Оливин Годфри
Пристъпи през прага ми (13)

XIII

Беше ужасно.

Клер не можеше да се начуди откъде намери вътрешна сила, за да издържи на безумния спектакъл, който се разиграваше всеки път през следващите две седмици, щом дръзнеше да прекрачи прага на жилището си.

В онзи първи ден, когато се измъкна от четирите стени на стаята си, тя все още се опитваше да бъде любезна с фотографите и репортерите, тичащи по петите й.

„Не, нямам връзка с Марк Стенли. И майка ми не е имала връзка с Марк. Да, много обичах майка си. Лин ме е криела от излишна публичност, за да ме предпази…“

Една седмица по-късно отчаяно установи, че във вестниците пак са се появили нейни снимки, а отговорите й са били ужасно изопачени. Детството й, смъртта на майка й, връзката й с Марк — всичко звучеше със скандален привкус. Освен това намекваха, че тайно продължава да се среща с Марк.

Въпреки всичко бе решена да устои докрай, както и каза на Дарлин в един разговор по телефона.

— Как можеш да приемаш спокойно чакалските им номера? — беше попитала Дарлин.

Клер се замисли за фотографите, обкръжили я лешояди. Беше постигнала дори умението да стои напълно въздържано пред фотографските обективи.

— Вече много пъти им крещях, дори се опитах да счупя един апарат — призна тя. — Просто не мога да си представя как майка ми е понасяла това в продължение на години.

— Клер, защо не се скриеш някъде за известно време?

— И къде бих могла?

Дарлин се поколеба.

— Марк би могъл да те отведе на острова без никой да разбере.

— Не — отвърна бързо Клер. — Впрочем, аз дори не знам къде е той в момента. А след като не съм виждала негови снимки във вестниците, явно и хората от пресата не знаят.

— Не ти ли каза, че ще стои в апартамента си? — напомни й Дарлин. — Защо не пробваш да му се обадиш?

— Просто не мога. А и бях толкова заета със собствените си проблеми, че дори не те попитах как си. Всичко наред ли е?

— Аз съм добре, но се тревожа за теб.

— Глупости — безгрижно, доколкото можа, отвърна Клер. — Не се тревожи за мен. Знаеш ли, получих мило писмо от нашата клиентка — телевизионната репортерка. Извини ми се за акциите на своите колеги. Дарлин, уморена съм. Мисля да си полегна и да почета.

— Надявам се, че не четеш тези…

— Не, изобщо не чета списания. Купих си един роман. Може би той ще ме отклони от проблемите ми.

Но по-късно, вече в леглото, изобщо не можа да се концентрира върху романа. Чудеше се къде ли е Марк. Дали беше заминал на острова? Или тайно бе напуснал страната? Затвори книгата и се втренчи в тавана.

„Марк, обичам те, къде си?!“

Неусетно беше заспала.

 

 

Айрис стоеше на вратата на жилището на Марк и загрижено гледаше своя брат. Той лежеше напреко на канапето и слушаше „Петата симфония“ на Бетховен — както винаги, когато имаше проблеми. Щом забеляза сестра си, стана и спря грамофона. Погледът му падна на вестника в ръката й.

— Какво ново в света на клюките? — попита я с крива усмивка.

Айрис му го подаде и посочи снимката на трета страница.

— Марк, погледни лицето на Клер.

Той видя една напълно изплашена Клер.

— Бях много изненадана, че тя доскоро понасяше така храбро вестникарската експанзия, но явно е на края на силите си. Виж измъчения израз в очите й!

Марк хвърли вестника на масата и отново седна на канапето.

— Боже Господи, казах й, че трябва да ми се обади! Щом като не го направи, защо продължава да се показва по вестниците? Явно не й е омръзнало още!

— Не знаеш ли защо? Иска да отклони от името ти фотографи и репортери. Обича те и се опитва да те запази, не го ли разбираш? Но това не е единствената причина за поведението й.

Марк повдигна въпросително вежди, а Айрис продължи:

— Днес говорих с Дарлин. Тя смята, че Клер си е въобразила някои неща. Казала й, че не принадлежи към „нашия свят“.

— Господи, небеса, та аз й признах, че я обичам!

— Но не си й предложил да се омъжи за теб. И си я криел. На вернисажа за пръв път си я показал на приятелите си. Разбирам, че просто си искал да я предпазиш от хорските приказки, но човек би могъл да изтълкува превратно поведението ти, ако пожелае. И още нещо. Нейните родители са те помолили някога да се грижиш за малката им дъщеричка. Клер мисли, че се държиш като бавачка. Господи, Марк, тя просто иска да гледаш на нея като на възрастен човек, а не като на безпомощно дете!

Марк се усмихна измъчено.

— Разбирам чувствата й. Но трябва да е усетила, че я обичам по начина, по който един мъж обича една жена. А ти самата много добре знаеш защо досега не съм й направил предложение — та аз дори не съм разбрал становището й по въпроса за децата…

Айрис се заразхожда из стаята.

— Вие просто сте създадени един за друг! Но тук нямате никакви шансове да разрешите проблемите си. Идеята ми е на всяка цена да изчезнете някъде. Сега е нощ и ако побързате, ще успеете да заминете до един час. Искаш ли да чуеш плана ми?

— Естествено. Но откъде можеш да бъдеш сигурна, че Клер ще го приеме?

— Мога само да се надявам. Навярно поемам голям риск, а и за теб ще е най-големият, който някога си поемал. Но аз ще рискувам, за да успее планът ми.

— Какво чакаш? Хайде да го чуем.

— Сигурен ли си, че си готов да поемеш риска? Ако нещо се обърка, твоята гордост ще страда още повече.

— О, по дяволите моята гордост! Айрис, имам нужда само да поговоря с Клер! Искам си шанса, да мога да й обясня спокойно всичко!

Айрис кимна.

— Окей. Но внимавай…

 

 

Клер се сгърчи при звъна на входната врата. Връхлетя я страх, краката й омекнаха. Бавно стана от леглото. Нима проклетият фотограф беше стигнал дотам, че да й звъни вкъщи?

Запрепъва се в тъмното и погледна през шпионката. В светлината на градинските лампи, които винаги оставяше запалени, видя някаква жена с черно монашеско расо.

„Айрис!…“ Клер я разпозна едва след известно време. Отвори вратата и я пусна да влезе.

— Дай ми палтото си. Някой следи ли те?

— Навярно да — отвърна сухо Айрис. — Отсреща на тротоара е паркирана съмнителна кола. Но трябва непременно да говоря с теб.

Клер я изгледа скептично. Марк ли беше я изпратил тук? Все пак се радваше да види познато лице.

— Да отидем в спалнята. Там се чувствам най-сигурно.

Поведе я в мрака и двете седнаха в креслата до прозореца. Гореше само една малка нощна лампа.

— Съжалявам, че нахлувам по това време — започна Айрис, — но наистина е важно. Преживя кошмар, нали?

Клер кимна.

— Меко казано. Радвам се, че си тук.

— Трябва само да се обадиш на Марк и тази глупост ще свърши.

Клер вдигна рязко глава.

— Къде е той?

— В апартамента си. Когато не урежда делови въпроси по телефона, лежи на канапето и гледа в тавана. Клер, ти знаеш, че той не обича да показва чувствата си, но тази седмица поговорихме малко. Каза ми, че се е примирил вече със своята стерилност. Но, Господи, ти сама си се убедила, че неговата мъжественост не е пострадала, и че спокойно може да живее с този недостатък.

— Да — отвърна тихо Клер. — И аз мислих много, Айрис. Не съм сигурна за себе си, че непременно искам деца. Навярно би било прекрасно — дете от Марк — но ми е достатъчна и неговата любов. Стига да иска да се ожени за мен.

— Ама и вие сте едни! Марк е нещастен до смърт, предполагам, че ти също не си много щастлива. Но аз мисля, че той поумня, след като видя как храбро се справяш с ония от пресата. Сега и разбра, че сама можеш да се грижиш за себе си. Клер, ти притежаваш всичко, което Марк може да хареса у една жена. Той те обича и ще бъде горд, ако се омъжиш за него.

Клер мъчително преглътна напиращите сълзи.

— Как да оправя нещата? Държах се отвратително, накарах го да мисли, че причината за отдръпването ми е неговата стерилност. Никога няма да ми го прости!

— Обади му се и му се довери! Не мислиш ли, че е заслужил вниманието да го изслушаш? Той също иска да ти обясни своето поведение. Ужасно се е страхувал, че ще го оставиш, когато истината излезе наяве!

— А какво ще правим с фотографа?

— Марк ще има грижата.

Клер се изправи решително и включи телефона. Да, би могла да преживее някак си без Марк — но не искаше. Той беше единственият човек, от когото действително имаше нужда.

Набра тайния му номер. Марк вдигна още при първото позвъняване.

— Марк? — попита тихо Клер.

Чу го как си пое дълбоко дъх.

— Толкова се радвам, че се обади, дяволче — продума дрезгаво той. — Толкова ме беше страх…

„Марк и страх?“ Клер щеше да ревне на глас.

— Имам нужда от теб — продума с усилие. — Марк, толкова те обичам.

— И аз те обичам, дяволче. И много се гордея с теб! Ще дойдеш ли с мен? Моля те.

— Кажи ми какво трябва да направя.

— Вземи малко дрехи и се облечи много бързо. Айрис ще постави целия ти багаж в коридора. Тя ще се погрижи за всичко.

— Но… как ще напуснем къщата?

— Не се безпокой, дяволче. Айрис ще ти обясни какво да правиш. Скоро ще бъда при теб. Толкова ми липсваше. Хайде, побързай, сладка моя. Трябва да свърша още много неща. До скоро!

Разговорът приключи. Клер остана, загледана в телефона, после се усмихна на Айрис.

— Известно ли ти е изобщо какъв прекрасен брат имаш?

Айрис се ухили.

— Имам моменти на проблясък. А сега — на работа. Приключението започва.