Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compagne d’amoure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
malko_kote(2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Ги Шантпльор. Спътница в любовта

ИК „Румена“, Пловдив, 1992

Редактор: Красимир Колев

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 123–456–789–0

История

  1. —Добавяне

Първа част

Глава I

— Вие във Виши, драги приятелю! Това се казва щастие! От всички на света вие сте човекът, когото най-много желаех да видя.

Пълен, рус, с много розова кожа, подобен на дебеличко и весело бебе, въпреки русите си мустачки, Роже Лекултьо се изпречи пред Кержан и радостно разтърси десницата му.

— Какво ви носи тук, Кержан? Жлъчка… диабет… не, обзалагам се, че митингът на авиацията!

— И сигурно ще спечелите!

— Дойдох, понеже майка ми трябваше да се лекува. Тя замина, но аз останах по неин съвет… дълга история!

— Нима!

Кержан се усмихна. Роже Лекултьо — Роро за близките си — не можеше да каже две думи, без да спомене името на майка си.

— Кержан, вчера бях на летището „Абрест“, чудно просто как не ви видях!

— Много естествено! На подобни събрания се виждат прочутите авиатори, знаменитите строители, а неизвестните инженери като мен, разбира се, остават незабелязани.

— Хайде де! Нали знам как гледат на вас във въздухоплавателните среди! Още ли сте при Патен?

— Да.

— Доволен?

— Много.

— Толкова по-добре. Самолетите „Патен“ са знаменити! Но за друго исках да ви говоря, драги приятелю. Аз съм лудо влюбен в едно прекрасно момиче. Майка ми иска да се оженя. Тя смята, че мъжът трябва да се ожени в разцвета на възрастта си…

Продължавайки да излага възгледите на майка си, Роро хвана Кержан под ръка и го поведе към казиното.

Гийом Кержан беше висок, строен, с гъвкаво тяло и непринудени движения. Дрехите му не бяха изискани, но удобни и с английска кройка. Жените, на които го представяха за първи път, го намираха грозен. Скоро обаче, те се убеждаваха, че бронзовото му лице, с остри и живи черти, можеше понякога да бъде интересно, привлекателно и дори хубаво. Може би несъзнателно те съжаляваха, че големите му сиво-сини очи — очи на мечтател и изобретател, — не се сгряват от любовен пламък.

Безкрайните разсъждения на Роро омръзнаха на Кержан. Той искаше да се отърве от него и да отиде в „Екселсиор“, за да посети госпожа Даврансей, която вчера случайно срещна.

Точно в този момент Роже Лекултьо запита:

— Кажи ми, Кержан, когато бяхте в Екол Сентрал заедно с Етиен Даврансей, ходехте ли често у тях?

— Много често. Етиен и аз се събирахме, за да се готвим заедно за изпитите. Аз бях сам в Париж, току-що дошъл от провинцията и като Етиен бях отрано загубил баща си. Майка ми живееше в провинцията. Моята самота ми спечели любовта на госпожа Даврансей. В продължение на няколко години бях любимият им гост… до ужасната катастрофа… знаете, нали?

— Да… експлозията на казаните… Етиен Даврансей и двама работници бяха убити… но вие се виждате още с майка му, нали?

— Разбира се, но аз не знаех, че се познавате с госпожа Даврансей, Роже, и право да си кажа, питам се какво ви интересуват тези работи… Говорихте ми за любов… за женитба…

Розовото лице на Лекултьо изразяваше скромно задоволство.

— Кержан, понеже сте близък ни семейство Даврансей, вие сигурно познавате Филис Боажоли, кръщелницата на госпожа Даврансей? Аз съм влюбен в нея!

— Малката Фил!

Кержан зяпна от учудване. Той гледаше с широко отворени очи розовия младеж.

— Малката Фил! — повтори гой. — Но тя е още дете!

— Тя е на осемнадесет години, аз съм на двадесет и пет — отговори Лекултьо. — Не намирам, че е дете. Откога не сте я виждали?

— От вчера. Срещнах я с госпожа Даврансей в една сладкарница! Дали познавам малката Фил? Та тя израсна почти пред очите ми и за мен ще бъде винаги малко хлапе, на което разказвах приказки. Приятелството ми с тази сладка принцеса датира от влизането ми в Екол Сентрал — бях на двадесет години, сега съм на 31… смятайте!

— Надявам се, че от тези праисторически времена до днес Филис Боажоли се е променила… — подметна Роже.

— Да, тя е пораснала, признавам, но си е останала все същото крехко, забавно създание. Тя е все още сладката, луда някогашна приятелка. Как искате да виждам в нея момиче за женене?

А мислено Кержан прибави:

Как искате да виждам във вас съпруг за малката Фил?

Изведнъж мисълта за женитба между Фил и Роро му се стори толкова невъзможна, че той избухна в неудържим, весел, искрен и непринуден смях, за който приятелите му казваха „неговият смях на първобитен човек“.

— Така да бъде! — се провикна Лекултьо развеселен. — Но има ли нещо по-прекрасно от една жена-кукла? Да не би да предпочетете една интелектуалка? Майка ми видя Филис Боажоли у госпожа Даврансей и веднага реши, че тя е момиче тъкмо за мене… а освен това госпожица Боажоли не може да бъде много придирчива, тъй като тя се намира в едно особено положение…

— Защо? Майката на Филис, учителка по английски, заслужаваше уважение, а още повече баща й, Марсел Боажоли, който бе предан и забележителен възпитател на Етиен Даврансей. Бедният човек беше вдовец, когато се зарази от дифтерит, грижейки се за болния си ученик. Той не можа да издържи и така тригодишната Фил остана сама на света. Госпожа Даврансей я взе и отгледа като свое дете, тя я глези и обича повече от нежна майка. Предполагам, че ще й даде зестра… Казват даже, че сега, след смъртта на Етиен смята да я направи своя наследница… Надявам се, че това няма да попречи на любовта ви? — В плътния глас на Кержан се долавяше лека ирония.

— Напротив, драги приятелю, Филис не е от тези момичета, които могат да се омъжат, без да имат пукната нара. Тя е възпитана като принцеса, свикнала е да задоволяват всичките й капризи и не знае цената на парите… Знаете ли, че аз не съм единственият й обожател?

— А, и други ли има? Кои са?

— Д-р Сорбие…

— Приятно момче, интелигентно и сериозно…

— Хм, както обичате, а познавате ли Фабрис де Мов?

— Писателят?

Кержан сбърчи вежди. Името на известния, почти прочут писател му беше известно. Той си го представи такъв, какъвто го беше виждал в театъра и у познати: строен, излъчващ очарование и сила, с мъжествено лице и чувствени устни, със зеленикави очи, чийто поглед, остър и настойчив, искаше да пленява и завладява. Кержан не отричаше таланта на Фабрис де Мов, но това, което знаеше и отгатваше за моралната същност на писателя, никак не му харесваше.

— Опасен човек, нали? — подхвърли Лекултьо, който бе схванал донякъде мислите на Кержан по израза на лицето му. — Човек, който завладява жените.

Кержан повдигна рамене.

— Възможно е, но моята малка Филис не е още жена, за щастие! Бих искал да я видя как се справя с тези си „флиртове за възрастни хора“. Кокетка ли е?

— Ни най-малко. Тя е мила, кротка, много весела — играе тенис, разхожда се, хруска бонбони, танцува, целува кръстницата си, казва, усмихвайки се, всичко, каквото й мине през главата и никой не знае какво мисли всъщност.

За момент Роро се спря. После попита малко по-решително:

— Кержан, знам, че госпожа Даврансей ви обича и уважава. Затова помислих… тя сигурно ви е говорила… направила ли е завещанието си? Само това искам да знам…

Кержан се усмихна.

— А, значи привидно материалните въпроси са ви безразлични, но искате да избегнете всякакъв риск. Много хитро сте го измислили, малки Лекултьо, много хитро, но не много честно. Действително, ангелската невинност, с която правите и най-черните си сметки, съвсем не ме обезоръжава.

Лекултьо не знаеше какво да отговори.

— Ако госпожа Даврансей ми се беше доверила, както вие се надявахте, бъдете уверен, че нищо нямаше да ви отговоря, но успокойте се, тя не ми е казвала нищо. Не се съмнявам, че искате да осигури бъдещето на Филис, но дали е направила завещанието си, ми е съвсем неизвестно.

Лекултьо клатеше нерешително глава. Изглеждаше смутен и разочарован.

— Всичко казано ще остане между нас, нали Кержан? — промърмори той.

— Но, разбира се, бъдете спокоен. Довиждане, драги, предполагам, че повече не се нуждаете от мен.

— А вие, Кержан, вие… не мислите ли да се ожените за Филис Боажоли?

Кержан се изсмя сърдечно.

— Аз да се оженя за малката Фил! Мой бедни Лекултьо, та нали току-що ви казах, че тя израсна пред очите ми… Вашата голяма любов ви заслепява… Успокойте се, аз съм закоравял стар ерген и нямам намерение да жертвам свободата си.

Лекултьо се успокои.

— Вашата свобода, Кержан, как се нарича тя, а?

Кержан повдигна безгрижно рамене. Очите му, сини и закачливи, се смееха.

— О! — каза той. — Тя мени често името си. — Кержан се отдалечи, а очите му продължаваха да се усмихват, но вече други образи занимаваха мисълта му. Старите спомени, свързани с Филис, се събуждаха.

Тази малка Филис! Та не беше ли вчера, когато тичаше да му отваря вратата?

— Здрасти, Кержан… Пипнал си деветнадесет по дескриптивна геометрия… Браво!

Подражавайки на Етиен, тя го наричаше Кержан и му говореше на „ти“. Гласът й беше прелестен и звънлив. Лекият английски акцент, останал от майка й, придаваше на говора й мила, детска прелест.

Години изминаха… Гийом Кержан не виждаше вече така често Филис, но тяхното другарство и братска обич се запазиха.

Бедната малка Фил! Ето я вече предмет на долни сметки, иначе как е възможно да виждат в това дете съпруга, да я обичат и да желаят жената!

И спомняйки си тримата й обожатели, Гийом прошепна:

— Кой ли ще бъде избраникът? Скоро ли ще дойде… или даже вече е дошъл?