Ги Шантпльор
Спътница в любовта (43)

Глава VI

Бледа и тъжна, Филис се беше току-що пробудила, когато Жаклин влезе в стаята й.

— Какво има, Жаклин? Защо сте станали толкова рано? Часът е едва шест.

Жаклин вдигна пердетата и седна на леглото. Приличаше на привидение, беше бледа, със сухи и трескави очи.

— Филис, моя малка, ще направя нещо лошо, ще престъпя дадено обещание. Въпреки това реших се след дълги размишления.

Малката Филис се изправи в леглото си, тя не разбираше нищо и уплашените й очи се впиха в Жаклин. Тя повтори с треперещ глас:

— Какво има, Жаклин? Страх ме е.

— Филис, утре сутрин, при изгрев-слънце Гийом… и може би инженерът Виньол ще отпътуват за пробно летене, без да бъдат съпровождани.

Филис извика леко и очите й се разшириха още повече.

— Предварително беше решено — продължи госпожица Албен — да не ви казвам нищо за това рисковано начинание, но вие сте жена на Гийом, затова реших, че нямам право да крия от вас опасностите, които заплашват мъжа ви.

Филис плачеше, кършейки ръцете си.

— Не трябва да заминава, Жаклин! Не искам да замине така… — изхълца бедното момиче.

— Не бива да плачете, нито да говорите безсмислици, Филис. Гийом скри от вас намеренията си, защото се страхуваше от сълзи, от сцени! Ако се вълнувате така, ще ме накарате да съжалявам, че ви казах и няма да имам смелост да извърша докрай това, което смятам, че е мой дълг.

— Имате право — прошепна Филис.

Тя овладя сълзите си и потисна хълцанията, които я задавяха. Питащите й очи бяха впити в Жаклин.

— Филис, вчера получих писмо от Гийом. Сега ще го прочетете. Той е изгубил вяра в себе си, тъжен е… и затова много се страхувам за изхода на полета му.

— Вие не искате да кажете, че…

— Не, о, не! Надявам се, че той желае успеха, но му липсва вяра в себе си, която осигурява победата.

Филис кършеше безпомощно ръцете си.

— Защо е тъжен той, Жаклин? Какво мога да направя, за да му попреча да замине? Виждате, не плача вече, но какво да направя? О! Жаклин, не искам да замине.

— Малка Фил — каза Жаклин сериозно и нежно, — вие заемате в живота и сърцето на Гийом такова място, че само вие може да му причините голяма скръб. О! Зная, че не сте го направили съзнателно. Често двама, които се обичат, си причиняват зло, защото не са се разбрали… и въпреки че Гийом е много добър и умен, той не може да чете в женското сърце!… Моя бедна малка, чуйте ме! Гийом ми предаде едно писмо за вас, което, което трябваше да получите в случай на нещастие… В него може би ще намерите причината за скръбта на Гийом. Давам ви го, за да го прочетете вече не като дете, а като жена. Нека сърцето ви подскаже какво да направите след това.

Смъртно бледа, Филис трепереше. „Благодаря ви, Жаклин“, каза тя и внезапно притисна плика към устните си.

С насълзени очи Жаклин прошепна:

— Ще ви оставя сама…

Малката Фил беше сама. Тя разпечата писмото с трескава бързина и жадно зачете:

„Филис, любов моя, когато получиш това писмо, аз, въпреки усилията, енергията и борбата ми за живот няма вече да съм между живите. Ти ще го прочетеш, плачейки, зная… и това е все пак една малка утеха за мен.

Миличка, пиша ти, за да мога най-после да ти кажа, че те обичам, че те обичам лудо. Виждаш, оставих настрана това студено «вие», което отдавна вече не ти казвах в сърцето си.

Моя малка и скъпа любима, ако това писмо стигне до теб, ние ще сме разделени навеки, но сега, в този момент, аз живея! Живея със страшна и болезнена сила. Живея и те обичам с опияняваща и безумна любов. Струва ми се, че те виждам, че те чувствам съвсем близо до мен. Уви! Сигурно ти би се уплашила, ако видеше жадното ми лице да се навежда към теб!

Ако това писмо не попадне в ръцете ти, то изходът на моето пътуване ще е успешен… и тогава… не зная какво ще стане с мен.

Виждам обаче, че смелостта и търпението ми се изчерпват, че «моята гордост», както ти казваше, изчезна. Малка Фил, ако знаеше колко подъл се чувствам. На какво мога да се надявам, ако остана? Какво да прочета в нежната ти усмивка, малки сфинксе? Какво се крие в дъното на чистите ти и загадъчни очи? Не зная… и не искам сега да мисля за това.

Да, сега… сега искам всичко да забравя и смъртта, и живота, за да ти кажа колко те обичам, колко те обичах…“

Малката Фил четеше, без да вдигне нито за миг очите си. Гийом й разказваше за сладостите и горчивините на взаимния им живот, за голямата си любов и за ревността си към Фабрис де Мов.

„Бях убеден, че ти мислиш още за него, че го обичаш, измъчвах се и те ревнувах тебе, скъпа моя, която не исках да обикна, затова понякога бях лош и несправедлив. Все пак работата ми помагаше много. Тя беше моя защита… и лекарство, но този живот, чиято прелест днес оплаквам, този неестествен и болезнен живот ме измъчваше страшно. Неизбежното стана. Дойде часът, в който се заклех да спечеля жена си. Разбираш ли?

Моя малка Фил, ти беше така нежна, така доверчива… Надявах се и си мислех: «Ще бъда много търпелив, много добър… и ще я обичам толкова много, че постепенно тя ще престане да вижда в мен стария някогашен приятел, а своя съпруг, любимия мъж.» Това беше по време на пътуването ми в Англия. О! Безумните писма, които ти писах и които никога не получи!

Върнах се по-нервен и по-ревнив, отколкото заминах. Тогава беше онази вечеря у Морисо, която така жестоко ти наложих… и аз видях до теб мъжа, когото ти беше обичала и ми се искаше да го обидя, да го убия. Ти остана дълго време съвсем сама с него. О! Филис, миличка, тази вечеря, ревността, мъката ми… и след това доброволната ти клетва и бягството ти. Любов моя, ако те вземех в прегръдките си, ако ти кажех колко бях нещастен, ако… но точно тогава умря госпожица Арден… Какво би казала ти за мъжа-брат, който започва да ухажва жена си веднага щом, тя наследи няколко милиона?

Много късно!… Всичко беше свършено за мен! Отсега нататък тези пари ще стоят помежду ни… и ще ни разделят!

Ти стана богата, моя малка принцесо, ти имаше отново богатството и разкоша, които аз не можах да ти дам и които ти бяха нужни. О! Колко пъти, когато весело се отказваше от толкова необходимите неща, си спомнях онази сутрин във Виши, когато те придружих по магазините. Ти ми каза, усмихвайки се: «Обичам това, което парите дават, но да мисля за самите пари, да ги пазя ревниво, няма да мога никога».

Ти стана богата, но аз не се радвах, защото вече не можех да те обичам. Пак поради моята гордост, както казваше ти, нали? Може би, но какво би мислила ти за мен, Фил, ако нямах тази гордост? О! Ако се беше усъмнила в мен, ако помислеше, че и аз съм… като другия?

Сега всичко е свършено… и не искам вече да крия от самия себе си, че те обожавам!

Да, ще ти призная всичко. Най-напред си мислех: «Моето чувство е временно опиянение, което скоро ще се изпари. Нейното очарование и младост ме опияняват. Когато се разделим, всичко ще мине.» Каква лудост! Любовта ми към теб беше дълбока и всеотдайна, тя беше завладяла тялото и душата ми и аз не можех да се боря срещу нея.

Миличка, струва ми се, че винаги съм те обичал. Как голямата ми нежност към теб се превърна в безгранична любов? Сега зная, Филис, открих и видях в тебе прелестната жена, която се пробуждаше, неусетно и за тебе самата…“

Филис прекъсваше четенето си от време на време и то само, за да притисне към треперещите си устни листовете, изписани от ръката на Гийом. Тя беше забравила печалната действителност. Писмото на Гийом я опиваше. Не, то не беше прощално писмо, пропито с покъртително спокойствие и безнадеждно примирение. Това писмо не беше нито спокойно, нито безнадеждно, но не приличаше и на вълнуващите писма на Колет Муш. То беше мъчително, страстно и горчиво като живота, то беше любовен вик, изпълнен с надежда. И Филис чу този вик… и й се стори, че почувствува целувката на горещите устни на Гийом.

Когато Жаклин, изпълнена с безпокойство, влезе отново в стаята й, Филис се хвърли в прегръдките й.

— Жаклин, той ме обича, той ме обича!

И изведнъж тя се разплака, а блестящите й очи и бледите й устни се усмихваха. Жаклин я погали нежно по главата.

— Сега трябва да действате, Фил. Какво ще правите?

Филис се изправи.

— Ще отида да го намеря, искам да го видя. Вие знаете къде е той, Жаклин, къде да го намеря?

Жаклин трепна.

— Зная само откъде смята да замине. Ето писмото му, но струва ми се, че не бихте могли да пристигнете навреме и…

Филис я прекъсна.

— Не, не, ще пристигна навреме, Жаклин. Ще пристигна преди заминаването му. Много просто, ако няма влак, ще замина с автомобила си, но ще отида навреме… и тогава, тогава ще съумея да му попреча да извърши тази лудост. Ще му кажа, че трябва да живее заради мен, за да бъдем щастливи, най-после щастливи!

Жаклин едва не й отговори: „Не трябва да му попречите да замине, Филис, вие не трябва да го отклонявате от дълга му“, но се въздържа, защото реши, че най-добре ще е да я остави да слуша гласа на сърцето си.

— Много ли го обичате, Фил?

— Дали го обичам!… Аз! О, Боже мой!

От очите на Филис бликаше неудържим възторг.

— О! Жаклин, как мога да не го обичам? Има ли някой по-добър, по-великодушен и по-благороден от него? И не е само това. Когато мислех, че обичам, Жаклин, разсъждавах постоянно за любовта си и си казвах: „Обичам го заради това, обичам го заради онова, заслужава да го обичам, защото има много ценни качества“. А сега… сега, моята любов, моята истинска любов е така естествена и очевидна, че не се нуждае от никакви разсъждения и доказателства. Аз не мисля защо обичам Гийом, Жаклин. Когато той се приближава до мен, когато ми говори, струва ми се, че всичко става по-хубаво и по-светло около мен, когато съм в прегръдките му не се страхувам нито от живота, нито от смъртта, чувствам се пропита от щастие и тогава той може да направи с мен каквото си поиска… Обичам го, защото съм негова. Ако преди да го обикна така се бях оженила за някой друг мъж, той щеше да ме ревнува от Гийом. Сигурна съм в това, защото винаги сърцето ми щеше да е безгранично доверчиво към моя голям приятел.

Филис говореше съвсем тихо. Изведнъж, протягайки ръце към Жаклин, тя каза:

— О! Жаклин, приятелко моя, ако бъдем щастливи, ще го дължим само на вас!

— Вярно е — каза Жаклин с тъжна усмивка и я целуна.

Тревогата я крепеше още. Тя нямаше нито младостта, нито вярата на Филис, за да споделя оптимизма й. Докато знаеше, че Гийом е в опасност и трепереше за него, щеше да има смелост да потиска мъката си, но после?

„Да създаваш щастие — помисли си тя, — е красиво и може би приятно. Нали винаги желаех Гийом да бъде щастлив. Дано по-скоро да дойде денят, в който ще се успокоя и помиря“.

 

 

Един час по-късно Филис слезе в салона, облечена за път, с чанта в ръка.

— Видях разписанията — каза тя. — Тази сутрин има влак за Ривиерата. Довечера ще бъда в Антиб, ще преспя там и преди изгрева на слънцето ще бъда в Жуан ле Роз. Ще телеграфирам отсега да ми приготвят един автомобил, с който Лоран ще ме закара до чифлика.

Тя беше малко по-бледа от обикновено. Решителният й глас не отговаряше на крехкия й и почти детински вид.

Жаклин каза:

— Извинете ме, мила, бях така объркана. Трябваше да ви предложа да ви придружа.

Филис прегърна приятелката си.

— Добра ми Жаклин, щях да откажа. До Антиб ще пътувам с камериерката си. Пътуването ще е уморително и не бих искала да ви измъчвам. И после… искам да бъда съвсем сама, когато ще се срещна с мъжа си!

Жаклин трепереше.

Как може да действува с такава увереност — си мислеше тя. — Каква голяма надежда възлага на силата на любовта си!