Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compagne d’amoure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
malko_kote(2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Ги Шантпльор. Спътница в любовта

ИК „Румена“, Пловдив, 1992

Редактор: Красимир Колев

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 123–456–789–0

История

  1. —Добавяне

Глава VII

Седнала в уютния салон на Кержан, Филис разказваше оживено произшествието, което бе причинило бягството й.

— Бях съвсем сама в салона и прелиствах едно илюстровано списание. Седях така… с наведена глава… Господин Валоа влезе и застана зад мен. Помислих, че гледа картини и не смеех нищо да кажа, въпреки че близкото му присъствие ми беше неприятно. После изведнъж усетих топлия му дъх и преди да се обърна устните му се залепиха на врата ми… Тогава за миг скочих и му ударих една плесница… О! Да знаете каква звучна плесница беше, също като в театър! Това е всичко.

Естествено, с грация, която влагаше във всичките си движения, Филис описа случката и изпълни ролята, която бе играла въпреки желанието си. Подвижната й физиономия и английският й акцент правеха разказа й безкрайно забавен, но Кержан нямаше никакво желание да се смее. Безгранично възмущение го изгаряше.

Пред хубавия наведен врат на девойката, който изглеждаше още по-бял и нежен до черната якичка, той имаше много жива представа за изкушението, на което мъжът се бе поддал. Тази ясна и груба представа за събитието възмущаваше още повече кавалерското му чувство.

Със свити юмруци, намръщен и пребледнял, той хапеше устните си.

— Моя бедна малка Фил! О, да мога да пипна този мръсен тип!

Филис се усмихна.

— Аз му дадох вече заслуженото — каза тя. — Той е много вулгарен човек. Само да го бяхте видели как се извиняваше. Какъв поразен вид имаше. А аз… аз бях яростна!… Не знаех какво по-напред да направя: да го набия или да се разплача. Чувствах се така изоставена и нищожна… Ако имах майка, баща или брат той никога… никога нямаше да се осмели… И аз му го казах… Той започна да се извинява и ми каза… каза ми „Моя бедна малка госпожице“! О, какъв глупак! Отидох си и го оставих унижен, засрамен и зачервен от звучната ми плесница, а какъв подлец, какъв мръсник, Кержан!

— Но преди това, Филис, преди този ден, поведението му… винаги ли беше почтително.

— Винаги, или поне така ми се е струвало на мен.

— Как така ви „се е струвало“?

— Казвам, че така ми се е струвало, защото сега всичко ми се вижда подозрително… Любезностите му, вниманието му, начинът, по който ме гледаше, удоволствието, което намираше в игрите ни… Смеех се на предупрежденията ви, а ето, че са били основателни.

— Виждате ли, мое дете, че аз винаги съм прав — каза Кержан, намеквайки незабелязано за Фабрис де Мов.

— Да, добри великане, вие винаги имате право.

— Как си заминахте? Оплакахте ли се на госпожа Валоа?

— Първата ми мисъл беше да й кажа всичко. После размислих и видях, че ще й причиня голяма мъка, че може би ще стана причина за семейни раздори. Мъчно ми беше за малката Лилиан, уплаших се от злото, което неволно можех да й причиня. Току-що бях получила писмо от вас. Излъгах, че е от някаква болна приятелка, която ме вика да отида незабавно при нея…

— Вие сте добра, малка Фил, много по-добра и по-деликатна от мен — прошепна трогнат Кержан. — Но може би госпожа Валоа не е повярвала и се е досетила…

— Аз се извиних, както можах и госпожа Валоа не настоя да остана, нито пожела да се върна след оздравяването на приятелката ми. Твърде е възможно и да подозира нещо, защото цялата вечер тя беше леденостудена към мъжа си и любезна, почти сърдечна към мене. Виждате, че добре съм постъпила. На другия ден рано сутринта взех влака и към обяд бях в къщата на кръстница.

— А! Значи се видяхте с госпожица Арден! Как ви прие тя?

— Много лошо! Понеже знаех, че е много целомъдрена, надявах се, че ще се възмути от господин Валоа и ще се съжали над мен. Нищо подобно! Никакъв упрек по адрес на господин Валоа. Според нея всяка жена получава обидите, които сама си навлича. Тя ме обвини, че съм била кокетка и предизвикателна.

Младото момиче замлъкна. Сълзи бликнаха от очите й.

— Вие не, вярвате… не вярвате, че съм била предизвикателна, нали, Кержан? — умоляваше го тя.

Трогнат, Кержан я успокои:

— Не, моя малка Фил! Разбира се, че не вярвам! — Но въпреки това той мислеше за невинния бял врат, така нежен и така прелестен до черната дреха, за тайнственото и несъзнателно очарование на движенията, погледа и усмивката й. — Истината е, моя мила Фил — завърши той, — че вие сте много млада и много хубава, за да бъдете учителка.

— О! Надявам се, че вече няма да попадам при невъзпитани хора.

— Не, разбира се, но те не са толкова малко, колкото мислите.

Тя го погледна отчаяно.

— Бедни ми Кержан, въпреки всичко трябва да си намеря някаква работа. Госпожица Арден ми говори за някаква нейна позната, вдовица на провинциален нотариус, току-що настанила се в Париж, която търси компаньонка за двете си дъщери… Но госпожица Арден смята, че не съм достатъчно сериозна за подобна служба…

— О — каза Кержан загрижено, — ако можех да намеря Жаклин Албен! Но къде, къдели се намира сега тази неуморима пътешественица? Познавате ли Жаклин, Фил?

— Госпожица Албен? О! Много бегло. Виждала съм я като бях малка, но още си спомням за нея. Тогава тя беше много красиво момиче и опора на слепия си баща. Бяха дошъл и в Париж при някакъв виден окултист и вие ги представихте на кръстница. Спомням си, че поставихте ръката ми в ръката на госпожица Албен и казахте: „Жаклин, моя голяма приятелко, ето малката ми приятелка Филис, аз я обичаи много и желая и вие да я обикнете“.

— Точно тези думи бих искал и днес да повторя — каза Кержан, усмихвайки се. — Жаклин и аз сме другари от детинство. Бяхме съседи и далечни роднини и семействата ни се разбираха много добре. Всеки ден бяхме заедно. Ние сме почти връстници. Тя е с няколко месеца по-голяма от мен. Не познавам по-любещо и по-вярно сърце от нейното и по-открита, по-откровена душа. Без съмнение тя никога няма да се ожени. Много е независима и обича самотата… също като мен. Въпреки това, сигурен съм, че би се съгласила да ви вземе при себе си. Вие сте добра другарка и тя щеше да ви обикне като сестра. Работата е, че след смъртта на баща си тя напусна Бретан и непрекъснато пътува. Тя е богата и може да си позволи този разкош. Почти винаги пътешествията й са далечни и рядко оставя адреса си на своите приятели.

— Никога ли не ви пише? — Плахата надежда, осветила за миг лицето на Филис, угасна.

— Много рядко. Последният път ми се обади в края на юни от Япония… и ми даваше адреса си в Калкута…

Малката Фил въздъхна.

— Колко жалко! Вместо при вашата приятелка, ще трябва да отида при приятелката на госпожица Арден… Разликата не е голяма!…

Тя започна да се смее. Изведнъж ясният й смях се сля с тихата музика на малкия златен часовник в салона и глухите удари на грубия бретонски часовник в кабинета на Кержан.

Беше шест часът.

— О! — каза тя — Какъв забавен разговор водят часовниците ви, Кержан. За първи път идвам у вас и всичко много ми харесва… всичко е хубаво, просто, солидно… но все пак, чувствува се липсата на женска ръка…

Тя стана, изтича до прозореца и вдигна щорите… Свеж въздух и миризма на трева и рози нахлу отвън.

— Чудесно мирише! — извика Филис очарована. — Има ли рози в градината ви, Кержан?

— Има, те пълзят и по самата къща и стигат чак до втория етаж. — Той се наведе през прозореца, протегна се и след миг се изправи с ръце, пълни с бели рози.

— О! Как се уплаших да не паднете — въздъхна Филис.

Усмихнат младият човек й поднесе букета.

— Благодаря — каза тя и зарови нослето си в цветята, — същите рози имахме и у нас, в Льоплиер. О! Добри ми великане, у вас и камъните цъфтят.

Тя не можеше да се налюбува на кичестия кестен, чиито лъскави листа достигаха до прозореца на салона, на безредието, което царуваше в малката градина и на белите пълзящи рози.

— Обичам вашия дом — каза тя.

— Въпреки че не е много гостоприемен — забеляза Кержан. — Колко съм недосетлив! Още нищо не съм ви почерпил. Вие обичахте малинов сироп, нали? Анаик го прави чудесно!

Той изглеждаше възхитен от идеята си да предложи малинов сироп на своята малка Фил… Очите му, весели и мили, й се усмихваха нежно.

Анаик им поднесе ледения сироп заедно с малки бретонски сладкиши — гордостта на старата домакиня.

Със светнали от удоволствие очи Филис хрускаше бисквитите.

— Хубави ли са? — попита Кержан шеговито.

— Чудесни! Много ми е приятно у вас. Жалко, но трябва вече да си вървя. Като дойда следващия път, ще слезем в градината, нали?

Кержан не отговори веднага. Посещенията на Филис му бяха безкрайно приятни, но как ще погледнат хората на тях? Присъствието на девойката в ергенското му жилище щеше да се види подозрително на всички, които не знаеха за необикновеното приятелство, което ги свързваше. В неин интерес беше да прекрати посещенията й. Но как да й каже това? Тя изглеждаше така спокойна и така доволна, когато беше при него! Той се страхуваше да не я наскърби.

— Моя малка, аз ще отсъствам от Париж за доста дълго време — каза Кержан. — След два дни заминавам по работа за Белгия и Англия. Много ми е мъчно да ви напусна при такива обстоятелства. Ще ме държите в течение, нали?

Пътуването на Кержан беше благовиден, и удобен предлог за прекратяване визитите на Филис.

— Колко досадно! О! Кержан, когато ви виждам, когато ви говоря, ставам по-смела… И после, само с вас мога да приказвам за… за… — Филис закри лицето си в розите. — Кержан, нищо ли не сте узнали за Фабрис де Мов?

Младият човек отговори сериозно:

— Не, мое дете.

Тя въздъхна, после повтори много бавно:

— Трябва да си вървя, не бива да закъснея за обяда!

— Знае ли госпожица Арден, че сте при мен?

— О! Пази Боже! Разбира се, че не! Никак не ви обича… Винаги, когато произнеса вашето име, ме поглежда подозрително… Един ден ми каза многозначително, че вие сте много опасен тип…

— Опасен тип!… Прелъстител?

— От най-опасните — вълк в агнешка кожа.

Филис се смееше закачливо.

— Бих искал да знам какво иска да каже тази умопобъркана стара мома — каза Кержан, малко засегнат от думите на госпожица Арден, а без сам да разбира защо, и от смеха на девойката. — Но в колко часа обядвате, Филис?

— В един и половина.

— Тогава, мое дете, не мислете, че вече искам да ви изпратя, но време е за тръгване, за да не закъснеете.

— О! Ще взема такси — каза тя спокойно, без да мисли за скромния си бюджет.

Кержан се усмихна снизходително и после се провикна:

— Чудесна идея! Аз също трябва да изляза, ще взема кола и ще ви заведа до вкъщи.

Филис, беше очарована от предложението.

— Вие няма ли да обядвате у дома си? Къде отивате по това време, Кержан?

— Отивам на гарата, ще замина за един близък провинциален град.

— При приятели?

Лека червенина обагри бронзовото лице на младия човек.

— Да… при приятели — отговори той бързо.

 

 

Няколко дни по-късно Кержан замина за Белгия. В Брюксел го очакваше писмо от Филис. Младото момиче беше постъпило на служба при приятелката на госпожица Арден, вдовицата Шардон-Плюш. Отначало тя беше заявила, че госпожица Боажоли е много млада и твърде несериозна, за да бъде компаньонка на дъщерите й, но когато старата мома, много чувствителна откакто стана милионерка, се показа обидена, че не са приели препоръчаната от нея девойка, уважаемата вдовица я прие с отворени обятия. Като компаньонка на госпожиците Марсел й Едме Шардон-Плюш, Филис щеше да получава двеста франка.

„Не е много, заключаваше безгрижно Филис, при Валоа получавах петдесет франка повече, но затова пък, надявам се, че тук ще бъда много по-доволна“. Докога ли? помисли си Кержан.

Той си спомняше Филис такава, каквато я бе видял последния път. Кой би държал като учителка или компаньонка това хубаво и елегантно момиче, в разцвета на красотата и младостта си.

Кержан беше загрижен. За стотен път той се питаше: Какво да правя? Ако някой от приятелите ми беше в нужда, щях да му кажа: „Ела при мене… докато си в затруднение, разчитай на мен!“ Но какво мога да предложа на една жена, на едно младо момиче?

Още същата вечер той написа едно дълго писмо на Жаклин Албен и го изпрати до нотариуса, който се грижеше за работите й, с молба да го препрати на неуловимата пътешественица. Младият човек бе изпратил писмото си съвсем наслука и не знаеше дори дали някога то ще стигне до предназначението си.