Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- ivananv(2012)
Издание:
Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята
Редактор и коректор: Радостина Караславова
Предпечатна подготовка: „МТ-студио“
Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.
Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД
История
- —Добавяне
18.
Глаголни времена
Не е лесно това пусто писане, ама на — краста — няма начесване. И запетайки трябва тук-там да се турят, и пълен член, и двойни съгласни. Да не говорим за играта на глаголните времена. Ама говорим, няма начесване.
Излязла е книга на известен наш писател. Хубава книга, одумваме я със Станислав Сивриев, радваме се и пъшкаме. Защото от край до край е написана в минало несвършено време. Спеше, вървеше, ядеше, седеше, лежеше, четеше. Ше-ше-ше-ше! Ехо от циркуляр, кога режат дръвца през две къщи на двуфазен ток.
Сивриев скача:
— Слушай ме сега! Ще ти покажа какво е жива реч, когато се играе с глаголните времена. Слушай, импровизирам (пауза, в която се кашля и прочиства гърло):
— Беше подхвърлил, кога да тръгна, че в торбата има хляб и саздърма. И шише вино. Мамка му и корем, като чу и заработи, помами ме. Мамил ме е и ще ме мами, то аслъ за него живеем…
Тръгнахме сутринта, вървяхме, още вървим, става пладне, ще хапнем по някое време, викам си, ама него трудно ще го умориш. Капнах, а наоколо сенки като прани халища. Той върви, маха крачол, не ще и да се обърне.
Вървяхме още бая време тъй, но колко сме вървели, не мога ти каза, колко още ще вървим, не мога да знам, щото умът ми все в торбата рови. Ако не бях чул за тая саздърма, друго щеше да бъде, ама той на езика си юлар не слага, той го беше казал, той го каза. Казал и забравил. Ще забравиш ами, търбухът ти набит, време ще мине, докато омекне. Одумвам се — да бяхме седнали, да похапнем и ще вървим пак. Ти вървеше добре, вика, крачка имаш, не си бил келява семка, ама накрая ще оакаш шумката… Млъкна, усетил се беше, че огъна клона, ще го счупи, и вика — да повървим още, ще минем и оная бърчина, тогаз сядаме и ще седим, докато ометем всичко…
Това е играта на времена, сайдоч[1], но трябва да имаш уши и да слушаш как говорят умните хора от народа… Писането е игра с глаголните времена! Никакви причастия и деепричастия, требиш ги като каклица, щото умъртвяват действието! И чат-пат по някой епитет, ама точен и необичаен!… Мисъл да има, да тегли като кука с прясна стръв — закачиш ли се, няма отърване…
Слушах го тогава зяпнал — седяхме в двора на къщата му в Боженци. Той отиде до чешмата, извади си стъкленото око, изми го, плисна вода и на лицето си, прибра стъкълцето в очната ямка.
Хубаво говореше човекът, не е за всекиго тая работа, ама инат, още ме мъчи над белия лист… Човъркам думичките, нижа ги на връвчица една след друга и почеркът ми е съвсем леко наклонен, почти изправен, почти като на Акакий…