Ги Шантпльор
Спътница в любовта (35)

Париж, 30 март

Много страдам, но не искам Гийом да знае мъката ми. Ще бъда смела и спокойна пред него, а даже и пред самата себе си, защото едно измъчено лице, червени очи и изменен глас не трябва да издадат тайната мъка, която думите ми скриха и която никога, никога няма да издам!

Тъй малко очаквах това! Нито за момент и в най-лошите часове не ми минаваше през ума, че… Но, може би съм нямала право. Може би трябваше да предвидя тази развръзка като логичен край на нашето приключение?

Но такива неща не се предвиждат. Живееш, говориш, усмихваш се както обикновено и в един миг една изречена дума променя всичко в света.

Огънят осветяваше огнището и пръскаше топлина из стаята. Виолетките миришеха хубаво. Атмосферата изглеждаше пропита със спокойствие и щастие… и ето че Гийом каза:

— Трябва да поговорим сериозно, малка Фил.

Нима сериозно значеше жестоко?

— Мое скъпо дете, вие разбирате, че едно завещание, което ви осигурява около шест милиона франка капитал, къща в Париж и замък в Нормандия, ще измени коренно условията на живота ни. Сега аз виждам настоящето и бъдещето ви в съвсем друга светлина. Дошъл е моментът да се обмисли това положение, ново за вас… и за мен. Много мислих за това…

Защо Гийом не искаше да се пресели в къщата на кръстница? От смъртта на госпожица Арден беше загрижен, притеснен, може би завладян от някаква неизвестна за мен мисъл. Дали не се страхуваше от старите ми навици? Може би се плашеше, че тираничните прищевки на лекомислена и жадна за удоволствия жена, които всички ми приписваха, ще бъдат несъвместими с неговия живот — отдаден на труда и науката?

— Мой владетелю и господарю — казах аз, — давам ви всичките си права. На вас оставям разрешението на всички въпроси… предварително се подчинявам… и то с голямо удоволствие. Всичко, каквото правите вие, е добро. Имам доверие във вас и зная, че сте много по-разумен от мен.

Той изглеждаше развълнуван.

— Моя малка Фил, много съм трогнат. Бих искал… О! Особено в този момент бих искал да бъдете уверена в цялата ми обич към вас, във вечната ми преданост към вас! Каквото и да се случи…

— Уви, мой големи приятелю — казах аз, усмихвайки се учудено, но спокойно, — доказах ви, даже прекалено много, че не се съмнявам нито в обичта, нито в предаността ви. Нима забравихте бедното и изоставено момиче, което се осмели да ви каже с безцеремонност, от която сега госпожа Кержан често се срамува: „Оженете се за мен!“

— Не съм забравил това малко момиче. Точно в този момент мисля за прищевките на съдбата. Ако вашата кръстница беше умряла един месец по-късно, щяхте да бъдете нейна наследница. Аз щях да ви стана настойник и може би по-късно — свидетел при женитбата ви, която нямаше да закъснее. И вие нямаше да ми кажете: „Оженете се за мен!“

— Не… щях да се омъжа за Фабрис де Мов.

Гийом трепна:

— Нямаше да се омъжите за Фабрис де Мов! Винаги ми се струва, че нещо щеше да попречи да стане тази ужасна женитба!

— Не, тогава нищо не можеше да ми попречи да се подчиня на сърцето… и въображението си, Гийом, сигурна съм.

— Тогава… всичко е добре и трябва да благодарим на Провидението.

— Сигурно и Фабрис де Мов ще каже като вас, че всичко е добре, понеже той се ожени за много по-богато момиче от мене — заявих аз.

— А вие?

— Аз ви казах, че Де Мов ми стана безразличен и вече не съжалявам, че не съм негова жена.

— Някога вие ми казахте, че заедно с любовта ви умира и сърцето ви.

— Може би съм се излъгала — прошепнах аз. — Може би то е само заспало.

— Да, може би… Едно време много обичахте приказката за Спящата красавица!

— О, вие я разказвахте чудесно… Добрият великан винаги играеше главна и блестяща роля.

— Само една главна роля има в тази приказка, мое дете, ролята на принца, който събужда принцесата. Всички други са второстепенни. Но да се върнем към онова малко момиче, което един ден каза доверчиво на най-добрия си и единствен приятел: „Понеже вие не искате да се ожените, Кержан, и понеже аз вече никога никого не ще обичам… много просто, оженете се за мен!“

Не можах да не се изсмея, толкова глупави ми се видяха собствените ми думи.

— И вие решихте: „Ще бъдем много щастливи!“ Мое бедно момиче, постъпката ни беше детинска и ексцентрична. Казах ви го още преди. Приех неблагодарната и смешна роля на „съпруг-брат“, която мило и невинно ми възложихте. Бяхте нещастна, товарът на живота беше много тежък за вас и не можех да ви предложа подкрепата си, без да ви навредя. Хората мъчно разбират. Сега е съвсем друго. Положението ви е съвсем променено и нашата привидна женитба, която ми позволяваше да ви покровителствам, става напълно безсмислена.

Слушах го с нарастващо безпокойство. Какво значеше това припомняне на миналото? Последните думи на Гийом ме накараха да се провикна възбудено:

— Защо мислите така, Гийом? Не зная, не разбирам… Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че сега имате възможност да устроите наново живота си. Връзката, която ни е събрала, без да ни е обвързала, не е вечна. Когато сключихме нашия странен договор, вие самата предвидихте възможността заедно скъсване по взаимно съгласие. Аз желая да ви върна свободата.

— И да придобиете отново вашата.

— Да… естествено.

Не ми беше още напълно ясно какво искаше да каже Гийом, но струваше ми се, че постепенно кръвта изстиваше във вените ми, че този странен мраз, който сковаваше ръцете ми, пълзеше и към сърцето ми.

За момент настъпи мълчание между нас, после Гийом заговори с нисък, изменен и почти умоляващ глас:

— Филис, казах ви, че завещанието на госпожица Арден променя живота ви. Как, мое скъпо дете, познавате ме добре, как не предвидихте никак това, което току-що ви казах! Как си представяте вие мястото, което бих заел във вашия нов живот… аз, човекът на упорития труд, на скромните и тихи удоволствия, с прости вкусове, без особени средства.

— Заявих ви, че новия ни живот ще бъде такъв, какъвто вие го желаете, Гийом.

— Бедна малка! Хубава илюзия, но все пак само илюзия! Човек е винаги до известна степен роб на богатството си и на съществованието, което то изисква. Това робство ще ви се види приятно, Филис… да, да… Любовта към охолния и блестящ живот е в кръвта ви, мъчно бихте се лишили от него, а и аз бих страдал да ви видя да се въздържате от любимите си удоволствия. Но този живот не е за мен. Какво ще бъда аз за вас — тук, в парижката къща, или в Пьоплиер? Един вид довереник или управител на имотите ви?

— О, Гийом!

— Уверявам ви, горе-долу ще бъде така. И аз ще се ползвам от предимствата на едно хубаво богатство. Помислете, моята заплата е по-малка от една десета от доходите, с които ще разполагате. Аз нямам нищо свое. О, никога, никога няма да приема, как не го разбрахте веднага.

— Гийом, Гийом, но това е лудост! Преиначавате нещата давате им съвсем неверен образ. Истината е, че вие сте прекалено горделив!

— Да, горделив съм и моята мълчалива гордост е дива и дълбока, зная, малка Фил, но според мен има положения, които унижават един мъж. Положението на бедния съпруг на богата жена е фалшиво и обидно, а още повече при нашия случай. Филис, оставете ме да ви го припомня още веднъж. Ако преди осем месеца вместо госпожица Арден вие бяхте наследили кръстницата си, никога нямаше да помислите да се ожените за мен. Никога не бих допуснал, че подобна женитба би била възможна. Аз, каленият в борбата с живота, бях щастлив да ви покровителствам и да работя за вас, слабото и безпомощно дете. Така всичко беше добре и много естествено. Вие можехте да споделяте моя скромен живот, но аз не мога да споделям вашето богатство. Аз съм от тези хора, Филис, които, следвайки подтика на сърцето си, са способни да направят големи лудости. Но, не съм способен на добри сделки…

— Какво искате да кажете, Гийом. Няма ли да е добра сделка за мен, ако ви дам капиталите си да ги вложите в предприятията „Патен“, като същевременно станете съдружник?

— Не зная… може би капиталите ви няма да се увеличат и от тази сделка ще спечеля само аз, като заема едно ново и блестящо положение!

— О, Гийом, защо продължавате да виждате всичко в такава лоша светлина! Когато се ожених за вас, аз бях бедната, а вие — богатият! Сега, когато сме женени, не аз наследих госпожица Арден, а двамата заедно. И най-после какво лошо има в това, че един мъж ще си послужи с богатството на жена си, за да разшири работата си?

— Вие не сте моя жена. Нашият брак беше привиден! Ние го сключихме, за да мога да ви извадя от безизходното положение, в което бяхте изпаднала, без хората да се скандализират. Сега, какви причини има да поддържаме неестествената връзка, която привидно ни свързваше?

Въпреки студенината, с която Гийом каза: „Вие не сте моя жена“, в тона му се четеше някаква болезнена мъка. Сърцето ми се сви. Така ми се искаше да се сгуша в прегръдките му, да му кажа, че го обичам, да го утеша, но някаква несъзнателна гордост и срам ме спряха. О! Как може да казва, че нямам вече нужда от него!

Но изведнъж си спомних за онази жена, която може би беше неговата истинска съпруга. Спомних си за годежа ни и се засрамих.

Веднъж аз се бях натрапила на Гийом Кержан. Нима имах право сега да му преча да се върне към свободния и самотен живот, който той толкова обичаше?

Наведох глава. Тежко и мрачно мълчание ни обгърна. Когато се съвзех, казах с глас, който ме уплаши:

— Значи разводът е много лесна работа!

Гийом трепна, но се овладя и почти спокойно ми отговори:

— Развод се дава много лесно, когато заинтересованите страни не правят никакви пречки… По взаимно съгласие! Вие сама го казахте в деня на годежа ни.

— Въпреки това трябва да посочим някаква причина.

— Причина? Бедна малка, женитба като нашата се анулира от самата черква. Но да оставим това. Нищо, което се отнася до нашия частен живот… до вашия частен живот, не трябва да бъде посочено като причина. Вашата личност не трябва изобщо да се засяга. Ще направя всичко необходимо за това. И най-важното, вие ще поискате развод. Аз ще бъда обвиняемият и бракът ни ще се разтрогне по моя вина.

— Вина, която ще измислите?

— Не, напълно действителна.

Гийом замлъкна за момент и после заговори с болка:

— О, Филис, ако знаете колко ми е неприятно да ви разказвам неща, които трябваше да останат неизвестни за вас, така млада и чиста… и на които може би няма да погледнете със снизхождение. Въпреки това, трябва да ви разкажа…

Бях решила да не се вълнувам и трогвам от нищо и на свой ред да бъда твърда и горда.

— Какви неща? — попитах аз с надменно спокойствие. — Че е имало някаква жена в живота ви? Зная го отдавна. Не питайте от кого и как, няма да ви отговоря. Ще ви кажа само, че въпреки младостта си бях достатъчно зряла и разумна да погледна философски на положението. Вие сте обичали тази жена, преди да ви предложа да ми станете съпруг. Дадохте ми името си и ме прибрахте от съжаление… и много естествено беше вашата любов да й остане вярна.

Гийом бе доста смутен и аз злобно се зарадвах.

— Виждате — продължих аз, — че можете свободно да ми разкажете всичко, без да се страхувате, че ще ме изненадате, обидите или наскърбите.

Чудно, но точно в този момент той изглеждаше учуден, засегнат и почти наскърбен.

Гийом направи едно нерешително движение.

— Така да бъде — отговори той студено. — Ще ви говоря съвсем открито. Има, както вие казвате, една жена в живота ми. Действително, връзките ми с нея съществуваха преди нашата женитба. Ще ви дам писма, за които ще кажете, че сте ги намерили между книжата ми и които ще покажат, че съм ви изневерявал още през първите дни на женитбата ни… Вашата жалба ще почива главно на това обвинение. Аз няма и не мога да се защитавам… и разводът ще се разреши във ваша полза. Всичко е много просто.

— А онази жена… ще позволи ли да дадете писмата й?

— Аз имам нейното съгласие… в противен случай, бъдете уверена, не бих си позволил да действам по този начин.

— Да, вярно… изглежда, че тя не се страхува от скандал и разгласа…

— Тя е актриса и е свикнала много с публиката… но бъдете уверена, че ревниво ще ви пазя от всякакъв скандал. Разводите по взаимно съгласие не са забавни за обществото.

— Възможно е, но няма да попречите на хората да гледат на мен като на едно много жалко същество. Една жена, която напуска мъжа си веднага щом щастието й се усмихва!

— Вие забравяте, че имате оправдателна причина. И ако става дума за жалко същество, то ще бъда аз, а не вие. Какво ще мислят хората за човек, който, женен за млада и прелестна жена, й изневерява с някаква…

Той замлъкна. Гласът му беше изпълнен с мъка.

— Гийом, няма ли да ви е тежко, че хората ще ви осъдят несправедливо?

— Да, но за мен ще е много по-тежко и непоносимо, ако сам аз се осъждам или още повече, ако вие бихте ме осъдили. Това не бих могъл да понеса.

— Защо бих ви осъдила?

Той не отговори на въпроса ми.

— За повече правдоподобност на печалната комедия, която ще играем — каза той, — необходимо е да не напускате внезапно моя дом. Жорж Патен иска да следва обиколката на Франция и желае да го придружа. Няма да има нищо чудно, че по време на отсъствието ми Жаклин ще ви покани на гости. Тя се съгласи да ни помогне.

— Много добре — съгласих се аз, завладяна от гордото си отчаяние, — но щом ще отида при Жаклин, искам тя да знае всичко.

— Тя ще знае всичко… тя е от тези приятелки, на които може всичко да се каже.

— Вие самият ли ще й разкажете?

— Ако държите на това.

С уморен, но ясен глас Гийом ме посвети във всички подробности по развода ни. Беше явно, че той дълго го бе обмислял… и че се беше съветвал с някой адвокат, преди да ми повери тайната, която го занимаваше толкова много последните дни.

Човекът, до който трябваше да се отнеса, беше приятел на Гийом. Много бракове били сполучливо разтрогнати благодарение на неговото умение и тънко разбиране и той си бил спечелил завидната слава на специалист по бракоразводните дела. Гийом щеше да го предупреди за моето посещение и да му изложи намеренията си. Мъчех се да слушам стария си приятели, струваше ми се, че повтаря добре заучен урок.

Той завърши тихо:

— Малка Фил, никога няма да узнаете каква мъка ми причинява този разговор. Въпреки че общият ни живот ми се виждаше понякога фалшив и тежък, все пак той беше приятен. Писано било сам да свърша живота си. Без съмнение, по-късно ще ми благодарите, че имах смелостта да взема това мъчително, но разумно решение.

Аз бях съвсем вдървена.

— Имате право. Отначало бях малко учудена… смутена… Никога не бях мислила за това, но сега виждам, че нашият брак е вече безсмислен… и че имате пълно право да придобиете отново свободата си.

Гийом беше много бледен. Лицето му имаше печално и болнаво изражение.

Спуснах се към него и развълнувано се провикнах:

— Гийом, Гийом, ще си останете мой приятел, нали, моят голям, нежен и верен приятел? Въпреки всичко ще се обичаме както някога, нали?

Той ме привлече в прегръдките си и аз не можех да виждам печалното му лице.

— Гийом — продължих аз, — другите хора, които се развеждат, имат сериозни причини да се избягват и да не се обичат вече, но ние, Гийом, ние ще се обичаме винаги. Приятелството ни ще си остане неизменно. Никога не сме се обиждали, нали?

Той повтори тихо:

— Не, никога не сме се обиждали.

— Когато вече няма да живеем заедно, ще се виждаме често… много често… и тогава пак ще бъдем щастливи…

— Да, пак ще бъдем щастливи, малка Фил!

После Гийом целуна продължително челото ми, но изведнъж ме отблъсна:

— Вървете да спите, мое дете — каза той, — аз трябва да работя.

Едва се бях прибрала в стаята си и той излезе. Сигурно е отишъл да работи в заводите, както онази вечер.

О, защо това не е един кошмарен и страшен сън?

Гийом, вие ще бъдете свободен, защото го желаете, въпреки че понякога ми се струва, че вашето сърце страда, както и моето.

Аз… аз ще стана отново малкото, самотно и изоставено момиче.

О! Гийом, не чувствате ли, че като ме изхвърляте вън от живота си след щастливите дни, които прекарахме заедно, ме оставяте много по-бедна, отколкото бях, когато ме прибрахте? Нима трябваше да позволим парите да ни разделят!

Връщам ви свободата, но вие не сте в състояние да ми върнете моята. Когато птичките обикнат клетката си, не умеят да бъдат свободни. Те се връщат и чукат на затворения прозорец и ако той не се отвори… умират от студ…

Не искам да плача, не искам да плача…