Джудит Макуилямс
Брачният договор (7)

Шеста глава

— Прав бях! — Джо се върна след не повече от две минути. Изглеждаше много доволен от себе си.

Седна на земята до масичката за кафе, протегна дългите си крака и се облегна на дивана, където седеше Либи.

Тя се отмести почти незабележимо, тъй като гърбът му докосваше краката й. Не желаеше никакви физически контакти. Поне докато не се съвземеше от последното им преживяване. Той взе кафето си и разсеяно отпи, докато четеше договора.

— Как пристигна? — попита тя с любопитство. — Чрез специален пратеник ли?

— Не съм сигурен — обърна той страницата. — Намерих го под вратата, когато се прибрах снощи от работа.

Къде ли е прекарал нощта, помисли си Либи. Може би с прелъстителната Мирна? Стана й неприятно.

— До единадесет часа обсъждахме проблема в дизайна. Бях толкова уморен, че забелязах договора едва след като се спънах в него.

— О, така ли? — Либи бе ужасена от силното облекчение, което почувства.

— Ето тук! Струва ми се, че нещо липсва — посочи той първия параграф.

— Доста неща ти липсват, ако става въпрос за разбиранията ти за жените и сватбите!

— Не носеха ли булките чеиз?

— Е, стига да не се състои от крави! — отвърна тя кисело, като си припомни неудачната аналогия на Джеймс Талбът.

— Комплекти чаршафи и истински бродирани покривки за маса — надраска той нещо в полето.

— Имаш ли представа колко труд изисква това?

— А какъв по-добър начин за запълване времето на една бъдеща булка? Баба ми имаше покривка за пикник, цялата избродирана в червено! Точно това искам! — последва нова отметка в полето.

— Как не!

— И твоят ред за искания ще дойде! Значи колко комплекта чаршафи да пиша?

— Мисля, че три са напълно достатъчни.

— Не — тръсна глава той. — Трябва да имаш пълен чеиз. Да стигне за дълги години. Една дузина!

— Дузина?! Твоят запас от чаршафи ще надживее голяма част от браковете!

— Но не и моя! — шеговитото му изражение изчезна. — Не съм привърженик на развода. Проблемът на много от браковете днес е, че още с първите недоразумения и двамата захвърлят всичко и се оглеждат за нови партньори. Жена ми няма да има тази възможност!

— Ако не всичко, то сигурно ще захвърли само теб!

— Глупости! Мисля да бъда идеалният съпруг!

— Не можеш да го постигнеш, ако я докарваш до припадък!

— Струва ми се, че подобна опасност не съществува! — и като се подсмихна многозначително, добави: — Освен това съм изключителен любовник!

— Нямам мнение по въпроса — отстъпи разумно Либи.

— Разбира се, че нямаш! Защото не съм тръгнал да те свалям! Какво ще кажеш за пухен дюшек?

— Какво да кажа? — смути се тя.

— Искам моята булка да ми донесе дюшек, пълен с пух!

— Нима все още се правят такива неща?

— Прабаба ми оскубала гъските, за да си го направи сама!

— Ясно! Лудостта се предава по наследство!

— Няма защо да завиждаш на баба ми! Вярвам, че ще измислиш нещо!

— О, доста мисли, свързани с теб, са ми минавали през главата! При това — винаги престъпни или неморални!

— Неморални ли? — погледна я Джо с интерес. — Разкажи ми!

— Убийство и тежка телесна повреда са начело в списъка — отвърна тя сухо.

— Имам доста по-интересни идеи, свързани с неморалността!

— Не се съмнявам! Нали видях прелъстителната Мирна!

— Беше много секси, нали? — отвърна той замислено. — Но й липсваше остроумие. Не ставаше за компания и разговори!

— Учудвам се, че изобщо си опитал! Струва ми се, оплакването ти срещу мен е, че много зная!

— Прекалено много! — поправи я той. — Между твоята интелигентност и пълната й липса у Мирна има доста междинни стадии. Но не е в това въпросът! Искам пухен дюшек и дванадесет комплекта чаршафи! А сега — за работата ти и нелепата настойчивост да я запазиш.

— Никак не е нелепа!

— Ще ти осигуря такъв стандарт на живот, на който много жени биха завидели.

— А ако ликвидираш целия си бизнес, каква сума ще получиш?

— Доста солидна — замисли се Джо. — Притежавам земята, на която са построени нашите заводи и административната сграда в Манхатън. Може би осем-десет милиона, в зависимост от пазара на акциите. Но защо?

— Следва един много логичен въпрос. Защо не продадеш всичко, не вложиш парите и не живееш от дивидентите?

— Но това е смешно!

— Не, не е! Ще разполагаш с повече пари, отколкото имаш в момента!

— А какво ще правя по цял ден?

— А какво очакваш аз да правя? — бе незабавният контраудар.

— При теб е съвсем различно — настояваше той. — Ще се грижиш за къщата и децата. Така всеки ще има ангажименти!

— Но защо даваш съвет, преди сам да си изпробвал теорията си?

— Какво очакваш от мен? Да зарежа процъфтяващ бизнес и да оставя хиляди хора без работа, за да ти докажа, че съм прав ли?

— Не, не съм чак дотам неразумна! Знаеш ли, след като толкова възхваляваш майчините грижи, защо пък да не ти се даде възможност да опиташ? Следващата седмица, във вторник, братовчедка ми Елизабет иска да помогне в училищната инвентаризация, ако успее да намери детегледачка. Защо не си вземеш един ден отпуск и не се позанимаеш с четирите й момченца? Ще ти ги доведа сутринта, преди работа, а ти ще се погрижиш за всичко — храната, къщата, забавленията. Вечерта ще ги прибера.

— Звучи доста забавно! Стига да съм приключил с проблема в дизайна!

Ще видим как ще ти се отрази, помисли си Либи. Най-вече на нервите. Според Джо да бъдеш съпруга и майка бе Божия благодат. Нека опита и ще види!

— Нали каза, че ще се договаряме истински! Кое е по-важно — някакъв проект или бъдещата ти съпруга? Нищо чудно, че никоя жена не е пожелала да се омъжи за теб!

— Е, добре! И без това работя доста усилено напоследък! Един ден почивка ще ми се отрази добре!

Ще бъде невероятна почивка наистина! Особено след като се запознаеш с четиримата ми племенници, помисли тя без никакви угризения на съвестта.

— Но искам нещо в замяна — продължи той. — Като ти докажа какво удоволствие доставят грижите за домакинството, да се съгласиш да останеш у дома. Само така ще бъде честно!

— Честно ли? — задави се тя. — Искаш да размениш цялото ми бъдеще за един-единствен ден?

— Че защо иначе да го правя?

— За да получиш реална представа за задълженията на съпругата и майката. Тогава може би няма да си толкова непоколебим относно желанието й да работи.

— Е, ще видим. А сега — къде ще живеем?

— За Лонг Айлънд не може да става и дума! Ню Йорк и нищо друго!

— Продължавам да твърдя, че децата имат нужда от пространство за игра, за да се развиват нормално!

— Значи искаш да ме убедиш, че всяко дете, което расте в града, е ненормално? Ти например къде си израснал?

— Шестдесет и пета източна улица.

— О, като че ли прибързах! В крайна сметка може и да си прав!

— Много смешно — подмина той закачката. — Всъщност печелиш точка.

— И ти също! В думите ти има голяма доза истина! Обширен двор, поляна би бил прекрасен за децата. Но ако заради това всеки ден прекарват два часа по-малко с родителите си, цената е прекалено висока!

— Ако все пак ти не работиш…

— Имаш твърде едностранчиво мислене! — прекъсна го тя. — Нека оставим за малко кариерата ми настрана и да поговорим за теб. В колко часа започваш работа обикновено?

— Осем и половина. Защо?

— Да проследим дневния ти график! От Лонг Айлънд до града е около час и половина — с кола до гарата и оттам с влак. Значи трябва да тръгнеш от къщи около седем. Доста преди децата да са станали! В колко излизаш сега?

— Около осем и десет.

— Хм. Така ще имаш възможност да закусиш с цялото детско ято, на което толкова много държиш! А сега — от другата посока. Кога напускаш офиса?

— Около пет и половина.

— Ако живееш на острова, ще пристигнеш у дома след седем, когато малките се готвят да си лягат. Боже мой, Джо, та ти никога няма да успееш да видиш тези деца! Ще израснат с мисълта, че си съботно-неделен посетител! Това ли искаш?

— Не — той й хвърли изпитателен поглед. — Права си. Досега не бях виждал нещата в тази светлина.

— Е, добре е да го направиш, защото когато децата ти пораснат, вместо тревата, ще си спомнят, че баща им вечно е отсъствал от дома!

— Разсъжденията ти са много разумни. Изглежда, животът в града ще се окаже по-добрата алтернатива.

— Така ли мислиш? — премига Либи. Странно, не бе очаквала да отстъпи и сантиметър!

— Разбира се! Въпреки ограниченото ми образование, не съм лишен от здрав разум! И тъй като ще разполагаме с повече време, няма да има никакъв проблем да се сдобием с шест деца!

— Никакъв проблем! — изсумтя тя. — Аз съм на тридесет! Дори да се съглася и да започнем веднага, ще трябва да ги раждам почти всяка година!

— Е, може и с осемнайсет месеца разлика!

— Страхотна отстъпка! — Тя възмутено повиши тон. — Наистина ли очакваш някоя жена да ти роди шест деца с осемнайсет месеца разлика, при това на моята възраст?

— Е, по-млада няма да станеш!

— Но ще остарея твърде бързо, ако се подчиня!

— Обичам да те подчинявам! — усмихна се той.

— Не ме будалкай с игри на думи! — сопна се Либи, притеснена от закачливото му предложение. Логиката й подсказваше, че Джо не влага друг смисъл, но въображението й зарисува нетърпеливо чувствени картини. Тежкото му тяло, притиснало нейното. О, трябваше да прогони тези смущаващи образи!

— Е, добре, май наистина си старичка за шест — продължи той великодушно. — Ще намаля до пет!

— Опитай да свалиш до две!

— Пет и нито едно по-малко!

— Две! И между другото какво ще стане, ако не зачевам така лесно?

— Постоянството помага в такива случаи — усмихна се той.

— Съмнявам се! — и реши мъдро да заобиколи въпроса. — Хайде да свършваме! Малко съм уморена.

— Сигурно е от възрастта! — подразни я той.

— Имах напрегната седмица — не му обърна внимание тя. — Дипломантът ми се разболя от грип и трябваше да преглеждам всички писмени работи сама.

— Студентите създават ли ти проблеми?

— Е, общо взето пишат като с йероглифи. Освен това аспирантът ми смята, че след като съм жена, може да ме командва! Надут пуяк! Най-после му казах, че или ще ме слуша, или ще си намери друг консултант!

— И успя ли да му вдъхнеш страх от Бога?

— Кой знае! — вдигна рамене тя. — Излетя от кабинета и ме заплаши със сериозни последствия. Вероятно от татенцето конгресмен! И Университетът си има своите тайни оръжия, въпреки че са строго метафорични! Всъщност мога да се откажа от този аспирант и ще го направя, ако той не се промени!

— Учудваш ме! Не съм си и помислял, че си толкова твърда!

— Та нима ме познаваш? Просто си наложил доста изкривената си представа за женственост върху мен!

— О, доста добре те познавам! От всичко, което видях, стигнах до извода, че си мил и разумен човек. Въпреки че миналия петък нахлу тук адски разгневена, успя да изслушаш обясненията ми. И макар кроежите на баща ти да те бяха направили за смях пред колегите, все още можеше да се поставиш на негово място!

— Съвсем различно е! В личния живот често се налагат компромиси, но професионалната позиция трябва да се защитава непоколебимо!

— Е, може би и с мъжете… — започна той, но замълча под изпепеляващия й поглед.

— Добре е веднага да спреш, за да не демонстрирам твърдост, която напълно ще унищожи представата ти за мен!

— Невъзможно! — обяви той с усмивка. — Но за едно си права — много е късно да започваме битка. Може би друг път!

— Чудесно! Има какво да очаквам с нетърпение! — Либи стана и се протегна, без да забележи жадния му поглед, проследил очертанията на гърдите й под копринената блуза. — Ще добавиш ли още някоя догма?

— Само една! Тъй като съм католик, искам децата ми да бъдат кръстени и възпитани в католическата вяра.

— Веднъж да сме на едно мнение!

— Последно — за образованието! Децата ще посещават католическо училище. Като мен!

— Примерът не е особено подходящ! Въпреки че не е честно да се обвинява само църквата за посоката, в която си се развил!

— По-скоро „да се отдаде дължимото“ за посоката, в която съм се развил! — поправи я той и продължи да пише. — Мисля, че е много важно училищата да подсилват добродетелите, които се внушават вкъщи. Особено в наши дни!

— Нямаш нужда от подкрепа, ако си вършиш добре работата! От друга страна, ако си безсъвестен родител, училището не може да запълни дупката.

— Така е, но може да навреди!

— Та това е смешно! В Ню Йорк има прекрасни некатолически училища!

— Но има и някои много лоши и не искам да поемам риск с децата ми! — той остави поправения договор на масичката и се изправи. — Хайде, ще те изпратя до вкъщи!

— Добре — съгласи се Либи, почти разочарована от края на вечерта. Въпреки че вината бе нейна — тя първа спомена, че иска да си тръгва!

 

 

— Либи, бих искала да те помоля за една услуга тази вечер! Сряда е — затвори Джеси вратата след себе си.

— Не схващам връзката между тези два факта, но можеш да ми обясниш в кухнята. Тъкмо украсявам един сладкиш.

— Добре — последва я Джеси и се отпусна на стола. — Но какво е това? — съзря тя шоколадовата торта, която Либи покриваше с кайсиево сладко.

— Торта „Сакер“ — Либи сглоби двата блата и като взе от котлона канчето, което бълбукаше на водна баня, заизсипва внимателно течния шоколад. Но вместо да я покрие равномерно, по-голямата част от шоколада започна да се стича в чинията и образува малка локвичка.

— Недостатъчно пудра захар? — опита да отгатне Джеси.

— Очевидно нещо не е достатъчно! — Либи започна да го изгребва, за да го намаже отново, но кремът продължаваше да се стича. — По дяволите! Не трябваше да се получи така!

— Имам кутия с готов крем — предложи Джеси.

— Не, въпросът е принципен! — Либи продължаваше борбата. — Един мъж може да я направи, а аз не мога! Знаеш ли — облиза тя пръста си, — той направи най-изключителната торта с ром миналата седмица. Занесох малко на мама и тя не спря да я възхвалява цял следобед. И дори не знаеше, че е дело на някакъв тип, с когото се предполага, че се срещам!

— О, значи другата страна на договора готви! — изписка Джеси.

— Като професионалист! — призна Либи. — А след като един мъж се справя, не виждам защо да не мога и аз!

— Либърти Джой Мишаловски! — възкликна Джеси. — Що за забележка! Нима само защото си жена, би трябвало да готвиш по-добре? И тъй като стана въпрос за Джоузеф Ландовски, как вървят преговорите?

— Трудно е да се обясни! — призна Либи и пъхна злополучната торта в хладилника. — Работихме по договора миналата събота у тях, но оттогава не се е обаждал.

— Вече четири дни! Защо не му се обадиш ти?

— Защото е мой ред да получа договора. Какво ще си помисли? Джо Ландовски е доста странен!

— Така си и мислех! — подкачи я Джеси. — Не съм виждала по-представителен мъж дори в киното!

— Е, не е толкова забележителен.

— Нуждаеш се от очила!

— Не, по-скоро от тампони за уши!

— Моля?

— Не гледай външния му вид! Трябва да чуеш какво говори!

— Чакай! Да не би този супер готин тип да е от мъжете с патриархални възгледи? Изглеждаше прекалено добре, за да е истина!

— Не съвсем! По-скоро е традиционалист — намръщи се Либи. — Доколкото зная не е против жените и кариерата им изобщо. Но собствената му жена не трябва да работи!

— А, срещала съм такива! — възкликна Джеси.

— А аз не съм. Доста объркващо е да общуваш с човек с двоен стандарт за нещо, различно от секса. Особено когато не съм сигурна докъде съм стигнала във взаимоотношенията ни!

— Аз зная къде бих желала да стигна — изкикоти се Джеси. — Или по-точно къде бих искала да легна. Предполагам, целувката му е като динамит! И всички онези прекрасни мускули… — въздъхна тя възторжено.

— Аха — обърна се Либи към умивалника. Не искаше да обсъжда тази тема. Целувките, които бе разменила с Джо, бяха нещо много лично. Не можеше да ги сподели дори с такава добра приятелка като Джеси.

— Как се държи с теб? — любопитството на Джеси явно бе събудено.

— Като с приятел на семейството. В началото много настояваше обсъжданията да бъдат съвсем достоверни, а и сега понякога като че ли забравя, че всичко е шега.

— Вживяване в ролята — отсъди мъдро Джеси.

— И аз също забравям — призна Либи. — Всеки път, когато настоява да напусна работа и да му гледам децата, побеснявам! Всъщност усилията ни не са напразни! Неделя следобед прекарах с мама и тя нито веднъж не ме попита с кого се срещам! И вече плете пуловер за чичо Пол!

— Моля? — погледна я Джеси неразбиращо.

— Когато съм у тях, мама винаги плете бебешки пуловерчета — тънък намек, че все още няма внуци! Не се смей! Никак не е смешно!

— О, не мога да спра! Страхотна идея!

— Не, влудяващо е! — възрази Либи. — За пръв път, откак завърших колежа, ме оставиха на мира!

— Е, тогава си струва!

— Да — но дали наистина беше така? Може би просто заменяше едни проблеми с други? Нейде дълбоко в нея покълна съмнението, че Джо може да се окаже по-голяма заплаха за душевния й мир, отколкото мърморенето на родителите й. Е, може би само патриархалните му схващания я дразнеха!

— Всъщност, Либи, дойдох да те помоля да постоиш у дома между седем и седем и половина.

— Разбира се — Либи погледна стенния часовник. — Какво ще правя?

— Трябва да ми донесат едни документи от адвокатската кантора. Но тази вечер съм дежурна на телефона на доверието.

— Няма проблеми! Мога да поправям контролните и у вас!

— Благодаря, Либи! Правиш ми голяма услуга!

 

 

— Закъсня! — Сигизмунд погледна с укор Фредерик, който се отпусна на празния стол с дълбока въздишка.

— Ксероксът в библиотеката беше счупен и дяволски трудно открих друг. Нали трябваше да снимам договора? Това за мен ли е? — погледна той с надежда към питието пред себе си.

Казимир кимна.

— Е? — попита Сигизмунд нетърпеливо, докато Фредерик отпиваше от живителното уиски. — Защо им бе необходимо толкова време за преразглеждане на последната версия? Почти цяла седмица!

— Търпение, Сигизмунд, търпение! — раздаде им Фредерик копия от договора. Двамата му приятели бързо ги запрелистваха. — Отчайващо, нали? — въздъхна Фредерик. — Можете ли да си представите, че губят време, за да обсъждат спалното бельо?

— Бродирана покривка за пикник — усмихна се Казимир. — Баба ми имаше такава!

— За беда, бабата на Джо също имаше! — сопна се Фредерик. — Без съмнение оттам му е хрумнала идеята!

— Пухен дюшек! — не вярваше на очите си Сигизмунд.

— Е, поне разговарят! — погледна го Казимир над очилата си.

— Знаете ли — рече замислено Сигизмунд, — струва ми се, че всичко това е имитация на дейност. Целта е да се ангажира вниманието. Опитвал съм понякога със студентите.

— Да ни ангажират с нещо! — Фредерик бе обиден.

— Не се отчайвайте! — успокои ги Казимир. — Предчувствам, че самите те ще паднат в капана на блестящия си план!

— Може и да си прав! — кимна бавно Сигизмунд. — Вижте първия параграф! Споразумели са се да живеят в Ню Йорк.

— Единственото, за което са постигнали съгласие!

— Като цяло — да! Но има и други дребни отстъпки — намеси се Казимир. — Джо е съгласен да наеме икономка, а Либи е вдигнала мизата от едно дете на две! Добавили са и нов параграф за образованието! Доста окуражително!

— Точно така! — възкликна Фредерик. — Казах ви, че действа!

— За момента — продължи Казимир. — Но нашата примамка е твърде крехка, затова трябва да внимаваме. Не бива да им досаждате с никакви намеци за женитба. Ако съм прав, единственият ни коз е, че докато обсъждат договора, сте ги оставили на мира! Ако нарушите това условие, може да си кажат, че по-нататъшната игра е безсмислена.

— Може и да си прав — промърмори Сигизмунд.

— Е, мисля, че заслужават да им намерим един пухен дюшек! — обади се Казимир.

— Така е! — заблещукаха лукаво сините очи на Фредерик. — Може би ще станат малко по-предпазливи в бъдеще!

— Имаш ли идея? — попита Сигизмунд.

— Хм, мисля, че ми хрумна нещо — кимна Фредерик.