Ги Шантпльор
Спътница в любовта (17)

Париж, 2 януари

Бързах да поднеса новогодишния си подарък, един отличен флорентински медальон, наследство от баща ми, който бях пригодила за карфица. Станах рано, приготвих се набързо и изтичах в столовата.

— Добро утро, Гийом! Честита Нова година!

Най-напред благодарих за малката масичка стил Ампир, която с възторг бях открила у един антиквар, но не посмях да я купя, поради високата й цена. Рано сутринта Анаик я беше поставила пред леглото ми. Отвореното й чекмедже беше пълно с рози… Ах! Колко бях изненадана и доволна!

— Сега, Гийом, ваш ред е да бъдете изненадан и доволен…

Моят скъп Гийом! Не мисля, че е по-изненадан и по-доволен от мен… но колко по-признателен и по-трогнат е от дребното ми внимание!

— Малка Фил, нима е възможно да сте мислили за мен… Но този медальон е много ценен… и вие държахте много на него.

— Но точно, защото медальонът беше хубав и защото държах много на него, реших, че е достоен за вас. Избрах ви и тази тъмнозелена връзка, тя ще ви отива… зеленото е един от любимите ми цветове.

Подканям Гийом към търпение. Искам аз да му вържа връзката, той не е прекалено изискан, но е много похватен. Не съм виждала връзки, вързани по-хубаво от неговите.

Казах му го. Гийом се засмя доволен.

— О, малка Фил, никога не съм очаквал подобен комплимент от вас!

Той е явно поласкан от неочакваната, но заслужена похвала.

— Защо от мен? Не мърдайте така, Гийом, не си навеждайте главата.

— Да, именно от вас. Вие сигурно сте виждали някои елегантни светски хора, които сигурно са или артисти във връзването на връзките си…

— Някои… да, може би… Да кажем, че съм виждала също така добре вързани като вашата, но по-хубаво — никога! Хайде, готово! Погледнете се в огледалото!

Той се подчини и после се обърна към мен:

— Идеално! Какви малки и похватни ръчички имате!

— А сега — се провикнах аз, слагайки ръцете си на раменете му, — сега не забравяйте да ми пожелаете щастлива Нова година…

Тъга осени очите, които ме гледаха.

— Малка Фил, избягвам думи и мисли, които призовават бъдещето, нашето бъдеще.

— Защо?

— Защото човек не може да призовава бъдещето, без да си го представя по някакъв начин, а нашето бъдеще аз изобщо не си го представям, моя малка… нито нашата щастлива Нова година.

— Но защо, защо?

— Много дълго ще е да ви обяснявам… и много трудно.

— Мислите, че няма да ви разбера?

— Може би.

Той държеше ръцете ми.

— Сигурна съм, че няма да разбера. Затова… Гийом, въпреки всичко, пожелайте ми добра Нова година.

— Пожелавам ви щастлива, много щастлива Нова година, малка Фил.

— Благодаря ви, и аз ви пожелавам щастие, Гийом.

— Много сте мила.

Той замлъкна.

Изведнъж почти неволно казах:

— Гийом, защо никога не ме целувате? Един брат целува сестра си…

Той се усмихна и струва ми се, че беше малко смутен.

— Невинаги… Човек може да обича… много да обича и да не целува…

— Не, не може! Човек чувствува нужда и желае да целува тези, които обича. Откакто кръстница си отиде… никой никога не ме е целунал вече… И днес е Нова година… — сълзи бликнаха в очите ми.

— О! Мое скъпо дете!

Той обхвана главата ми с ръцете си и нежно целуна очите ми, после, за един миг само, ме погледна, без да произнесе нито една дума. Аз чувствах нужда да говоря… и първите думи, които произнесох, бяха:

— Вие съвсем не целувате като кръстница…

Тогава той започна да се смее откровено, от цялото си сърце и аз се смях заедно с него. След това закусихме. Шоколадът беше изстинал, но аз бях много радостна и Гийом изглеждаше в добро настроение.

— Ако искате, ще идвам всяка сутрин да закусваме заедно, Гийом.

— Мое бедно дете, аз закусвам най-късно в седем и половина.

— Какво от това? Естествено няма да мога да бъда съвсем готова, но ще идвам както днес… както онази сутрин, когато госпожица Арден… Ще се радвате ли, ако закусвам с вас?

— Много, само че не ми е приятно да променям навиците ви.

Аз се засмях.

— Струва ми се, че по-скоро аз се опитвам да променя вашите…

Следобед отидохме у госпожа Жорж Патен — задължителна новогодишна визита. Когато влязохме господин Патен ни посочи:

— Ето влюбените!

Лицето на Кержан имаше особено, смешно изражение, което винаги добива, когато казват за нас неща от този род. Всъщност струва ми се, че даже и да бяхме действително влюбени, Гийом нямаше да е доволен да се съобщава това на всеослушание.

Семейство Патен беше много мило. Задържаха ни за вечеря, изглежда, че Жорж Патен обича и цени много Гийом. Той ми говори толкова за него, за дарованията му, за добрия му характер, че се почувствувах много горда и развълнувана.

Накрая, смеейки се, той заключи:

— Вие ми го откраднахте, малка госпожо! Аз го пазех за дъщеря ми. (Дъщеря му е на девет години!) Но понеже Кержан е много щастлив… и вие сте много очарователна — прощавам ви!

Бих искала Кержан да е много щастлив…