Джоан Хол
Предчувствие за обич (2)

Втора глава

Джейк преглътна последната капка от подсилващия коктейл, като едва сдържа гримасата на отвращение. После подаде през прозореца на колата чашата на възрастния човек в анцуг.

— Благодаря, господин Бенет — демонстративно погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Ще се видим утре сутринта.

— И още как! — надвика старецът рева на мотора на черно-белия полицейски автомобил. — И си гледай добре работата, момче!

— Да, господине! — Джейк хвърли поглед в страничното огледало, преди да излезе на шосето. Чувстваше се великолепно. Беше прекрасна есенна утрин — топла и слънчева.

С известна изненада беше осъзнал, че нежеланието му да остане на постоянна служба тук, в малкото градче, сякаш се е изпарило. Нещо го караше да се върне към отъпкания път на семейните традиции. Ала не това беше истинската причина за отличното му настроение. Основната заслуга принадлежеше на Сара Къмингс.

Само при мисълта за нея устните му се извиха в нежна усмивка. Божичко, каква жена беше тя! Докато погледът му внимателно следеше пътя, в съзнанието плуваше образът на Сара, застанала на вратата на своя апартамент. Окръжено от буйни лъскави тъмни коси, хубавото й лице беше порозовяло от банята. Меките кафяви очи блестяха, а влажните й устни неудържимо го привличаха.

Джейк несъзнателно прокара език по внезапно пресъхналите си устни. Снощи, застанал на вратата, трябваше да води сурова борба със себе си, за да не се поддаде на порива да помилва нейните влажни коси, поруменелите бузи и да вкуси сочната уста. После, когато беше свел поглед към тялото й, едва прикрито от копринения халат, бе изпитал неудържимо желание да я вземе в обятията си.

Усети, че го облива гореща вълна, и свали прозореца на колата. Засмя се на еротичните си видения. Божичко, това момиче наистина го беше омагьосало!

Спря колата близо до училището. Най-странното от всичко беше, че дори след като се бе облякла, Сара изглеждаше не по-малко привлекателна.

— Добро утро, офицер Улф!

Хоровият поздрав, издекламиран от група второкласнички, го изтръгна от мечтателния унес.

— Добро утро, госпожички — отвърна той, като предизвика вълна от кикот сред момичетата. — Сложихте ли си шапките за мислене?

— Да, господине! — весело пропяха те в отговор.

— Здрасти, Джейк! — поздравиха двама осмокласници, които си въобразяваха, че са страшно интересни.

— Здравейте, хлапета. Готови ли сте да шашнете учителката си с невероятни знания?

— Направо ще умре от изненада! — пошегуваха се момчетата и със смях се отдалечиха към училището. Джейк, също така усмихнат, отново потегли. Време беше да се отбие при гимназистите от горния курс, а след това… Изведнъж усети прилив на нетърпеливо вълнение и насочи колата към колежа.

Макар да знаеше, че вероятността да зърне Сара е нищожна, не успя да сдържи тръпката на очакване, която наелектризира тялото му.

Какво всъщност го привличаше към нея, питаше се Джейк, докато с надежда оглеждаше алеите наоколо. Наистина тя изглеждаше твърде добре. Ала той познаваше много хубави жени, при това някои от тях — интимно. Не, влечението му към Сара не бе чисто физическо.

Тя беше интелигентна, притежаваше чувство за хумор, а можеше и да готви. Преди всичко обаче беше изключително мила. Джейк изпитваше удоволствие да бъде с нея, да разговарят… Освен това инстинктивно предусещаше, че любовта с нея ще бъде невероятно преживяване.

Надигналият се в него трепет го накара да хвърли поглед към часовника. По устните му се плъзна усмивка. Плавно обърна автомобила и се отправи към бистрото.

Оставаха пет минути до уговорената среща. Джейк просто не можеше да чака повече. Възбуден и развълнуван, паркира пред заведението, носещо претенциозното име „Златната шпатула“, тъкмо в момента, в който Сара пресичаше улицата.

— Би трябвало да те подведа под отговорност — забеляза той, като слезе от колата и престорено се намръщи.

— Какво? — кафявите й очи изненадано се разшириха. — За… За какво? — гласът й потрепери. Тя залитна и се спъна в бордюра. Единствено благодарение на бързите рефлекси на Джейк не се просна по лице на тротоара. Ала в мига, в който възстанови равновесието си, бързо се отдръпна от него.

Той я изгледа изумен. Какво й ставаше? Снощи беше разговаряла и се бе смяла с него така непринудено! А сега изведнъж стана нервна и неспокойна, също като вчера сутринта.

— Аз… Попитах те нещо — промълви Сара. Гласът й беше развълнуван и напрегнат.

— Аз само… — поде Джейк, но тя припряно го прекъсна:

— За какво би трябвало да ме подведеш под отговорност?

— Само се пошегувах, Сара. Не си ли спомняш, че пресече по средата на улицата? Това е нарушение на правилата за движение.

— О! — напрежението и страхът изведнъж я напуснаха.

— Имам нужда от кафе — заяви той, като прекоси тротоара и отвори вратата на бистрото. — А ти?

— Аз също — Сара бавно го последва.

Какво правеше тук с този мъж?

Седна на една от масичките и се зае да подрежда книгите си в единия й край, като избягваше изпитателния поглед на Джейк. Той вероятно я беше сметнал за глупачка, която не знае какво иска. А тя наистина се държеше странно — ту спокойно и приятелски, ту хладно и нервно.

Ала единствено тя знаеше каква е разликата между снощната вечер и сегашната им среща. Тази сутрин Джейк беше в униформа.

— О, Джейк, госпожице Къмингс, здравейте! — извика Дейв, който надникна откъм кухнята. — Не ви чух да влизате.

— Трябва да си сложиш звънче над вратата — посъветва го Джейк.

— Ами! — поклати глава барманът. — Опитах, обаче проклетото дрънчене ме подлудяваше. Какво ще поръчате? Кафе ли?

— Да, ако обичате — промълви Сара.

— За мен също — каза Джейк. — И два броя от твоите страхотни хотдози „Кони Айлънд“ — после хвърли поглед към Сара. — Да поръчам ли и за теб?

— В десет сутринта? — намръщи се тя. — Не, благодаря.

— Аз обаче съм станал още в пет часа и съм изпил само чаша кафе плюс подсилващия коктейл на господин Бенет. Ужасно съм гладен. Освен това много обичам хотдог.

— И сандвичи с кашкавал — напомни му Дейв, като приближи към масата с димяща кана кафе.

— Да — той театрално въздъхна. — Май ще променя поръчката.

— Твърде късно е. Вече сложих двата хотдога в микровълновата печка.

Джейк хвърли поглед към Сара.

— Ама че проклето ко… негодник, а?

Макар и против волята си, тя просто не можеше да се държи хладно с този мъж. Прекрасно съзнаваше, че не бива да има нищо общо с полицай, ала не можеше да устои на изкушението. Чувстваше се ужасно объркана. Защо Джейк Улф трябваше да бъде толкова привлекателен, отново се запита тя.

— Къде витаеш? — прекъсна размислите й Джейк.

— Какво? — премигна и се опомни от унеса. — Само… Мислех за нещо.

— Може би за мен? — с надежда попита той.

— Съвсем не — излъга Сара, като вдигна чашата си и отпи от горещото ароматично кафе.

— О! — в гласа му прозвуча разочарование. — Тогава може би за проблеми със студентите?

Тя едва не се задави. Нима Джейк подозираше нещо? На всяка цена трябваше да разбере!

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожено, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

— Нямах предвид нищо конкретно — той изгледа удивено развълнуваното й лице. — Смятах, че всички ученици създават проблеми на учителите си. Или съм бил подведен… От академичната рутина, така да се каже — добави със закачлив тон.

Сара изпита такова огромно облекчение, че просто изгуби дар слово. За щастие тъкмо в този момент Дейв отново се появи с двата хотдога, от които се носеше възхитителен аромат.

— Два пъти „Кони Айлънд“ — тържествено заяви той, като ги постави пред Джейк. — Надявам се, че ще задоволят вълчия ти апетит, господин Улф. Нали фамилията ти означава „вълк“? — и като се подсмихна доволно на шегата си, се отдалечи към бара.

— Голяма капия е този приятел — забеляза Джейк, като впи здравите си бели зъби в първия хотдог. — Мм, наистина е много вкусно! Сигурна ли си, че не искаш другия?

— Не — Сара се усмихна и поклати глава. — Благодаря, но кафето ми е напълно достатъчно.

— Много е лесно да ти угоди човек! — погледът му проблесна закачливо. — Ще го имам предвид, когато резервирам маса за нашата вечеря.

— Нашата…? — тя премигна. — Каква вечеря?

— Забрави ли, че съм ти длъжник? — зае се с втория хотдог.

— Няма такова нещо! — всъщност по никакъв начин не биваше да се виждат отново!

— Дългът си е дълг, госпожице Къмингс. Ти ме приюти и нахрани, когато бях самотен и гладен — сериозно произнесе той, макар че в очите му танцуваха весели пламъчета.

Този мъж е полицейски служител, остро си напомни Сара. Не можеше да си позволи да се среща с него. Но той беше прекалено привлекателен, мил и чаровен!

— Какво ще кажеш за тази вечер?

— Добре — шокирана от собственото си съгласие, тя мислено се укори. Къде й беше умът? Нима инстинктът за самосъхранение съвсем я беше напуснал?

— Добре — сякаш насън долетя до нея гласът на Джейк. — Коя е любимата ти кухня — италианска, китайска, мексиканска? Или предпочиташ пържола с картофи?

Сара усещаше, че в момента не е в състояние да вземе каквото и да било решение. Това бе съвсем необичайно за нея. Обикновено беше решителна и уверена в себе си, готова да отвърне на всички предизвикателства. Освен онова, отправено й от тримата студенти… И от Джейк.

— Оставям на теб да избереш ресторанта и кухнята.

— Значи ми даваш пълна свобода? — гласът му прозвуча подозрително невинно.

— Да.

— Добре, значи у дома!

Само не това! Сара отвори уста, за да възрази, ала той бързо я прекъсна:

— Така ще имам възможност да ти се отплатя напълно, като приготвя вечерята за теб лично.

Тя бавно поклати глава. Едно беше да се появи с него на обществено място, а съвсем друго — да прекарат вечерта сами в неговия дом. Отново понечи да откаже. Джейк обаче реагира по-бързо.

— Аз съм много добър готвач. Обещавам ти, че няма да останеш разочарована!

Именно от това се боеше Сара. И все пак, макар да знаеше, че не бива да се оставя чувствата й към него да я подведат, устните й сякаш неволно промълвиха:

— В колко часа?

Усмивката му бе в състояние да разтопи и най-големия айсберг.

— Смяната ми свършва в шест. Каква е твоята програма?

— Обикновено приключвам към три часа — все още не можеше да повярва, че доброволно се е съгласила на тази авантюра! — Днес обаче е петък, а в края на всяка седмица деканът на историческия факултет свиква преподавателите на съвещание. Едва ли ще се прибера преди четири и половина.

— В такъв случай съгласна ли си да те взема в шест и половина?

— Да, чудесно — вече беше късно да се отметне. — Но не е необходимо да ме взимаш. Дай ми адреса си. Ще дойда сама.

— Не! — заяви Джейк с нетърпящ възражение тон. — Ще те взема и ще те откарам у дома. Това градче е доста спокойно, ала не ми се иска да рискувам и да те оставям на произвола на съдбата.

Макар загрижеността му за нея да й се стори прекалена, дори малко смешна, Сара остана поласкана от неговото внимание. Присъствието му я караше да се чувства спокойна и сигурна както никога досега. Трогната, просто не знаеше какво да отвърне.

— Е, добре — промълви накрая със съзнанието, че отново се е поддала на неговия чар. — Щом настояваш…

— Искаш ли още кафе? — гласът му прозвуча необичайно нежно.

— Не, благодаря. Все още не съм допила… — внезапно тя млъкна, забелязала колко показва часовникът на китката му. — Божичко, виж колко е часът! След двадесет минути имам лекция! — и припряно се зае да събира нещата си от масата, след което забърза към вратата.

— Хей, почакай! — той хвърли на масата няколко банкноти и я последва. — Ще те закарам до колежа.

— Не! — доловила истеричните нотки в гласа си, Сара пое дълбоко дъх. — Аз… Искам да кажа… Ще стигна по-бързо, ако мина напряко през парка.

— Сигурна ли си? — намръщи се и я изгледа така, сякаш изведнъж се е побъркала.

Всъщност не можеше да го вини за това, ала също нямаше и как да му обясни причината за странното си поведение. Просто в никакъв случай не биваше да я видят в патрулна кола, особено в района на колежа!

— Да! — извика в отговор, докато отваряше вратата на бистрото.

— Дейв, парите за сметката са на масата! — Джейк се втурна след нея. — Ще се видим утре.

— Аз съм си тук — промърмори Дейв в отговор.

Ами ако тази вечер той дойдеше да я вземе със служебната кола?! Сара се ужаси при тази мисъл. Не, разбира се, че нямаше да го направи, помъчи се да убеди себе си, като изгледа неприязнено черно-белия полицейски автомобил, паркиран до тротоара.

— Нещо не е наред ли?

— Моля? — тя се обърна и едва не изпусна купчината книги, които носеше.

— Попитах дали нещо не е наред. Втренчила си се в колата ми, сякаш очакваш да те ухапе!

— О! Просто съм малко нервна, а и наистина много бързам — закрачи по тротоара.

— Сара! — викът му я накара да спре и да се обърне.

— Да?

— Внимавай да не се спънеш — той се усмихна. — Може би ще е по-добре да си сложиш очилата.

Макар че се чувстваше твърде напрегната и притеснена, тя също не успя да сдържи усмивката си.

— Виждам много добре. Очилата са ми необходими само при четене.

— Хмм…

— Наистина трябва да вървя — отново понечи да тръгне.

— В шест и половина — тихо напомни Джейк. — Просто не зная как ще изтърпя дотогава!

Искреността на признанието му я остави без дъх. Очите му, излъчващи пламенно вълнение, стопиха и последните останки от колебанието й.

— Ще те чакам — прошепна тя, без да може да помръдне, сякаш хипнотизирана от неговия поглед.

— Хайде, бягай, защото ще закъснееш.

Думите му я накараха да се опомни. Тя се затича по тротоара, все още леко замаяна от чувствения плам, който той бе пробудил в нея.

Задъхана от тичане, Сара премина покрай библиотеката, намираща се през две сгради от историческия факултет. Погълната от мислите си, отначало не забеляза тримата млади мъже, застанали на ъгъла. Нещо в тях обаче привлече вниманието й. Дори без очила успя да различи потайния им напрегнат вид.

„Мълчанието е злато, госпожице Къмингс!“, й бе казал най-високият от тримата, който в момента даваше нареждания на двамата си другари с тих глас и неспокоен израз.

— … И си дръжте устата затворена! — дочу го да казва Сара.

Усети как по гърба й полазва тръпка на ужас, бързо извърна лице на другата страна и мина тичешком покрай тях. В какво, за Бога, се бяха забъркали тези трима студенти, запита се за стотен път. Явно бяха извършили престъпление. Съдейки по част от техния разговор, която за нещастие неволно бе дочула миналата седмица, ставаше дума за обир.

Но защо? Въпросът за техните мотиви я измъчваше вече цяла седмица. И тримата младежи бяха в горните курсове. Произхождаха от твърде заможни семейства и бяха получили добро възпитание. Бяха посещавали елитни училища и през първите три курса на колежа имаха високи оценки.

Тя се втурна в лекционната зала, без да отвръща на поздравите на студентите. Мислите й кръжаха около загадката на младежите, престъпили закона.

— Добро утро, дами и господа. Да започваме ли?

Докато развеждаше аудиторията из лабиринтите на историята на древен Китай, Сара успя да изтласка тревожните мисли в дълбините на съзнанието си. Ала по време на обедната почивка, докато предъвкваше храната, без да усеща нейния вкус, умът й отново се зае с непостижимата мистерия.

Беше дочула само откъслечни фрази от техния приглушен разговор. Всеки опит обаче да ги свърже в логична цялост водеше до едно-единствено заключение — тримата бяха извършили нещо противозаконно. Споменът за онзи момент отпреди седмица оставаше все така ужасяващо ясен в съзнанието й. Повечето реплики бяха изречени от двете по-ниски момчета, които изглеждаха едновременно неспокойни и доволни от себе си.

— Чудесно го изпипахме!

— Ами ако са ни видели?

— Как мислиш, добра цена ли взехме?

— Направо не вярвах, че ще успеем!

— Полицията…

След това изведнъж беше прозвучал резкият язвителен глас на Ендрю Холингс, заличил у Сара всяко съмнение за тяхната вина:

— Ако се държите естествено и си затваряте устата, полицията няма да надуши нищо.

В този момент я бе забелязал, скрита в сянката край вратата на лекционната зала. Бе я пронизал с тъмния си заплашителен поглед и беше прошепнал зловещото предупреждение, което все още отекваше в съзнанието й.

„Мълчанието е злато, госпожице Къмингс!“