Ги Шантпльор
Спътница в любовта (27)

Париж, 27 февруари

Тази сутрин получих едно писмо от госпожа Морисо, с което ни кани на вечеря следващия четвъртък заедно с младото семейство Де Мов и още няколко приятели. Тя искала да събере около трапезата си „всички млади девойки на сезона“.

Каква щастлива мисъл! Почувствувах, че почервенявам и подадох писмото на Гийом, казвайки:

— Не, не, не, това не може! Ще пиша, че не излизам, че съм в траур… но няма да ида… за нищо на света!

Гийом прочете спокойно писмото и ми го върна.

— Траурът ви не е оправдателна причина за отказа. Отнася се за една съвсем интимна вечеря. Приехте поканата на Патен, сега трябва да приемете и тази.

— Не мога. И после… намерих благовиден предлог… Тъй като заминавате тази вечер за Дуе и оттам за Англия, не може ли да пиша, че понеже вие отсъствате…

— Но аз мисля да се върна точно в четвъртък следобед и нищо не ще ми пречи да отида вечерта у Морисо. Не забравяйте, че твърде възможно е, ако посочите моето заминаване като причина за отказа ви, Морисо да отложат вечерята за някой друг ден, когато на нас ще ни бъде удобно да приемем.

— Е, добре, все едно ми е… Ще намеря пак някакъв повод… Не искам да отида на тази вечеря… не искам… Не мога да понеса това…

— Има нещо, което и аз няма да мога да понеса, Филис. Не ще понеса не хората да кажат, а даже и да помислят, че моята жена се страхува… да… страхува се от Фабрис де Мов.

Гийом беше бледен, очите му имаха жестоко изражение.

Аз прошепнах:

— Вие сте жесток. Не разбирате ли, че срещата ми с Фабрис де Мов ще бъде страшно мъчителна за мен.

— Разбирам, моя малка, не мислете, че и на мен ще ми е много приятно и лесно да бъда учтив с този комедиант, когото ненавиждам. Но заради вашето и собственото ми достойнство трябва да отидем на тази вечеря, и вие трябва да приемете, Филис, колкото и „непоносима“ да ви се вижда срещата.

— Добре, ще отидем! — отвърнах сухо. — Виждам, съвсем ви е безразлично, че ще страдам!

— О, имате право! Кога ли съм се грижил за вас!

Гийом влезе в кабинета си и затвори вратата. Разбрах, че съм голяма неблагодарница и имах желание да изтичам след него и да му поискам прошка, но все още му бях сърдита и пропъдих от главата си всяка мисъл за помирение. След няколко минути чух, че излезе.

Действително, госпожа Морисо е много нетактична. Каква нужда имаше да ни събира с двойката де Мов? Как не се е досетила, че тази среща може да бъде неприятна за мен, за Гийом, и даже за Фабрис де Мов? Всички знаят, че той ме ухажваше, и че не се ожени за мен, защото не наследих кръстница.

Защо да събуждаме тази стара и грозна история?

Искам да я забравя… Отиването ми в Брюж беше последното ми желано възвръщане към това минало.

Аз отидох там — трябва да го призная — на поетично и сантиментално поклонение… и се върнах разочарована, малко смутена и засрамена от тайните мисли, който ме заведоха в Брюж.

О! Аз мога да пропъдя спомена за Фабрис де Мов, но какво ще стане с мен, когато се озова пред него?

Обичах го, защото мислех, че отговаря на идеала на моите мечти. Още първия път, когато го видях, помислих, че го познавам и разбирам, какво ще почувствувам, когато видя отново мъжа, който ме нарани, разочарова и обиди?

Ще страдам. Дали ще съжалявам? Ще се чувствам ли слаба и нещастна, ще плача ли над невъзвратимото? Дали ще ревнувам от жената, която Фабрис предпочете пред мен?

Гийом има право. Аз се страхувам. Колко е недоволен Гийом! Той заминава за една седмица. Ако се разделим сърдити, няма да имам смелост да остана сама. Ах! Поздравявам госпожа Морисо за блестящата й идея! А при това нямам и никаква подходяща рокля за тази вечеря… Черната ми рокля от воал не е достатъчно официална. И сигурна съм, че госпожа Де Мов ще има прекрасна рокля, избрана от мъжа й, който има толкова вкус.

Имам вече пари, за да си купя рокля, а не искам да докосвам сумата, определена за следващия месец.

Ще трябва да отида с черната си рокля от воал, и ще приличам на Пепеляшка.

 

 

Същия ден, вечерта.

Поради заминаването си Гийом работи само сутринта и за обяд се прибра вкъщи.

Нямах никакво желание да бъда пак неприятна. Питах се с безпокойство какво ще е настроението на добрия ми стар приятел. Но на масата той ми говори любезно за най-разнообразни неща, като че ли сутринта се бяхме разделили като най-големи приятели. Когато Анаик ни поднесе кафето, аз му казах толкова спокойно, колкото ми беше възможно, че отговорих на госпожа Морисо, че приемаме поканата й. Гийом ми благодари. И ето, че точно в момента, когато мислех с горчивина за роклята си, когато се чувствах отново лоша и неблагодарна, чух добрия му и любим глас да казва:

— Имате ли подходяща рокля за четвъртък, малка Фил?

— О! Имам една, която много добре може да ми послужи.

Сълзите ми бяха готови да бликнат, но вече не заради роклята ми. Не беше ли възхитително и трогателно, че един мъж, един мъж като него, който никога не се занимаваше с такива суетни неща, се беше сетил за това съвсем сам, без да кажа нито една дума?

— Една, която може да ми послужи много добре!

— Това не е достатъчно. Трябва да си поръчате нова!

— Не е необходимо — казах аз не много убедително. — Бюджетът ми за февруари не ми позволява такива луди разноски.

— О! Парламентът ще гласува изключителни кредити! Имам една хубава идея! Сега трябва да изляза по работа, но още е рано, затова вие ще дойдете с мен и заедно ще отидем при шивачката…

Аз се смеех от сърце… Очите ми блестяха.

— Искате да ми изберете роклята ли?

— О, не мисля, че мога да ви бъда полезен при избора, но се страхувам да не бъдете много пестелива!

— Страхувате се да не бъда пестелива! О! Гийом, колко сте мил!

Почервенях от удоволствие. За първи път аз — общопризната разсипница — получавах подобна похвала.

Колко хубаво ще е да си поръчам една рокля, без да съм обременявана от отговорностите на министър на финансите, без да си казвам с безпокойство: „Не е ли много скъпа за госпожа Кержан?“

— Значи, искате жена ви да е много красива?

Гийом се засмя.

— Разбира се.

— Но сигурно госпожа Де Мов ще има по-хубава рокля от моята…

— Може би, но никой няма да го забележи…

— Да, и после важното е… че не мъжът й я е купил, а тя самата, със собствените си пари…

Очите на Гийом станаха особено ясни и нежни. Струва ми се, че той беше така горд и щастлив от тези мои думи, както бях и аз, когато ми каза, че съм „извънредно пестелива“.

Ах, но самият Гийом никак не е пестелив. Между моделите, които ни показаха, имаше един, който даже не смеех да погледна. Беше прекрасен, от черно копринено кадифе, със съвършена линия. Кадифето беше черно и ми напомняше, не зная защо, тайнствения Ориент… И ето, че Гийом без колебание каза:

— Филис, не мислите ли, че тази рокля ще ви стои най-добре?

Аз казах скромно.

— Трябва да е ужасно скъпа!

Шивачката протестира:

— Но, не, госпожо… напротив…

Гийом беше непреклонен и не обърна внимание на цената. Утре отивам на проба… в сряда роклята ми ще бъде готова!

Може би трябваше да устоя на изкушението? Но роклята беше чудесна и сигурно Гийом щеше да се обиди.

Когато се озовахме отново в колата, той ми каза:

— Вкъщи ли ще се върнете, Филис?

— Да.

— Тогава аз ще сляза на улица „Монсо“, имам работа там, а вие ще продължите с колата до дома… Анаик трябва да приготви куфарите ми, понеже ще се прибера късно и няма да имам време.

— Бъдете спокоен, всичко ще бъде готово. Колко жалко, че заминавате, Гийом! Дните ще ми се виждат дълги, а вечерите безкрайни!

— Жаклин ми обеща да ви посещава. Бих желал много да се сприятелите.

— О, сигурно ще се сприятелим. Аз ще спечеля много общуването си с нея… Не, не протестирайте, няма да бъдете искрен! Но все пак Жаклин не може да ви замести вас, моя голям приятел!

— Значи, ще ви е мъчно малко за мен? Наистина ли?

— Но, разбира се… Нима това е толкова чудно!

И изведнъж почувствувах лудо желание да кажа: Вземете ме с вас, Гийом, вземете ме с вас!

Но не посмях. Ами ако ми откажеше? Може би той искаше да е свободен, може би щях да му преча? Автомобилът спря.

— До довечера, малка Фил…

Гийом стисна ръката ми, отвори бързо вратата и слезе.

И в този момент неволно една картина изпъкна живо пред очите ми. Не зная какво ми стана, но не се владеех вече. Сякаш някакъв зъл демон си играеше с мен.

Гийом затваряше вратата и усмихнат ми кимаше за сбогом. С едно необмислено движение аз го задържах и казах:

— Гийом, не ви благодарих достатъчно, вие бяхте така добър!

Аз се усмихвах много мило и от дъното на колата му протегнах лицето си.

Тогава много бързо той влезе вътре и без да мисли, че ще смачка шапката ми, обхвана главата ми с ръцете си, както на Нова година, но целувката му беше съвсем друга.

Не бяхме ли и двамата едновременно завладени от един и същ спомен?

Устните му са нежни и страстни…

Видях отново Гийом само за един миг преди да замине. Струва ми се, че вече не сме никак сърдити.