Джудит Макуилямс
Брачният договор (2)

Първа глава

— На вратата ли се звъни? — Либи отметна непокорната руса къдрица от челото си и напрегнато се вслуша.

— Може би съседите идват да те сплашат с полицията! — засмя се Джеси Андерс.

— Невъзможно! — усмихна се в отговор Либи и сините й очи проблеснаха. — Погрижила съм се до един да ги събера на купона! А освен това не вдигаме почти никакъв шум! — тя огледа малките групички оживено разговарящи хора, изпълнили хола й. — Все пак ще проверя! — и си запроправя път към вратата. Спря за миг, оправи колана на дългата черна копринена пола и отвори.

Приветливата й усмивка застина при вида на дребния слабоват старец. Беше на не по-малко от седемдесет, в строг, но износен черен костюм. В едната си ръка държеше леко смачкано черно бомбе, а в другата стискаше няколко листа хартия. Излъчваше вродено благородство и авторитет, ала като че ли шумната компания зад гърба й го смути за миг.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита учудено тя.

— Вие ли сте Либърти Джой Мишаловски, стара мома? — властните нотки в гласа му нахлуха в стаята и потушиха разговорите.

— Да.

— Позволете ми да ви поднеса това официално предложение за женитба!

Онемяла, Либи се вторачи в стареца. Отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Прочисти гърло и опита отново:

— Женитба? — гласът й премина във фалцет. — Предлагате ми да се омъжа за вас ли?

— За жалост, не, мила госпожице! — въздъхна той театрално, а в черните му очи проблеснаха игриви пламъчета. — Страхувам се, че въпреки вашата привлекателност не можете да застрашите петдесет и една годишния ми брак! Не, аз съм само пратеник на жениха! Това е брачният договор — и й подаде листовете. — Позволете ми пръв да ви честитя новото ви завоевание — Джоузеф Ландовски!

Либи протегна ръка машинално, като хипнотизирана. Не успя да откъсне поглед от стареца, докато той не се качи в асансьора и изчезна. После тръсна глава като че ли да дойде на себе си и се обърна — за да установи, че се е превърнала в притегателен център за всички погледи.

— Доживях да чуя как надеждата на катедра „Математика“ е окачествена като „стара мома“! — изхили се Франк Лесинг, преподавател по математика в Колумбийския университет, приятел, когото до този миг доста уважаваше.

— Кой, по дяволите, бе този екземпляр? — подхвърли друг глас. — Като че ли бе потеглил за репетиция на Бродуей!

— Не се представи! — опита се да отвърне непринудено Либи, твърдо решена да не позволи на неочаквания инцидент да провали веселия купон.

Ала очевидно приятелите й смятаха посещението на непознатия за гвоздея на вечерта! Заля я вълна от отчаяние. Случаят никога няма да се забрави, осъзна тя. Анекдотът бе наистина безценен и не можеше да не се превърне в класика! Сигурно славата й щеше да се носи, докато стигне възрастта на пратеника…

— Колко ли ще плати женихът за булка с такива умения? — изкикоти се Франк. — В крайна сметка дама с докторска дисертация по математика не се среща всеки ден!

— Внимавай, Франк! — в усмивката на Либи прозираше напрежение. — Защото може да си помислим, че ревнуваш!

— Разбира се, че ревнувам! — Франк не трепна пред обвинението. — Просто не е естествено за една жена да бъде толкова блестяща математичка. Това е мъжка територия!

— За разлика от дипломацията! — подаде му Джеси чаша вино. — А сега замълчи, преди да кажеш нещо, за което ще съжаляваш!

— Знаеш ли, Либи, по подобен начин се женят и в африканското племе, при което живях като пратеник на Корпуса на мира! — отбеляза Джеймс Талбът, новопостъпил колега социолог. — Старейшината на племето предлага няколко крави на булката от името на жениха.

— Крави! — Бети, секретарката на катедрата, за малко не се задави от смях с питието си. — А защо не добрите стари финикийски знаци?

— Е, колко ли крави ще дадат за Либи? — изкикоти се Франк.

Либи полагаше неимоверни усилия да потисне клокочещия в гърдите й гняв. Прекрасно знаеше, че и най-незначителният признак на раздразнение ще се окаже фатален. Понякога благовъзпитаните й приятели наподобяваха банда буйни тригодишни деца.

— Бих дала две крави, само за да имам прекрасните й руси къдрици! — вметна Бети с добронамерена завист.

— А да споменаваме ли великолепното й тяло? — закачливо я огледа Франк. — Бих дал цялото си стадо!

— Е, животинската аналогия доста ви увлича! — засмя се насила Либи. — Като глутница вълци сте!

— Хайде, посмяхме се достатъчно! — притече се Джеси на помощ на приятелката си. — Либи, трябва да донесем още лед!

— Разбира се! — усмихна й се Либи с благодарност и я последва в кухнята, все още несъзнателно стиснала злополучните листове хартия.

 

 

— Е? — протегнаха вратове Сигизмунд и Фредерик в мига, в който Казимир прекрачи прага на ресторантчето. — Как мина?

— Беше си поканила гости! — обясни Казимир. — Имахме аудитория, достойна и за адмирал Нелсън.

— Вбеси ли се? — попита Сигизмунд.

— Не успя да премине в това състояние. Когато си тръгнах, все още бе в безмълвния стадий. Но можете да ми вярвате — огледа мрачно Казимир съзаклятниците си, — че когато първоначалният шок отшуми, тя ще се разшета, жадна за кръв!

— Само че не моята! — въздъхна Фредерик с нескрито облекчение. — Добре, че не ме познава!

— Нито пък мен! — додаде Казимир и двамата се втренчиха в Сигизмунд.

— Струва ми се, че ще заведа майка й до Атлантик Сити за уикенда — припряно рече Сигизмунд. — Така най-много да загубя портфейла си. В противен случай рискувам главата си!

— Доста разумно! — съгласи се Казимир. — А сега нека пийнем по едно! Сватосването ме кара да ожаднявам!

 

 

Либи захвърли празната купа за лед на масата и разтърка чело.

— Успокой се! — посъветва я Джеси. — Помисли за кръвното си!

— Мисля за удоволствието, което ще изпитам, ако бавно удуша този… Този… — размаха тя нежната си ръка към изписаните листове, разпилени по масата.

— Джоузеф Ландовски — прочете Джеси.

— Да! Позволи ми да ти го опиша! — процеди през зъби Либи. — Около един и седемдесет, строен, доста нервен и изключително срамежлив! Заговорен от представител на другия пол, започва да преглъща и единственото, което успява да прошепне, е Да, госпожо или Не, госпожо.

— Значи го познаваш?

— Не е необходимо! Но прекрасно разпознавам почерка на баща ми! — смръщи се Либи. — Вероятно това е едно от последните му протежета — някой нов емигрант от Полша!

— Защо мислиш, че баща ти ще скалъпи нещо подобно?

— Много просто! — въздъхна Либи. — Нали иска да ме види достойно омъжена с дузина деца! От години е все така! Но този път е избрал по-оригинален подход!

— Знаеш ли — промълви замислено Джеси, — имам чувството, че съм виждала някъде стареца, който дойде…

— Е, можеш да ме уведомиш, ако си спомниш, за да го прибавя към списъка на жертвите си — заключи Либи, тъй като знаеше, че приятелката й ще продължи да размишлява по въпроса. Невероятната й упоритост бе едно от качествата, които я правеха превъзходен адвокат.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Джеси.

— Ще стискам зъби и ще се усмихвам, въпреки всички гадни шегички, а после ще открия този Джоузеф Ландовски и ще го накарам да съжалява, че някога изобщо е помислил за любов! Седемдесет и втора източна улица, номер четири, апартамент единадесет — лакираният й розов нокът проследи първата, напечатана на машина, страница от брачния договор.

— О, преди няколко месеца имах клиентка с този адрес и позволи ми да ти кажа, твоят емигрант не може да живее там, освен ако не е откраднал короната на Свети Стефан!

— Може би апартаментът принадлежи на някой приятел на баща ми, който го е приютил, докато си стъпи на краката — предположи Либи. — Приятелите на татко са много състрадателни!

— Е, поне разучи как стоят нещата, преди да направиш нещо, за което ще съжаляваш!

— Вече имам достатъчно факти! — посочи Либи договора. — И цялата тази каша определено не ми харесва!

 

 

— Пристигнахме, госпожо! Седемдесет и втора източна, номер четири. Доста шикозно местенце, нали? — шофьорът плъзна недоверчив поглед по износените джинси на Либи и раздърпаната сива риза, съблазнително загатваща нежните й форми. — Четири долара и десет цента.

— Задръжте рестото! — подаде му Либи петдоларова банкнота и стъпи на тротоара, без дори да забележи проявения от шофьора интерес. Вниманието й бе изцяло погълнато от предстоящата среща с Джоузеф Ландовски. О, той щеше да й плати за всички подигравки тази вечер!

Пред нея се издигаше луксозна сграда с блестящи стъклени врати. Добре осветеното фоайе излъчваше сдържана елегантност. Усещането за дискретност и богатство се подсилваше от едрия портиер, разположил се в приемната до асансьора. По дяволите! В бързината не бе предвидила, че сградата, описана й от Джеси, задължително ще бъде обезопасена с алармена система и пазач.

Отдръпна се в сянката и започна да обмисля неочакваната пречка. Невъзможно бе да се промъкне покрай портиера. Може би да го отклони чрез телефонно позвъняване? Не, телефонът бе на бюрото му. Или да се представи за доставчик на някаква поръчка? Пица например? Но нали пазачът щеше да се обади на Ландовски по телефона, за да потвърди поръчката? Замислена, Либи се облегна на грубата стена на сградата, като се напрягаше да измисли нещо правдоподобно.

Но нищо не й идваше наум. Пред съседната сграда спря такси и от него слезе елегантно облечен мъж на около шейсет и пет. Съсредоточено, но с колебливи движения се качи на тротоара и спря, загледан в зданието до нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — откликна машинално Либи на объркания му поглед.

— Да — вгледа се той в сянката и очите му радостно светнаха. — Загубих се. Искам да си отида у дома — несъмнено бе доста пийнал.

— Къде живеете? — беше й симпатичен.

— Ъ-ъ… В Англия — додаде той след кратко колебание.

— Наистина сте се загубили! Намирате се в Ню Йорк!

— А, да, конференцията! Ню Йорк — ужасно място! Няма трева!

— Къде сте отседнали в Ню Йорк, господине?

— Да, да-а — кимна той досетливо. — В апартамент! Мразя хотелите! Компанията го нае за престоя ми тук.

— Чудесно, но къде се намира?

— Не си спомням!

— Е, не се безпокойте! Ще измисля нещо! — но какво? Умореният й мозък се оказа доста неуслужлив.

— Можем да погледнем! Имам го записан на листче — успокои я той след няколко мига усилен размисъл.

— Имате го записан? — не повярва на ушите си Либи.

— Разбира се! — учуди се той на бурната й реакция. — Защо младото поколение винаги толкова бърза? — най-после непознатият извади от джоба си някаква хартийка и се взря в нея с невиждащи очи.

— Може ли аз? — посегна Либи. О-о, сърцето й щеше да експлодира от вълнение! Надписът гласеше: „Седемдесет и втора източна улица, номер четири, апартамент шест“. Страхотно! Само трябваше да съпроводи господина до вратата на апартамента му и продължаваше към Джоузеф Ландовски.

— Ще ви придружа, господине! — тя любезно го подхвана за лакътя и го побутна към входа.

— Благодаря ви много, госпожице! — отпусна се послушно той.

Пазачът поздрави и ги проследи със скептичен насмешлив поглед, но Либи стисна зъби. Важното бе, че успя!

Пет минути по-късно тя излезе от асансьора на единадесетия етаж и огледа пустия коридор. Извади от джоба си скандалния договор и отново провери номера на апартамента. Единадесет. Застана пред вратата, а в гърдите й закипя гняв. Този човек я бе превърнал в посмешище пред колегите й! Стори й се, че отново чува подигравателния им смях. О-о, първо ще се разправи с господин Ландовски, а след това — веднъж завинаги — ще сложи на място и баща си!

Тя повдигна огромния ръкав на ризата си и погледна часовника. Беше два часът след полунощ. Мисълта, че ще го събуди, й достави огромно удоволствие. Натисна ядно звънеца и зачака — напразно. Изглежда господинът спеше дълбоко!

— Е, добре, приятел! — измърмори тя и се облегна на бутона. Отвътре съвсем слабо се долавяше равномерното му жужене.

Измина не по-малко от минута и внезапно вратата се отвори от пищна червенокоса, облечена във великолепна смарагдовозелена вечерна рокля — несъмнено продукт на висшата мода. Изненадана, Либи я огледа с интерес. Разрошен облак копринена червена коса обрамчваше нежно изваяно лице, а тялото допълваше достойно цялостната картина. Погледът й се плъзна по прозрачно белите рамене и спря на величествената гръд, избликнала над дълбоко изрязаното деколте. Като преглътна леката завист, породена от разточителното изложение на природни дадености, Либи се шмугна в апартамента.

— Искам да видя Джоузеф Ландовски — отсече тя.

— Джоуи е зает! — намръщи се жената. — Под душа е. Шампанското го изпръска, докато се опитваше да го отвори.

— Трябва да го видя! На всяка цена!

— Защо? — повиши тон червенокосата. — Ако възнамерявате да крещите, вече е… — тя се огледа за часовник.

— Два и десет — раздразнената физиономия на събеседничката й я накара да изпита удоволствие. — А сега, моля ви, кажете на Джоуи, че съм тук, за да обсъдим неговото предложение за женитба!

— Неговото какво? — изписка червенокосата.

— Предложение за женитба! — подчерта Либи. — Официално, напечатано предложение за женитба! — размаха тя договора.

— Дайте да видя! — жената сграбчи листовете и възбудено ги запрехвърля. — Ах, този мръсник! — захвърли тя договора върху черната мраморна масичка. — Това влечуго! — Либи премига, изненадана от подобна ярост. — Тръгнал да се жени, а за мен само сладки приказки! Почакайте тук! Първо е мой ред, а вие ще се справите с останките! — след зловещата заплаха червенокосата се завъртя и излезе, очите й хвърляха гневни мълнии.

Либи се наведе и събра разпиляния договор. После се загледа замислено натам, където бе изчезнала жената. Ландовски щеше да се появи всеки миг. Ако, разбира се, можеше да се придвижи след нападението на приятелката си! Дано! Тя искаше да се разправи с него лично!

Вслуша се внимателно, но дебелите стени на апартамента заглушаваха всички звуци. Долавяше се някакво неясно мърморене. Огледа се. Стаята бе подредена с изключителен вкус. Огромната картина насреща й напомни за Джаксън Полак. Приближи се, прочете подписа и подсвирна. Е, напомни си тя, все пак апартаментът не бе на Джоузеф Ландовски!

— Не ми се лигави с разни „Мирна, скъпа“! Ти, ти… Долен женкар!

Либи се обърна тъкмо навреме, за да види как червенокосата профучава по коридора. Последва я мъж с разтревожено изражение и… почти нищо друго.

Либи затаи дъх, неспособна да откъсне поглед от него. Беше зашеметяващо едър. Най-малко метър и деветдесет. С осанка, на която би завидял всеки спортист. Тя преглътна жадно, впечатлена от внушителните мускулести рамене. Мъжът протегна ръка към вбесената Мирна и Либи онемя при трепкането на бицепсите под еластичната кожа. Погледът й машинално се плъзна по широките му гърди, плоския корем и миниатюрната хавлиена кърпа, небрежно преметната около тесните хълбоци, подчертаваща златистия загар на кожата му. За част от секундата в Либи сякаш пламна искрица сексуална възбуда, но пронизителният глас на Мирна я стресна.

Какво, по дяволите, й ставаше? Да зяпа похотливо един почти гол рус великан! Никога не бе обръщала внимание на мъжката физика и точно сега не бе моментът да започне! Не и с този мъж! Споменът за разигралата се само преди часове комедия, в която главно действащо лице бе самата тя, я отрезви.

— Мирна, какво говориш? — Той зарови нетърпеливи пръсти в косата си. Омагьосана, Либи проследи мокрия кичур, плъзнал се по широкото му чело и капчиците вода, устремили се от изострения нос надолу към безкомпромисната квадратна брадичка. Мъжът рязко тръсна глава и по красивите тапети с цвят на слонова кост се разхвърча порой пръски.

— Попитай бъдещата си съпруга! — Мирна размаха гневно пръст към Либи и затръшна входната врата.

Мъжът се обърна в указаната посока и смръщи вежди, като забеляза Либи. Очите му бавно започнаха да я изучават — от разрошената коса се плъзнаха по финия й правилен нос, задържаха се за секунда на меките й сочни устни без червило и продължиха надолу.

Либи пое дъх и едва се сдържа да не отстъпи инстинктивно. Но не успя да овладее неволната реакция на тялото си, подложено на този щателен оглед. Гърдите се стегнаха, втвърдените зърна ясно се очертаха под тънката материя на ризата. Тя вирна брадичка и го изгледа твърдо, не желаейки да се подчини на неочаквания отклик на плътта.

Той не пропусна неволната й реакция и крайчецът на прекрасно оформените му устни се изкриви в мрачно удивление. Погледът му с интерес се плъзна по-надолу, задържа се на едва загатнатата издутина на корема и спря на стройните й бедра.

Мускулите на стомаха й потръпнаха леко в отговор. Сянка на несигурност охлади гнева й, като позволи на рационалната част от съзнанието й да вземе надмощие. Този мъж ни най-малко не приличаше на обичайните протежета на баща й! Никой не би могъл да твърди, че е стеснителен или затворен. Личеше си, че е с богат опит и само глупак би могъл да се съмнява в самоувереността му.

Либи го изгледа заплашително, като се стремеше да задържи очите си върху лицето му и да не обръща внимание на величественото му голо тяло.

— Ти… — тя млъкна, прочисти гърлото си и продължи твърдо: — Ти си Джоузеф Ландовски, нали?

— Да — бе отривистият отговор. — А ти коя си, по дяволите?

Либи не си даде труд да му отговори, понесена от вълна неописуема ярост. По-зле, отколкото си го бе представяла! Да стане за смях пред приятелите си заради някакъв смотаняк, незапознат с нравите на страната, не бе никак приятно, но да бъде жертва на някаква гадна шега, бе неимоверно по-ужасно!

— Ще ти кажа коя съм, ти… Ти… — размаха тя договора под носа му.

— Дай да видя това нещо! — сграбчи той листовете и сякаш не забеляза, че хавлията бавно се плъзна надолу. Очите на Либи се разшириха и тя, ужасена от посоката на мислите си, се втренчи някъде над лявото му рамо. — Извинявай! — затегна кърпата мъжът. — Не съм в най-добрата си форма по това време на нощта!

Е, ако и това не бе добра форма, интересно как ли изглежда в пълния си блясък?

— Няма да е зле да се облечеш! — гласът й прозвуча твърде превзето, но какво й пукаше? Подобно пищно изложение на голо мъжество бе доста разсейващо.

— Хм? О, разбира се! — Джо спря да чете и измърмори: — Седни, сега ще се върна, Либърти Джой Мишаловски? — изви във въпросителна дъга русите си вежди той и забързано излезе.

Либи се отпусна на кожения диван с твърдото намерение да му обясни какво мисли за него веднага щом той се върне.