяха в гостната. Този път обаче седнаха в отделни кресла край прозореца.

— Добре, след като се позабавлява до насита — поде Сара, — ще ми разкажеш ли най-сетне нещичко за себе си? — и като духаше изпускащата пара течност в чашата си, вдигна вежди подканващо.

— Наистина ли искаш да знаеш нещо повече за живота ми? — успя да си придаде едновременно скептичен и обнадежден израз.

— Да, много, много искам — поде тя с такъв комичен ентусиазъм, че този път Джейк не издържа и избухна в смях.

— Както вече споменах, наистина ми харесва да съм с теб, Сара Къмингс — проговори накрая, след като се успокои. — А и, както виждам, ти притежаваш също толкова нестандартно чувство за хумор, колкото и аз.

— Хайде, разказвай — строго го подкани Сара, като прикри изненадата си от неговото твърде точно наблюдение. Макар по природа да бе скромна и кротка, ценеше хумора. Това вероятно се дължеше на многобройните човешки слабости, с примери, за които бе изпъстрена нейната специалност — историята.

— Тъкмо това правя — забеляза Джейк, като прекъсна размишленията й.

— Какво по-точно? — попита го, изгубила нишката на разговора.

— Ами… Разказвам!

Тя въздъхна с демонстративна досада.

— Защо имам чувството, че се въртим в омагьосан кръг? — въпросът беше чисто риторичен, затова продължи, без да чака отговор: — Ще започваш ли най-сетне?

— Ти си… Няма значение — поклати глава той. — Добре, ще бъда кратък.

— Прекрасно — Сара погледна часовника си.

— И така, докъде бях стигнал?

— До колибата край железопътната линия.

— Е, добре. Всъщност съм роден тук, в Спрусуд, през едно лято преди тридесет години. Бях най-малкият от четирима синове… При това невероятно разглезен.

— Сигурно си бил същински ужас?

— Да. Не желаех да слушам никого. Бях най-малък, а всичките ми братя бяха гордост за семейството, особено най-големият. Аз обаче инстинктивно изпитвах потребност да бъда по-различен.

— В какво отношение? — намръщи се тя. — Различен от кого… Или от какво?

— От останалата част от семейството. Виждаш ли, произхождам от фамилия на потомствени служители на закона, при това с вековни традиции — той се засмя. — Убеден съм, че влечението към тази професия е закодирано в гените на рода Улф. По дяволите, сред прадедите ми има шерифи, депутати, дори маршали!

— Невероятно! — Сара наистина беше поразена от този факт, както като жена, така и като историк. — Значи, семейната традиция се е запазила повече от сто години?

— Да. Баща ми беше служител на закона във Филаделфия.

— Обаче е живял тук, в Спрусуд?

— А-ха… — устните на Джейк се извиха в тъжна усмивка. — Той е бил роден във Филаделфия, а майка ми е от този град. Тук се срещнали, влюбили и оженили. Живели са в апартамент в големия град, докато майка ми забременяла. След това решили да се установят тук.

— А братята ти? — попита тя. — Те също ли са служители на закона?

— Да, но не тук. Ерик, третият син в семейството, е на тридесет и три. Той последва стъпките на баща ни и стана полицай във Филаделфия. В момента провежда нелегална операция в отдела за борба с наркотиците.

— Това сигурно е доста опасно!

— Така е — Джейк се намръщи. — От друга страна обаче, в наши дни е опасно дори да живееш.

Сара напълно се съгласи с него, като си припомни ситуацията, в която неволно беше попаднала.

— Прав си. И все пак — добави, като се позоваваше на професионалните си познания, — нашият твърде несъвършен свят винаги е бил опасен, повече или по-малко.

— Предполагам — той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Такъв е животът“. — Ето защо нашата древна земя се нуждае от мъже като тези от рода Улф.

— Да. А другите ти братя? — подкани го Сара.

— Следващият е Ройс. На тридесет и шест е и работи като сержант на север, край граничната линия между щатите Пенсилвания, Ню Йорк и Ню Джърси. И накрая най-големият ми брат — Кемърън — за момент Джейк млъкна. Лицето му излъчваше непресторено възхищение. — Той е светлият пример, на който всички от семейството се стремят да подражават. Когато бях малък, го обожавах. А през лудешките бунтарски години на пубертета го ненавиждах, защото ме заставяше да го боготворя против волята си. По дяволите, просто не зная как да обясня онова, което изпитвах тогава!

— Не е толкова трудно — отбеляза Сара. — Напротив, смятам, че е съвсем логично. Естествено е да ненавиждаш някого, от когото дълбоко се възхищаваш, ала усещаш, че никога не ще можеш да достигнеш — усмивката й бе изпълнена с разбиране.

— Радвам се да го чуя — засмя се Джейк.

— А как по-точно служи на закона неоценимият Кемърън? — опита се тя да го върне към първоначалната тема.

— Агент е за специални поръчения на федералното правителство. Предполагам, че го използват по особено отговорни случаи. Той самият обаче не обелва и дума за естеството на задачите си. Носят се слухове, че и приятели, и врагове го наричат Самотния Вълк.

— Ах, да, вашето фамилно име всъщност означава именно „вълк“! Значи в известен смисъл е герой.

— И още какъв! — отвърна Джейк напълно сериозно. — Той е от хората, към които от пръв поглед изпитваш пълно доверие. Щом Кемърън каже, че ще направи нещо — каквото и да е то — можеш да бъдеш напълно спокоен, че ще изпълни обещанието си, и то изцяло.

— О, това е впечатляващо!

— Да — засмя се той. — Но също така и обезсърчаващо.

— Съществуването на такива хора обаче е необходимо в исторически аспект — произнесе Сара с назидателния тон, с който обикновено говореше пред студентите.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Джейк.

— Цялата история на човечеството е осеяна с героични личности — поясни тя. — Те са обект на множество легенди и митове. Какво би била цивилизацията без тях? Героите са олицетворение на нашия идеал, светъл пример за останалите, както ти преди малко се изрази.

— Идеал — замислено повтори той. — Да, Кемърън е точно това. А също Ерик и Ройс, макар и в по-малка степен.

— Но не и ти?

— Аз? Аз да съм светъл пример? — Джейк се засмя гръмогласно. — Едва ли, скъпа. Не съм замесен от тестото на героите. Никой не би ме сбъркан със Самотния вълк.

— Значи най-големият ти брат е различен от другите хора?

— Точно така. Той води напълно самостоятелен живот, изцяло погълнат от работата си, и все пак намира време да направлява нашите съдби от разстояние. Или, по-точно, опитва се. Нашето семейство му създава доста грижи. Поне за себе си съм сигурен, че е така.

— А как реагираха родителите ви, когато той узурпира ръководната роля, която им се пада по право?

— Да я е узурпирал! Шегуваш ли се? Те сами с най-голяма готовност предадоха властта на Кемърън. Понякога дори се питам дали майка ми не вярна, че той може да ходи по водата като свети Франсиск! А баща ми до самата си смърт започваше всяко изречение с думите: „Кемърън каза“.

— Нима баща ти е починал?

— Да — въздъхна Джейк. — Изминаха почти две години, откакто беше убит при изпълнение на служебния си дълг.

— Съжалявам — виновно промълви Сара.

— И аз — в гласа му прозвуча горчивина. — Именно неговата смърт стана причина да се завърна у дома и да преосмисля живота и целите си.

— И да сложиш край на бунтарските си години? — меко попита тя.

— Да. Внезапно осъзнах, че е дошло времето да захвърля овехтелите играчки и да възмъжея. Завърших Полицейската академия, след което постъпих на служба — той се усмихна дяволито. — И ето ме тук, пред теб — образец на добропорядъчност и конформизъм!

— А-ха — кимна тя и, потръпвайки при вида на палавите пламъчета в очите му, добави наум: „Тези ги разправяй на друга!“ За да не се поддаде отново на изкушението, отмести поглед встрани и изведнъж забеляза колко показват стрелките на часовник й. — Божичко! — възкликна изплашена. — Наближава дванадесет!

— Полунощ настъпва всяка вечер по това време — Джейк отпи от чашата си и направи гримаса. — По-важното обаче е, че кафето е изстинало. Какво ще кажеш да ти налея още?

— Не, благодаря — поклати глава Сара. — Трябва да тръгвам. Пък и ти не започваш ли работа рано сутрин?

— Не — в гласа му прозвуча искрено задоволство. — Утре е събота и имам почивен ден. Искаш ли да излезем някъде? На вечеря или кино? А може би ще имаме време и за двете?

Обзе я силно изкушение да се съгласи. Ала споменът за Ендрю Холингс и другите двама студенти отново изплува в съзнанието й с ужасяваща яснота. През последните няколко часа отслаби бдителността си и съвсем забрави за тях! Беше погълната от удоволствието да бъде с Джейк… Дори в онзи опасен момент в гостната… Всъщност, ако трябваше да бъде откровена, онези мигове, изпълнени с пламенна страст, бяха най-приятните от цялата вечер! Само че, напомни си тя, в момента се намираха в апартамента на Джейк, далеч от хорските погледи и опасността, която дебнеше по улиците. Ако обаче се появеше с Джейк на публично място…

— Аз… Хм, в момента не мога да си спомня дали нямам ангажимент за утре вечерта — реши да излъже. — Най-добре ще е да ми позвъниш.

— Добре — Джейк стана, вдигна ръце над главата си и се протегна. При вида на силните мускули на гръдния му кош, които ясно се очертаха под ризата, дъхът на Сара просто секна. Божичко, наистина беше много красив мъж!

— Когато имаш възможност — добави тя, като с усилие запази спокойствие. После се отправи към масичката, на която беше оставила чантичката си. — Чувствам се малко изморена.

Едва по-късно, когато вече лежеше сгушена в леглото, през ума й мина мисълта, че през цялата вечер, прекарана заедно с Джейк, не беше помислила за грозящата я опасност. Нещо повече, в негово присъствие се чувстваше по-защитена и сигурна от всякога.

А той твърдеше, че не е роден за герой!

Сънена усмивка смекчи изопнатите й от тревога черти. Тя също имаше право на мнение по този въпрос!

 

 

Джейк тихо си подсвиркваше, докато крачеше по настланата с плочи пътека към двуетажната къща с добре поддържана градинка, разположена на тиха уличка. Чувстваше се много добре, дори прекрасно, напълно в хармония с чудесната утрин. Ясният есенен ден сякаш беше оживял от рекламна снимка на щата Пенсилвания. Слънцето, хвърлящо меднозлатисти отблясъци, плуваше високо в тъмносиньо небе. Въздухът беше свеж и ободряващ.

Той отключи вратата и пристъпи в смълчана къща.

— Хей, мамо, тук ли си?

— Говоря по телефона — Мади Улф подаде глава иззад чупката на коридора, водещ към кухнята, се усмихна. — Ела да кажеш две думи на брат ти.

— На кой от всички? — провлечено попита Джейк, като прекоси гостната и влезе през свързващата врата в просторната, блестяща от чистота кухня.

— Кемърън — шепнешком отвърна Мади, като му подаде слушалката.

— Здравей, батко — произнесе Джейк. — Откъде се обаждаш?

— Не е твоя работа — разнесе се в слушалката добре познатият му спокоен и прекрасно овладян глас.

— А-ха, значи ще си играем на тайни агенти? — Той се захили към майка им, застанала встрани, която неодобрително се намръщи.

— Милото ми малко братче — на свой ред го подразни Кемърън. — Кога най-сетне ще пораснеш?

Джейк обаче ни най-малко не се засегна. Размяната на подобни остроти между братята беше твърде обичайна. Всъщност щеше да бъде сериозно обезпокоен, ако Кемърън престанеше да се шегува с него. Това щеше да означава, че вече не го е грижа за най-малкия брат.

— Всичко с времето си. Нали знаеш, че още съм млад и зелен? Не аз, а ти, старче, вече гониш четиридесетте!

— Какъв умник! — промърмори Кемърън, като предизвика изблик от смях на отсамния край на жицата. — Как е мама?

— Нали току-що разговаря с нея? Защо не я попита?

— Попитах я — разнесе се дълга въздишка. — Но нали знаеш каква е? Даже да е на смъртно легло, пак ще ми каже, че е добре!

С шеговита загриженост Джейк огледа излъчващото здраве, все още запазило красотата си лице и погнатата фигура на шестдесетгодишната Мади.

— Изглежда прекрасно, братко — побърза да докладва наблюденията си. — Свежа и сексапилна е както винаги.

— Джейк Едуард Улф! — остро го смъмри тя, като извърна глава, за да скрие усмивката си.

— Добре се забавляваш за чужда сметка, момчето ми — язвително отбеляза Кемърън.

— Правя каквото мога.

— Продължавай в същия дух, Джейк — в гласа, долитащ от слушалката, прозвучаха одобрителни нотки. — Нали знаеш, че Ерик, Ройс и аз се гордеем с теб?

— Да — разчувстван отвърна той. Похвалата, изречена от устата на Кемърън, беше по-ценна от злато. — Искаш ли отново да говориш с мама?

— Да… Хей, Джейк!

— Да?

— Внимавай и се пази.

— Ти също.

— Разбира се — непоклатимата увереност в гласа на най-големия брат разпръсна моментното безпокойство, обзело Джейк. Обърна се и подаде слушалката на майка си.

— Агентът на ФБР иска отново да те чуе.

Като поклати глава в израз на твърдото си убеждение, че най-малкият й син е непоправим, Мад промърмори:

— Вчера направих любимите ти сладки. В буркана в кухнята са.

— Прекрасно! А има ли кафе?

— Не. Защо не направиш, докато разговарям брат ти?

Половин час по-късно Джейк, седнал срещу Мади на кухненската маса, доволно топеше ябълковите бисквити с овесени ядки, които обожаваше, в чашата си с кафе. Внезапно парченце от бисквитата, която държеше, се отчупи и цопна в кафето. Мади възмутено вдигна очи към тавана и стана, за да му донесе лъжичка.

— Надявам се, че не правиш така на обществени места — попита с укор, когато отново седна.

— Мамо! — запротестира Джейк. — Колко пъти трябва да ти припомням, че вече съм представител на закона?

— Да бе, да… — отвърна майка му, умело подражавайки на младежкия жаргон.

— Като стана дума за това, имаш ли вести от останалите ми братя?

— Разбира се — в усмивката на възрастната жена засия майчина гордост. — Рой се обади вчера следобед, а Ерик позвъни тази сутрин — очите й закачливо проблеснаха. — Синовете ми бдят над мен като орли. Баща ти щеше много да се гордее, ако можеше да ви види.

— Дори с най-малкия ли? — със съмнение попита Джейк.

— Смятам, че ти би го зарадвал най-много от всички!

— Навярно защото най-сетне отстъпих пред семейната традиция?

— Не — енергично поклати глава Мади. — Истината е, че напусна дома като вятърничав хлапак, а се върна възмъжал.

Гърлото на Джейк се сви под напора на изпълнимите го чувства. По дяволите, въпреки всички онези години, прекарани в отрицание на семейните ценности, те все пак не бяха изгубили огромното значение в живота му.

— Разбира се — продължи майка му, когато той направи опит да наруши мълчанието, — баща ти щеше да бъде двойно по-радостен, ако можеше да узнае, че си станал полицейски служител.

— Да — съгласи се той. — Аз също го зная — и след кратко колебание се усмихна. — Искаш ли да ги призная нещо? Тази професия наистина ми харесва.

— Никога не бих предположила — замислено отвърна тя. — Между другото, това ми припомни онази статия в сутрешния вестник, в която пишеше, че вчера офицер Улф е разследвал обир на кола.

— Точно така. При това доста скъпа. Крадците бяха задигнали всичко, което бяха успели да свалят от нея. Не забравяй да заключваш гаража добре.

— Ама че го каза! — строго го изгледа Мади. — Аз никога не пропускам да залостя добре всички врати!

— Добре, добре! — Джейк се засмя и вдигна ръце в знак, че се предава. — Просто исках да ти напомня, за всеки случай.

— Хмм… — майка му стана, за да почисти масата. — Между другото, днес смятах да направя пълнени чушки. Ще дойдеш ли за вечеря?

Джейк обожаваше този специалитет на Мади. И тя разбира се, го знаеше много добре. Освен това навярно се безпокоеше, че синът й не се храни редовно.

— Може ли да ти се обадя допълнително? Довечера може би ще имам среща.

— Как така „може би“? — вдигна вежди Мади.

— Още не съм сигурен. Трябва да й се обадя.

— Да й се обадиш?! — веждите на майка му отскочиха още по-високо.

— Исках да кажа, на една жена, с която се запознах онзи ден — поясни Джейк. — Казва се Сара Къмингс и отскоро е асистентка по история в колежа в Спрусуд.

— О, значи е много начетена?

Въпросът го накара да се замисли. В ума му отново прозвуча нейното кратко, но твърде точно определение за ролята на героите в обществото.

— Да, така е.

— А хубава ли е?

Джейк усети как чертите на лицето му неволно се смекчават, разкривайки неговите мисли и чувства пред проницателната му майка.

— Да. Всъщност, не точно. Тя е направо красива!

В продължение на няколко мига Мади се взираше изпитателно в него. След това отсечено кимна с глава.

— А-ха. Положението е ясно.

— Кое е ясно?

— Струва ми се, че диагнозата ти е „любов от пръв поглед“ — сериозно заключи тя.

— Любов от пръв поглед ли?! — възкликна той. — Хайде стига, мамо! Ние сме само приятели, това е всичко! — и с презрително пръхтене добави: — Смятам, че напоследък си гледала твърде много „сапунени опери“ по телевизията.

— Знаеш, че никога не гледам тези глупости — засегната отвърна майка му. — Ала и аз самата навремето преживях нещо подобно, затова мога безпогрешно да позная симптомите. А у теб, момчето ми, те са особено силни.

— Наличието на симптоми само по себе си не е доказателство за заболяване. И ти много добре го знаеш!

— Ще видим — строго сви устни тя. — Значи трябва да й се обадиш, така ли?

Джейк се намръщи на свой ред.

— Да, трябва да й се обадя — заяви с преувеличена досада, като същевременно усети, че стомахът му се свива от внезапно обзелото го нетърпеливо вълнение. — Но определено нямам намерение да го направя, докато ти висиш над главата ми със затаен дъх.

— Добре тогава, извини ме — пренебрежително подхвърли Мади. — Няма да те безпокоя. Отивам да гледам анимационните филми по кабелната телевизия — и се запъти към гостната, ала на прага спря и се обърна към него. В очите й проблеснаха онези дяволити пламъчета, които Джейк бе наследил от нея. — Желая ти успех, Джейк. Ще стискам палци!

Като благодареше на небесата, че са го дарили с такова прекрасно семейство, той прати въздушна целувка на майка си и се пресегна към телефона.