Джудит Макуилямс
Брачният договор (5)

Четвърта глава

Когато Джо се върна с напитките, Либи бе възстановила душевното си равновесие и успя да поеме подадената й кока-кола почти хладнокръвно.

— По-добре ли си? — изгледа я снизходително мъжът, докато тя поглъщаше ледената течност.

— Божествено! — Либи притисна студената бутилка до зачервената си от слънцето буза. — Великолепно!

— Добре! — тонът му внезапно стана делови. — Къде е договорът?

Либи премига. Палещото слънце в комбинация с недоспиването, меко казано, забавяше реакциите й. Затърси из чантата си и извади договора заедно с молив.

— Мисля, че е добре да разгледаме предложенията точка по точка.

— Аз ще ги разгледам точка по точка! — подчерта тя. — Не си забравил, че го донесоха на мен, нали? Ще дойде и твоят ред, като получиш поправената версия. Сега само пиши! — и му подаде молива.

— Не си ли чувала старата поговорка, че мухите се лепят на мед, а не на оцет?

— Ако намекваш, че трябваше да те придумам да пишеш чрез някакъв тъп комплимент, губиш си времето!

— Не е задължително да е тъп!

— Или пък покровителствен! Да не си бавноразвиващ се, за да е необходимо да те залъгвам с разни глупости, вместо да ти кажа истината в очите?

— Подценяваш се! — усмихна се той. — Мозък като твоя може да измисли нещо на ниво, което да звучи убедително.

— Имам достатъчно самоуважение! — сопна се тя.

— Но, Либи, какво ти става? — усмихна се Джо с престорено съчувствие, което я вбеси. — Толкова ли те е погълнала амбицията да блеснеш с ума си, че си пропуснала да научиш правилата на ухажването?

— Знам и правилата на руската рулетка, но това не значи, че ги прилагам!

— Горката Либи! — той я потупа по главата и я накара да се почувства като заблудило се кученце. — Защо не се поупражняваш с мен? За какво са приятелите?

— Ти не си приятел — отвърна намусено тя, — а случаен познат! И както върви ще се превърнеш по-скоро във враг, отколкото в приятел!

— Хм… — кимна тържествено той. — Казването на истината печели неприятели!

Либи затвори очи и преброи до десет. Колко самомнителни и досадни могат да бъдат мъжете! Неслучайно не беше женен! Само някоя отчаяна жена би могла да се омъжи за него, а тя не беше такава. И никога нямаше да бъде!

— Хайде, опитай, не се стеснявай! Обещавам да не се смея! — веселите искрици в сините очи противоречаха на думите му.

— Ако не престанеш веднага, ще съжаляваш! Ще пишеш ли или не?

— Не! — побутна той хартията към нея. — Щом настояваш да се държиш като мъж, защо да бъда кавалер?

— Държа се като нормален зрял човек! — но като че ли поведението и на двамата бе доста неуравновесено?! — Е, добре! — плъзна поглед тя по първия параграф. — Започва доста стегнато. Само изброяване на имена, възраст и образование. Хм! Значи нямаш университетска диплома?

— Не, изкарах само две години в Харвард!

— Какво учеше?

— Икономика.

— Защо? Нали си искал да станеш майстор сладкар!

— Баща ми не беше особено очарован от избора ми на кариера. Затова сключихме сделка — трябваше да взема диплома и ако след това все още настоявах, щеше да ми помогне да започна в сладкарския бизнес. За нещастие, тъкмо след втората година татко получи сърдечен пристъп. Не беше тежък, но лекарите му препоръчаха почивка. Напуснах колежа с намерението да му помогна, докато се оправи, и после да продължа. Но за два месеца така се пристрастих към бизнеса, че повече не можах да го изоставя.

— Защо все пак не завършиш? Би могъл да учиш вечерно!

— Защо? — обърна се той и внимателно я изгледа. — Защо да си губя вечерите с теория, след като цял ден се занимавам с практиката? Твоята трагедия е, че си сноб на тема образование!

— Не съм! — възкликна възмутено тя. Винаги се бе гордяла с либералните си възгледи.

— Помисли! Колко от приятелите ти нямат диплома? И дори повече от една?

— Ами… Никой… Но може би защото се запознах с тях в университета! — опита да се защити тя.

— Е, щом казваш…

В гласа му се таяха съмнения, но Либи реши да приключи темата. Обвинението му я бе разтърсило и искаше да го обмисли на спокойствие.

— Нека се върнем на договора. Параграфът за характера на жениха е смехотворен! — захапа тя крайчето на молива.

— Хм, не знам. Стори ми се доста прецизен — ухили се той.

— Като реклама на Вълшебния принц! Лично аз предпочитам по-умерения подход. Мисля да впиша изискване за скромност — и бързо надраска нещо в полето.

— Ако сам не се похвалиш, как ще разбере светът за теб?

— Е, всъщност нали това няма значение…

— О, разбира се, че има! — прекъсна я той. — Достатъчно си схватлива, за да не ти повтарям, че се договаряме съвсем истински! За да звучи достоверно!

— Е, в такъв случай параграфът за ролите трябва да отпадне! Според него аз ще трябва да стоя у дома, да се грижа за къщата, да посрещам гостите, а в замяна ти ще ми осигуриш издръжка.

— Не звучи зле!

— Нямам нужда от издръжка! Аз съм професионалист, способен да се грижи за прехраната си.

— Но ти ще си стоиш у дома и няма да работиш!

— Невъзможно! Не мога да спра да работя! Обичам професията си! Не съм някоя млада секретарка, която си убива времето с работа, докато чака принца на мечтите си! Аз съм висококвалифициран преподавател! Нищо не може да се сравни с удовлетворението, когато някой студент най-после разбере това, което му обяснявам! Нима искаш да заменя целия този прекрасен свят за домакинската работа?

— Задължение на жената е да се грижи за дома!

— Празни приказки! — изсумтя Либи. — Ти не си женен, но апартаментът ти е в изрядно състояние!

— Имам икономка — призна той, — но всъщност е работа на съпругата.

— Престани с тези клишета и се замисли, за Бога! — в гласа й прозвуча отчаяние. — Искаш домът ти да е чист и икономката се справя отлично! С каква цел тогава разумният човек би настоявал жена му да върши нещо, за което не е подготвена? Ще искаш ли от счетоводителя си да стане компютърен програмист?

— Не, разбира се, но…

— Примерът е аналогичен!

— Моята съпруга в никакъв случай няма да работи извън дома!

— Но ти и къщата в добавка направо ще я съсипете от работа!

— Е, добре! — повдигна рамене Джо. — Ще направя компромис. Ще оставим икономката, но ти няма да ходиш на работа!

— Това не е компромис — отвърна сухо Либи. — А пълна капитулация! Но ще приема предложението за икономката! — отбеляза тя в полето. — И за да ти покажа, че имам сърце, ще се съглася да посрещам гости, в случай че ме предупреждаваш двайсет и четири часа предварително.

— О, наистина ли имаш сърце? — прикова той поглед в лявата й гръд и Либи потръпна като при изкусителна милувка. — Може би тук? — Джо постави длан върху нежната плът. Дъхът й секна, сърцето й заблъска като лудо.

— Разбира се, че е там! — Опитваше да се овладее. — Анатомията ми е съвсем стандартна.

— Нима? — Той бавно очерта деколтето на банския и кожата й пламна под пръстите му. Джо вероятно сравняваше скромните й форми с пищната женственост на Мирна! И беше ясно коя ще предпочете! Но нима имаше някакво значение? Та нали бяха само делови партньори! Тя се протегна към кока-колата — претекст, за да се откопчи от влудяващите му пръсти.

— В следващия раздел…

— Но още не сме привършили с предишния — възпротиви се той.

— Ще го доогледаш, когато ти дойде редът! — Либи се съсредоточи върху следващия параграф. — Тук се казва, че ще живеем в къща на Лонг Айлънд.

— Звучи разумно.

— Само ако си любител на дългите всекидневни пътешествия. Аз не съм!

— Но децата се нуждаят от голям двор за игра!

— Децата се нуждаят от родители — изстреля тя в отговор. — Ако живеем на Лонг Айлънд, ще губим най-малко по два часа на ден за път. Време, което ще им посветим, ако имаме апартамент в града! При това можем да ги разхождаме в парка. Децата се приспособяват много по-бързо отколкото си мислиш!

— Да се договори човек с теб е все едно да се споразумее с руснаците!

— Глупости! Ето, готова съм да призная, че апартаментът ми е много малък за цяло семейство. Ще използваме твоя!

— Колко великодушно!

— Последната страница засяга перспективите на семейството! — тя бързо проследи редовете. — Е, това е вече прекалено! Шест деца! Мисля, че и едно е достатъчно!

— Едно?! Дори не си струва труда да започваш! Ами ако е момиче? Мъжът има нужда от син, на когото да предаде бизнеса!

— Но момичетата имат не по-малко усет за бизнеса от момчетата!

— Невинаги. Погледни себе си! Нямаш и най-слаб интерес към големия бизнес!

— Така е — не й се искаше да отстъпи, въпреки че желанието за наследник бе често срещано сред мъжете.

— Искам поне един син! — не се предаваше Джо.

— Първо — полът на бебето се определя от бащата и второ — може да се окажем с дузина дъщери, докато успеем със сина!

— Това не ме притеснява!

— Естествено! Не ти ще се чувстваш зле сутрин, нито ще се подлагаш на досадни диети или ще изглеждаш като цепелин през по-голямата част от деветте месеца! Цялото ти участие приключва с няколко секунди.

— Подценяваш ме! — устните му се извиха в съблазнителна усмивка. — Любенето ще ни отнеме дълги, страстни часове…

Кадифеният му глас завъртя калейдоскоп от картини пред очите й. В гърдите й се надигна огромна гореща вълна, избликнала от чувствените фантазии на съзнанието й, неподвластно на собствената й воля. С неимоверни усилия тя въстана срещу това нашествие.

— Не мисли, че ще ме съблазниш с някаква безкрайна оргия! — сопна се тя. — Не можеш да компенсираш неудобството на деветте месеца бременност!

— Е, как ще разбереш, ако не опиташ? Мислех, че учените си падат по експериментите! Какво пишеш?

— Че искам едно дете, но ако е момиче, съм съгласна на второ.

— Това ли е схващането ти за компромис?

— Като начало — да! Ще ми подадеш ли чантата? — след като я получи, тя извади увития кейк. — Искаш ли?

— Благодаря, умирам от глад! — мъжът отви салфетката и отхапа. Постепенно очакването, изписано на лицето му, премина в неподправен ужас. Либи доста се смути. — Какво, по дяволите, е това? — измърмори той.

— Кейк, шоколадов кейк — тя предпазливо отхапа от своето парче. Беше прекрасен. — Струва ми се, нищо му няма.

— Откъде се снабди с този боклук?

— Направих го от опаковка прахообразен кейк, а шоколадовата глазура е от консервена кутия.

— Консервена кутия? Нищо чудно, че има вкус на парафин! — Джо измъкна кейка от ръката й и запокити двете парчета на пясъка. — За чайките! Не го бива за нищо друго! Хващам се на бас, че майка ти никога не е правила кейк от прах — Либи възнамеряваше да му обясни, че майка й никога не е ходила на работа, но в последния миг се отказа. Защо да подклажда отново стария спор? — Ще ти покажа как се приготвя кейк!

— Но аз съм гладна сега, а не някога в неопределеното бъдеще! — тя огледа със съжаление оваляното в пясък парче.

— Добре! — Джо неочаквано се изправи. — Зная едно място наблизо, където сервират най-прекрасните раци.

Внезапно почувствала се по-спокойна, Либи пое подадената ръка и му позволи да й помогне. Очертаваше се един прекрасен ден!

 

 

Либи въздъхна отегчено и загаси телевизора. Очаквала бе интересна програма в сряда вечер, но остана разочарована.

С неохота придърпа купчината контролни. Не бе в настроение да работи. Чувстваше се напрегната. Всъщност това състояние не я напускаше откак бе отишла с Джо на острова миналия уикенд, осъзна тя внезапно. Неприятното откритие я стресна. Тя решително грабна червения молив.

Тъкмо бе стигнала до средата на някакво сложно математическо доказателство и на вратата се позвъни. Кой ли идваше да я спаси?

Погледна през шпионката и сърцето й подскочи от радост. Беше Джо. Реакцията й бе доста тревожна и неразбираема, но тя опита да потисне чувствата си и отвори вратата.

— Къде е кухнята? — той пъхна в ръцете й един от огромните книжни пликове, които носеше.

— Добър вечер! Какво има тук? — и надзърна в плика.

— Неща, които се разтоварват в кухнята. Само ако ми кажеш къде е… — и тъй като се бе озовал пред кухненската врата, възкликна: — Нима това е кухня?

— Какво й има? — възнегодува Либи и остави плика на единственото шкафче до умивалника. — И защо ми носиш всички тези продукти?

— Тук и една котка не може да се завърти!

— Нямам котка! И все още не знам защо си тук и обиждаш сервизните ми помещения!

— Казах, че ще дойда! — той извади с благоговение блат за кейк и го постави на барплота.

— Значи заплахата ти, че ще ме научиш да правя кейк, бе съвсем сериозна?

— Абсолютно! — отвори шкафчетата и надникна вътре. — И то преди да успееш да отровиш някого с това, което на шега наричаш „кейк“. Къде са купите?

— Може и да ти подейства като шок, но аз съм напълно щастлива с кейковете полуфабрикати!

— Ти може и да си, но не и аз! И ако се окаже, че познанството ни има бъдеще, ще трябва да усвоиш някои сладкарски похвати!

Какво ли има предвид, запита се Либи. Може би намеква за заговора срещу бащите ни, а може би за нещо друго… по-лично? За миг като че ли щеше да изпадне в еуфория, но разумът надделя. Мъже с приятелки като Мирна не си губеха ума по тридесетгодишни математички!

— Освен това — продължи той, след като не получи отговор, — не знаеш ли, че любовта на мъжа минава през стомаха? Ако слушаш внимателно, може да научиш достатъчно, за да си хванеш съпруг!

— Май вече ти съобщих, че още не съм се впуснала в търсене! Мъж, който се жени само защото жената е добра готвачка, едва ли е голямо завоевание!

— А ти какво очакваш от мъжа? — погледна я той любопитно. — За какъв съпруг мечтае една високообразована надменна интелектуалка?

— Не съм надменна интелектуалка! — ядоса се тя. — И ако още веднъж го споменеш, ще сляза на твоето ниво и ще премина към физическо насилие!

Джо преустанови разтоварването на своя плик. Плъзна поглед по гневно вирнатата й брадичка, нежните рамене и тънките ръце. Светлите му сини очи я смутиха и сякаш опариха кожата й. Нима бе възможно да я развълнува мъж, който непрекъснато я обиждаше! Но за нещастие чувствата не се подчиняваха на волята й.

— Не можеш да ме уплашиш! — той остави картона с яйцата и се приближи. — Не забелязваш ли, че съм доста по-едър от теб?

— Колкото си по-едър, толкова по-тежко ще паднеш! — измърмори тя. Близостта му я изнервяше. Беше на около два сантиметра разстояние. Топлината на тялото му разиграваше кръвта й. Острият полъх на одеколона му нахлуваше в ноздрите й и забавяше реакциите й.

— Чела си твърде много приказки! — той внезапно се протегна и я притегли към себе си.

Малкото й носле се притисна във фината памучна материя на морскосинята му риза. Усети свежия аромат на сапун.

— Виж какво, ти огромен глупчо! — Либи направи усилие да избегне упойващия аромат, но движението само утежни положението й.

— Като имам предвид начина ти на разговор, не се учудвам, че досега не си успяла да накараш някой мъж да ти направи предложение! Боже мой, момиче, нямаш ли понятие как се говори с мъж? Опитай с малко хитрост!

Прегръдката му се стегна и гърдите й се прилепиха към тялото му. По вените й се разля неутолим копнеж.

— Подмолната тактика би оскърбила интелигентността ти! — тя опита да се откопчи, но ръцете му бяха безкомпромисни. Физическото му превъзходство обаче не я плашеше, по-скоро я възбуждаше.

— Хайде, давай! Поизлъжи ме малко! — усмихна й се широко. Снежнобелите му зъби блеснаха на фона на загорялата му кожа.

Либи се намръщи. Какъвто беше упорит, можеше да я държи така цяла нощ, ако тя не направеше първата крачка. И въпреки че не й причиняваше болка, продължителният контакт възпламеняваше у нея неудържима страст — състояние, което нямаше да му убегне, ако не успееше да му се изплъзне. Отметна глава и се вгледа в развеселеното му лице.

— Миличък сладурчо, големичък и силничък, нали няма да нараниш безпомощното слабо патенце?

— Много добре — кимна одобрително той. — Приспособяваш се по-бързо, отколкото очаквах! И заслужаваш награда!

— Сериозно? Ще ми изрежеш картинките от „Пиф“?

— По-хубава — бе краткият отговор и след миг устните му се впиха в нейните. Абсолютно неподготвена, тя се подчини и леко разтвори устни под неумолимия натиск.

Огромната му длан се вплете в меките й къдрици и прикова неподвижно главата й. Разтърси я сладостна тръпка, когато кадифената грапавина на езика му докосна нейния. Почувства непреодолимо желание да отвърне на милувката му.

Ръцете й се плъзнаха към мускулестите му рамене и обгърнаха врата му. Допирът на пръстите й до кожата му накара тялото й да затрепти като струна.

Тя несъзнателно се притисна по-плътно. Заляха я вълни от страст и събудиха неудържимия й спонтанен отклик. Макар да беше започнал целувката на шега, сега бе сигурна, че изобщо не е безразличен. И като призова цялото си чувство за самосъхранение, Либи рязко се отдръпна.

— А сега какво? — гласът му бе по-скоро учуден, отколкото раздразнен и усещането, че е постъпила правилно, се затвърди.

— Край на предаването! — трябваше да успокои треперещия си глас. — Мислех, че си дошъл за урок по сладкарство!

— Бих искал да те науча на доста неща! — стомахът й се присви от изкусителните нотки в гласа му.

— Имам карта за библиотеката. Внимавай да не те заменя с готварската книга! — изрече тя на един дъх.

— Доста по-гъвкав съм от нея! И с най-различни приложения! — многозначителната му усмивка обещаваше непознати наслади, но за неин късмет той внезапно стана много делови. — Седни там!

Либи послушно се настани на стола и весело се разсмя, когато той измъкна отнякъде голяма бяла шапка и препаса чиста престилка. Стана й забавно. Необяснимо как, Джо, със смешната си шапка, изглеждаше съвсем на място в миниатюрната й кухня.

— Какъв кейк ще правим? — попита тя с любопитство.

— „Франкфуртер Кранц“. А това — повдигна той капака на кутията за кейк, — е основата. — Пред очите й се появи кръгъл блат.

— Вече си го направил?

— Вчера. Трябва да престои двайсет и четири часа, преди да го напълниш с крем. Сега ще направим още един и ще се опиташ да го напълниш утре.

— Благодаря! — Либи нямаше намерение да си губи времето с подобни сложнотии.

— Да започваме. Включваш печката на триста двайсет и пет градуса^[1], намазваш тавичката с масло, поръсваш с брашно…

Боже мой, как е възможно възрастен мъж да приема правенето на кейк толкова сериозно?

— Имам миксер — предложи тя, когато Джо започна да разбива на ръка маслото със захарта. Отговор не последва, той само я изгледа пренебрежително и продължи да изразходва ненужно огромно количество енергия. Е, и без това бе по-интересна гледка от миксера!

— Моля те, налей ми три четвърти чаша ром!

— О, доста е силно! — подсвирна тя, като прочете етикета на бутилката. — След три четвърти чаша едва ли ще успееш да различиш полуфабриката от домашния кейк!

— Не е за мен — още няколко удара и изсипа тестото в тавичката, която Либи му подаде. — А за пълнежа на кейка! Отвори фурната!

Тя веднага изпълни нареждането и мъжът с благоговение пъхна кейка да се пече, като внимателно нагласи градусите. Либи наля ром в чашата и я повдигна на нивото на очите си. Не, беше малко повече. Отпи една глътка и гъстата течност опари приятно небцето й. Премери отново и се намръщи. Нивото бе спаднало значително. Отвори бутилката и с аптекарска прецизност допълни чашата.

— Какво правиш? — попита Джо.

— Преценявам точната мярка.

— Ще напълниш кейка ми с бацили.

— Глупости! Едва ли биха могли да оцелеят в толкова алкохол!

— По-добре ми дай бутилката! — той я прибра, бръкна в плика и извади огромен зловещ нож с блестящо стоманено острие. Само след няколко мига готовият блат бе разделен напречно на три еднакво дебели слоя. Всеки от тях бе напръскан с една трета от рома. Либи не го изпускаше от поглед. Джо отвори една кутия, пълна с бледожълт крем и започна равномерно да го нанася върху трите блата.

— Какво е това? — тя потопи пръст и за награда получи удар с дървената лъжица по кокалчетата.

— Пълнежът!

— Ммм. Хубаво е! — тя с наслада облиза крема, останал по пръста й. — Какво има вътре?

— Десет жълтъка, половин килограм масло, захар, вода и половин чаша ром — отвърна разсеяно той. Цялото му внимание бе съсредоточено в слепването на слоевете.

— Боже мили! Още ром! Неслучайно помириса с такова презрение горкичкия ми полуфабрикат. Падаш си по алкохолните десерти!

— Не, обичам всичко да е на ниво!

— Моите кейкове поне могат да се предложат на цялото семейство. А твоите са само за възрастни!

— Този кейк не е единственият ми специалитет, предназначен само за възрастни! — на лицето му се изписа широка усмивка и кръвта й закипя от чувственото обещание.

— Всяко нещо с времето си — тя отново насочи вниманието си към кейка. Ако не се овладее веднага, той ще почувства нейната уязвимост и тогава — свършено е с гордостта й!

— А сега — украсата отгоре! — натроши набързо няколко целувки и ги разбърка с крема, като ловко намаза страните и горната част на кейка.

— Целувки! — Либи грабна едно парче и моментално го лапна. — Но това са ужасно много калории!

— Готово! — той се изправи и изгледа с гордост творението си. При това напълно заслужена, призна Либи. Изглеждаше като произведение на елитна австрийска сладкарница. — Като почистиш кухнята, ще го опитаме!

— Като почистя кухнята ли?! — зяпна изненадано тя. — Та цялата тази каша я направи ти! — тя се огледа отчаяно. Бе успял да изцапа всеки квадратен сантиметър с разбит крем и да запълни мивката и шкафа с мръсни чинии.

— Аз съм шеф! — изпъчи гърди той. — Не мия чинии! — и като взе бутилката с остатъка от рома и една чаша, добави: — Отивам в хола да прегледам вестниците. Обади се щом свършиш.

— Да се обадя? — повиши тон тя, но рязко млъкна, тъй като вратата хлопна зад гърба му. Беше напълно сериозен! Възмутително! О-о, само да получи договора! Веднага ще добави клауза, че който изцапа, той си чисти! Този път обаче трябва да се признае за победена! Ако тя му беше на гости, просто щеше да си тръгне, но в собствения й дом подобно решение бе неприложимо! Пусна топлата вода и изскърца със зъби: — Само почакай, Джо Ландовски! Ще ти го върна тъпкано!