Ги Шантпльор
Спътница в любовта (29)

Париж, 8 март, през нощта

Не мога да спя. Струва ми се, че имам температура. Ах, тази вечеря у Морисо!

Часът е два. Сънят бяга от очите ми. Пиша с надеждата да се уморя и най-после да заспя.

Какъв ужасен ден!

Целият следобед чаках роклята си, която шивачката ми беше обещала за сутринта. Най-после, когато получих роклята, започнах да се безпокоя за Гийом, който беше закъснял. Какви ли не луди мисли ми минаха през главата. Към седем и половина, за да се откъсна от притеснението, което все повече ме завладяваше, започнах да се обличам. Бедната Анаик не можеше да се справи с копчетата на новата ми рокля и аз още повече се ядосвах. Не исках да покажа нетърпението си и се стараех да се владея. В този момент чух ключът да се обръща в ключалката на пътната врата и изведнъж се почувствувах чудно спокойна и доволна. Когато Гийом почука на вратата ми, не помислих, че стаята ми е в безпорядък и че роклята ми не е закопчана, извиках „влез“, луда от радост, и се хвърлих на врата му!

Буря беше забавила пресичането на Ламанша и поради това Гийом бе закъснял.

Той говореше весело, но забелязах, че беше бледен. Като притисна челото си с ръка, Гийом каза:

— Боли ме главата. Времето беше ужасно и пътуването с парахода — много тежко.

— Искате ли да се откажем от вечерята? Ще телефонирам… и свършено!

— Не, понеже аз поисках, да приемем, а и роклята ви е готова.

Той беше много възхитен от роклята ми, а може би малко и от мен и когато Анаик започна отново да ме закопчава, каза:

— Бедна Анаик, виждам, че не върви, оставете на мен.

И много бързо, много леко, едва докосвайки ме с пръстите си, ме закопча.

— Няма да сте готов навреме Гийом, вървете да се обличате — казах аз.

Той ме погледна.

— Вие също сте бледа, Филис, много бледа, ако знаех, че тази вечеря ще ви вълнува толкова много аз…

Той не довърши, гласът му се измени.

— Не скрих от вас, че тази вечеря ме вълнува — казах аз спокойно, — но не за това съм бледа.

Гийом повдигна леко рамене и отиде да се облича.

Бях неспокойна и нервна, но погледът, който хвърлих в огледалото, влизайки в салона на Морисо, ме успокои донякъде. Стройната млада жена, облечена в черно, която видях в огледалото, не беше така розова както обикновено, но от лицето й лъхаше спокойствие и увереност. И трябва да призная — с учудване забелязах, че вълнението, което изпитвах, не беше толкова голямо, колкото си въобразявах, че ще бъде.

Бяхме последните от гостите. Пътуването на Гийом ни извиняваше. Аз бях пълна господарка на изражението, гласа и жестовете си, когато ме представиха на младата госпожа Де Мов и когато доста нетактично, домакинята каза: „Смятам, че е излишно да ви представям господин Де Мов, нали?“ — отговорих любезно усмихната:

— О, господин Де Мов и аз сме стари приятели!

Госпожа Де Мов не е хубава. Преди беше грозна, сега е интересна. Явно виждам влиянието на вкуса на мъжа й.

На масата седях между един скучен младеж и един много духовит старец. И двамата бяха много любезни към мен… всеки според природата, възрастта и времето си…

Общият разговор у Морисо е един вид сказка и сказчикът е винаги идолът им — Фабрис де Мов.

Така беше и тази вечер и струва ми се, че той бе още по-блестящ и оживен от обикновено. От време на време някой му възразяваше… и често този някой беше Гийом мълчаливият.

Въпреки че Гийом говореше без подигравка и без явна неприязън, трябва да призная, че отначало се питах дали постоянството му винаги да противоречи на Фабрис де Мов не се дължеше на омразата, която питаеше към него. Но скоро разбрах, че не съм права.

Гийом не споделяше някои от идеите на Де Мов — нито по отношение на политика и морал, нито по отношение на изкуството. Тези двама мъже се различаваха напълно един от друг.

Вечерята ми се видя дълга. След като станахме от масата, повечето от гостите се настаниха пред масите за бридж. За момент останах сама в малкия салон и Фабрис де Мов се озова при мен. Не го чух кога беше влязъл. Бях пред огледалото и оправях косата си, когато изведнъж в блестящата повърхност се отрази лицето му, съвсем близо до моето. Тогава не можах да се овладея и се отдръпнах с несъзнателно отвращение от него.

— О! — се провикна Де Мов, — уплаших ви…

— Не, изненадайте ме — го поправих аз. — Не ви чух кога сте влезли.

— Възхищавах се! Приличате на божество, избягало от храма си! Божество от някоя легендарна страна! — Роклята ви е прекрасна.

— Комплиментът ви ми прави удоволствие. Обичам тази рокля. Мъжът ми я избра. Но госпожа Мов няма защо да ми завижда, разбира се, що се отнася за…

— Що се отнася за роклята… или за съпруга?

— За роклята, разбира се.

— Вашето „разбира се“ е много предизвикателно.

— Не подозирах, исках само да кажа, че тоалетът на госпожа Мов е много хубав.

Настана мълчание. Направих няколко крачки, за да се отдалеча, но Фабрис с умоляващо движение ме задържа… Неприятно ми беше. Той мислеше, че се смущавам и страхувам…

— Останете — каза той, — страстно желаех да ви видя! Ето ви най-после! Вие сте по-бледа, по-нежна, по-тайнствена от преди. О! Малка Филис!…

Студеният ми поглед го спря. Действително, не му липсваше самоувереност!

— Госпожо, нали? — поправи се той. — Искате да ви наричам госпожо?

— Струва ми се — отговорих спокойно, — че никога не съм ви разрешила да ме наричате Филис и понеже вече не съм госпожица Боажоли, а госпожа Кержан…

— Госпожа Кержан, да… О! Колко сте лоша! Ако знаех, ако знаех само, но аз мислих… Оставете ме да ви кажа… Нямах никакво състояние и мислех, че един посредствен живот ще е недостоен за вас.

— Не сте се лъгали. Мразя всичко посредствено — отговорих аз безгрижно. — Но мислите ли, че парите правят живота посредствен?

Той се престори, че не чу въпроса ми.

— Да — започна той тихо. — Откакто се оженихте, желанието да ви видя не ми дава спокойствие, постоянно ме преследва. Чудно, нали?

— Драги господине — отговорих аз, разширявайки учудено очите си — нима вие също не сте женен?

Той повдигна рамена.

— Не се подигравайте. Знаете, че се ожених по разум.

— Не, не знаех.

— А… вие?

— Аз?

По разум ли се оженихте? Въпросът ми се видя предизвикателен, но започнах съвсем искрено да се смея:

— Аз?… Ние?… Боже мой, не вярвам някога да е имало по-неразумна женитба от нашата! Женитба по разум ми е толкова противна, колкото и един посредствен живот.

— Значи обичате мъжа си, госпожо?… О, извинете, че ви разпитвам така, но много ме заинтересувахте… нали знаете, аз съм писател, следователно — психолог.

— Обичам мъжа си, обичам го от цялото си сърце.

— Бих могъл да ви кажа, че не е достатъчно, но тонът на отговора ме кара да мисля, че е прекалено много. Прекалено много щастие за един простосмъртен… за един авиатор! Но авиаторите имат щастие!

— Нима е толкова голямо щастие да се ожениш за едно момиче без пукната пара?

— Щастие е да бъдеш обичан от момиче като вас. При все това чудно, много чудно!

— Кое е толкова чудно?

— Това, че никога не заподозрях, че храните такава любов към Кержан.

— Не е чудно. Никога не сте ме виждали заедно с него, а аз флиртувах с вас.

— Да, ние флиртувахме. Невъзвратимо и хубаво минало!

— Намирам, че настоящето е по-хубаво.

— Откога го обичате? Кажете!

— От… винаги.

— О, това е вече много… Прекалено много!

После, много сериозно, аз казах:

— Не е прекалено много, господин Де Мов. Гийом Кержан е човек, от когото се възхищавам, когото уважавам… и обичам най-много на света! Обичах го като дете, когато бях дете. Сега съм жена и без съмнение съм се изменила, но сърцето ми е вярно и моята любов е неизменна! Щастлива съм с него, а сега оставете ме да се върна в салона, моля ви. Мъжът ми току-що пристигна от Лондон и не може да закъсняваме много.

Кимнах леко с глава и се отдалечих. Той се усмихваше по навик подигравателно, но струва ми се, че беше малко измъчен! А аз… О, аз не зная как да се изразя. Бях учудена, учудена… опиянена от учудване!

Едва прекрачих прага на салона и срещнах погледа на Гийом, поглед твърд, почти отчаян, неописуем. Погледът му говореше, но аз не го разбирах.

Беше дванадесет часа. Сбогувахме се с домакините и дадохме знак за общо разотиване. Всички едновременно се отправиха към гардероба. Гийом взе от ръцете на камериерката дрехата, която тя ми носеше.

И докато Фабрис де Мов завиваше жена си в кожената й дреха на две крачки от нас, Гийом ме загърна в наметалото ми, с грижливостта и нежността на притежател.

Струваше ми се, че искаше да каже на хората: „Позволявам ви да погледнете моята скъпоценна перла, разбирам, че я намирате хубава, но тя е моя. Бъдете уверени, че не ще я дам никому“.

Двете двойки се качихме в колите си едновременно и Фабрис издебна удобен момент да ми пошепне: „Мислите ли, че ми е приятно да гледам как Кержан ви отвлича!“

О, ако знаеше!

Престорих се, че не го чух и Гийом за щастие нищо не забеляза. В колата той не ми проговори и не се занимаваше вече с мен.

Но аз, аз се почувствувах изведнъж така сломена. О, сломена, съсипана и нервирана до сълзи.

Искаше ми се да кажа: Дайте ми ръката си, Гийом, вземете ме в прегръдките си. Не ме оставяйте да се чувствам така сама и изоставена. Гийом, дайте ми ръката си!

Но Гийом, отдръпнал се колкото е възможно по-далеч от мен, продължаваше да мълчи.

Когато се озовахме в хола у дома, попитах Гийом още ли го боли главата. С рязко движение той хвана ръцете ми и ги допря до слепоочията си.

— Още… и ужасно! — каза той. — Лека нощ! Аз ще изляза малко да се поразходя. Главата ми гори!

— Гийом — прошепнах аз, — сърдите ли се?

— Не.

— Не сте ли… тъжен?

— Но не, главата ме боли. Лека нощ!

Той се запъти към вратата. Този път не размишлявах, почувствувах само, че трябва да му го кажа веднага!

— Гийом — се провикнах аз, — заклевам ви се, не го обичам вече! Сега зная, сигурна съм. Лека нощ, приятелю мой!

Очите му се просветлиха. В този момент се чуха стъпките на Анаик и аз избягах в стаята си. Чух, че Гийом излезе.

Легнах си и изгасих лампата. Мракът и тишината ме обгърнаха. Не можех да спя и седях с широко отворени очи. Не зная колко време беше изминало, когато Гийом се прибра. С тихи стъпки той дойде до моята стая и се спря пред вратата. Беше съвсем близо, може би щеше да почука. Струваше ми се, че чувствам дъха му и чувам ударите на сърцето му. Поиска ми се да го видя, да му говоря, да погаля и целуна бедното му горящо чело, да го чуя да ми казва нежни думи, да ме успокои… Имах голямо желание да извикам: Гийом, аз не спя!

Но не посмях. Какво ли щеше да си помисли? С тихи стъпки той се отдалечи.

Още не съм мигнала. Наближава пет часът. Ще си легна отново и ще се опитам да заспя. Не съм в състояние да изразя какво чувствам, но едно е много ясно за мен… Гийом, мой скъпи приятелю, искам да го повторя, да го напиша хиляди пъти, като някаква радостна клетва: „Заклевам се, че не обичам Фабрис де Мов! Кажете, как, как съм могла да го обичам?“