Ги Шантпльор
Спътница в любовта (45)

Глава VIII

Слънцето изгряваше. Времето беше тихо, но малко мъгливо.

Голямата бяла птица беше готова за път. С малката си ръка Филис докосваше бялото крило, сякаш я галеше и разговаряше спокойно с Патен и младия Виньол. Изведнъж тя се обърна и извика Кержан, който даваше някакви нареждания на Капелюд.

— Гийом, нали ще се приземим в Сан Пиетро д’Орчино? Да поръчам ли автомобилът да ни чака там? Къде ще отидем после?

— В Корте, миличка, и в Бастиа…

— О, добре…

Тя погледна Патен.

— Питам заради багажа си. Ще кажа на Лоран да го изпрати в Бастиа.

Патен беше във възторг.

— Чуйте я, Кержан! Тази малка жена е необикновена! Сигурен съм, че няма втора като нея на света!

Романтичното пътешествие на младата двойка го очароваше. Въображението му работеше усилено и световната слава на мотора „Патен“ му се виждаше осигурена.

Кержан се приближи към Филис.

— Готова ли сте, малка Фил?

Гласът му беше твърд, почти строг. Никакво вълнение не се четеше по мъжественото му лице, обградено от черната авиаторска шапка.

— Готова съм — каза Филис.

Той я вдигна на ръце, за да я сложи на мястото, определено за спътника, което се намираше пред това на пилота. Гийом не й каза нищо, само за момент я притисна плътно към гърдите си. След това той я настани нежно на седалката, зави я с коженото й палто и закопча коланите, които трябваше да я придържат. Филис го оставяше да се грижи за нея и следеше движенията му с усмихнати и радостни очи. Кержан й сложи очилата и й поръча да бъде спокойна и да не се страхува.

Преди да заеме мястото си той отиде при Патен. Двамата мъже се прегърнаха развълнувано.

— Довиждане, Кержан. Вие бяхте и сте честта и щастието на къщата „Патен“. Държа да ви го кажа в този решителен момент. Но държа да ви кажа и друго нещо пред всички и особено пред малката ви и смела жена. Когато се завърнете в заводите, знайте, че ще ви посрещнем като съдружник. Подробностите ще уредим по-късно. А сега, добър успех, приятелю мой.

Кержан стискаше до счупване ръцете на приятеля си. Лицето му сияеше.

— Благодаря, благодаря — промълви той.

Младият човек се качи пъргаво на мястото си, Филис се обърна, за да го погледне, той й протегна ръката си и за момент пръстите им се сплетоха.

Моторът гърмеше. Целият самолет трепереше. Кержан направи знак на механиците да се отдръпнат.

Апаратът започна да се плъзга по полето и изведнъж, като се откъсна с лек скок от земята, започна да се издига.

Не искам да се страхувам, мислеше малката Фил.

Точно в този момент самолетът завиваше, за да полети на юг, поради това слабо се наклони и откри пред очите на Филис пропастта, която я делеше от земята.

Тя помисли, че апаратът беше изгубил равновесие и извика уплашено. Тогава, надделявайки шума на мотора, Кержан извика: „Спокойствие, всичко е наред“.

Филис се засрами от малодушието си и за да се успокои, затвори очите си и остана дълго време така.

Лека-полека чудно спокойствие и вяра я завладяха.

Когато тя отвори очите си, бялата птица летеше плавно над морето. Приятен вятър галеше лицето й. Шумът на мотора се губеше в безкрая и сега до слуха на Филис долиташе равномерно и успокоително бръмчене.

Тя не смееше да се обърне, за да погледне Гийом, не искаше да му говори, за да не го разсейва. Не можеше да му протегне ръка, но той бе мечтател и тя се беше поверила на него, както човек се поверява на Бога. Неговото присъствие я възпламеняваше и опиваше.

За момент атмосферата беше толкова спокойна, че Гийом остави апарата сам на себе си и сложи властните си ръце на раменете на Филис. Тя не ги пое, нито му подаде своите, а леко наведе главата си и целуна силната му и загоряла ръка.

Това беше миг на безкрайна сладост, но само миг. Гийом отдръпна ръцете си, но на Филис й се струваше, че още чувствува милувката им. И изведнъж в прозрачния въздух се понесе луд и неудържим смях.

Когато Кержан се наведе, за да разбере защо се смее, тя извика:

— Сетих се за председателя на съда!

Той не чу добре думите й, но завладян от щастливия й смях започна също да се смее.

— Гийом, какво ще каже председателят, когато днес няма да се явя в съда… и утре прочете във вестниците, че…

Думите й отлитаха в пространството и не достигаха до Кержан.

От колко време лети бялата птица, която ги отнася към приказни страни? С каква скорост? На каква височина?… Филис не знаеше… и не се интересуваше…

В този момент времето и разстоянието нямаха значение за нея.

Облаци скриха слънцето. Морето беше зелено и безкрайно.

Изведнъж въздухът стана студен и влажен.

— Облак! — извика Кержан. — Никаква опасност! Спокойствие!

Облаци, облаци! Гъсти и безкрайни! Небето стана странно и враждебно. Беше зловещо и страшно! Вятърът се засили и апаратът започна леко да се клати, но равномерният шум на мотора успокояваше Филис.

Тя затвори очи. Чувствуваше се съвсем малка в този ужасен свят, в който само двама можеха да я защитят: Бог и Кержан.

Облаците летяха в противоположна посока с тяхната птица и най-после те излязоха от тъмната и зловеща маса.

Апаратът започна да се изкачва… и полетя гордо и бързо. Морето приличаше на къс сива коприна.

Изведнъж белите крила на самолета блеснаха. Слънцето излизаше от облаците. Морето стана отново ясносиньо. Аеропланът ту се изкачваше, ту слизаше и Филис имаше чувството, че невидими вълни ги издигат и спускат.

Тъмна маса се появи отново пред тях. Пак облаци!

Вятърът продължаваше да се усилва, птицата се клатеше все повече и повече. Въздушните вълни са вероломни! Какъв беше този облак, който, тъмен и черен, стоеше неподвижен на хоризонта? Защо самолетът отиваше право към него?

Изведнъж Кержан извика:

— Земя!

На Филис й се стори, че извика „Живот!“ и щастливи сълзи се зарониха от очите й.