Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compagne d’amoure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
malko_kote(2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Ги Шантпльор. Спътница в любовта

ИК „Румена“, Пловдив, 1992

Редактор: Красимир Колев

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 123–456–789–0

История

  1. —Добавяне

Глава IV

Още преди девет часа Кержан се разхождаше по улица „Веласкес“, понеже Филис трябваше да мине по нея, за да влезе в парка Монсо.

Той забеляза малката си приятелка преди тя да го беше видяла. Филис слезе от автомобила си, даде някакви нареждания на Лоран и тръгна, придружена от Жан, който скачаше весело около нея.

Тя беше облечена в черен английски костюм, със съвършена кройка. Едно бяло жабо, което падаше на красиви гънки, развеселяваше траурното й облекло. Под малката черна шапка блестеше златото на косите й, от лицето й лъхаше свежест.

Тя пристъпваше леко и гъвкаво.

Не се ли беше разхубавила Филис? Струваше му се, че никога не бе я виждал така хубава, така жизнерадостна и млада, както в светлината на тази ранна майска утрин.

И не за първи път Гийом си помисли с подигравка, че богатството влияеше добре на Филис и той си каза горчиво: „Единствен Жан, който е умно и мило, но не и от порода куче, не подхожда на новата и богата обстановка, която сега обгражда Фил… Жан, който аз й подарих!“

Бедният Жан и не подозираше твърде неласкателната забележка, която любимият му господар бе направил по негов адрес.

Изведнъж кучето се затича напред с бесен лай. То бе подушило господаря си и когато го забеляза се спусна с луда радост към него.

Филис се провикна учудено:

— Вие!… Откога сте тук?

Ярка руменина заля лицето й, тя беше смутена и говореше задъхано:

— Сетих се, че ще минете непременно оттук — каза Гийом.

Той я хвана за ръка и я поведе към парка Монсо. Така те продължиха разходката си из свежите и зелени алеи.

Един пазач им направи забележка, че Жан беше без каишка.

— Забравих, ще я сложа — се извини Филис.

Гийом взе каишката от ръцете й и се наведе да я сложи. Той беше свалил шапката си и Филис забеляза едва зарасналата рана, която пресичаше челото му. Този белег я вълнуваше и изпълваше със страх и нежност. Искаше й се да го целуне, но тя се стараеше да се овладее, страхувайки се да не раздразни Гийом и беше доволна, че наведен над Жан той не можеше да види изражението й. Когато се посъвзе, тя каза с пресилено спокоен глас:

— Раната ви оздравя, нали? Жаклин ми каза, че ви се е случило някакво нещастие.

— Да, дребна работа… Жаклин можеше и да не ви казва.

Вътрешно Гийом беше учуден и недоволен, че тя гледаше така спокойно на едно приключение, което би могло да му струва живота и когато със същото необичайно спокойствие Филис запита за причините и обстоятелствата, при които е станало произшествието, той й отговори неохотно и нелюбезно. Тогава тя замлъкна.

Продължиха безмълвно разходката си и когато Филис пожела да си почине, Гийом занесе два стола в един спокоен ъгъл на алеята, където се настаниха. Минувачите бяха редки.

Загледана в далечината, Филис продължаваше да мълчи.

Кержан я намираше смутена и неестествена. Виждаше в нея някаква необяснима промяна. Той не си представяше така срещата им.

— Какво има, Филис? Какво ви е?

Тя се изчерви.

— Нищо ми няма. Защо питате?

— Не сте както обикновено.

— Така ви се струва.

— Не, не… аз не се лъжа.

Гийом я гледаше, търсейки очите й. Усмихвайки се, тя избягваше погледа му.

— Писмото ви беше истинска заповед, Фил. Защо искахте да ме видите?

— Така… исках да ви видя. А вие никакво ли желание нямахте да ме видите?

— Аз, о, да, исках много да ви видя, толкова много, че не бихте ми повярвали!

— Толкова много, че не бих ви повярвала! Е, да, имате право!

— Не бъдете лоша. Знаете много добре, че нашето положение е малко особено и познатите ни не трябва да ни виждат заедно.

Тя се засмя горчиво.

— Страхувате се да не помислят хората, че сме се помирили?

— Да, да, вашият приятел Грандие ми разказа всичко… член 224, но не се безпокоите, няма да попреча на развода ни.

Гийом се престори, че не я чу и каза:

— Сега забелязвам, че сте отслабнали… Да не сте била болна?

— Не, но не намирам, че съм отслабнала.

— Да, да… лицето ви е станало съвсем малко. Не ми е приятно да ви виждам така.

— Грозна ли съм?

— Не, разбира се, но когато се отнася до здравето ви, малко ме е грижа дали сте хубава или грозна.

— Много сте любезен!

Гийом не отговори. Настъпи мълчание. Филис следеше полета на един гълъб. Изведнъж тя прошепна:

— Много неща имах да ви казвам, Гийом.

Той взе ръката й.

— Тогава защо не ги кажете?

— Защото много отдавна не ви бях виждала и вече ги забравих.

Той я гледаше напрегнато и почти скръбно, и не можеше да разбере защо беше така странна, и неестествена.

Тя се засмя нервно:

— Не ме гледайте така, Гийом. Защо не говорите нищо?

— Може би и аз не си спомням нещата, които исках да ви кажа, Филис — настоя той, като продължаваше да държи ръката й. — Какво ви е, особена сте тази сутрин? Защо?

Тя се опита да си измъкне ръката.

— Не зная, Гийом, не мога да ви обясня, не ме измъчвайте. Много дълго бяхме разделени и струва ми се, че вече не ви познавам както преди, вече се срамувам от вас… и вие не ми се виждате същият.

Той отпусна ръката й.

— О! Аз не съм се изменил никак, уверявам ви!

Филис побърза да промени разговора.

— Гийом, когато се разведем, ще се виждаме много често, нали?

Той кимна, усмихвайки се мълчаливо и не много весело.

— Видяхте ли се с адвоката, Гийом?

— Да, вчера.

— Какво ви каза?

— Че сте била прелестна и мила, че сте говорили за „работата ни“ спокойно и с много такт, но…

— Но?

— Но въпреки това, видяла му сте се доста разгневена срещу мен…

Тя се изчерви.

— Е, добре, не го направих нарочно. Естествено, аз не можех да бъда много доволна от съдбата си… нито от вас.

— Да, естествено…

— Така всичко е по-правдоподобно, Гийом, иначе, защо ще се развеждаме?

И двамата мислеха за жалбата, която Филис трябваше да подаде на другия ден, но и двамата нямаха смелост да заговорят за това, макар че на девойката много й се искаше да каже: „Гийом, какво ни пречи да скъсаме жалбата?“

Вместо тези помирителни думи тя промълви:

— Не аз, а вие устроихте тази комедия.

— Да, аз… — отвърна тихо Гийом, взе отново малката й ръка и както преди я целуна с голяма любов.

Филис издърпа живо ръката си.

— Гийом, хората ни гледат.

Младият човек се отдръпна, очите му бяха замъглени и тъжни.

— Вярно — каза той, — ще ни помислят за влюбени.

Той се засмя подигравателно и започна да гали Жан, който беше легнал в краката му.

Свежият пролетен вятър донесе до тях приятния мирис на шибоя и зашумоля из дърветата.

— Гийом — попита Филис, — цъфнаха ли розите в нашата… във вашата градина?

— Не зная, не вярвам. Мислите ли, че ще цъфнат само за мен, малка Фил?

Филис започна да разпитва приятеля си за пътуването и опитите с мотора му, но той й отговаряше много неохотно и разговорът им вървеше съвсем мудно. Тя стана:

— Изпратих колата и ще се върна пеша. Ще ме придружите ли?

Гийом кимна в знак на съгласие. Когато излизаха от парка, Филис каза колкото й беше възможно по-непринудено:

— Приятелю мой, много ми е скучно, заведете ме някъде тази вечер… Да отидем да вечеряме в някой ресторант, където вие искате!

Той отговори бързо:

— Забравяте, че обстоятелствата не ни позволяват… и после трябва да вечерям с един приятел.

Без да настоява, с помрачено лице, Филис каза:

— Е, добре.

— Филис, това, което мислите е съвсем невярно… и несправедливо!

— Това, което мисля? Бедни ми приятелю, вие никога не сте могли да отгатвате мислите ми.

— Имате право, — потвърди студено младият човек.

Те наближиха къщата на Жаклин. Изведнъж Гийом се почувствува много нещастен, че ще се раздели така студено с Филис. Поиска му се да влезе в някой вход и да я целуне за сбогом. Колко пъти се беше усмихвал снизходително, забелязвайки щастливи двойки да разменят бързо и скришно прощалната целувка.

Той си каза: Тя е моя жена. Никой в света не може да ми отнеме правата, които имам над нея… скоро ние ще се разделим… и никога, никога вече, не ще мога да я целуна. Тогава той си спомни едно смутено и зачервено лице, което смело се навеждаше към него от дъното на колата. Спомни си сладостта на една свежа уста, която потръпна, когато неговите устни я докоснаха. Спомни си единствената им любовна целувка… и си помисли: Тя не е разбрала… и аз почти се срамувам от грубостта си.

Бяха стигнали до дома на Жаклин. Филис подаде ръка на Гийом, той я пое, но не я задържа.

— Сбогом, Гийом.

— Сбогом, Филис.

Те не заговориха за нова среща, бяха тъжни и недоволни един от друг. Сигурна съм, че ще вечеря с „онази жена“ и затова не иска да дойде с мен, си мислеше отчаяна Филис.

Когато се разделиха, Филис беше принудена да вземе Жан в ръцете си, за да му попречи да последва Гийом.

Младият човек се прибра у дома си и се залови да прегледа вечерните вестници. В хрониката той прочете късо съобщение за ангажирането на младата звезда госпожица Колет Муш от дирекцията на „Одеон“.

Тази новина не изненада Гийом, защото този ангажимент беше негово дело. Той не надценяваше чувствата, които приятелката му хранеше към него и знаеше много добре, че тя слагаше над всичко кариерата и амбициите си. Колет не смяташе, че благодарността я обвързва и нямаше да се поколебае да принесе повърхностната си любов в жертва на изкуството. Сам Гийом не държеше особено на връзките си с нея. Беше му омръзнала. Колет или коя да е друга… не е ли все едно!

— Кой знае — помисли си той, — може би у нея ме привлича чудната прилика с Филис, може би я обичах, само заради това!

Сега точно тази странна прилика го караше да избягва Колет. Той искаше да се успокои и да забрави.