Ги Шантпльор
Спътница в любовта (18)

Париж, 17 януари

Сутринта, преди да отиде на работа, Гийом ми каза:

— Ще се върна към пет часа, за да работя… Вие сигурно ще излезете, но бъдете така мила да кажете на Анаик да запали огъня в моя кабинет.

Той знае много добре, че Анаик ще запали огъня без аз да й кажа, но знае също, че поръчки от този род ми правят голямо удоволствие.

Аз останах вкъщи и сложих новата си домашна рокля. Към пет часа чух пътната врата да се отваря и познати стъпки отекнаха в апартамента… Гийом отиде направо в кабинета си, после дойде в салона, където настанена близо до камината аз плетях. Една ниска лампа пръскаше мека светлина из стаята. Буен огън пращеше в огнището. Цветята във вазите, горски теменужки, изпускаха силен аромат. Жан, легнал в краката ми, се грееше на огъня. Уютната обстановка се допълваше от тихата песен на самовара.

Едва долитащия до слуха вой на студения северен вятър, който духаше навън, подчертаваше още повече спокойствието, което цареше в стаята.

Влизайки, Гийом се провикна:

— О, колко е приятно тук!

После той се огледа наоколо:

— Та тук е земният рай… тук всичко е хубаво!

Искаше ми се да му кажа: „Признайте, че сега салонът е по-хубав“. Но аз съм скромна в тържеството си и замълчах. Гийом продължи:

— Особено вие, малка Фил… Новата ви рокля е чудесна… Мислех, че сте излезли… Доволен съм, че ви намерих у дома!

Той се настани близо до огъня. Аз стоях права срещу него. Гийом взе ръцете ми, допря ги до челото си и каза тихо, почти несъзнателно:

— Прибирах се обезсърчен…

— Обезсърчен вие, Гийом?

— Но, да, аз!

Той се усмихна на учудването ми.

— Мислите ли, че и аз като другите хора нямам часове на отчаяние? Сигурно сте слушали и може би прекалено много за нашата химера — Патен говори наляво и надясно за нея — Моторът Патен!… Ние търсим… Лично аз търся отдавна… И почти съм намерил, малка Фил… Ах, това „почти“ ме подлудява и може би косите ми ще побелеят, докато го разгадая. Понякога в мрака проблясва една малка светлина, която ме води… аз я следвам, тя ме увлича и тъкмо, когато мисля, че съм постигнал целта си, ненадейно виждам, че съм така далеч от нея, както и преди. Тогава започвам отново… Понякога се отчайвам, както днес, и загубвам вяра в крайния резултат на търсенията си.

— Да, но аз имам вяра във вас.

Едва произнесох тези самонадеяни думи и видях колко са смешни. Та какво разбирах аз от мотори и самолетни конструкции? Побързах да прибавя:

— Жорж Патен също вярва във вас!

Той се засмя тихо и допря горещото си чело до хладната ми ръка.

— Жорж Патен има прекалено голямо доверие в мен! Той мисли, че аз ще създам мотора Патен, както Господ създал света за шест дни. Той се увлича в луди мечти, а когато види, че моторът Патен ще се създаде много по-мъчно от нашия грешен свят, отчайва се, пада духом и е готов да се откаже от всичко. В такива моменти аз бягам… бягам вкъщи… Както днес…

Не си спомням какво отговорих. Гийом продължи да ми говори за пречките, които среща при своите издирвания. Аз го слушах, коленичила до фотьойла му. Изглежда той ме забеляза и се провикна:

— О! Малка принцесо! Вие на колене! Та ние сме си разменили ролите!

Засмяна, скочих пъргаво на краката си.

— Разменили сме си ролите ли, добри великане? Нищо подобно! Представяте ли си един голям човек като вас да коленичи пред едно нищожно същество като мене!

Той поклати глава, усмихвайки се:

— Защо? Какво невероятно има в това? Колко по-големи и, надявам се, по-велики от мен мъже са коленичили пред малки и смирени създания? Нима, когато това малко същество е нежно и състрадателно, когато слуша мило и търпеливо безкрайните оплаквания на един беден мърморко, не заслужава да коленичиш в краката му? Сега отивам да работя.

Аз го задържах и настоях да изпие една чаша чай.

— Вън е много студено и трябва да се затоплите. Чаят ми е чудесен, когато пийнете от него мислите ви ще се прояснят, ще добият по-действителен образ. Ще ви навестят нови, по-добри идеи, точно, което ви е необходимо. Седнете, за пет минути всичко ще е готово. Аз правя чудесен чай, а това е цяло изкуство!

— Значи, вие ще ми прислужвате?

— Разбира се… Неприятно ли ви е?

— Напротив, страхувам се да не ми е толкова приятно, че да стана досаден.

Наслаждавайки се на чая ми и на прославените сладки на Анаик, Гийом започна да ми говори за мотора Патен и да ми обяснява всичко, доколкото му беше възможно, защото моето невежество в тази област преминава всички граници.

Сега, след толкова време очарованието на разговора ни е изчезнало. Спомените ми се забъркват. Не мога да си припомня точно какво говорехме, но зная, че разбирах всичко, което моят приятел ми обясняваше, че се възхищавах от способностите му и от чудното му изобретение.

Говорейки, малко по малко Гийом ставаше по-сигурен в себе си, опияняваше се от собствените, си думи. Лицето му сияеше и излъчваше ум и вяра. Той беше красив…

— О! — провикнах се аз. — Как можете да се съмнявате още, Гийом! Когато човек търси като вас, той е намерил вече!

Той въздъхна.

— Почти, моя малка, почти! Не забравяйте тази малка и жестока дума, която убива изведнъж цялото ми въодушевление.

— Ще превъзмогнете всички мъчнотии — заявих аз. — Как? Не знам. Може би изведнъж, тъкмо когато най не се надявате…

— Може би…

Той се усмихваше с вяра в очите.

— Отивам да работя. Трябва!

— Искате ли да дойда с вас?

— О, не, благодаря!

— Но аз няма да се занимавам с работата ви.

— Да, но аз ще се занимавам с вас, и ще се разсейвам.

— Не мислите ли, че мога да ви стана секретарка, да ви помагам.

— Уверявам ви, моя малка, няма да знам с каква работа да ви натоваря.

— Нямате доверие в способностите ми, нали? Едно време ми държахте цели проповеди за ползата от науката, възмущавахте се от мързела ми и в края на краищата винаги ми решавахте задачите, докато аз се греех до огъня, излетната на бялата мечешка кожа…

— Да, спомням си — каза Кержан. — Вие седяхте, усмихвахте се и приличахте на някакъв малък сфинкс. За какво мислехте тогава?

— Не си спомням вече… Сигурно съм мислила, че е много приятно да имаш един голям и много учен роб… Кой знае? Може би и днес мисля същото… Хайде, приятелю мой, вървете да работите, няма да ви безпокоя.

Гийом се затвори в кабинета си и излезе едва към девет часа. Когато влезе в салона, той се провикна:

— Още ли сте тук?

— Но да, през цялото време плетях.

— Та вие сте цяла мишка! Не вдигахте никакъв шум.

— Добре ли работихте?

— Не е… по-право, не знам. Струва ми се, струва ми се, че малката светлина ще проблесне отново в мрака.

— О, колко съм доволна!

Викът ми беше изблик на толкова искрена радост, че Гийом ме погали нежно по косата.

— Вие бяхте добра и милосърдна, малка Фил… Никога не съм подозирал, че ще ми е толкова приятно да бъда съжаляван и глезен. Направихте ми голямо добро, скъпа Фил… Искахте да ми помогнете… и ми помогнахте…

Почувствувах се много горда.