Хелън Митермайър
Отвлечена от олтара (6)

VI

Откакто Джейсън й беше съобщил плановете си, къщата се беше превърнала за Дебора в охраняван лагер. Тя почти не говореше с него, когато бяха заедно. Въпреки че му беше сърдита, тялото й копнееше за неговата нежност.

Дебора въздъхна и погледна през верандата към склона, който се простираше до брега на морето.

Джейсън беше заминал днес с Бароу за Свети Томас.

Линда искаше да заведат децата на плажа. И Джим Сагава дойде с Дебора, за да й прави компания.

Ким и Сара подскачаха от радост, докато слизаха по пътеката към брега.

— Да си призная, не обичам деца — каза Джим. — Предложението да пътувам с тебе и Джейсън на острова отначало не ми допадна. Но тези деца ми харесват. Те са весели и извънредно интелигентни.

— Затова ли Ким каза, че ти си чудесен? — попита Дебора.

Джим се засмя.

— Детето има добър вкус.

Той сложи Сара на постелката върху пясъка. Дебора си пое дъх.

— Дълго говорих с Лий и Ким. Те казват, че им харесва тук и имат желание да останат. Въпреки това се тревожа за тях. Сменят вече няколко пъти училищата си — Дебора не отделяше поглед от играещите на брега деца. Тя подаде на Линда плажното масло.

— Дори няма да имам право да ги вземам от училище. Воденето и връщането на децата ще става с автобус.

— Въпреки това се страхуваш — каза Джим. — Нямаш доверие на никого.

— Не е вярно — Дебора взе плувната си шапка и стана. — Кой знае. Може би няма да съм вкъщи, когато се върнат първия път от училище. Точно в този ден смятам да отида на пазар в Хамилтън.

— Искаш ли да ти дам мотопеда, вместо да пътуваш с автобуса? Към него са прикрепени две кошници за покупки — Джим също стана. Той последва Дебора във водата.

Тя беше си наумила това пътуване само за да демонстрира, че не е страхлива и вманиачена майка.

Дебора игра известно време с децата в плитката вода. После Линда обеща да ги пази, за да могат Джим и Дебора да плуват. Дебора бързо навлезе в дълбокото и заплува успоредно с брега. Тя се задъхваше от ударите на вълните. В един момент усети водовъртеж, за който Джейсън я беше предупреждавал, когато идваха тук предишните години. Опита да заплува към брега, но водата я теглеше навътре. Когато най-после успя да се измъкне, се почувства капнала от умора.

Джим се изправи и тръгна срещу Лий, който го чакаше с нетърпение да се гмуркат.

— Джим каза, че днес може да се гмуркам. Разрешаваш ли, Дебора?

Тя се поколеба.

— По-добре Джейсън да беше тук. Но да речем, днес би могъл да направиш няколко упражнения.

Дебора се усмихна на момчето. От радост Лий започна да скача и да се пляска по бедрата. Джим вдигна рамене.

— Ако разбере Джейсън, ще ми издере очите, но… Ела Лий! От гмуркане разбирам повече от него.

Лий го погледна сериозно.

— Не вярвам да си по-добър от татко.

Дебора се просълзи от умиление. Лий беше признал Джейсън за баща! Той го беше нарекъл татко! Скришом избърса очите си и веднага се усмихна, щом погледна Джим.

— Джейсън успя да спечели децата, Дебора!

Джим поклати глава с недоумение. Тръгнаха след Лий, влязоха във водата и Джим започна да му показва движенията. Лий се подчиняваше безусловно на указанията.

Дебора също следваше точно движенията на Джим. Тя беше изненадана, че си припомни много бързо всичко, което беше научила от Джейсън.

След като Лий се беше упражнявал достатъчно, Джим го накара да последва Дебора в дълбоката вода. Тя свободно се гмуркаше и се любуваше на кораловия риф. Дебора си спомни за предупрежденията на Джейсън, че отлаганията на морските животни са остри и могат да причинят дълбоки и опасни наранявания.

След около час те приключиха и се върнаха при Ким и Сара.

Едва когато седна, Дебора почувства умората. Мускулите на краката й трепереха и тя започна да ги масажира. Междувременно поглеждаше Сара и й се усмихваше. Скоро малката заспа под защитния покрив. Мрежата отстрани я предпазваше от насекомите, които летяха наоколо.

Лий и Ким издигаха пясъчни хълмове и пирамиди на брега. Джим ги наблюдаваше и им се радваше. Той не издържа на изкушението й се присъедини към тях.

Каква идилия, мислеше си Дебора, и се унесе в лека дрямка.

Джим настояваше да придружи Дебора, Ким и Лий до училището. Училищният двор гъмжеше от деца. Две момченца дотърчаха при Лий и се запознаха с него. Ким изглеждаше плаха и не се отделяше от Дебора.

Изведнъж при нея дойде едно момиченце с руси къдрици и големи сини очи.

— Здравей! — поздрави то и хвана Ким за ръка.

— Здравей! — отвърна Ким и страхът й се стопи. Двете деца се сляха с останалите и потънаха в училищния двор.

Дебора беше доволна от компанията на Джим. На раздяла тя целуна децата и едва не се разплака от умиление. Ким и Лий бързаха при новите си приятели.

— Не е лесно да си майка, нали? — каза Джим, докато чакаха автобуса, и подаде на Дебора носна кърпа.

— Ужасно е.

Тя изтри очите си. Преди да се качи в автобуса, погледна още веднъж училищния двор. Ким и Лий бяха изчезнали с другите деца в училищната сграда.

Един час по-късно енергично убеждаваше Джим, че е карала мотопед, когато преди години е била с Джейсън на острова. Премълча, че всъщност той й беше разрешил само едно малко разстояние близо до къщата. Дебора кимна успокоително на Джим, забелязала загрижения му поглед.

В началото Дебора се чувстваше несигурна, но скоро преодоля това състояние и излезе на главното шосе за Хамилтън. Колкото по-дълго караше, толкова по-сигурна се чувстваше. Струваше й се, че всички пешеходци и водачи на мотопеди й махаха с ръка. Отначало им отвръщаше, но усещаше залитането на мотопеда, затова само кимаше и се усмихваше.

Дебора съвсем беше забравила за автобусите. Те префучаваха покрай нея и като че ли не познаваха спирачките. Косите й се изправиха, когато зад нея се появи едно от тези чудовища. Тя усети въздушната струя с тялото си. Пот изби по челото й. Въздъхна облекчено, когато превозното средство я изпревари.

Накрая смело преодоля трите мили до Хамилтън. Ръцете й сякаш се бяха запоили за дръжките, а очите й под пластмасовите очила горяха. Дебора съжаляваше, че беше предприела така безразсъдно това напрегнато и опасно пътуване.

Бързо забрави грижите си по време на разходките из града. Най-напред си купи сладолед, за да се подкрепи. После влезе в магазин за платове. Тук хареса светла покривка за маса. На един от ъглите погледът й беше привлечен от витрините с фин порцелан и скъп кристал. В магазин за вълнен трикотаж купи топли вълнени пуловери за всяко дете и един специално за Джейсън с цвета на зелените му очи. Пуловерите на момиченцата беше допълнила с полички, а на мъжете купи по чифт шорти. Приключи с пазаруването и реши да се върне с обемистите пакети при превозното си средство.

Радостта й от покупките скоро изчезна, когато се увери, че беше трудно да ги побере в кошниците на мотопеда. Безпомощно се въртеше около него, докато погледът й падна на витрината на близкия магазин за спортни артикули. Там бяха изложени раници. Помисли си, че една раница би разрешила проблема й. Продавачът й помогна да подреди пакетите и да се качи на мотопеда.

Половината миля измина без проблеми. Трябваше да се концентрира в движението само в лявата страна на платното. След като беше изминала половината път, тя усети болки в раменете от тежестта на раницата. Опитвайки се да я намести, навлезе в другата част на платното. В панически страх успя да завие, защото отсреща идваше ферари. За момент видя обърканото изражение върху лицето на Джейсън. Тя го беше зърнала през рамо и в този момент чу спирачките.

Дебора не можа да овладее положението, мотопедът залитна в канавката, излезе от нея и се подхлъзна в глинестата почва на прясно разораната градина. Тя извика и падна.

Дебора чувстваше, че не е ранена. По-скоро би избухнала в сълзи, след като видя разпилените пакети в калта. Защо не беше завързала добре раницата?

Оправи каската на главата си и се опита да стане. Срещу нея вече идваше Джейсън, следван от непознат мъж.

— Дебора! — гласът му прозвуча тревожно — Дебора, ранена ли си?

Тя го гледаше втренчено.

— Обезумял ли си, Джейсън? Имаш ли ум в главата си? Би трябвало веднага да те арестуват!

Непознатият я гледаше изумен. Джейсън не обърна внимание на думите й. Той присви очи и огледа тялото й.

— Голямо постижение е този случай за тебе, мила! Къде си се учила да караш мотопед?

— Какво? — Дебора сложи ръце на кръста си. — Чудовище! Закоравял нарушител на движението! — тя посочи браздата, която беше заорал мотопедът в градината. — Виж какво направи! — избърса с ръка челото си и погледна към непознатия — навярно собственика на градината, който гледаше безпомощно ту Дебора, ту Джейсън.

— Ако имате намерение да се оплачете от този вандал, ще ви подкрепя!

— О, не нямам никакво основание да…

— Дебора! — извика Джейсън.

— Нещо повече — продължи тя, — аз самата ще се оплача! — огледа се и трябваше да положи големи усилия, за да не изкрещи, когато видя пуловерите на децата в калта. Тя коленичи и ги натика в раницата. — Ще го дам под съд! И тогава ще го пратят на Дяволския остров!

Джейсън й помогна да събере нещата.

— Французите са на Дяволския остров, а не британците — обясни той. — Освен това там вече не се изпращат пленници. Лицето ти е цялото изцапано.

— Ще предизвикам французите да смажат гилотината — Дебора беше извън себе си от яд.

Собственикът на градината се представи. Казвал се Дъдли Уорингтън. Изчисти пръстта от мотопеда и го изправи. Джейсън отиде при него и му се извини, но мъжът махна с ръка.

— Няма защо. Свикнал съм с тези неща. Нищо не се е случило, не се притеснявайте! Радвам се, че дамата не е пострадала!

Джейсън я хвана за ръката.

— Да тръгваме!

Той я заведе до колата и каза на Уорингтън, че негов приятел ще дойде да вземе мотопеда. Мъжът кимна и продължи да им маха с ръка, докато се изгубиха от погледа му.

— Престъпник такъв! — Дебора държеше каската в скута си. — Ти си ужасен шофьор!

— Ако извършиш още веднъж такава глупост, Дебора, ще ти насиня задника. Обещавам ти!

— Не ме заплашвай! Ще карам мотопед, докато…

— Няма да караш, докато не се научиш — Джейсън говореше сериозно. — Забранявам ти.

— Забраняваш ми? Слушай добре…

— Искам да кажа, докато не ти подаря кола. Дотогава ще пътуваш с автобуса. Транспортната система на острова е добра и сигурна.

Дебора кипеше от яд? Безмълвно гледаше през прозореца на колата. Изненада се, че Джейсън направи завой към Свети Джордж. Не смееше да го попита.

След като беше паркирал колата зад църквата Свети Петър, той се обърна към Дебора, за да й изчисти с кърпа калта от лицето.

— Ще отида да взема поръчаните от Ласло уиски и вино — обясни небрежно. — Ще дойдеш ли е мене, или искаш да останеш тук?

Тя би останала в колата, но когато видя огрения от слънцето хълм с белите кокетни постройки, измърмори:

— Ще дойда! — отвори вратата и слезе преди Джейсън.

Той хвана ръката й и влезе в крак с нея.

— Кога най-после ще престанеш да се бориш срещу мене, малка вещице?

— Когато се изпариш в ада — Дебора се опита да се освободи от ръката му. — Пусни ме! — изсъска тя.

— Обещаваш ли да се държиш прилично? Обещай ми!

— Да, да, добре!

— Ако ми се усмихнеш, ще ти купя сладолед!

— Ах, ти, изнудвач такъв! — Дебора се усмихна. — Предпочитам млечен шейк.

Те се разходиха из живописния град и пиха в едно кафене млечен шейк. Дебора посочи магазина за алкохол, но Джейсън вдигна рамене.

— На връщане ще се отбием. Искам да отидем до кея.

Висока жена с руси къдрици махаше на Джейсън. Тя носеше оскъдни бикини и фигурата й беше фантастична.

Дебора би бутнала с удоволствие Джейсън във водата, когато той й се усмихна и отвърна на поздрава.

— Някогашна приятелка ли беше? — запита го иронично.

— Ревнуваш ли, мила? — Джейсън сияеше. — Ела да отидем в отсрещния магазин, искам да взема една поръчка.

Тъкмо беше се успокоила и се наслаждаваше на хубавата разходка, когато се появи тази блондинка и помрачи настроението й. Тя влезе с Джейсън в магазина.

За миг се спря, за да се адаптира към слабата светлина.

Джейсън й махна с ръка. Той я гледаше като малко момче.

— Любима, как ти харесва това тук? — той я притегли към себе, си, докато й показваше нещо на щанда. Пред продавачката стоеше лампа от изящен кристал.

— Разкошна е! — Дебора поглади повърхността на лампата.

— За тебе е — каза Джейсън. — Желая ти всичко добро за годишнината! — той се наведе и я целуна.

— Годишнината не е днес — нито на първата, нито на втората ни сватба!

Джейсън се засмя, но не я пусна. Той помоли продавачката да опакова лампата и да я изпрати на домашния им адрес.

— Как можеш да забравиш деня, в който се запознахме? Мислех, че само мъжете не помнят юбилеите.

Дебора го изгледа и преглътна.

— Не съм забравила — прошепна тя и в същия момент вече съжаляваше за безобразното си поведение след падането от мотопеда.

Джейсън не се задоволи само с тази покупка. Той й купи и един фееричен халат с цвета на очите й. След този подарък Дебора го помоли за прошка.

После, прегърнати плътно един до друг, те се разходиха в сенчестия парк.

Решиха да си тръгват, за да прекарат малко от времето сами, преди да са се върнали децата от училище.

Гласът на Джейсън издаваше същото желание, което и тя имаше. Дебора усети ускорения си пулс и омекналите си колене. Това чувство се подсили още повече от нежната целувка на Джейсън. Тя беше сигурна, че и неговото сърце биеше като лудо в този момент. На връщане и двамата мълчаха.

Никой не се виждаше вкъщи, дори и Ласло. Джейсън взе Дебора на ръце и я понесе по виещата се стълба към спалнята. Сложи я на огромното легло и се върна да заключи вратата.

— Най-после! — извика той. — През цялото време мечтаех за този момент! — бързо съблече ризата си.

— Джейсън, аз…

Той я прегърна и запуши устата й с целувка, която трая цяла вечност.

— Не е необходимо да говориш сега, Дебора! — и каза, дишайки тежко. — Днес ми изкара акъла. Като помисля само, че падането ти можеше да има други последици. Заслужаваш истински бой!

— Само се опитай! — Дебора се усмихна закачливо. Тя усети устните му върху бузата си.

— Моята малка амазонка! — ръката му докосна гърдите й. — Имам желание да те обладая, Дебора, веднага! Споделяш ли моето желание?

Тя само кимна, неспособна да каже нещо. Той съблече блузата й и разкопча дънките й. Очите му потъмняха при вида на разголените й гърди.

— Обичам ги и те са само мои!

Сърцето на Дебора биеше лудо. Голото й тяло усети приятната хладина на копринения чаршаф. Тя обви шията му с ръце.

— Искаш ли да ме почувстваш, Дебора?

— Джейсън!

— На дневна светлина си истинско удоволствие за мене — шепнеше той на ухото й. — Обичам меката ти кожа, закръгления ти ханш — погледът, с който я гледаше, я накара да потръпне. Ти си моя, Дебора! Винаги ще ми принадлежиш!

— Да, Джейсън, да!

Дебора извика, когато той проникна в нея. Тялото й отвърна на напора и бурно реагира на движенията му. Дебора стенеше, нежно зовеше името му, а изживяната кулминация я накара да забрави всичко около себе си.

Дълго след това тя остана в прегръдките му. Джейсън продължаваше да я гали нежно. По време на първия брак Джейсън беше също много любвеобилен. Само един поглед, едно докосване и една целувка бяха достатъчни да събудят у нея желанието.

Нищо не беше се променило!

— Чудесно е, мила, нали?

Тъкмо искаше да отговори, когато погледът й падна върху часовника.

— О! — Тя се освободи от него и бързо стана. — Автобусът!

— Кой автобус?

— Училищният автобус ще пристигне след половин час. Искам да посрещна децата навреме. Сара сигурно се е събудила. Искам да я взема с мен.

— И аз ще дойда! — Джейсън я прегърна страстно. — Както те познавам, най-напред ще вземеш един душ. И през първия ни брак повечето време прекарваше под душа.

Тя го целуна по бузата.

— Ще ми сапунисаш ли гърба, мили? — грабна хавлиена кърпа. — Между другото, Джейсън, искам да ти благодаря най-сърдечно за лампата и халата. Беше много мило от твоя страна. А аз се държах отвратително.

— За последен път, нали? — Джейсън й намигна и й натърка гърба с ароматния гел за баня.

Дебора въздъхна.

— В това отношение си голяма работа!

— Само в това отношение? Хайде по-нататък, малка вещице. Наведи се да ти измия косата.

Въпреки че се забавиха, докато Дебора изсуши косата си, излязоха навреме от вкъщи. Сара сияеше от радост, когато Джейсън я качи на раменете си. Той й откъсна едно цвете и й го подаде.

— Чудесно е, любими, има същия цвят като кожата на моето бебе.

— Не бебе! Голямо момиче.

Джейсън се засмя.

— Запомни, мами. Ти забрави, че нямаме бебета, а само големи момичета! — обърна глава и целуна малкото краче на рамото си.

Стигнаха на спирката и Джейсън остави Сара на земята.

— Така, малката ми, ще стоиш тук мирно. Погледни кой идва! — на отсрещната страна се появи едно куче. Беше трудно да се определи породата му.

Сара посочи към животното и извика с развълнуван глас.

— Мио! Мио! Мио! — тя протегна двете си ръчички. Кучето се спря, почеса се зад ухото и продължи. Сара погледна към Джейсън. — Мио! — думата замря на устните й.

Дебора коленичи пред нея и я прегърна.

— Мъчно й е за Мило. Тя и кучето бяха неразделни — обясни с един поглед на Джейсън.

Джейсън кимна и погали Сара по косата.

— Ще имаш любимото си куче, малката ми. Не се тревожи!

Дебора го погледна въпросително.

— Наистина ли?

Той се усмихна.

— Да, Дебора. Мислиш, не забелязах, че на децата им липсва любимото животно?

Тя се изчерви.

— Не исках да кажа, че не чувстваш от какво се нуждаят децата. Само исках да ти напомня.

— Автобусът идва — извика Джейсън.

Шофьорът отклони колата на мястото за паркиране. Той се усмихна на Ким и Лий, които вече слизаха.

Устата на Ким не спря за секунда.

— … и, татко, видяхме едно птиче гнездо, отидохме при него и го пипнахме… и… — тя си пое въздух, когато Джейсън вдигна косата от челото й. — А утре трябва да си взема закуска и…

Лий се усмихна на Дебора.

— Беше много интересно в училище — след това погледна Джейсън. — Там играят футбол и крикет — Лий направи доволно движение с ръка. — Ще ти покажа!

Дебора беше щастлива, като слушаше разговора на децата. Бързо се бяха приспособили. Сякаш камък й падна от сърцето. Тя хвана Лий за ръка и тръгна с него след Джейсън и момиченцето.

— … мисля, че няма такива грубияни като Тими Диърборн.

Ким намръщи замислено чело:

— Моята приятелка каза, че котката й родила котенца и ще ми даде едно.

Джейсън слушаше внимателно.

— Каза ли ти твоята приятелка кога може да се вземат котенцата от майка им?

Детето кимна и погледна Джейсън умолително:

— Може ли да имаме и ние коте?

Лий се обърна най-напред към Дебора, после към Джейсън, без да каже дума.

— Какво ще кажеш, Дебора — попита Джейсън.

Дебора се усмихна.

— Мисля, че ако в тази къща липсва нещо, то е коте. Не се знае кога мишките ще се опитат да превземат властта тук.