Джоан Хол
Предчувствие за обич (3)

Трета глава

На Джейк му се струваше, че от сутринта е изминала цяла вечност. Краят на смяната сякаш никога нямаше да дойде. А и проклетата червена светлина на кръстовището, на което беше спрял, нямаше никакво намерение да се сменя. Той въздъхна нетърпеливо, забарабани с пръсти по кормилото и погледна часовника си. Оставаха още два часа!

Точно когато най-сетне светна зелената вълна, радиостанцията в полицейския автомобил изписука.

Джейк получи заповед да разследва извършена кражба. Като следваше получените указания, на следващата пресечка зави наляво и се отправи извън града.

Мястото на престъплението се оказа луксозна къща, разположена на границата на неговия участък, встрани от асфалтираното междуградско шосе. Беше на два етажа, изградена от дърво и естествен камък, скрита сред дърветата. Мъжът, който отвори вратата, беше на около четиридесет, добре поддържан, пращящ от здраве и невероятно ядосан.

— Направо не мога да повярвам! — изрева той, като фиксираше Джейк така гневно, сякаш именно той беше извършил кражбата. — Божичко, имате ли представа колко ще ми струва това?!

— Не, господине — отвърна Джейк с професионалния си сдържан и успокояващ тон. — Дори нямам представа какво е откраднато.

— Колата ми, по дяволите! — възкликна мъжът, като зарови пръсти в разрошената си коса. — Впрочем, елате да видите сам.

Джейк го последва и едва не се блъсна в него, когато нещастният собственик рязко спря пред отворената врата на гаража.

— Само погледнете това! — в гласа му прозвучаха едновременно гняв и отчаяние. — Струваше над четиридесет хиляди долара! Обрали са я до шушка!

Който и да го беше направил, си бе свършил работата добре, мълчаливо се съгласи Джейк. После пристъпи в гаража, за да огледа останките от онова, което някога очевидно беше представлявало впечатляваща луксозна кола.

Това беше дело на аматьори, заключи той. Професионалните крадци на коли не биха си губили времето да разглобяват отделните части, тъй като печалбата от тях беше много по-малка. Просто биха задигнали цялата кола, най-вероятно като я натоварят на камион.

— Направо е кощунство — съчувствено промълви Джейк, който едва сега разбра напълно гнева и мъката на собственика. — Да съсипят такава кола! Най-жалкото обаче е, че крадците вероятно ще получат не повече от шест-седем хиляди долара за частите.

— Господи! — изръмжа човекът. — Направо ще повърна!

— По-добре недейте. Прилошава ми от подобни гледки.

— Наистина ли? Но вие сте полицай!

— Какво от това? — Джейк пристъпи в полутъмния гараж, за да огледа онова, което бе останало от колата.

— Ами… Хората като вас — полицаи, пожарникари, лекари, трябва да са свикнали с всякакви ужасии: жертви на убийства, пострадали при катастрофи и разни подобни неща. Аз самият никога не бих могъл да бъда полицай — собственикът направи гримаса. — Искам да кажа, не съм от този тип хора.

А може би имаше предвид, че не е толкова глупав, та да рискува кожата си, мислено отбеляза Джейк.

— Как смятате, какви са шансовете ми отново да видя частите на колата си?

— А вие какво бихте желали да чуете? Обнадеждаващ отговор или истината, господин…

— Хоукинс — отвърна човекът. — Робърт Хоукинс. Както виждате, достатъчно възрастен съм, за да мога да понеса истината.

— Добре, господин Хоукинс. Като имам предвид други подобни случаи, шансовете ви са почти нищожни.

— Така си и знаех! — злополучният собственик на колата тежко въздъхна. — В застрахователната компания със сигурност няма да ми се зарадват!

Всъщност, това не беше грижа на Джейк. Пък и трябваше да се залавя за работа, защото времето напредваше.

„Сара!“, проблесна в съзнанието му.

В него се надигна радостно вълнение, което изтласка всички други мисли на заден план. Като извади бележник от задния си джоб, той механично се зае да отбелязва фактите по случая.

— Кога открихте кражбата?

— Точно преди да позвъня в участъка. Мисля, че беше около три и половина, малко след като се събудих.

— Нощна смяна ли сте били?

— Не, по дяволите! — Хоукинс изглеждаше засегнат, сякаш трудът на смени беше твърде унизителен за него. — Аз съм завеждащ „Личен състав“ във „Франклин Контейнър Къмпани“ в Нористаун.

— Ясно — Джейк записа информацията в бележника. — Днес в отпуск по болест ли бяхте?

— Не! — гневно отвърна мъжът. — Между другото, какво общо има това с обира на колата ми?

— Не ви разпитвам от любопитство, господине. Само се опитвам да установя приблизителното време, в което е била извършена кражбата.

— О, извинявам се — Хоукинс се изчерви. — Днес имах почивен ден. Вчера следобед заминах заедно с приятелката си за Атлантик Сити. Върнахме се към пет часа тази сутрин.

— Значи ви е провървяло?

— Не особено — сви рамене мъжът. — Е, спечелих малко пари, но всъщност не заради това останахме до толкова късно.

— Хм-м… — неопределено промърмори Джейк. И това не бе негова работа. Пък и той никога не играеше хазарт, поне откакто бяха отминали хлапашките му бунтарски години.

— Имахме билети за вечерно шоу — продължи Хоукинс. — След това поиграхме малко, после хапнахме в един от луксозните хотелски ресторанти. След вечерята отново си опитахме късмета и накрая купихме билети за късно вечерно представление.

— Значи сте се прибрали в пет сутринта? Но оттогава до позвъняването ви в полицията са изминали единадесет часа…

— Освен това забравих да заключа вратата — добави мъжът, като направи кисела физиономия.

— Забравили сте да заключите вратата?! — Джейк вдигна вежди.

— Вратата на гаража. Бях гроги и бързах час по-скоро да прегърна възглавницата. Просто ми изскочи от ума.

— Но нали става дума за вашето имущество!

— Да, по дяволите! — мъжът отново кипна. — Това, че не съм заключил обаче не дава право на някакви апаши да нахълтат в дома ми и да ме ограбват, нали?

— Не, господине — опита се да го успокои Джейк. — Ще трябва обаче да дойдете в участъка и…

— Зная, зная — нетърпеливо го прекъсна Хоукинс. — Трябва да изтърпя цял куп формалности. Мога обаче да се обзаложа с вас, на каквото искате, че никога вече няма да видя колата си в предишния й вид!

— Не, господине. Съжалявам. Във всеки случай, предполагам, че крадците са действали преди зазоряване. Имотът ви е доста изолиран, ала все пак имате съседи, които биха могли да забележат нещо.

— Сигурно сте прав — човекът тъжно се взря в останките от колата и въздъхна. — Това ще ви помогне ли?

— Не много — призна Джейк. — Въпреки всичко ще предприемем разследване.

— Благодаря.

Когато пристигна в участъка, минаваше пет. Макар работното му време да беше свършило, се налагаше да попълни полицейски формуляр. Когато най-после се прибра вкъщи, наближаваше шест часа. А трябваше да вземе душ, да се облече и… Джейк с въздишка огледа гостната, която се нуждаеше от разтребване.

И какво, по дяволите, да приготви за вечеря? При тази мисъл изведнъж застина вцепенен, както оправяше възглавничките на дивана. После се втурна към кухнята и надникна във фризера. Щастието му се усмихна — вътре имаше две големи пържоли, пакет замразени печени картофи и ябълков пай.

В барчето с напитките откри бутилка „Каберне Совиньон“, която незабавно постави в хладилника. Добре, че поне умивалникът не беше пълен с мръсни съдове!

Той хвърли поглед към часовника, изруга и се затича към банята. Едва не се изгори с топлата вода, а докато се бръснеше, на три пъти се поряза. След това бързо се облече в риза на бели и сини райета, тъмносини панталони и чорапи и черни кожени обувки, като междувременно успя криво-ляво да изпъне завивките на неоправеното легло.

Сара! Чувствена тръпка разтърси тялото му. В края на краищата, никой не можеше да му забрани поне да мечтае!

Джейк се засмя на себе си, нахлузи морскосиния шлифер и хвърли последен изпълнен с копнеж поглед към леглото, след което излетя от апартамента.

Беше шест и двадесет.

 

 

Дали не бе откачила напълно?! Сара прокара четката през косите си и се намръщи. Нима наистина се беше съгласила да вечеря с непознат мъж, и то в неговия апартамент? Не, положително не беше с всичкия си!

Сега, няколко часа по-късно, още не можеше да повярва, че е капитулирала толкова лесно. Всъщност проблемът не бе в това, че не познава Джейк твърде добре… За Бога, та той беше полицай!

При това изключително привлекателен полицай, припомни си тя. Високото му мускулесто тяло изглеждаше фантастично в униформата. Извърна се от огледалото и отиде до гардероба. Докато се взираше в дрехите, окачени на закачалките, неговият образ непрекъснато я преследваше.

Нямаше нищо впечатляващо, което да облече. Тази неволна мисъл я накара да се опомни от обзелия я унес. Нима й се искаше да направи впечатление на Джейк Улф? Припряно измъкна от гардероба рокля от пясъчна коприна в горскозелени и ръждиво златисти тонове. Защо ли се заблуждаваше? Стигаше само Джейк да я погледне с дълбоките си тъмносини очи, и тя се разтапяше, а в ума й започваха да кръжат романтични мисли.

Въздъхна отчаяно. Не биваше да се обвързва с този мъж! Все още ясно помнеше заплахата, стаена в студения поглед на Ендрю Холингс. Ако я видеха заедно с Джейк, Ендрю със сигурност щеше да научи. Тя потръпна. По принцип никое от трите момчета не изглеждаше способно на насилие. Всички бяха толкова умни, добре възпитани и приятни! Защо изведнъж се бяха променили до неузнаваемост? В какво се бяха забъркали?

Някакво шесто чувство обаче й подсказваше, че тримата няма да се поколебаят да я накарат да млъкне, ако се опита да разкрие подозренията си пред някого. Намираше се в безизходица. А срещата с Джейк бе най-хубавото нещо, което се беше случвало в живота й! Защо го беше срещнала точно сега? Само ако можеше да се пренесе в друго време, на друго място…

Като направи усилие да събере мислите си, обу чифт ръждивочервени обувки с висок ток и излезе от спалнята. В този момент звънецът разтърси тишината.

Джейк беше тук!

За момент я обзе паника, ала бързо успя да се овладее. Решително прекоси гостната и отвори вратата. Дъхът й просто секна. Той изглеждаше невероятно в морскосиньо!

— Здравей! — ослепителната му усмивка я накара да потръпне.

— Здравей — успя да произнесе едва чуто тя.

— Изглеждаш прекрасно — пламтящите му очи бавно я огледаха от главата до петите.

— Благодаря — божичко, нима това беше нейният глас?! — Ти… Ти също изглеждаш страхотно.

— Готова ли си?

За всичко, което би ми предложил, помисли тя. Ала, доловила копнежа в неизреченото си възклицание, рязко се опомни. С положителност полудяваше!

— Да — отвърна, като неохотно отмести поглед от него. — Само да си взема чантата и палтото.

Той й помогна да се облече. При докосването на дългите му силни пръсти до раменете и тила по цялото й тяло се разляха горещи чувствени вълни, достигайки сърцевината на нейната женственост. Замаяна, Сара отстъпи назад, за да избегне изкушението.

— Какво има за вечеря? — попита с престорено безгрижна усмивка. — Направо умирам от глад!

— Ами… Хм… — Джейк излезе навън и я изчака да заключи вратата. — Исках да приготвя за теб някой от специалитетите си, обаче закъснях и… — отправи и виновна, и в същото време невероятно очарователна усмивка. — Какво ще кажеш за пържола и печени картофи?

— Обожавам ги — погледна го закачливо. — Защо? Нима се притесняваш, че няма да оценя кулинарните ти умения?

— Знаеш ли — замислено отвърна той, като задържа входната врата и помогна на Сара да слезе по трите ниски стъпала пред къщата, — понякога се питам дали всички тези спестяващи времето домакински уреди са чак толкова голямо благо за човечеството.

— Нима искаш да кажеш, че невежеството е по-ценно? — шеговито попита Сара, която с облекчение забеляза, че черно-белият полицейски автомобил не се вижда наоколо.

— В известен смисъл — усмихна й се и се отправи към елегантната сребристосива кола, паркирана край отсрещния тротоар. — Казват, че понякога е опасно да знаеш твърде много.

„Опасно е да знаеш твърде много!“ Сякаш я обляха с ледена вода. Спомни си заплахата на Ендрю Холингс. Неволното знание за тяхната престъпна дейност завинаги я бе лишило от блаженото спокойствие на невежеството.

Тя се настани в колата и се загледа през прозореца, замислена над несигурното си положение. Джейк затвори нейната врата, заобиколи от другата страна и се настани на шофьорската седалка.

— Сложи си колана.

Звукът на неговия глас разсея паниката й като с вълшебна пръчка. Сара осъзна, че самото му присъствие до нея й дава чувство на сигурност и безопасност. Дали бе породено от мъжа, или от полицая? Като се подчини на нареждането му, закопча предпазния колан и го изгледа крадешком с колеблива усмивка.

— Какво има? — той се обърна към нея и на свой ред се усмихна закачливо с красивите си устни.

Дали да не му разкрие всичко? Сякаш хипнотизирана от озадачения му поглед, за миг беше обзета от изкушение да стовари тревогите и страховете си върху широките му силни плещи.

— Сара?

Погълната от размислите си, тя продължаваше да се взира в него и да преценява всички „за“ и „против“ на своята идея. От една страна, Джейк беше силен и излъчваше увереност. От друга страна обаче, нямаше никакво доказателство, което да му предостави. Подозренията й се опираха единствено на откъслеците от неволно дочутия разговор и собствената й интуиция.

„Мълчанието е злато, госпожице Къмингс!“, отново прозвуча в съзнанието й.

— Сара, скъпа, какво има? — загриженият му глас най-сетне я откъсна от обърканите размишления.

— Нищо… Аз… — опита се да измисли някакво оправдание за своята разсеяност. Подсъзнателно вече беше взела решение. По-добре да се подчини на заповедта на Ендрю и да мълчи, отколкото да излага и Джейк на опасност.

— Не, има нещо. Изглеждаш толкова… напрегната, почти изплашена — изгледа я с присвити очи. — Нали не се боиш да останеш сама с мен в апартамента ми?

— О, не! — бързо отвърна тя. — Само си мисля — изведнъж думите му, изречени преди малко, достигнаха до нейното съзнание. Зениците й се разшириха. — Ти ме нарече „скъпа“!

— Да — на устните му заигра закачлива усмивка.

— Но защо?

— Защото е точно така — искрено отговори той. — За мен е истинско удоволствие да бъда с теб.

— О! — Сара не знаеше какво да каже. Винаги беше считала себе си за жена, която не се поддава на изтърканите комплименти. Ала сега се чувстваше необичайно поласкана.

Джейк се наведе към нея.

— Имаш ли нещо против? — топлият му дъх докосна шията й и предизвика сладостни тръпки по цялото й тяло. Усещането беше прекрасно.

— Н… Не… — дъхът й секна. Устните му се намираха само на сантиметър от нейните.

— Може ли да усетя вкуса ти? — гласът му бе нисък и дрезгав.

Зави й се свят. Беше й необходимо известно време, за да проумее смисъла на думите му.

— Тук ли?

— Позволи ми това удоволствие — промълви гой.

Всички нейни мисли сякаш се бяха изпарили. Бяха останали само сетивата, които я заливаха с водопад от неповторими усещания. Устните й горяха, съпротивителните й сили бяха сломени.

Лицата им почти се докосваха. Тя разтвори устни. Приемайки безмълвната покана, той впи устни в нейните. Между тях сякаш премина електрически ток. Сара усети чувственото напрежение с всяка фибра на тялото си. Джейк не задълбочи целувката — нямаше смисъл да подхранва пламъка, който се разгаряше все по-силно. Още бе твърде рано.

Като проклинаше мислено, той се отдръпна и се облегна на седалката. Зашеметена от неповторимото изживяване, все още тръпнеща, Сара мълчаливо се взря в него и вдигна треперещи пръсти към устните си.

— Трябва да тръгваме — гласът му беше напрегнат. — Божичко, ако преди малко Къл беше минал покрай нас, щеше да ни глоби за непристойно поведение на обществено място!

— Къл ли? — неразбиращо премигна тя. Ръката й се отпусна в скута.

— Къл Паркър, полицаят от нощния патрул — с несигурни пръсти той затърси ключа на таблото.

— А-ха — тя преглътна с усилие.

— Добре ли си, скъпа?

Моторът най-после забръмча.

— Да.

— Ще можеш ли да преглътнеш една безвкусна стара пържола с картофи?

— Вкусът на вечерята няма значение — усмихна се тя. — Предястието, което ми сервира, беше наистина невероятно.

Доволният смях на Джейк изпълни колата и отекна в най-съкровените кътчета на сърцето й.