Оливин Годфри
Пристъпи през прага ми (4)

IV

Дарлин сбърчи чело.

— Би ли могла да ми кажеш, как да се грижа една седмица за десетгодишно дете?

— Защо не го заведеш в зимната къща на Томас Едисон? Или на плажа в Санибел да събирате миди? Сигурно ще му хареса на твоя племенник.

— Добра идея — съгласи се Дарлин. — Наистина ли няма да имаш нужда от мен следобед?

— Не, не. Отивай си спокойно вкъщи. Предстои ми само една среща с нова клиентка.

Дарлин взе чантата си и хвърли поглед на папките върху бюрото.

— Мислех, че няма да приемаш повече клиентки. А тази дори не ще може да плати обичайната цена. Поне в началото.

— Въпреки това поръчката ми допада. Ще имаме възможност да се възхищаваме от нашите дрехи по телевизията. Дамата е изгряваща звезда на репортерския небосклон. А, и още нещо. Другата седмица не трябва да идваш всеки ден, докато Гари е при теб.

Дарлин се възпротиви.

— Мама и татко могат да се грижат за него, когато съм на работа. Имаш ли предвид нещо за уикенда?

— Може би ще се заема с гардероба на нашата репортерка.

Дарлин се поколеба.

— Марк обаждал ли се е? — попита накрая.

Клер кимна.

— Обади се от Хонконг. Въодушевен е от порцелановите изделия, които е видял. Айрис му помага при покупките и подготвя откриването на галерията. Тя е същата като Марк — непрекъснато търси добри инвестиции на парите си. Двамата са добър екип.

— Когато бях в колежа, мама и татко ме заведоха едно лято в Хонконг. Той е безмитна валутна зона и е рай за пазаруване. А панорамата на града нощем е като приказка.

— Марк каза същото — Клер въздъхна с копнеж. — Може би някога и аз ще имам възможност да видя Хонконг, пък и други интересни места… От Марк съм слушала вече толкова много за Далечния изток, че най-после бих искала и аз да го видя.

— Защо не замина с него? От откриването на тази твоя фирма не си си вземала отпуск.

— В момента не мога да си позволя пътешествия с туристическа цел.

— Все пак, от време на време би могла да си вземаш по няколко почивни дни. Но ти сама решаваш. Впрочем, довечера съм вкъщи, в случай че имаш нужда от мен.

— Едва ли. Почивай и се грижи за племенника си. До другата седмица, Дарлин.

Когато тя си отиде, Клер се залови за работа и разтвори папките пред себе си. По необяснима причина младата репортерка й беше симпатична и интересна. Но дали би приела поръчката, ако не искаше чрез работа да прогони мисълта за Лин и Марк? Спомни си неговия остров. Господи, как би искала да са там само двамата! От друга страна подобна представа я плашеше. Ами, ако Марк отново я целунеше…

Поклати глава и решително се отърси от нездравословните си фантазии, опитвайки се да се съсредоточи. Прегледа въпросника, който Гейл Монро беше попълнила предната седмица. Тъкмо беше завършила училище за журналисти и започваше работа в телевизията.

Наистина, камерата ще показва само главата и горната част на тялото й, но Гейл искаше да изглежда перфектно.

Клер се замисли за прекрасните сини очи на младата жена и веднага отметна наум няколко дрехи в синьо. В този момент камбанката на вратата издрънча. „Е, тъкмо ще мога веднага да обсъдя идеите си с клиентката.“

— Окей — каза Клер и разтвори материалите пред себе си, докато двете жени сядаха на канапето. — Значи, никакви големи украшения и дипли отпред, защото понякога ще ви се налага да се навеждате.

Гейл я дари със сияйна усмивка.

— Точно така. А при снимки в едър план човек винаги изглежда по-пълен, затова се предпочитат тъмни дрехи.

Клер се усмихна в отговор.

— С вашата фигура спокойно можете да се обличате в бяло и когато ви снимат в едър план. Заедно с моята асистентка прегледахме дрехите в изложбената зала и направихме един по-груб подбор, като отхвърлихме всички рокли и блузи с по-дълбоко деколте. Надявам се, че не възразявате.

— О не, напротив — отвърна Гейл. Погледът на Клер се плъзна по джинсите и копринената риза на младата жена.

— Мисля, че имаме сходни вкусове. И аз обичам по-лежерно облекло.

— Да, така е. Но искам да напредна в своята професия и трябва много сериозно да обръщам внимание на външността си.

Клер кимна.

— Гледах репортажа ви тази седмица. Имате сигурно, уверено присъствие и приятен глас. А с подходящи дрехи определено ще подсилите това впечатление и ще постигнете целта си. Бихте ли погледнала сега моделите, които имаме тук. През лятото ще потърся за вас нови дрехи на модното изложение в Атланта.

За миг върху лицето на младата жена се мярна загриженост.

— Имате ли… искам да кажа, знаете ли, че не разполагам с твърде голям бюджет?

Клер се усмихна.

— Вашата поръчка ми е интересна. Ще се договорим за приемлива и разумна цена.

— Наистина съм ви благодарна — въздъхна облекчено Гейл.

Когато двете жени влязоха в залата с изложените дрехи, Клер взе един син костюм, който подчертаваше очите на Гейл. Показа й блейзери, поли и блузи, които трябваше да пробва в съседната стая.

След няколко минути Гейл оглеждаше доволна отражението си в огледалото.

— Влюбена съм в този син жакет. И качеството на плата изглежда добро.

— Вземете спокойно всичко, което ви харесва. Разходете се и седнете, за да видите дали се чувствате наистина добре. Обадете ми се подир няколко дена. След седмица ще окомплектовам новия ви гардероб — нещата, които ще можете да комбинирате.

Гейл се преоблече, взе дрехите, поблагодари още веднъж и си тръгна.

Клер влезе отново в работната си стая. Седна на бюрото и разтвори папката с име „Гейл Монро“. При тази клиентка щеше да бъде на загуба. Марк ще помисли, че си е загубила ума. „Парите са си пари“ — беше любимата му фраза. Ако нещо изглеждаше безперспективно като източник на печалба, за него въпросът бе приключен.

Изведнъж почувства непреодолимо желание да поговори с Марк.

Неочакваният звън от входната врата я изтръгна от мислите й. Клер погледна часовника си. Шест… кой би могъл да звъни по това време? Може би Гейл беше забравила нещо. Изправи се и тръгна да отвори.

На вратата стоеше представителен мъж на около петдесет години. Беше облечен в тъмносин костюм, носеше малко куфарче за документи. Нещо й бе познато в него, но какво точно? Не можеше да вмести мъжа в спомените си.

Той придоби сериозен вид.

— Може би не си спомняте за мен, Клер. Аз съм Джеф Нелсън. Срещнахме се преди няколко години, когато вие посетихте майка си в Сан Франциско.

Сега си спомни.

— Вие сте адвокатът на майка ми?

Посетителят кимна.

— Мога ли да вляза? Важно е.

— Разбира се. Извинете моята нелюбезност, но в първия момент не ви познах.

Седнал срещу нея, адвокатът внимателно отвори куфарчето си.

— Аз… всъщност… аз трябва да ви съобщя нещо неприятно. Клер, скъпа, майка ви преди няколко дни претърпя автомобилна злополука в Лондон.

Ужасно предчувствие я връхлетя.

— Как… как е тя?

Джеф Нелсън я изгледа измъчено.

— Лин почина няколко часа след катастрофата. В болницата дойде за малко в съзнание и помоли мъжа си да ме извика.

Клер усети как духът й излита от тялото, настанява се надалеко и от тази дистанция като през мъгла погледна адвоката. Не можеше да бъде истина. Сигурно сънува. Кошмарът от предната нощ продължаваше.

Мъжът й говореше нещо, питаше я за Марк, разказваше й, че Лин била пожелала да я кремират. Спомена завещание… Клер беше единствената й наследничка.

— По-късно ще говорим за това, Клер, нека първо отмине шокът ви. Знаете ли как мога да се свържа с Марк Стенли?

— Неговата секретарка може би ще ви помогне — отговори Клер и чу някъде отдалеч собствения си спокоен глас.

— Да извикам ли някого да остане за известно време с вас?

Марк, върни се и ме събуди, изведи ме от този ужасен кошмар.

— Аз съм добре…

„Само да се събудя и кошмарът ще изчезне. Вкусът на горчива жлъчка в устата ми, безпомощното треперене на пръстите ми…“

Мъжът я гледаше разтревожено. Стана й мъчно за него. Толкова нещастен вид имаше.

— Майка ви изказа желание да се обадя на мистър Стенли и да го помоля да се погрижи, когато… Е, ще позвъня на секретарката му. Клер, имате ли приятелка, на която бих могъл да се обадя междувременно?

— Дарлин Тейлър — отвърна Клер машинално.

„Може би Дарлин ще успее да ме събуди“.

— Кажете ми телефонния й номер.

— Ето там — каза Клер и посочи към един телефонен указател, подвързан с кожа.

Наблюдаваше като в транс как мъжът взе указателя, отвори го, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

Господи, Марк, имам нужда от теб.

Адвокатът затвори телефона и отново й говореше нещо. По безизразното й лице се стичаха сълзи.

Джеф Нелсън закопча куфарчето си. Слава Богу, мисис Тейлър беше потвърдила, че ще дойде. Явно момичето преживяваше шок.

 

 

Марк изглеждаше уморен и изтощен.

— Как е тя?

Дарлин въздъхна.

— Няма промяна. Докторът е на мнение, че съзнанието й отказва да приеме новината, която й донесе адвокатът на майка й. Марк, тя просто не иска да повярва, че Лин е мъртва.

— Къде е сега?

— В спалнята си. Все още мисли, че преживява кошмар — Дарлин изтри сълзите от очите си. — И е твърдо убедена, че само ти можеш да я изведеш от него.

Лицето му изразяваше пълно отчаяние.

— Бедното дете! Опакова ли нещата й?

Дарлин посочи чантите, струпани в един ъгъл на коридора.

— Там е всичко, от което ще се нуждае.

— Имаш ли ключ от къщата?

— Да. Не се тревожи, ще се погрижа за всичко. На клиентите й ще кажа, че смъртта на майка й я е покрусила и се нуждае от промяна на обстановката.

— И това ще бъде напълно вярно. Ако ти потрябвам, Дарлин, ще намериш координатите ми в телефонния бележник на Клер.

— Обади ми се как е тя, когато имаш възможност. А сега върви при нея.

— Благодаря ти за всичко, което си направила за Клер, Дарлин.

— Тя е моя приятелка. Пази я, Марк!

Малко по-късно стоеше вцепенен в спалнята й и я съзерцаваше. Клер лежеше, втренчила безизразен поглед в тавана. Лицето й изглеждаше сиво и измъчено, под хубавите й очи имаше тъмни кръгове. Той трябваше да й върне отново вкуса към живота.

— Клер… — каза тихичко и бавно пристъпи към леглото.

Тя рязко се изправи.

— Марк! Господи, къде беше?! Помогни ми! Преживявам ужасен кошмар, който не свършва…

Очите му се напълниха със сълзи. Седна на крайчеца на леглото и хвана ръката й.

— Сега съм тук, дяволче. Ще заминем за острова, ще ловим рачета и ще плуваме. Ще ти сготвя омари и всички останали вкуснотии, които обичаш. Ще обходим целия остров, така, както беше последния път.

— Първо ме разбуди, Марк! Не мога повече да го понеса — разхълца се тя.

За миг Марк се почувства напълно безпомощен. Беше се надявал, че появата му ще изведе Клер от този транс. Бореше се вътрешно с една мисъл… Веднага ли да разруши душевната й блокада, или да почака, докато отидат на острова?

Клер трепереше в ръцете му и проплакваше като малко дете. Бързо взе решение с тайната надежда, че то е правилното.