Ги Шантпльор
Спътница в любовта (42)

Глава V

На другия ден госпожа Кержан трябваше да отиде да представи жалбата си на председателя на съда. Адвокатът Грандие дойде да вземе клиентката си от дома й, за да я придружи.

Когато Филис се прибра, Жаклин видя, че беше плакала и не посмя да я разпитва, но тя се хвърли на врата й и зарида.

— Това е от нерви — прошепна тя, — и после… казах такива лоши неща!

— Казали сте лоши неща? Вие!… Бедната малка Фил! Вие, която се страхувахте, че няма да се покажете достатъчно сърдита на Гийом!

Тя обясни, хълцайки:

— Жаклин, само заради онези писма, заради онази история… се скарах с председателя. Ах! Само да го бяхте чули, когато казваше: „Госпожо, най-красивото, най-благородното дело, което една жена може да извърши, е да прости! В какво упреквате мъжа си? Писмата са достатъчно доказателство, вярно е, но това е стара история… минало, което не трябваше да събуждате. Нима едно просто увлечение, една чувствена страст би трябвало да ви кара да ревнувате?“ Тогава… тогава спомних си за онези ужасни писма и… и прекъснах председателя: „Господине, много е лесно да се говори така, защото… защото сте мъж… и нищо не разбирате!… Аз, аз съм жена… и никога няма да простя на мъжа си, никога, никога!“ Какво казах по-нататък, не си спомням. Зная, че говорех грозни и несправедливи неща, защото най-после Гийом беше в правото си, като не намери любов в своя дом, да я потърси вън от него. Ах! Този председател, как ми се искаше да го набия!

— Сигурно е имал много обиден вид? — попита Жаклин, която не можа да не се засмее.

— Не, той каза, че двамата съпрузи трябва да се срещнем следващия понеделник… и че моите „обяснения го карат да се надява за добрия изход на срещата“. Дано не изгуби хубавата си надежда! Колко глупаво!

Жаклин си помисли, че не беше толкова глупаво, колкото й се виждаше на Филис.

— И после, Жаклин — започна отново Филис, — зная, че е казал на господин Грандие: „О! Тази малка госпожа Кержан, тя е истинско дете, а мъжът й, аз не го познавам, но право да си кажа, трябва да е голям глупак, за да изневерява на такава женичка!“ Той си е позволил да говори така за Гийом! Това ме възмущава най-много, Жаклин!

Филис заплака отново. Жаклин я успокои с милувки, както се утешават децата.

Какво ще стане, ако кажа на Гийом, че бедната малка Филис го обича много повече, отколкото мисли. Каква ли ще е развръзката на безумната борба, която той води със самия себе си? В едно съм сигурна, че четвърт час след като кажа на Филис, че е обичана, тя ще лежи в обятията на мъжа си.

Въпреки това Жаклин не й каза нищо.

Обичана! Беше ли Филис действително обичана?… Не можеше да се каже със сигурност, защото Гийом не беше признал, че я обича.

Филис ще се утеши — мислеше си Жаклин, и ще забрави Гийом, както забрави и другия…

Тя се стараеше да се убеди, че заради кариерата, бъдещето и спокойствието на Кержан за предпочитане беше той да живее свободен и сам.

В очакване на помирителната среща Филис беше много неспокойна, а Жаклин мислеше с трепет за писмото, с което Гийом щеше да й съобщи, че заминава на пробно летене. Младата жена знаеше, че приятелят й щеше да удържи обещанието си и беше твърдо решила и тя да устои на своето. Филис не трябваше да узнае нищо.

Жаклин Албен беше жена, способна да остане вярна на дадената дума.

В събота вечерта Филис получи една бележка от Гийом, с която й съобщаваше, че няма да отиде на помирителната среща:

„Какво има да си кажем, бедна ми Фил? Не виждам ползата от подобно изпитание, което ще е мъчително и за двама ни, а и твърде е възможно в понеделник да не бъда в Париж. Довиждане, до завръщането ми.“

Филис прочете писмото на Жаклин.

— Той вечно пътува — каза тя. — Смешно просто! Жаклин потръпна. Ще отсъствува от Париж в понеделник? Не е ли това обещаното предупреждение?

Филис въздъхна:

— Чувствувам се съвсем изоставена и неспокойна, когато не знам къде е Гийом.

Скоро след вечерята тя целуна госпожица Албен и се оттегли в стаята си.

— Ще си лягате ли, мила?

— Да, Жаклин, ако нямате нищо против… Уморена съм… и после… когато спиш не мислиш, не знаеш даже, дали живееш.

Бедната малка, си помисли Жаклин.

Тя остана сама, мислите й се разсейваха и не можеше да чете. Нямаше още десет часът. В този момент прислужницата почука и влезе, носейки едно писмо. Старият човек, който го донесъл, настоял да бъде предадено на госпожица Албен веднага, щом остане сама.

Големият плик съдържаше писмо за Жаклин и един по-малък плик, на който беше написано: „За Филис, в случай на нещастие“.

Стиснала в ръката си малкия плик, Жаклин зачете писмото:

„Мила Жаклин,

Всичко е уредено. Когато получите писмото ми, ние ще пътуваме към Ривиерата. Както Ви казах и преди, ще отлетим от чифлика «Мирмар» в Жуан ле Роз. Смятаме да тръгнем в понеделник при изгрев-слънце.

Надявам се, че всичко ще върви успешно. Лошото е, че ще се борим не с неизвестността, а със «зле познаването», защото не може да се каже, че сме напълно сигурни в силата и издръжливостта на новия ни мотор. В такива случаи нещастията идват неочаквано, без да може човек да ги предотврати.

С други думи, въпреки че теоретически победата ни е осигурена, предположението за поражение с най-лоши последствия не бива да се отхвърля напълно.

Ако ми се случи нещо, Жаклин, ако не се върна, предайте на Филис това писмо… и после, не забравяйте, че аз ви поверих моята малка приятелка! Ще я утешите, ще бдите над нея. Нека нейното щастие да бъде най-хубавото дело на доброто Ви сърце.

Моя скъпа приятелко, сигурен съм, че като си припомните миналите ми успехи, учудвате се на песимистичното ми настроение. Чувствам се уморен, нервен, обезсърчен. Изгубих хубавата вяра в «звездата си», която винаги ме поддържаше… и търся благовиден предлог, за да отстраня Виньол, който е във възторг, че ще ме придружава и чийто млад живот е много по-ценен от моя. Да, изгубих смелостта си… и бях така подъл да Ви го кажа. Бретонците са суеверни… и струва ми се, че имам… лоши предчувствия, но не…

Истината е, че съм тъжен, нещастен… много мисля за председателя на съда, който в понеделник ще се опита да докаже на моето малко русокосо момиче, че не бива да се развежда. Тази мисъл ме преследва.

Извинете ме, че Ви разтревожих, Жаклин. Не можех да призная безпокойствата си на друг, освен на Вас. На Жорж Патен не съм казал нито дума, защото знаете как лесно пада духом.

Смятам за излишно да Ви напомням, че ми обещахте да държите приключението ми в тайна от Филис.

Довиждане, добра ми Жаклин, благодаря Ви за преданото Ви приятелство…

Сърдечно Ваш, Гийом Кержан“

 

Стискайки двете писма в ръцете си, Жаклин се отпусна в най-близкия фотьойл.

Писмото на приятеля й я порази. Какво бе довело Гийом до такова отчаяние и обезсърчение, точно когато смелостта и самообладанието му бяха най-необходими?

Изведнъж всичко стана ясно за Жаклин: Той обича Филис! Може би една моя дума щеше да го направи щастлив и да го накара да презре гордостта и предразсъдъците си, но аз не казах нищо, напротив, мълчах и ревниво, с горчивина и гняв, скрих тайната си.

Тя се питаше, дали да телеграфира на Гийом, че Филис го обича и че трябва да се пази заради нея. Каква полза! Гийом би повярвал само на Филис, а тя не знаеше и не трябваше нищо да знае. Жаклин беше обещала.

Жаклин погледна измачкания плик, който стискаше нервно в ръката си.

Любовно писмо! Тя беше уверена. Първото любовно писмо за малката Фил, нежно и страстно писмо, което ще запали в очите й радостния блясък на избраниците! Въпреки това, ако някога малката Фил прочете това писмо, очите й, в който ще са отразени ужасът и отчаянието, ще ронят жарките и парещи сълзи, които изгарят и белязват завинаги клепачите.

Изведнъж Жаклин се разплака и нейните сълзи бяха от тези, които разяждат плътта. Тя ги остави да обливат измъченото й лице.

Беше късно. Младата жена стана, изми се и си легна, но цялата нощ сънят бягаше от очите й.