Ги Шантпльор
Спътница в любовта (15)

Брюж, 12 декември

Още вали, но с чести прекъсвания, затова излязохме да се разходим из града. Тъкмо се бяхме спрели на кея Ровер и Кержан ми показваше островърхите покриви и кули, които се издигаха от двете страни на главния канал, когато двамата младоженци от хотел „Фландрия“ се озоваха до нас, още по-влюбени и захласнати от вчера, полупрегърнати под единствения си чадър.

Аз казах на Кержан: „Не намирате ли, че имат много глупав вид?“

Той отговори: „Не, напротив, много щастлив!“

Продължихме разходката си, водени от случая. Кержан ми обясняваше всичко. Той познава Брюж, а това, което Гийом знае, знае го много добре и съвсем точно.

Право да си кажа малко ме гризеше съвестта за вчерашното ми лошо настроение и се стараех да бъда мила и даже да се усмихвам понякога, въпреки че още валеше и ми беше много тъжно.

След уморителното ни скитане, когато се връщахме в хотела аз взех ръката на Кержан.

— Чувствам нужда да не бъда сама, искам да сте до мен, добри великане. Какъв мрачен ден. Животът започва да ми се вижда глупав!

Той повдигна рамене и измърмори:

— И на мен!

Но той задържа ръката ми и ние продължавахме да вървим под един чадър, както двойката от хотела.

— Гийом — прошепнах аз (още не мога да свикна с новото му име и все ми се струва, че говоря на някой непознат) — Гийом, Брюж е много скучен, искате ли да се върнем в Париж?

Той въздъхна с облекчение.

— О! С удоволствие!

— Значи скучаехте с мене? — казах аз с упрек.

Той се усмихна и стисна по-силно ръката ми.

— Прекланям се пред женската ви логика, малка Фил — каза той.

Когато се прибрахме, хрумна ми да си сложа новата рокля за вечеря. Тя е дълга до земята, от черен воал, без никаква гарнитура, освен един наниз от перли около врата. Трябва да призная, че дрехата ми стои добре и ми е много приятно, че съм почти толкова хубава, колкото кестенявата младоженка от хотела.

Като ме видя, Кержан се усмихна:

— Толкова сте руса и розова — забеляза той, — че черният цвят не е тъжен, когато го носите вие.

Много ми се искаше да го попитам, дали ме намира за хубава, но не посмях. След вечерята Кержан седна настрана и зачете вестниците на цялото земно кълбо, аз започнах да прелиствам няколко броя от „Илюстрасион“. Младоженците — също. Наведените им над списанието глави се допираха и струва ми се, че хубавата млада жена държеше ръката на нежния си съпруг. Сигурно мислеха, че Кержан и аз сме женени много отдавна, и че моят мъж не ме обича. Колко обидно! Без съмнение те ме съжаляваха. Защо Кержан чете вестниците си на един километър от мен?

Станах безшумно, приближи се зад него и се наведох много близо, както прави хубавата младоженка, когато казва нещо на мъжа си и сложих нежно ръцете си на очите му.

Той трепна и се отдръпна:

— Какъв парфюм употребявате? — попита той.

— Жасмин… Лош ли е?

— Много силен… Изненадахте ме… Какво има, малка Фил?

— Бих искала да изляза малко, да се поразходя… Времето се разведри.

— Студено е.

— Ще се завия… Моля ви, се, бъдете така мил да ми донесете дрехата, Кержан… Гийом!

Той изпълни веднага моята молба и ме зави много грижливо в палтото ми. И понеже продължаваше да се безпокои, че ще настина, нарочно започнах да го успокоявам тихо и като отметнах глава, усмихнах се с благодарност и го погледнах мило… Надявам се, че сега, като са видели нежните грижи на Кержан и моята усмивка, младоженците са разбрали, че въпреки, че сме женени отдавна, все още се обичаме много.

Хванати под ръка, ние направихме чудесна разходка. Отидохме чак до кея Ровер, който при светлината на отразяващите се във водата фенери имаше съвсем нов и тайнствен вид…

Студено ми беше, макар че бях цялата увита в кожи и че се намирах съвсем близо до същество, което не знае какво е студ.

Изглежда, че Кержан не беше много доволен от разходката. Той бе много мълчалив и намусен през цялото време. Когато му предложих да излезем, прочетох по лицето му досада, когато поисках да се връщаме, беше много ядосан и когато най-после му казах, че ми се спи и много мило му пожелах „лека нощ“, той ме погледна иронично. Защо?

Решително, престоят ни в Брюж влияе много зле на приятелството ни. Аз казах това на Гийом и той ми отговори: „Предупредих ви, че понякога мога да бъда много неприятен“.

Замлъкна за момент и после прибави горчиво: „Човекът е лошо животно, моя бедна, малка Фил!“

 

 

Във влака

Още няколко реда, за да кажа сбогом на разочаровалия ме Брюж и ще приключа дневника си.

Днес — истинско чудо! Когато отворих очите си, слънцето блестеше в прозореца ми… Облякох се набързо. Когато слязох в хола, Кержан ме чакаше, за да предприемем прощалната ни разходка. Градът изглеждаше подновен и весел. Обиколихме за последен път малките и живописни улички и съвсем случайно се озовахме пред един прочут магазин за дантели. Очите ми останаха приковани във витрината.

— О! Какви красиви неща… Какво непостижимо изкуство! Бих…

Ненадейно той ме прекъсна:

— Фабрис де Мов е правил покупки в този магазин, нали?

— Откъде знаете?

— От вас самата. Във Виши вие ми казахте, че Фабрис де Мов ви е говорил много за Брюж… и че вашата най-голяма мечта е да посетите този град.

— Много силна памет имате — прошепнах аз.

Бях съвсем червена и готова да заплача. Гледах да прикрия смущението си, като продължавах да съзерцавам дантелите.

Жестоко беше да ми заговори за Фабрис де Мов!

Кержан го разбра, но късно. Той се приближи мълчаливо до мен и хвана ръката ми:

— Бихте ли искали да си купите нещо от магазина, малка Фил?

— Не — отговорих аз сухо.

Но аз лъжех. Една чудесна кърпичка от фландърска дантела странно ме изкушаваше… Дали съм я гледала много захласнато? Може би, защото Кержан пусна ръката ми и влезе в магазина. Когато след няколко минути излезе оттам, държеше в ръката си един малък пакет… Аз не го попитах нищо, но видях, че хубавата кърпичка не беше вече на витрината…

Прибрахме се в хотела почти без да си проговорим.

Времето беше ясно и хубаво. Аз казах:

— Понеже вече не вали, не може ли да останем още малко, Гийом? Четири дни са толкова малко за едно сватбено пътешествие…

Но Кержан отговори троснато:

— За сватбено пътешествие като нашето четири дни са предостатъчни, и после… утре може да завали отново, а не забравяйте, че работата ме чака в Париж.

Не настоях. Кержан имаше право. Да, четири дни са предостатъчни за пътешествие като нашето. Не обичам вече Брюж. О! Фабрис, защо ме накарахте да го обикна?

Влакът лети в нощта сред черните и чудни полета.

Откакто пътуваме към Париж, сами в приятно затоплено купе, Кержан е станал отново моят стар и добър приятел.

— Вижте, малка Фил — ми каза той, — тази кърпичка ми се видя хубава. Мисля, че е от фландърска дантела. Искате ли я?

Той се усмихва, както преди, когато още не беше Гийом.

— Сбогом, Брюж, без съжаление! Сбогом, Брюж! Питам се… дали щастливите и глупави младоженци ще останат още дълго в Брюж?

Четири дни не са достатъчни за пътешествие като тяхното…

Сбогом, Брюж!