Ги Шантпльор
Спътница в любовта (2)

Глава II

Кержан слушаше вечерния концерт на казиното от потъналата в мрак градина. Когато палеше цигарата си, лек вик се чу съвсем близо до него и един необикновено ясен глас каза:

— Здрасти, Кержан!

— Добър вечер, малка Фил — отговори той, приятно изненадан. — Какво правите тук съвсем сама?

— Не съм сама. Госпожица Риб бди над мен. Вижте я! Забелязала е, че говоря с мъж и тича насам, рискувайки да й задигнат стола! Ние сключихме договор и тя ме остави да слушам концерта от любимото ми място.

Успокоена от присъствието на Кержан, госпожица Риб, като му повери Филис, се завърна на мястото си. Младият мъж погледна девойката:

— Филис, с блестящите си коси и с бялата си рокля приличате на богинята на зората!

— Много сте любезен, Кержан, комплиментът ви ме радва. Бих искала да съм красива, да бъда както във филмите, една от тези привлекателни, пленяващи жени, които завладяват от пръв поглед, и които никога не си забравят.

— Извинете, Фил, може би искате да кажете една „фатална жена“?

— Може би…

Те седнаха под дърветата, близо до оградата на градината. В потръпващото мълчание се издигна носталгичната жалба на една песен от Григ.

— Защо хвърлихте цигарата си, Кержан? По-добре дайте една и на мен… Тази вечер искам да се опияня до забрава.

И изведнъж тя започна да се смее безрадостно и сухо. Този смях беше необичаен за нея.

— Не, мое мило дете!

— Защо? Дайте ми! Обичам вашия ароматичен тютюн, който ме кара да мечтая… По-рано вие ми давахте от цигарите си…

— Да, в салона на кръстницата ви… там и сега бих ви дал, но тук отказвам решително. Не обичам жена да пуши на обществено място, а особено едно младо момиче.

Настана мълчание. Кержан се осведоми за госпожа Даврансей, без да се впуска в подробности. Той знаеше, че в този момент тя се намира пред масата за бакара или при рулетката, завладяна напълно от демона на хазарта. Филис не обичаше да се говори за тази страст на кръстницата й.

— Казаха ми, че тази вечер нямало да бъдете в казиното, Фил?

— Кой ви е казал подобно нещо?

— Един обожател на фаталната ви прелест.

— Един обожател? Кой?

— Кой! Каква самоувереност! Да не би обожателите ви да са цял легион, Фил?

— Не ме закачайте, Кержан!… „Кой“ значи: доктор Сорбие или господин Лекултьо? И съгласете се, подобни обожатели не ми правят голяма чест.

Я гледай, помисли си Кержан, струва ми се, че малката Фил забравя едно име, но той не намекна нищо за този, чието име Филис бе премълчала.

— Намирам, че сте много придирчива, моя, малка. Нима доктор Сорбие не ви харесва?

— Нещо повече: Той ми досажда! Той е много проникнат от високата си морална стойност, от красотата на миналото си, отдадено всецяло на науката и от блясъка на бъдещето си, посветено на нея. Той е от тези умни хора, които ме карат да обичам разговора с глупците. Казах му, че тази вечер няма да дойда в казиното. Впрочем, целият свят ми досажда тази вечер, Кержан… искам да кажа — всички мъже.

— Тогава да си отида! — подхвърли Кержан, полуразвеселен, полузаинтересуван от мизантропията й.

— Вие? Що за мисъл! Но вие, драги ми Кержан, вие не сте „всички“, не сте мъж, а мой приятел, по-голям брат, чичо… моят „добър великан“. Вие никога няма да бъдете сред хората, които ми досаждат.

Кержан се поклони шеговито.

— Безкрайно съм поласкан!

Думите му не отговаряха напълно на истината. Колкото приятелски и искрено да е привързан един мъж, той не обича едно младо и хубаво момиче, с което не го свързват роднински връзки, да го третира като стар чичо!

— Значи доктор Сорбие ви е казал, че няма да дойда в казиното, нали, Кержан?

— Не, Лекултьо ми каза.

— Роро? Бедният Роро!

— Бедният Роро? Неговата работа е наред, не е ли той глупецът, чиято компания предпочитате пред тази на доктора?

— Въпреки това, мисля, че не бихте искали да се оженя за Роже Лекултьо?

— Нито за Лекултьо, нито за който и да е друг… Вие сте още много млада, малка Фил!

Филис мълчеше. Лицето й имаше замислено изражение. Изведнъж тя започна да се смее. Музикалният й и приятен смях този път звучеше весело и непринудено.

— Кержан, трябва да ви разкажа една случка. Малко е неприятна, но… Един ден, в зимната градина на казиното (бях шестнадесетгодишна), видях един мъж, който искаше да целуне една жена…

— Я вижте, много интересно!

— Тя беше много хубава. Той не си спомням дали беше грозен или хубав, но в момента приличаше поразително на вълка от „Червената шапчица“, когато казва: „Сега ще те схрускам!“ Уверявам ви, че много се уплаших и веднага избягах.

— И хубаво сте направили.

— Когато разправих случката на кръстница, тя ми каза: „Това е чудесен урок, моя малка… По-късно, когато ще ти говорят за любов и за женитба, не забравяй да си представиш обожателя си като вълка от «Червената шапчица». Тогава запитай се дали ще ти е приятно да те схруска… Отначало сърцето ти ще се колебае, но все пак ще отговори… и каже ли «не», то не се жени, мое дете!“ Можете ли да си представите Роро като вълка, Кержан? Намирам, че повече прилича на агне…

— Което още суче от майка си, нали?

— Точно така. Добрият Роро! Така тих, така послушен… Не мога да гледам сериозно на него, Кержан, а още по-малко — да го обичам. Ако обичам, Кержан, ще обичам много… ще обичам безумно!

— Безумно! Не бих искал.

— Защо?

— Защото ще страдате.

— Обичали ли сте някога безумно, Кержан?

— О! Никога!

Убедителният му тон развесели малката Фил.

— Никога ли не сте имали желание да се ожените?

— Никога досега! Животът на стар ерген ми харесва много и нямам намерение да го изоставям.

— О, естествено, когато човек е достигнал до вашата възраст и не се е оженил, много късно е вече да мисли за женитба. Ясно е, че е предназначен да бъде стар ерген. Наистина, добри ми великане, вие сте добили малко вид на такъв… Знаете ли, Кержан, и в приказките „добрите великани“ никога не се женят. Когато и аз стана стара мома, ще заживеем заедно в една малка стара къщичка и ще имаме много кучета, котки, книги и картини. Искате ли?

— Малка Фил — подметна Гийом, — в приказките винаги се женят.

— Да, но трябва да има принц, който да ги обича.