Оливин Годфри
Пристъпи през прага ми (1)

I

Пролетният ден отшумяваше. Клер Барон си мислеше колко бързо се стъмнява във Флорида, веднага щом слънцето се скрие зад хоризонта. Тя ускори крачки и въпросително впери поглед в лодките, които акостираха в засенчения от палми пристан. В полезрението й попадна кокетна бяла яхта със златни орнаменти. Спря се и прочете името, изписано на кърмата: „Морски дявол“.

Очите й се разшириха и кръвта нахлу в главата й. В следващия миг почувства нечия силна длан на рамото си и се извърна.

— Марк, изплаши ме до смърт!

Мъжът, изникнал внезапно зад нея, я хвана за ръката, привлече я към себе си и силно я целуна по бузата.

— Накупи ли си красиви рокли в Ню Йорк?

— О, новата есенна мода е направо фантастична и… но всичко това не те интересува. Когато Дарлин ми предаде съобщението ти, се запитах защо искаш да се срещнем точно тук. Имаш яхта? А пък и името!

Около зелените му очи се появиха ситни насмешливи бръчици.

— Прекрасна е, нали? И е идеална за малки пътешествия.

— Твоите приятелки непременно ще я харесат.

Той се поколеба.

— Ако имат щастието да се качат на нея, да. Какво ще кажеш за едно опознавателно пътуване?

Клер вдигна глава и погледна загорялото му лице. Кестенявата коса, с изсветлели от слънцето кичури, се къдреше на врата му над бялото поло. В поведението му се долавяше нотка на арогантност. Стоеше с дълбоко пъхнати в джобовете на избелелите си джинси ръце и я гледаше с присвити очи. Усмивката му беше топла и доверчива, но на Клер се стори, че съзира сянка на страх и несигурност в погледа му. Или това бяха само отблясъците на залеза, които се отразяваха в очите му?

Марк я прегърна през рамо и я поведе към яхтата. Докато се качваха по стълбичката й говореше за незначителни неща. Клер беше доволна, че не й се налагаше да приказва, допирът му съвсем неочаквано я възбуждаше. Какво й ставаше, по дяволите. Нали още преди години се научи да владее чувствата си.

Отвътре яхтата създаваше впечатление, че си попаднал в луксозен ергенски апартамент — цветовете преобладаваха в бежово и кафяво, дебел персийски килим покриваше пода.

— Колко хубаво и снобско — регистрира Клер и го погледна.

Той се ухили.

— От години ми втълпяваш, че съм сноб.

Обхвана талията й. На Клер й се зави свят. Би трябвало да си почине, преди да тръгне към пристанището. Когато беше уморена, не можеше добре да прикрива какво означава за нея присъствието на Марк.

— Седни и се почувствай удобно, морско дяволче — каза той и се запъти към малък тисов бар. — Сигурно има месец, откакто не съм те виждал. Нека първо пийнем нещо, преди да ти покажа яхтата.

Клер се отпусна на канапето и потъна в меката му тапицерия. Яхтата леко се полюляваше. Почувства как цялото й същество се отпусна. След минута Марк й донесе едно лайм-дайкири^[1]. Седна до нея, опъна дългите си крака и отпи от своето уиски.

— Колко клиенти имаш понастоящем? — поиска да узнае той.

— Около трийсетина. С толкова можем да се справим Дарлин и аз.

— Би трябвало да разшириш предприятието си, да назначиш повече персонал и да си потърсиш други занимания. Кога се върна вкъщи?

Клер направи гримаса.

— Първо на първо, аз не разсъждавам толкова на едро. И второ на второ, едва от няколко часа съм отново в града. Но има и още нещо. Смятах, че си в Хонконг, а вместо това те намирам да се занимаваш с новата си луксозна играчка.

Марк се засмя.

— От време на време много ми заприличваш на татенцето си.

Клер се усмихна, като си спомни южняшкия диалект на Джон Барон и неговия начин на изразяване. За разлика от майка й той никога не си направи труда да се освободи от акцента си.

— Не толкова по начина, по който говориш, колкото по това, което си казала. Въпреки че нежният ти, почти напевен говор ми напомня наистина твърде много за баща ти — отбеляза Марк, сякаш разгадал мислите й.

— Бих могла да си взема учител по дикция и да започна да говоря като теб и майка — подхвърли Клер, докато се взираше през люка към градината.

Защо ли имаше чувството, че Марк се готви да й каже нещо важно?

— Не, не го прави. Харесвам говора ти, звука на гласа ти. Да ти приготвя ли още едно питие?

— Не, благодаря.

Марк се изправи и тръгна към бара, за да налее на себе си. Рядко пиеше повече от едно питие преди вечеря, но сега искаше да спечели време за това, което щеше да каже на Клер.

Глупавата Лин… Навярно ще опита да предаде предпазливо на Клер съобщението от нейната майка.

Наблюдаваше спокойното й лице. Въпреки житейските превратности, през които беше минала, Клер излъчваше изненадващо безгрижие и непоклатимост. Може би затова изглеждаше по-млада от двадесет и шест, на колкото всъщност беше. Светлите кичури и големите сини очи бяха наследство от баща й.

От майка си беше наследила високите скули, тъмния тен и чувствените пълни устни, които се нуждаеха само от слаб блясък, за да изпъкнат напълно съвършени. Погледът му се плъзна по нежното й тяло със съблазнителна гръд. След като цял живот беше прекарала в сянката на една от най-магнетичните жени в света, тя бе загубила представа за собствената си привлекателна сила.

Марк взе чашата си и се върна обратно. Клер забеляза дълбоката бръчка между веждите му и неизвестно защо се почувства неловко.

— Защо отложи пътуването си в Азия? — попита го.

В продължение на цяла минута цареше нездравословна тишина. Клер се стегна вътрешно. Беше подозирала, че нещо не е наред.

— Дарлин каза ли ти, че… че Лин се е обаждала, докато ти беше в Ню Йорк? — попита най-сетне Марк.

— Не. Тя… майка ми добре ли е?

Марк се поколеба.

— Лин се е омъжила преди два дни — продума накрая. — Новият й съпруг е Антъни Порстън, богат тексасец.

— Ах, отново ли се стигна дотам? — отбеляза Клер с насмешлива усмивка.

Болезнена гримаса пробяга по лицето му.

— Иска ми се да не се огорчаваш толкова.

— Точната дума е да не се потискам толкова. Сега числото на съпрузите на майка ми е шест. Естествено, той има пари. И какво е по-различното при него? Искам да кажа, че навярно има нещо, което те смущава.

Марк взе ръката й, нежно погали дланта й и всичко това предизвика чувство на слабост у Клер.

— Мъжът на Лин е на моята възраст — прошепна той накрая.

— На трийсет и пет? Е, в края на краищата мама изглеждах десет години по-млада, отколкото е. Защо тогава тази паника?

— Лин е скрила истинската си възраст и не е казала нищо за твоето съществуване.

Клер мъчително преглътна, после сви с безразличие рамене.

— Ах, и бездруго аз почти не се виждам с нея.

— Тя ще поддържа връзка с теб. По дяволите, Клер, така е по-добре за теб. Така сватбата ще се запази в тайна и няма да навреди на името ти — каза Марк и въздъхна. — Ти действително нямаш представа какво означава непрекъснато да си обграден от любопитни, нахални и настойчиви фотографи и репортери.

Клер постави чашата си на масичката и стисна ръце в скута си. Защо Марк трябваше непрекъснато да защитава майка й? И него ли беше впримчила със своята хубост и неудържимо излъчване? Защо пък не, в края на краищата.

Клер беше още дете, когато майка й се утвърди като един от най-търсените фотомодели в Щатите. И сега още хората се интересуваха от живота й, искаха да прочетат всичко, което излиза за нея в пресата, за последния й съпруг, за тоалетите й, дори за това, с какво се храни. Въпреки любопитството на пресата, Лин умело успяваше да забули в тайна личния си живот.

— Питам се, как ли е постигнала всичко това майка ми. Да държи мен и татко настрани от масмедиите.

— Била е много млада, когато се е омъжила за Джон. Малко след твоето раждане се е развела. Никому не е хрумнала идеята да провери дали информацията, която Лин дава за онова време, отговаря на истината. И слава Богу. Но защо не излезем да вечеряме навън?

Клер се изправи.

— Напълно съм изтощена. Хайде да си наваксаме, щом се върнеш.

— Но ти трябва да хапнеш нещо, дяволче.

Съвсем за малко тя затвори очи.

— Вече изгубих апетит!

— Няма да отпътувам преди края на седмицата. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Клер отметна един кичур от челото си и наподоби нещо като усмивка.

— Марк, аз съм зряла жена и не е необходимо да продължаваш да изпитваш чувство на отговорност към мен.

— По дяволите, наистина ли мислиш… — простена Марк.

Стисна устни по средата на изречението. Клер го погледна. Изведнъж страшно й се прииска той да я вземе в обятията си и да я утеши. Някога Марк беше преживял цялата й болка; призна й го, когато баща й почина. На него дължеше кариерата си на модистка. Той беше онзи, който отгатна желанието й най-после да стъпи на собствените си крака и й помогна да намери къща, в която да живее и да обзаведе работни помещения. Но също така той притежаваше и прекалено голяма власт над чувствата й. Сега разумът я съветваше да се освободи от него.

— Марк, трябва да остана за малко насаме със себе си. Искам да си отдъхна.

— Клер…

— Моля те, не казвай нищо повече.

Марк въздъхна и се изправи.

— Ще те изпратя до колата ти.

 

 

Клер зарови глава във възглавницата и се опита да заспи, но в съзнанието й непрекъснато нахлуваха откъслечни спомени от детството. Видя баба си и дядо си, малката им къща в планините на Джорджия. Беше отишла при тях на шест месеца и остана до шестата си година. Израсна, обградена от грижи. После внезапно един хубав ден майка й се появи и я взе със себе си. Клер още си спомняше сълзите и голямата черна кола, с която заминаха.

Последвалите години бяха изпълнени със самота. Посещаваше скъпи частни училища, в които не намираше капчица радост, после умряха баба й и дядо й. Изпитваше щастие само когато посещаваше баща си.

Джон Барон беше пилот в „Стенли Ентърпрайзис“ и поради многобройните си ангажименти не намираше време за личен живот. Имаше апартамент във Форт Майерс, главното седалище на своята фирма, и там Клер го посещаваше от време на време.

За живота и професионалната кариера на майка си научаваше от списанията. Още като дете беше се заклела, че ще води живот, различен от нейния. Наистина се възхищаваше от красотата на Лин, от нейния успех като топмодел, но дълбоко в себе си се радваше, че дори не бе направила опит да тръгне по стъпките й.

Въпреки всички противоречия, имаше моменти, в които между двете се появяваше една особена близост. Това пътуване до Англия, например. То се врязваше ярко в спомените й. Беше посетила Лин в Англия, зададе й въпрос, защо са се развели с баща й.

Лин помълча няколко минути, преди да отговори със замечтан поглед:

— Ти знаеш как сме израсли двамата с него.

Клер кимна. Знаеше, че Лин и Джон са израсли в среда, в която децата отрано поемаха съдбата си в свои ръце и много-много не се осланяха на мечтите за родово бъдеще.

— Джон и аз имахме обща цел: искахме да постигнем нещо в този живот — каза тихо Лин. — Ние си позволявахме да мечтаем.

Клер се смълча, за да не наруши деликатното равновесие, възникнало помежду им.

— Джон и аз бяхме твърде млади и неопитни — продължи Лин замислено, сякаш разговаряше със себе си. — Мисля, че и двамата малко се страхувахме да вървим сами по своя път. Затова заминахме за Атланта и се оженихме. Твоят баща намираше временна работа, докато вземе свидетелство за управление и пилотаж, а аз работех като касиерка в един ресторант, за да мога да си плащам училището за манекени, което посещавах.

— Защо тогава ме родихте? — не се стърпя Клер. Въпросът я мъчеше от години.

Лин се усмихна и я помилва по косата.

— Ти беше случайност, скъпа.

— Значи не сте ме искали?

— Е, ти започна този неудобен и ужасно щекотлив разговор. Джон и аз вече бяхме решили да разделим съдбите си за в бъдеще, когато разбрах, че съм бременна — Лин замълча. — Клер, ние не трябваше да те раждаме.

— Аборт?

— Да. Тогава това още беше възможно. Но аз не можех да го направя. А сега татко ти и аз се радваме от сърце, че ти се роди и…

Звънът на телефона прекъсна разговора им и двете жени никога повече не го подхванаха отново.

 

 

Клер стана от леглото и се приближи до прозореца, загледана в тъмнината. Марк… той явно беше човек, изтъкан от противоречия. Беше бизнесмен, на когото можеш да се довериш, но от друга страна се проявяваше като твърдоглав и често поемаше необмислени рискове. Но никой по-добре от нея не знаеше, че дълбоко в себе си той беше един чувствителен, нежен и страстен мъж, който обича красивите неща.

Клер беше на двадесет години, когато се запозна с Марк Стенли. Майка й беше на сватбено пътешествие в Европа с новия си съпруг, а тя прекарваше великденската си ваканция при баща си. Един следобед в апартамента дойде Марк, за да обсъдят служебен въпрос с Джон Барон.

Клер беше толкова впечатлена от едрия атрактивен мъж, че измънка само някакъв поздрав. По-късно научи, че Марк и сестра му Айрис са единствените наследници на „Стенли Ентърпрайзис“. Баща им беше натрупал състояние с петрол, говедовъдство и недвижими имоти, а Марк беше увеличил както капитала, така и предприятията. След смъртта на младата си жена продал къщата и се преселил във Форт Майерс.

Клер отново се върна в леглото и се сгуши във възглавницата, но сънят все не идваше. Разговорът с Марк беше разбудил твърде много спомени.

Беше дълбоко убедена, че в деня, в който се срещнаха за пръв път, той изобщо не я забеляза. Въпреки това, през следващите две години, когато посещаваше баща си, Марк често ги канеше на вечеря. А ако се случеше Джон да отсъства служебно, Марк се грижеше за нея, водеше я на плаж или посещаваха заедно хилядите туристически атракции, които Форт Майерс предлагаше. Върхът беше, когато я покани на вечеря в жилището си, обзаведено с фантастични далекоизточни мебели. Но дори и да бе почувствал нещо повече от приятелство към нея, тя едва ли щеше да го узнае някога.

— Майка ти ти е предала нещо в наследство, което има връзка с модата. А ако е необходимо да знаеш повече, бързо ще го научиш — беше й казал.

Малко след като завърши колежа, баща й почина. Мъжът, чиято любов изцяло беше посветена на летенето, загина при нелепа автомобилна катастрофа. Тогава Марк й вля сили за живот, утеха да превъзмогне скръбта от голямата загуба.

Когато отново й подхвърли да се заеме с мода, тя възрази:

— Не съм моден експерт.

Но още преди да е разбрала какво става, от наследството на баща си купи малка къща във Форт Майерс.

Първоначално не беше твърдо убедена, че притежава качества за този бизнес. Но Марк й осигуряваше богати клиенти — дами, които не обичат да носят конфекция или искат да си осигурят комплектен гардероб, защото сами нямаха време за това. Скоро предприятието й беше сред процъфтяващите и Клер трябваше да си назначи асистентка.

Ако Марк не обикаляше света, се срещаше с Клер, доколкото му беше възможно. И тя беше единствената, която имаше достъп до неговия рай — малък остров преди залива във Флорида, който беше негова собственост. В едно от своите посещения Клер беше доловила предчувствие за любов, нещо дълбоко и съкровено, което се пробуждаше у нея, и вероятно Марк също го беше усетил. Случайно срещна нежния израз в погледа му и веднага се почувства като глупачка. Наистина се почувства глупаво: срещнал погледа й, Марк стана отново обикновения, делови мъж, когото познаваше, и тя реши, че само си е въобразявала.

Клер знаеше, че след смъртта на жена си той не беше живял като монах, че е излизал с жени. Дори не се и опитваше да опази в тайна връзката си с една известна дама от Палм Бийч, година преди Клер да се засели във Форт Майерс. Но никога не беше давал вид, че залага сериозно на някоя от тия връзки.

Клер също излизаше от време на време с мъже, които познаваше служебно или лично. Не беше „света вода ненапита“, но все пак достигна до извода, че секс без по-дълбоко чувство вече не я удовлетворява. Тайно трябваше да си признае, че никой от мъжете, които беше имала, не можеше да се сравнява с Марк.

Клер затвори очи. Утре й предстоеше много работа и непременно трябваше да заспи. Какво ставаше с нея? Защо сега пък и тези сълзи? При това изобщо не се чувстваше зле. Имаше собствена къща и работа, която й харесваше. Майка й беше дала всичко, което може да се купи с пари, и беше я предпазила от светски клюки. А Марк беше един прекрасен приятел, който би направил всичко за нея.

Въпреки това, нещо не й достигаше. Нещо, което нито Марк, нито Лин можеха да й дадат. Искаше да бъде обичана; искаше да бъде за някого нещо повече от обикновено задължение.

Избърса сълзите си и се насили да се стегне. „Престани да се самосъжаляваш, вече си голяма.“ Дълго гледа в тъмнината, опитвайки се да не мисли за нищо. Накрая все пак заспа.