Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (1)

Предговор

Околностите на река Гвадалкивир, 1491 година, лятото

Момичето се приведе сред блатните треви и замря на място като заек, готов всеки момент да побегне. Мълчаливо търпеше задушната, влажна горещина на този късен август. Изсъхнало от слънцето стъбло тръстика одраска тънката му златиста ръка и то шепнешком изруга.

— Ето, утре ще трябва да изповядам пред отец Алонсо и греха на богохулството — беззвучно си каза то под носа и започна да се промъква по плиткото и мътно тресавище към прозрачния вир, откъдето долиташе шум от плискаща се вода и пеене. То се прокрадваше към целта, без да забелязва, че дългата му плитка от тъмночервена коса се е разплела и е паднала на рамото му. Когато приближи до гъст храсталак от бодливи шипки, момичето присви зелените си котешки очи и погледна през ниските, плътно преплетени клонки.

На пет-шест фута по-нататък, потопен до кръста в бистрата вода, стоеше с гръб към нея млад мъж. Малко по-надолу, при завоя на реката, шумно пиеше вода конят му. Очите й бързо огледаха великолепния арабски дорест жребец, чиято кожа лъщеше под горещото слънце на Андалусия. Тя често му се беше възхищавала, но този път не конят, а ездачът му привличаше цялото й внимание. Къдравата му, отдавна неподстригвана коса бе дълга до раменете и светеше като старо злато. Той се плискаше и сапунисваше, като си тананикаше някаква ужасно неприлична войнишка песничка, без съмнение научена от по-старите му другари по оръжие по време на войните с маврите. Още един грях, който тя ще трябва да изповядва! Момичето въздъхна и се промъкна по-близо към водата, широко отворило очи, за да не пропусне нищо от цялата тази бронзова от слънцето хубост.

Младежът ожесточено се търкаше и по цялото му стройно тяло играеха силни и стегнати мускули. После спря за миг и когато се обърна към убежището й, дъхът на Магдалена Луиса Валдес секна. Известно време гледаше натам, но след това погледът му се плъзна към горичката от маслинови дървета, зад които бе скрила коня си. Тя разглеждаше красивото лице на къпещия се: гъстите му, извити като дъги златисти вежди, блестящите тъмносини очи, високите скули и добре очертаните устни, полуразтворени в ослепителна белозъба усмивка. Той отметна глава, весело се разсмя и започна следващия куплет на песента. Гласът му, плътен и силен, дълбоко резонираше в широките мускулести гърди, щедро обрасли със златни косми, които продължаваха надолу по тялото му и изчезваха под повърхността на водата.

— Андалус, ела при мен! Водата ще те разхлади и освежи — извика Аарон на коня си, който търпеливо го чакаше на брега. Жребецът поклати глава, сякаш разбрал думите, и продължи да пасе. — Е, стига толкоз! Ако не тръгнем по-скоро за вкъщи, така ще се надуеш от ядене, че няма да можеш да вървиш — продължи Аарон и бързо се гмурна, за да се изплакне. След това шумно изскочи от водата, като тръскаше глава и пръскаше наоколо проблясващи на слънцето капки.

Младежът закрачи към брега. Затаила дъх, Магдалена гледаше как бронзовото му голо тяло бавно излиза от водата.

— Значи наистина е вярно! — с благоговеен ужас прошепна тя, впила очи в онази чисто мъжка част от анатомията му, която се гушеше в гнездо от тъмнозлатисти косми. Очите й опипаха дългите му жилави крака и отново се върнаха към неговия фалос, толкова по-различен от онези, които бе виждала в медицинските книги от библиотеката на Де Палма.

Веднъж Магдалена бе подслушала как баща й и негови приятели си говореха, че евреите обезобразявали телата си с обрязване. Но Диего Торес никак не й приличаше на обезобразен. Напротив — той бе прекрасен. Целият, от главата до петите! Какво ли покаяние биха й наложили вкъщи за това, че е дошла да проследи как един покръстен евреин се къпе гол! Само ако разбере баща й! Но при всички случаи си заслужаваше — любопитството й бе задоволено повече от достатъчно.

Магдалена се влюби лудо в този младеж още преди пет години, когато бе десетгодишно момиче, а той — петнадесетгодишен юноша. Той придружаваше баща си, най-доверения придворен лекар на крал Фернандо и кралица Исабел. Тогава младежът носеше името Аарон Торес. По кралско настояване фамилията Торес се бе съгласила да приеме християнството и децата им бяха покръстени. Така Аарон стана Диего. „Но някои неща не се заличават лесно“ — помисли си тя със задоволство. Ако предишният голобрад юноша бе за нея някакво златно видение, сега пред очите й беше закален в битки младеж, несъмнено по-внушителен. Тънък белег минаваше по брадичката му, още един бележеше гърба му — очевидно някой страхлив мавър го бе нападнал отзад. Широка следа от рана върху левия крак също бе свидетелство за военните му приключения. Тя гледаше как той се избърсва с бяла ленена кърпа, а след това облича чисти дрехи, които извади от една чанта.

Дрехите отговаряха на положението му на наследник на богата и уважавана фамилия. Тесните панталони, които обгръщаха стройните мускулести крака, бяха от най-скъп плат; снежнобялата ленена риза бе извезана покрай яката с коприна в същия тъмносин цвят, както и елекът, изпънат от широките му плещи. Тежките кожени доспехи той прибра в раницата, но сабята и камата препаса на тънкия си кръст, а накрая нахлузи меки и поизносени от дълга употреба ботуши от фина кожа.

Аарон прекара ръка по гладката си, избръсната преди къпането брадичка и се огледа в гладката повърхност на водата.

— Смятам, че вече мога да се появя пред близките си — измърмори той, доволен, че е отстранил миризмата на кръв и мръсотия, останала от битката. Странно! Имаше чувството, че някой го наблюдава. Като отдаде необикновеното си усещане на многобройните си сблъсъци със смъртта, и то съвсем неотдавна, той се засмя и гласно се запита: — Хей, да не би да чакаш някой мавър да ти изскочи от ония шипки там? — и започна да събира дрехите и военното си снаряжение. Междувременно Аарон обмисляше краткото си завръщане у дома.

Дон Карлос го бе пуснал да се види със семейството си във връзка с едно радостно събитие — сватбата на по-малката му сестра Ана, която щеше да ги сроди с известна благородническа фамилия на старо християни от дома на херцог Медина Сидония. Предполагаше, че сега баща му тържествува, но знаеше, че майка му не се радва на този брак. Самият той не бързаше да прави заключения, преди да е говорил с Ана.

Магдалена гледаше как златокосият ездач се качва на седлото, очевидно потънал в дълбок размисъл. Това бе добре, защото имаше по-малка вероятност да я забележи. Тя се сниши сред острите треви и дори спря да диша, за да не би острите му очи на войник да забележат ярката й червена коса сред прашната зеленина и пожълтелите треви на блатото. Когато дорестият жребец тръгна с лек тръс в друга посока, тя се отпусна, шумно въздъхна и се изправи. Краката й бяха изтръпнали, а кожата — изподраскана. Отметна назад тежката плитка, протегна се с цялото си тяло като малко гъвкаво животинче и пое обратния път към мястото, където бе скрила коня си.

Едва излязла от високите блатни треви, тя видя двамата братя Муньос — Хуан и Педро, облечени твърде елегантно. Те бяха синове на най-близкия съсед на нейното семейство, хитри и коварни, прочути с насилията си над селянките от техния чифлик. Като се изпъна в целия си дребен ръст, тя смело ги погледна. Нали е дъщеря на Бернардо Валдес, благородник от почтен и древен род, макар понастоящем и без значително състояние!

Педро се ухили, като видя измокрената рокля, прилепнала към слабичкото й, още полудетско тяло и възкликна:

— Я виж кой е тук! Самотна и изгубена, а?

— Да не би да е някоя благородна дама, която има нужда от закрила? — подхвана Хуан, но след това изцъка, сякаш променил мнението си. — Не, струва ми се, че тая изпотена и окаляна водна нимфа е само една проста селянка.

— Вие отлично знаете, Хуан Муньос, коя съм аз — очите на Магдалена гневно се присвиха. Тя високомерно изкомандва: — Махнете се от пътя ми!

— Но в такъв случай къде са вашите придружители? — с мазно доброжелателство попита Педро, като продължаваше да я приближава. — Сигурен съм, че баща ви не би позволил да се скитате сама по тия блата.

Магдалена видя, че те са застанали между нея и коня й. Защо ли пак се измъкна сама този следобед? За този й обичай нейната дуеня Миралда години наред й се караше и я заплашваше, предричайки тъкмо такива опасни последици като сегашната. Тя огледа безлюдната блатиста равнина и устата й пресъхна. Единственото, на което можеше да разчита, бе малката кама, която носеше на кръста си.

— Нима сте варвари, подобни на маврите, и ще си позволите да закачате една дама?

— Не виждам никаква дама, а само някаква мърлява селяндурка, която се нуждае от урок по добри обноски — каза Хуан и се хвърли върху нея.

Магдалена измъкна украсената със скъпоценни камъни кама и замахна към нахалната му ръка; камата разсече дебелия кадифен ръкав и в резултат бликна кръв и цветисти ругатни.

— Дръж я, Педро! — изръмжа Хуан, посегна пак и като я сграбчи с желязна хватка за тънката китка, рязко я дръпна към себе си.

Изтръпналите пръсти на девойката изтърваха камата; тя ритна Хуан, но докато той стискаше двете й ръце, Педро бързо я заобиколи и я хвана през коленете. Двамата събориха крехката девойка в тревата и я притиснаха към земята. Пуснал коленете й, Педро здраво хвана с едната си ръка глезените й, а с другата заметна полите й до бедрата. Докато тя се бореше, Хуан я погали по тънкото краче и дигна полата й още по-нагоре.

Магдалена чу как от устата й се изтръгна безумен писък. Ах, защо тръгна да следи Диего Торес! Колко глупаво рискува да се забие в това затънтено място и да се подложи на тоя кошмар!

— Пискай колкото си щеш! Няма кой да те чуе — каза Педро с глас, прегракнал от възбуда. И започна да разкопчава колана си, докато Хуан я притискаше към земята.

Напразно Магдалена се извиваше, риташе и мяташе. Макар и силна и енергична, тя бе едва на петнадесет години, крехка, с тънки кости. Педро развърза панталоните си, смъкна ги надолу и показа члена си, голям и втвърден. Колко гнусен и месест изглеждаше той, когато Педро го хвана с накичената си с пръстени ръка и рязко забели кожата му. Магдалена извърна глава, за да не гледа изпречилия се пред очите й ужас, докато Педро започна да се намества върху нея.

Изведнъж тя чу как Хуан изсумтя, усети как изпусна китките й и се завъртя, за да се вдигне от клекнало положение — явно да посрещне някакъв нападател.

— Свиня! Стани и се бий с мъж, който може да се отбранява! — разнесе се напрегнатият глас на Аарон и следобедното слънце блесна по острието на сабята му.

Педро се претърколи на земята. Магдалена с мъка се вдигна на колене и хълцайки започна да оправя полите си. Човекът, който се канеше да я изнасили, отчаяно се опитваше да дигне тесните панталони, които го спъваха, и същевременно да измъкне сабята си.

Хуан се обърна към нападателя и се разтрепери, когато видя безмилостната усмивка върху лицето на русокосия непознат. Все пак успя да извади сабята си, тромаво замахна, но тя тутакси изхвърча от ръката му. Хуан започна да отстъпва назад, като дишаше тежко, в гърлото му бе опрян върхът на сабята на противника му.

В този момент Педро, успял да се опомни и да обуе панталоните си, също се обърна срещу нападателя.

— Диего, внимавай! — извика Магдалена, като видя, че Педро се кани да нападна младежа в гръб.

Аарон се обърна със светкавична бързина и пресрещна сабята на Педро със своята. С един бърз, добре трениран удар той повали по-ниския си, но по-масивен враг, като разсече тялото му почти надве. След това, усетил зад гърба си Хуан, отново готов за бой, се извърна и с шеметна бързина и точност нанесе втори удар, който преряза дебелия му врат.

Магдалена не бе виждала толкова кръв, откакто преди две години бе станала свидетел на една битка по улиците на Севиля. Спасителят й старателно избърса сабята си със спокойствието на войник, свикнал на трупове и смърт, прибра я в ножицата и се обърна към девойката. Тя стоеше пред него окаляна и чорлава, но чертите на лицето и осанката й говореха за аристократизъм и принадлежност към някое благородническо семейство от Кастилия. Това лице му се стори някак познато. Аарон присви очи.

— Вие, уважаема дона, знаете моето име? — заговори я той, като подаде ръка на изплашената девойка и й помогна да се изправи на крака.

Магдалена с усилие откъсна погледа си от телата на двамата братя и го впери в пронизващите я тъмносини очи на принца от нейните мечти. Като си помисли, че само преди малко беше го наблюдавала без никакъв срам, тя усети как бузите й пламват и отговори:

— Вие сте Диего Торес.

— Имате предимство пред мен, тъй като аз не зная коя сте.

Макар и изцапана, зелената й рокля от фина вълна бе добре ушита, а калните й ботушки бяха от най-хубаво шевро. Той безмълвно очакваше нейния отговор.

— Аз съм Магдалена Луиса Валдес. Баща ми е собственик на тези земи — тя с достойнство посочи на север с широк жест.

— Но защо дъщерята на един благородник се скита по тези безлюдни места? — попита той и усети как детинското чувство за вина се бори в душата й с вродената гордост. Гордостта, алчността и тази безплодна равнина, покрита с блата — това бе цялото богатство, останало на семейство Валдес.

— Тези двамата бяха синове на нашия съсед. От благородническо семейство! — добави презрително тя, като избегна да даде конкретен отговор на въпроса му. — А вас ви видях за първи път преди много години, когато дворът на техни величества се намираше в Кордова. Вие придружавахте баща си — дон Бенхамин. Тогава се казвахте Аарон — нежно добави тя, като го гледаше с обожание.

— Аз и сега се казвам Аарон — каза той хладно, защото вече си бе спомнил за интригантката Валдес — дона Естрея, една от повлеканите на коронования копелдак Трастамара.

— Не говорете така, защото Светата канцелария…

— Вие сякаш сте взимали уроци при баща ми! — прекъсна я той с отвращение. — Аз съм верен на родината си и на единната й истинска вяра, след като съм се отрекъл от Закона на Мойсей. Това е повече от достатъчно! Ще ме обадите на Инквизицията? — в гласа му звучеше презрение и подигравка. — Това би било лоша отплата за това, че спасих живота ви.

— Разбира се, че няма да го сторя! — ахна Магдалена. — Дълбоко съм ви признателна, а братята Муньос бяха мразени навред. Всеки ще ви прославя като герой, задето ги убихте.

— Позволете да се усъмня в това — изсумтя той с откровено недоверие. — Когато един маррано, тоест една „свиня“, както наричат нас — новопокръстените евреи, убива синовете на един старо християнски благородник, той ще се окаже виновен, независимо от повода. Пък вие не бива да свидетелствате в моя полза, защото с това само ще навредите на репутацията си! — добави той предизвикателно, като си помисли, че тя е още дете и надали може да знае нещо за репутацията на собствената си майка.

— Моята дуеня, жената, която от детинство се грижи за мен и ме придружава навсякъде — Магдалена преглътна от ужас, — винаги ме е предупреждавала, че като се измъквам без разрешение да яздя сама, ще си навлека гнева небесен!

Като я видя толкова уплашена, Аарон се разсмя.

— Ще запазя вашата тайна, ако вие запазите моята! — той махна с ръка към убитите мъже и се огледа наоколо. — Къде е конят ви? И защо сте се отдалечили толкова много от него?

Магдалена отново усети как се изчервява.

— Ей зад онези дървета. Аз… аз исках да се поразходя.

— В това солено мочурище? — запита я той недоверчиво.

— Зная, че беше глупаво от моя страна — свела рамене, тя бавно и неохотно тръгна към мястото, където бе привързана младата й кобила. Но се спря и се обърна към него с лице, озарено от лукава усмивка. — Щом аз не мога да ви издам, значи и вие също не можете да ме издадете, нали?

Той кимна.

— Нека властите мислят, че братята Муньос са убити от крадци — Аарон измъкна кесиите на двамата мъртъвци, захвърли ги надалеч в мочурището и свирна на жребеца си, който послушно дотича при него. Метна се на седлото, наведе се, вдигна девойката и я сложи пред себе си. — Е, и къде е предполагаемата ви кобилка?

— Зад онези предполагаеми маслинови дървета — каза Магдалена със сладък глас. Тя усещаше зад себе си мускулестото му тяло и сърцето й започна силно да тупти. И като се пребори с желанието да докосне белега на гладко избръснатата му брадичка, прошепна: — Още веднъж ви благодаря, че спасихте живота и честта ми, дон Дие… Аарон! — поправи се бързо.

— И гледайте друг път да не яздите без придружители! — строго я смъмри той като по-голям брат и я свали на земята. Бяха вече спрели до хубавата й бяла кобила.

— А ще бъдете ли пак в двореца, когато техни величества отново дойдат в Севиля? — запита Магдалена с притаен дъх.

Лицето му отново доби студен израз.

— Аз дойдох за малко да се видя със семейството си и… да уредя един личен въпрос. Кралят и кралицата сега лагеруват недалеч от Гранада и вероятно ще останат там, докато градът не се предаде. Трябва по-скоро да се върна в армията на Фернандо, за да взема участие в това славно събитие.

— И кога ще стане това? — очите й светнаха, когато си представи как пищната придворна свита от рицари в блестящи доспехи и дами, украсени със скъпоценности и дантели, влиза в триумфална процесия в последното укрепление на маврите по испанските земи.

— Очаквам Гранада да падне в началото на 1492 година — отговори Аарон с необяснимо суров глас и добави многозначително: — А след това може би ще отида и в двореца.

— Значи, ще ви видя там — каза тя с облекчение, — защото татко обеща да стана фрейлина в свитата на кралицата — качи се на седлото с естествената грация на човек, свикнал да язди, и чаровно му се усмихна, като приглади с ръка разчорлената си коса. — Само почакайте и ще видите, че когато се срещнем следващия път, аз ще съм станала много красива дама, дон Аарон!

— Може пък и да станете, дона Магдалена — засмя се Аарон, развеселен от самоувереността на това мършаво момиче, махна й с ръка за сбогом и обърна коня си.

Магдалена го проследи с поглед как препусна към Севиля и тихичко прошепна:

— Ще бъда красива за теб, Аарон Торес… и ще се омъжа за теб!