Ги Шантпльор
Спътница в любовта (9)

Глава IX

През цялото си пътуване Кержан бе следван от милите послания на Фил. При завръщането си в Париж, той намери на писалището си последното й писмо.

Гийом не можеше да приеме отново Филис в квартирата си, защото, ако узнаеше случайно госпожа Шардон-Плюш, щеше да бъде безкрайно скандализирана. Но и сам той не се решаваше да посети малката си приятелка, за да не събуди напразни подозрения. Най-после Кержан реши да й пише и да й обясни деликатното положение.

На другата сутрин, когато младият човек четеше вестника си, името на Фабрис де Мов прикова вниманието му. В хрониката той прочете следното съобщение:

„Преди известно време съобщихме за годежа на господин Фабрис де Мов, прочутия писател, и госпожица Алис Турньор, единствената дъщеря на г. Филип Турньор, виден хавърски индустриалец. Венчавката ще се извърши на 22 ноември в Хавър.“

Бедната малка Фил, която все още хранеше луди надежди! Ако тя не подозираше още за окончателната загуба на човека, когото обичаше. Кержан искаше да я подготви да посрещне по-спокойно новината… А, ако беше прочела съобщението във вестниците, което не беше изключено, той искаше да я успокои и утеши… Бедното дете обичаше да му съчувстват.

Кержан реши за по-благоразумно да я предупреди за посещението си.

„Моя скъпа Фил,

Най-после се завърнах в Париж и горя от желание да ви видя. Бихте ли помолили госпожа Шардон-Плюш да разреши на един стар приятел на кръстницата ви да ви посети за няколко минути? Надявам се, че тя ще изпълни молбата ви. «Старият приятел» смята да дойде утре към шест часа… Ако случайно посещението ми не бъде допуснато, моля ви да ми съобщите.

Ваш предан Кержан“

Филис не писа нищо и на другия ден към шест часа Гийом се запъти към дома на госпожа Шардон-Плюш. Въведоха го в салона, където всичко беше зелено — и килима, и мебелите, и стените… Денят беше към края си. Някой запали лампата в хола и след миг Фил се появи. Тя се усмихваше и беше много бледа. Усмивката й бе мила, но печална и малко принудена.

— Не изглеждате добре — забеляза Кержан.

Тя го настани пред камината, където гореше тих огън и седна срещу него.

— Значи, госпожа Шардон-Плюш разреши да ви посетя?

— Да… доста сухо… но без мъчнотии. Попита ме дали не желая и тя да присъствува. Казах й, че вие сте ми много стар приятел, почти чичо… и тя не настоя. Марсел изгаряше от желание да ви види, но аз се направих на две и половина. Исках да си поговорим спокойно, само двамата!

Филис започна да разпитва Кержан за пътуването му, но изведнъж, прекъсвайки фразата си, каза глухо:

— Кержан, знаете ли, че той ще се жени?

Кержан кимна мълчаливо. Очите му я гледаха с любов и съчувствие.

— От вестниците ли научихте?

— Да, вчера сутринта прочетох.

— Аз… аз знам от десет дни и от тогава нямах смелост да ви пиша. Познавам Алис Турньор, за която ще се жени… с нея се запознах у Морисо… Не е хубава, много е едра, масивна… не е и умна, няма никаква привлекателност, но пък има един милион франка зестра. И голямо наследство! Значи компенсира се…

Тя говореше с равен глас, без видимо вълнение.

— Мое бедно дете, признавам, аз не си правех никакви илюзии за характера на Фабрис де Мов… Но въпреки това бях изненадан, не очаквах, че…

Тя заговори отново със същия равен и безразличен глас:

— Вестниците известиха годежа им. Марсел четеше „Еко дьо Пари“ и изведнъж се провикна: „О! Фабрис де Мов се жени!“

Инстинктивно се вкопчих за стола. Струваше ми се, че падам в някаква пропаст. Вечерта казах, че съм болна и си легнах, без да ям… Никой не подозираше нищо.

— Моя бедна, бедна, малка Фил! И вие бяхте сама, съвсем сама!

— Вие отдавна бяхте изгубили вяра във Фабрис де Мов, Кержан… Аз виждах, но все още се надявах, надявах се с цялата си душа… О, Кержан, не можех да повярвам…

Тя затвори очи и се помъчи да се овладее.

— Филис, Фабрис де Мов не ви заслужаваше — каза меко Гийом. — Интелектуалците от неговия вид са честолюбиви, егоисти до жестокост и не са способни на чиста и безкористна любов… Не смеех да ви го кажа преди, и днес все още ме е страх да не ви нараня, но при все това, не бих искал още да го… Филис, моя малка, този човек е недостоен за вашата любов.

Тя повдигна глава.

— О, вие имате право. Аз ви казах, че щом престана да уважавам Фабрис де Мов, ще престана и да го обичам, но прибавих още, че нещо ще умре в мен… Аз не го обичам вече… Аз не искам да го обичам, Кержан!… Той разби сърцето ми…

— Скъпа Фил, на деветнадесет години, а даже и по-късно, времето и животът лекуват и най-тежките рани.

С умолително движение тя го прекъсна:

— Да не говорим повече за него, Кержан… Да не говорим за миналото. Така бих искала да не мисля вече за това, да се откъсна от него. По-добре, че се ожени така скоро, иначе щях да продължавам да се надявам, вечно да се надявам… А понякога надеждата измъчва… Виждате, вече се успокоявам… Изпитвам същото чувство, както човек, на когото са отрязали крака, след като е страдал адски… Бих искала да съм много храбра.

Сълзи бликнаха от очите й.

— Да, вие сте много храбра — потвърди Кержан.

Филис сведе клепките си, сякаш за да скрие тайната на очите си, но след миг погледна Гийом и плувналите и в сълзи очи му се усмихнаха.

— Кержан, ако исках, можех да се оженя… от отчаяние… както в романите… Можех да се оженя блестящо… оставаше да кажа само „да“…

— О! Я ми разкажете!

— Приятелю мой, това беше една по-скоро неприятна история… Преди няколко дни, Едме, горда и триумфираща, ми повери, че ще й направят предложение за женитба. Един господин, към четиридесет години, който бил на интимния чай на госпожа Дерош, заявил, че е влюбен в по-младата от госпожиците Шардон-Плюш и желае да я види отново. По тази причина госпожа Шардон-Плюш, въпреки траура си, взе една ложа в театър „Франсе“. Господинът — блестящата партия — щял да бъде в залата, но понеже вече бил „лапнал въдицата“, работата била вързана в кърпа. Повтарям ви точно думите на бъдещата годеница. Аз поздравих веднага Едме, въпреки че, доколкото си спомнях „блестящата партия“ изглеждаше доста застарял за едно младо момиче. Щастливата избраница ме помоли да й направя прическата за знаменитото представление. Употребих всичките си способности, за да докарам Едме, но след завръщането им от театъра никога вече не стана дума за кандидата на Едме… Едва онзи ден Марсел ми каза каква била работата.

— О! Кержан, същинска оперетна интрига! „Господинът“ мислил, че има три госпожици Шардон-Плюш. А „най-младата“ съм била аз! Когато кандидатът научил, че е имал неблагоразумието да се влюби в някаква неизвестна компаньонка, той се провикнал: „Толкова по-зле, аз искам нея! Ако е съгласна, вземам я, въпреки всичко! Богат съм и за двама.“ Какво ще кажете, Кержан?

— Намирам, че господинът е доста безцеремонен и не много фин… Предполагам, че сте му дали достоен отговор.

— Отговори му, че не желая да се женя… Чудното е, че госпожа Шардон-Плюш и даже Едме, която не можеха да ми простят злополучната обида, са възмутени най-много от отказа ми.

— Това никак не е чудно, а е много човешко. Значи вие сте се осмелила да отхвърлите „блестящата партия“?

— Да.

— Жалко.

Филис подскочи.

— Как жалко! Нима вие ще ме посъветвате на подобна женитба?

— Не, не, мила приятелко… разбира се, че не. Съжалявам изобщо, че не сте се оженили! Толкова бих искал да сте щастлива, покровителствана от един честен мъж, който ще ви обича заради вас самата!

— О! Кержан, аз мога да се оженя само по любов, а никога, никога вече няма да… да обичам.

Кержан не можа да не се засмее, на дълбоката й увереност.

— Как говорите за любовта, малка Фил — прошепна той, докато тя седеше замислена.

— Аз много мислих напоследък — започна отново девойката, вдигайки към Кержан очи сериозни и наивни, като на печално дете: — Кержан, когато човек изгуби внезапно спокойствието си, щастието си и майчините грижи и дойде до положението, в което аз изпаднах, тогава, какви ли не мисли му идват на ума! Как ме пазеше и гледаше някога кръстница. Нейната любов ме отделяше и бранеше от света! И ето, че сега съм съвсем сама, излизам сама, живея при чужди хора… а аз, аз не съм привикнала на самотата, не я обичам… И струва ми се, че хората отгатват моята безпомощност и злоупотребяват с нея. По улицата мъжете ме закачат, заговарят ме, следят ме, както никога преди не си позволяваха… Ето вчера близо до Трокадеро — двете сестри не бяха с мен — един млад човек, който познаваше кръстница, ме видя и ме спря… помислих, че ме заговаря от учтивост и отговарях любезно на въпросите му и накрая… О! Кержан, да знаете как ме погледна, как хвана ръката ми, казвайки: „Компаньонка, такова нежно създание като вас! Това е престъпление! Вижте, защо не постъпите в театъра или в някое вариете? Елате да ме видите утре, ще си поприказваме. Аз ще ви помогна — едно хубаво момиче не трябва да бъде бедно“ Не си спомням какво му отговорих, нещо незначително, обикновено, но имах такова желание да му ударя и на него една плесница…

— Мизерник! — изгърмя Кержан. — Но бедно дете, това е ужасно! Как да ви помогна? Вие нямаше да бъдете изоставена, ако имахте защитата на един съпруг.

Но Филис го прекъсна развълнувано:

— Покровителството на мъжа, Кержан, е неговата любов. Приятелю мой, аз съм много млада, много неопитна. Жизненият ми опит беше горчив, аз съм страшно смутена. Не разбирате ли, като видях, че в очите на някои мъже съм само плячка, започнах да се отвращавам и от всички останали. Не, не, аз не искам вълкът да ме изхруска.

После, виждайки усмивката на Кержан, тя се почувствува задължена да му обясни докрай схващанията си.

— Не мога да разбера, как едно момиче може да стане съпруга на един мъж, без да го обича дълбоко, безумно! — несъзнателно тя понижи гласа си. — Аз не обичам никого… и няма да обичам никога вече… Затова не мога да се оженя…

Кержан я слушаше внимателно, без да я прекъсва, особено щастлив, особено очарован от простите й и смели думи.

И изведнъж Гийом разбра, че женитбата на Фил с някой непознат мъж би му се видяла като светотатство, разбра, че тя щеше да му причини жестоко страдание. Той беше слушал за ревниви майки и бащи и реши, че тази чудна и неспокойна страст бе на път да го завладее.

Още някога, като мило и прелестно дете, Филис бе заела голямо място в сърцето му. По-късно, когато тя порасна, той мислеше, че краят на тяхната близост ще е неизбежен, а ето, че сега случаят ги сближаваше още повече и „добрият великан“ беше готов на всякакви жертви, за да защити малката крехка принцеса…

— Филис — каза той, — досега говореше разумът ми… но всъщност, аз съм идеалист и сантиментален и одобрявам постъпката ви. Ако вие бяхте се омъжили за „блестящата партия“, щях да бъда безкрайно нещастен, но аз се надявам, че и на вас щастието ще се усмихне. Вие нямате още двадесет години. Бих искал, да вярвам, че въпреки разочарованието, което ви нарани, вашето сърце не е умряло, че някое сърце, което вие още не познавате, ще го съживи. То ще бъде сърцето, за което сте мечтали — добро, любещо и вярно. Пазете чувствата си за този мъж, който ще ви направи щастлива и комуто „добрият великан“ ще бъде безгранично признателен.

Добрите очи на Гийом се усмихваха на Филис, но тя оставаше тъжна и сериозна.

— Вие все още ме мислите за малко момиченце, стари Кержан. Вие мислите, че съм си счупила куклата и за утешение ми обещавате друга, по-хубава. Без съмнение, бъдещето ще ви покаже, че се мамите. По-добре пожелайте ми такт и търпение, защото госпожа Шардон-Плюш и Едме ми се сърдят и не знам как ще ги накарам да забравят пропуснатата женитба. Мъчно ще е…

Кержан помисли: Никога няма да забравят, но се въздържа да изкаже мнението си.

— Кога ще се видим отново? — попита девойката.

— Не зная, мило дете… Вие не можете да дойдете у дома, а и аз не мога да идвам много често…

Тя въздъхна.

— Тогава ще ви пиша и вие ще ми отговаряте.

— Добре, така може.

Тя замлъкна, после каза тихо:

— Кержан, вече на нищо не се надявам, всичко ми е безразлично, бих искала да умра…

Гийом я смъмри, опита се да я успокои и я напусна натъжен.

Няколко дни по-късно, когато пресичаше мрачния и оголял парк Монсо, Кержан забеляза Филис, заобиколена от две момичета, доста масивни, лишени от грация и хубост.

Той поздрави, минавайки покрай тях, но малката Фил му извика весело и го спря:

— Вие, Кержан! Колко забавно е, че се срещнахме!

Обръщайки се към придружаващите я момичета, тя го представи:

— Господин Кержан — госпожици Шардон-Плюш…

Марсел му подаде мило ръка:

— Госпожица Боажоли ни показваше хубавите картички, които й изпращахте, господине. Много приятно пътешествие сте направили.

Гийом й отговори както винаги просто и сърдечно.

Те се отдръпнаха настрана, за да не пречат на минувачите. Филис потрепери:

— Не искате ли да се разхождаме? Вятърът просто ме пронизва.

Но Едме, която при представянето не беше подала ръка на Кержан, а се беше задоволила само да кимне с глава, се обърна към нея:

— Моля ви се, госпожице Боажоли, нямаме време за губене. Шивачката ни чака…

Трите момичета се отдалечиха.

— Надута пуйка! — промърмори младият човек.

При все това, въпреки нелюбезната постъпка на Едме, той беше доволен, че срещна Филис. Тя му се видя много слаба в черната си дреха, но не беше така бледа и печална, както последния път.

Той си помисли: Колко е млада! Бедната малка!… О! Дано Жаклин получи писмото ми!

Но още същата вечер той получи писмо от нотариуса на госпожица Албен, който му съобщаваше, че неговата довереница от няколко месеца не е съобщавала адреса си.