Ги Шантпльор
Спътница в любовта (16)

Париж, 31 декември

В хубавата бретонска стая, предназначена за майката на Кержан, на старото писалище съзрях случайно забравения си дневник. Отворих го… Колко неизписани страници!

Помислих си: „Забавно е да пишеш неща, които никой няма да прочете!“ И понеже не ми се спи и романът, който започнах, е много скучен, седнах пред писалището и се залових да пиша…

Има вече петнадесет дни, откакто сме се върнали от Брюж! Старата година си отива…

Една вековна легенда разказва, че всяка Нова година, точно в полунощ, двата каменни лъва на главния мост в Брюж си обръщат главите назад, за да установят промените, които са станали в града…

Аз няма да се обърна назад, като лъвовете от Брюж… защото очите ми ще видят много развалини. Не искам погледът ми да отива по-далеч от последните петнадесет дни — първите от моя нов живот.

Да, от две седмици аз съм в Париж, в старото скъпо жилище на Кержан, което сега е и мой дом. Тук съм под нежното и силно покровителство на Гийом Кержан, моят съпруг, моят брат. Чувствам се спокойна, самоуверена, почти щастлива… толкова щастлива, колкото може да бъде една жена, отрекла се от щастието.

Много е забавно да бъдеш домакиня. Зная, че още ми липсва опитност, но в Пьоплиер аз обичах да се меся в някои приятни домакински работи и сега, под вещото и скъпоценно ръководство на Анаик, лесно ще привикна и към останалите.

Анаик е много доволна от моето идване. Тя ме гали, глези ме, възхищава се от домакинските ми способности и продължава да ме нарича „моя сладка“, „агънце“ и „Скъпо съкровище“, макар че официално аз съм госпожа Кержан.

Добрата жена се хвали, че тя първа казала на господаря си, че „трябва да ме задържи“, че ще е престъпление да се остави без подкрепа „херувимче“ като мен… Тя е готова да ми предаде всичките права, които си е извоювала в продължение на толкова години.

Жан също ме прие много любезно, само че ми забранява да се доближавам до господаря му. Той лае гневно и е готов да ме ухапе, когато, за да го ядосам, хващам ръката на Гийом или сядам на облегалото на фотьойла му. Но оставя ли господаря му на спокойствие, Жан ме обожава и върви по петите ми.

Един ден след пристигането ни Гийом (започвам вече да привиквам да го наричам така) ми заяви, че трябва да поговорим малко за работите ни. Аз опулих очи от учудване.

— Малка Фил — започна той, — ето ви домакиня — министър на вътрешните работи и на финансите. Тежка длъжност! В началото на всеки месец ще ви давам по хиляда и петстотин франка за домакинските и личните ви разноски. Животът ви ще бъде много скромен в сравнение с този, който водехте при кръстницата ви…

Той говореше тихо и мило, премятайки несъзнателно из ръцете си няколко банкноти. Откровените му очи ми се усмихваха. Тогава…

Действително, не съм в състояние да изразя какво почувствувах. Никога не бях разглеждала материалната страна на моята „хубава идея“. Бях забравила, че облеклото и храната струват пари! Как не помислих нито за момент, че ще бъда в тежест на стария си приятел, въпреки че знаех, че той не е богат и че изкарва хляба си с упорит труд. Сега аз усложнявах разходите му и може би, за да успее да свърже двата края, той взимаше извънредна работа… Аз харчех безгрижно парите, които Кержан печелеше с пот на челото!

Това неочаквано за мен откритие ме порази… О! Кержан, приятелю мой, какво ли сте си помислили за мен, когато ви молех да ме приберете? Почувствувах се толкова виновна, че изведнъж, без да продумам, избухнах в плач.

Моят стар Кержан беше поразен и потресен. Аз хълцах отчаяно, без да мога да проговоря. Той дойде, при мен, прегърна ме, погали челото и косите ми и разтревожено ме питаше какво ми е. Обгърната от силните му ръце, почувствувах се така спокойна и сигурна, че ми се видя невъзможно да съществува и най-малкото недоразумение между нас.

Когато му обясних, както можех, причината на моето дълбоко отчаяние, Гийом започна да се смее:

— И затова ли плакахте така! Моя бедна малка, какви детинщини! Но не разбирате ли, че за скромните ми нужди и вкусове парите, които печеля, са предостатъчни? Досега голямото щастие да работя за едно любимо същество ми беше непознато… А да знаете колко страдах преди, че не можех да ви помогна. Как ми се искаше да ви кажа: „Не се тревожете, доставете на вашия голям брат голямата радост да ви даде всичко, от което се нуждаете. Това ще бъде най-хубавата му награда за труда и усърдието му!“ Уви! Тогава не можех да ви говоря така… Но сега… Моя малка Фил, ако съжалявам за нещо, то е, че не мога да ви върна някогашното охолство и разкош, които ще ви липсват при мен!

— Нищо няма да ми липсва — прошепнах аз, — вие сте толкова добър. Знаете ли, започвам да подозирам, че тези три хиляди франка, които ми паднаха от небето толкова навреме и които така лесно ми разрешихте да приема… са от вас… Сигурна съм, сега съм сигурна!

Той отказа много живо, но се изчерви. Скъпият стар Кержан се изчерви! Неговата необикновена чувствителност ме забавлява и трогва…

— О! Кержан — се провикнах аз, без да продължавам напразния спор, — вие сте златен човек! Не вярвам да има на земята втори като вас!

Той се смееше.

— Не знаех, че съм такова щастливо изключение! Няма вече да плачете, нали?

— Няма вече, мой скъпи приятелю, няма вече!

— Ще бъдете мирна, весела и послушна за радост на вашия приятел, и няма да се тревожите за няколко пукнати гроша!

— Обещавам ви! Ще стана много разумна, и невероятно пестелива. Ще бъда забележителен Министър на финансите, какъвто напразно днес всички търсят, с една дума, ще ви учудя!

— Вие вече ме учудихте, малка Фил.

— Кога? Как?!

— О! Няколко пъти… До скоро аз обичах у вас пленителното дете, малката прелестна кукла, някогашната принцеса. И ето, че сега ви виждам в нова светлина… За няколко часа вие изгубихте всичко, малка Фил, майчини грижи, богатство, любов! И бяхте храбра, въпреки скръбта и безпомощността си. Видях ви да страдате и с примирение и смелост да се залавяте за работа… Отказахте се от блестяща женитба, за да останете вярна на идеала си… не се озлобихте, не се разбунтувахте, а останахте до края вярна на себе си. Аз често ви се възхищавах.

— Не в Брюж, разбира се — забелязах аз неволно.

— Но, да, и в Брюж.

— О, добри великане, та тогава вие не изглеждахте никак възхитен от мен!

— Защо?

— Но защото, понякога…

— Защото, понякога бях много нелюбезен?

— О! Не искам да кажа това.

— Не, не, така е. Аз съм особен човек, моя малка. Не мога да напускам работилниците си и вечните си проучвания… Отразява ми се на характера… После, в Брюж бях малко ядосан, смутен от една лоша мъжка гордост, която вие няма да разберете, а и вие самата бяхте доста неспокойна, малка Фил. Отгатвах у вас мисли… съжаления… които ме дразнеха малко… вътрешно ви упреквах… признавам — много несправедливо. При все това, вие ме очаровахте с вашето тънко разбиране на нещата. Видях ви възхитена, забравила дъжда и лошото си настроение на глезено дете, захласната пред шедьоврите, които ви показвах… Спомняте ли си един ден във Виши вие ми казахте… „Може би има една Филис, която вие не познавате, Кержан!“ Имали сте право… Тази Филис, която не познавах, аз се научих да я разбирам. Може би има и някоя друга, която сама не се познава, и която може би никой не ще опознае.

Аз му протегнах ръцете си с възторг.

— Да, има и една друга Филис. Надявам се, че вие ще я опознаете. Тя е най-милата, най-добрата и е създадена, за да ви направи щастлив.

Той се усмихна и, целувайки ръцете ми, прошепна:

— Мое скъпо дете…

Не мисля, че ако имаше сестра, щеше да я обича по-силно и по-нежно от мен.

Така завърши първият ни разговор по паричните въпроси.

Оттогава се старая да стана пестелива и сполучвам. За домакинството е лесно. Анаик е опитна и умна и ме ръководи чудесно. Тя е цяло съкровище!

Малко мъчно се справям с личните си разноски, но съм безмилостна към себе си!

Сега зная, че такситата са голям лукс и използвам само метрото и автобусите. Купих си един указател и изучих чудесно цялата мрежа. Зная на пръсти и най-малките спирки.

Вчера времето беше ужасно и трябваше да правя покупки из четирите краища на Париж. Тъкмо проверявах в скъпоценния ми указател къде трябва да взема метрото, когато Гийом се приближи до мен и го взе от ръцете ми.

— Малка Фил — каза той, — времето е много лошо, ще вземете такси. Вашият съпруг и господар ви заповядва! Долу скъперничеството!

Похвалата ме поласка дълбоко, а заповедта ме очарова. Тя е първата през последните петнадесет дни! Милият Кержан! Когато забележи пестеливостта ми, аз се смея от удоволствие, а той… той изглежда така разнежен, така добър, че ми се иска да го разцелувам… При все това, Кержан не е забелязал всичко. Аз се отказах от неща, които някога ми бяха необходими. Нямам камериерка, сама ще се грижа за дрехите си и сама ще си правя тоалета… Всъщност това е доста забавно!

Вече не купувам цветя от цветарниците, защото са по-скъпи, а от старите жени по улиците. Цветята им не са много хубави, но аз умея да ги подреждам и салонът ми има много свеж вид.

Моят салон е чудесен! Една от първите ми работи след завръщането ни беше да го прередя.

Нещастните хубави и стари мебели изглеждаха като заковани по местата си. Имаха много скучен вид и просто ми беше мъчно да ги гледам.

На Гийом не казах нито дума за намеренията си и се залових усърдно за работа. Нищо не махнах и нищо не прибавих, въпреки това цялата стая беше преобразена. Старите мебели не скучаят вече, те живеят. Всичко е така хубаво, така приятно.

Предвиждах изненадата и радостта на Гийом, но той беше повече изненадан, отколкото очарован.

— О! Вие сте прередили салона!

— Нали така е много по-хубаво?

— Не знам… да… може би… но аз бях така свикнал с предишния му вид.

За момент той замлъкна, после каза умолително:

— За Бога, малка Фил, само не се опитвайте да разхубавите кабинета ми!

— Ама Защо?

— Защото ми харесва такъв, какъвто си е. Аз съм привикнал към тази обстановка и, ако разбъркате мебелите и книгите, вие ще разбъркате и мислите ми… старите ми мечти… Няма да знам къде да ги намеря отново.

Бях разочарована, защото бях намислила всичко да променя в кабинета на Гийом… Отказах се от реформаторските си намерения и се задоволих да наредя собствената си стая и да изменя малко, много малко, вида на столовата и хола.

Моето ново жилище ми харесва безкрайно. Навикнах да се настанявам в салона до прозореца, за да работя и да хвърлям от време на време възхитени погледи към игривия огън в камината и свежите цветя, които съм наредила във вазите.

Предприех едно голямо дело — бродирам пердета за столовата. Вдъхнових се от една бродерия, която видях в Брюж… Ще станат чудесни!

Макар че се занимавам много усърдно с домакинството, остава ми време и за четене. Гийом ми дава книги и почти винаги избира много добре. Аз съм винаги заета и времето тече бързо и незабелязано.

Обикновено Гийом не си идва за обед, но когато наближи време за вечеря, аз го очаквам. Толкова е приятно да чакаш някого, когото обичаш, и мисля си, че сигурно е много приятно и да бъдеш очакван… даже и за един закоравял ерген.

Аз не искам Гийом да споделя уединението, което траурът ми налага. „Трябва — казваше често кръстница — един мъж да се чувствува свободен, да ходи в клуба си, да излиза с приятелите си“. Гийом ще се чувствува свободен.

Удари полунощ. Аз няма да се обърна назад като старите лъвове от Брюж. Бъдещето не ме плаши, аз посрещам с доверие новата година.

Топла и приятелска атмосфера ме обгръща. Сама съм, но ако ме е страх, ако страдам, трябва, само да извикам й едно вярно сърце ще ми се притече на помощ.

Товарът на живота беше много тежък за мен… и ето, че някой ме взе за ръка и отне тежестта, която ме смазваше.

Някой… приятелят ми от детинство, най-добрият, най-благородният човек в света. Не, новата година не ме плаши!