Маргьорит Дюрас
Любовникът (2)

Мари-Клод Карпанте. Беше американка, от Бостън, ако не се лъжа. Много светли, сиво-сини очи. 1943-а. Мари-Клод Карпанте беше руса. Съвсем леко гримирана. По-скоро красива, струва ми се. С малко припряна усмивка, която се прибираше много бързо, изчезваше в мигновен проблясък. Изведнъж си спомням гласа й, плътен, леко нестроен във височините. Беше четиридесет и пет годишна, вече на възраст, попрехвърлила дори възрастта. Живееше в шестнадесети район, близо до Алма. Апартаментът заемаше последния просторен етаж на жилищна сграда, която май гледаше към Сена. Ходехме да вечеряме в дома й през зимата. Или да обядваме през лятото. Ястията се поръчваха при най-добрите кулинарни търговци в Париж. Винаги с подобаващо качество, едва доловимо оскъдни. Не сме я виждали никога другаде, освен в дома й, никога навън. Там идваше понякога един почитател на Маларме. Често пъти също по един или двама, или трима литератори, появяваха се по веднъж и повече не ги виждахме. Така и не разбрах откъде ги изнамираше, къде се беше запознала с тях и защо ги канеше. Не чух никога да се говори за никого от тях, нито пък прочетох или чух за техните произведения. Обедите и вечерите бяха краткотрайни. Говорехме предимно за войната, беше по времето на Сталинград, в края на зимата на 42-а. Мари-Клод Карпанте слушаше внимателно, задаваше много въпроси, говореше малко, често се учудваше, че такива събития са й убегнали, смееше се. Много набърже в края на вечерята тя се извиняваше, че трябва да излезе така спешно, но имала работа, казваше. Не уточняваше никога каква. Когато бяхме достатъчно на брой, оставахме в дома й час-два, след като тя беше излязла. Казваше ни: стойте колкото искате. В нейно отсъствие никой не говореше за нея. Струва ми се впрочем, че никой не би бил способен да го стори, тъй като никой не я познаваше. Разотивахме се, прибирахме се с чувството, че сме сънували, че идваме на себе си след няколко часа, прекарани у непознати в присъствието на гости, които са били в същото положение, също тъй непознати, че сме изживели мигове без всякакво бъдеще, без всякаква човешка или друга мотивировка. Чувствахме се така, все едно бяхме прекосили три граници една подир друга, все едно дълго бяхме пътували с влак или бяхме чакали в преддверията на лекарски кабинети, в хотели, по летища. През лятото обядвахме на една обширна тераса с изглед към Сена и след това пиехме кафето в градината, която заемаше целия покрив на сградата. Имаше басейн. Никой не се къпеше. Гледахме Париж. Безлюдните булеварди, реката, улиците. По безлюдните улици цъфналите олеандри. Мари-Клод Карпанте. Гледах я настойчиво почти през цялото време; това я притесняваше, но не можех да се въздържа. Гледах я, за да установя, да установя коя беше тя — Мари-Клод Карпанте. Защо беше тук, а не другаде, също и защо беше тъй отдалеч, от Бостън, защо беше богата, защо до такава степен не знаехме нищо за нея, никой, нищо, защо бяха тези като че ли насилствени приеми, защо, защо проблясваше в очите й, някъде много навътре, в глъбините на погледа, тази частица смърт, защо? Мари-Клод Карпанте. Защо във всичките й рокли имаше нещо, което убягваше, което създаваше впечатление, че не са изцяло нейни и със същия успех можеха да покриват друго тяло. Неутрални рокли, прилични, много светли, бели като лятото в най-лютата зима.

 

 

Бети Фернандес. Споменът при мъжете не протича никога в това озаряващо осветление, съпровождащо спомена при жените. Бети Фернандес. И тя също чужденка. Само да произнесете името й, и тя е тук, крачи по една парижка улица, късогледа е, вижда съвсем слабо, присвива очи, за да е напълно сигурна, махва ви леко за поздрав. Добър ден, как сте? От дълго време вече покойница. От тридесет години може би. Спомням си изяществото, сега е твърде късно, за да го забравя, и досега нищо не може да се мери с това съвършенство, нищо не ще може никога да се мери с подобно съвършенство, нито обстоятелствата, нито епохата, нито студът, нито гладът, нито германското поражение, нито обилната светлина, хвърлена върху престъплението. Тя винаги преминава по улицата над историята на тези неща, колкото и да са ужасни. И нейните очи са светли. Розовата рокля е поизносена, а черната широкопола шапка — прашна в яркото слънце на улицата. Тя е слабичка, висока, изрисувана с туш — гравюра. Хората се спират и гледат възхитени финеса на тази чужденка, която минава, без да вижда.

Царствена. Не можете да познаете в първия момент откъде идва. А после си казвате, че е възможно да идва само от другаде, само от там. Тя е красива, красива поради самото това обстоятелство. Облечена е в старите дрипи на Европа, с остатъка от сърмата, с вехтите демодирани костюмчета, с вехтите завеси, с вехтите кръпки, с вехтите парцалчета от висшата мода, с вехтите, проядени от молци лисици, с вехтите лутри, красотата й е такава, парцалива, зиморничава, подсмърчаща и лъхаща на заточение, нищо не й става, всичко е прекалено голямо за нея и все пак й стои, всичко се върти по нея, толкова е слаба, нищо не й е по мярка и въпреки това й стои. Тя така е устроена по ум и по тяло, че всичко, което се докосне до нея, незабавно, неотменно става част от красотата й.

Бети Фернандес приемаше гости, имаше свой „ден“. Посещавахме я от време на време. Веднъж заварихме там Дрийо Ла Рошел. Страдаше видимо от надменност, за да не се покаже прекалено снизходителен, говореше малко, с плътен глас, езикът му беше сякаш преведен, измъчен. Може би там да е бил и Бразияк, но не си спомням, за което много съжалявам. Не срещнах нито веднъж Сартър. Идваха поети от Монпарнас, но не се сещам вече за нито едно име. Нямаше немци. Не се говореше за политика. Говореше се за литература. Рамон Фернандес говореше за Балзак. Човек можеше да го слуша до края на света. Говореше с почти напълно забравена начетеност, от която нямаше да оцелее почти нищо, което да може изцяло да се провери. Цитираше малко факти, по-скоро изказваше мнения. Говореше за Балзак, както би говорил за самия себе си, като че ли опитваше веднъж в живота си той също да бъде Балзак. Рамон Фернандес беше неподражаемо възпитан дори в начетеността си, съумяваше по един задълбочен и едновременно недвусмислен начин да си служи със знанието, без никога да ви накара да почувствате, че то задължава, че има и тежест. Беше искрен човек. Винаги бе приятно да го срещнеш на улицата, в кафенето, радвал се да ви види, и това беше самата истина, поздравяваше с явно задоволство: Добър ден как сте? Изричаше го на английски без запетая, съпроводено със смях, и докато звучеше смехът, в шега се превръщаше самата война, както и всяко произтичащо от нея принудително страдание. Съпротивата, както и съглашателството, гладът, както и студът, мъченичеството, както и подлостта. За разлика от него Бети Фернандес говореше само за хората, зърнати на улицата, или за тези, които познаваше, за това как се справяли, за непродадените стоки по витрините, за допълнителните дажби мляко и риба, за мерките, които да решат въпроса с липсващите продукти, със студа, с постоянното гладуване, вълнуваше я винаги практическата страна на бита, тя беше насреща, винаги преизпълнена с грижовно приятелство, много предана и много сърдечна. Семейство Фернандес се оказаха колаборационисти. А аз, две години след войната, се записах да членувам във ФКП. Покритието е пълно, окончателно. Двете неща са равносилни, същото самосъжаление, същият зов за помощ, същата немощ в разсъждението, същото суеверие, състоящо се в това да повярваш в политическото решаване на личния ти проблем. Тя също, Бети Фернандес също гледаше опустелите поради немската окупация улици, гледаше Париж, градинките с цъфнали олеандри като онази друга жена, Мари-Клод Карпанте. И тя като нея имаше свои дни за гости.

 

 

Той я изпраща до пансиона с черната лимузина. Спира малко преди входа, за да не го видят. Тъмно е. Тя слиза, затичва се, не се обръща назад. Още щом минава през портала, вижда, че големият двор за разходки е все така осветен. Още щом стига до дъното на коридора, я вижда, тя я очаква, вече обезпокоена, напрегната, без помен от усмивка. Пита я: Къде беше? Тя отвръща: Не се прибрах за спане. Не казва защо и Елен Лагонел не я пита. Сваля розовата шапка и разплита плитките си за нощта. Не си ходила и на училище. Не съм. Елен казва, че се обаждали по телефона, затова знаела, че щяло да се наложи да отиде при главната възпитателка. Има много момичета в сенчестия двор. Всички са в бяло. По дърветата са закрепени големи лампи. Някои занимални още светят. Още има ученички, които си готвят уроците, други, които стоят в класните стаи, за да бъбрят или да играят на карти, или да пеят. Няма определен час за лягане на питомките, толкова е горещо през деня, оставят ги да потичат вечер колкото поискат, колкото младите възпитателки преценят. Ние сме единствените бели в държавния пансион. Има много метиски, повечето са били изоставени от бащата, войник или моряк, или дребен чиновник от митниците, пощите, строежите. Повечето идват тук от приюта за изоставени деца. Има също и няколко квартеронки. Елен Лагонел си мисли, че френското правителство ги отглежда, за да направи от тях медицински сестри в болниците или надзирателки в сиропиталищата, в лепрозориумите и в психиатриите. Елен Лагонел си мисли, че ги пращат също в лазаретите за болни от холера и от чума. Така си мисли Елен Лагонел и плаче, защото не иска да постъпи на нито едно от тези места, тя все говори за това как ще избяга от пансиона.

Отбих се при дежурната възпитателка, също млада метиска, която ни гледа настойчиво, Елен и мен. Казва: не сте били на училище и не сте спали тук тази нощ, ще бъдем принудени да уведомим майка ви. Отвръщам й, че не съм могла да постъпя другояче, но че отсега нататък ще се помъча да се връщам всяка вечер да спя в пансиона, да не си правят труда да уведомяват майка ми. Младата възпитателка ме гледа и ми се усмихва.

 

 

Ще продължа да бягам. Ще уведомят майка ми. Тя ще посети директорката на пансиона и ще я помоли да ме остави свободна да правя каквото си искам вечер, да не ме контролира в колко часа се връщам, да не ме принуждава също така да ходя на неделна разходка с пансионерките. Казва: Момичето винаги е било държано свободно, ако ли не, ще избяга, дори аз, нейната майка, не мога да направя нищо срещу това; ако искам да я запазя при себе си, трябва да я оставя на свобода. Директорката прие, защото съм бяла и защото за доброто име на пансиона сред масата метиски трябва да има и няколко бели. Майка ми каза също, че съм се учела добре в лицея, бидейки също толкова свободна, и че това, което изпатила със синовете си, било толкова ужасно, толкова сериозно, че единствената й надежда била да изучи малката.

Директорката ми разреши да живея в пансиона като в хотел.

Много скоро ще сложа годежен пръстен с диамант. Тогава възпитателките няма вече да ми правят забележки. С положителност ще се досетят, че не съм сгодена, но диамантът струва много скъпо, никой няма да се усъмни, че е истински, и никой няма да посмее вече да каже нищо заради цената на диаманта, подарен на твърде младото момиче.

 

 

Връщам се при Елен Лагонел. Тя е легнала на една пейка и плаче, защото си мисли, че ще напусна пансиона. Сядам на пейката. Прималява ми от красотата на тялото на Елен Лагонел, изтегнато до моето. Това тяло е прекрасно, свободно под роклята, може да бъде достигнато с ръка. Ами гърдите, не съм виждала никога такива. Не съм ги докосвала никога.

Елен Лагонел е безсрамна, не го съзнава, разхожда се чисто гола в спалните помещения. Най-красивото от всички дадени от бога неща е тялото на Елен Лагонел — несравнимо — равновесието между стойката и начина, по който тялото крепи гърдите вън от себе си, като нещо отделно. Няма нищо по-необикновено от тази заобленост на гърдите, тази протегната към дланите изпъкналост. Дори тялото на малък кули на братчето ми се губи пред това великолепие. Телата на мъжете имат скъпернически, насочени навътре форми. Те не се развалят също така като формите на Елен Лагонел, които никога не траят много, може би едно лято в най-добрия случай, това е всичко. Тя, Елен Лагонел, идва от високите плата на Далат. Баща й е служител в пощите. Тя пристигна съвсем наскоро, насред учебната година. Тя се страхува, застава до теб, стои тук и не продумва, често плаче. Лицето й има румения загар на планината, винаги ще го разпознаеш тук, където децата са белязани със зеленикавата бледност на анемията, на знойната горещина. Елен Лагонел не ходи в лицея. Елен Лагонел не знае какво е да ходиш на училище. Тя не учи, не запомня. Посещава началния курс в пансиона, но от това няма полза. Тя плаче, притисната до мен, и аз милвам косите й, ръцете й, казвам й, че ще остана с нея в пансиона. Елен Лагонел не знае, че е много красива. Родителите й не знаят какво да я правят, търсят да я оженят колкото може по-скоро. Елен Лагонел ще има всички годеници, които пожелае, но тя не ги желае, тя не иска да се жени, иска да се върне да живее с майка си. Тя, Елен Лагонел. Елен Лагонел в края на краищата ще постъпи както поиска майка й. Тя е много по-красива от мен, от тази хлапачка с клоунската шапка, с обувки от ламе, безкрайно по-подходяща за задомяване от нея, виж, Елен Лагонел може да бъде задомена, да й бъде намерен съпруг, да бъде уплашена, да й бъде обяснено от какво се страхува, тъй като сама не разбира, да й бъде заповядано да стои тук и да чака.

Елен Лагонел не знае още това, което зная аз, макар и седемнадесетгодишна. Сякаш го отгатвах, тя не ще узнае никога това, което зная аз.

Тялото на Елен Лагонел е тежко, все още непорочно, кожата й е нежна като на някои плодове, почти невидима, малко илюзорна, и в това има нещо прекалено. Елен Лагонел вдъхва желание да бъде убита, тя подбужда прелестния блян да бъде собственоръчно умъртвена. Тези форми като най-фино брашно тя ги носи без всякаква изкусност, показва тези неща на дланите, за да ги мачкат, на устата, за да ги хапят, без да ги сдържа, без да ги осъзнава, без да осъзнава също и тяхната приказна мощ. Иска ми се да захапя гърдите на Елен Лагонел, както той хапе моите в стаята в китайския квартал, където отивам всяка вечер да задълбочавам знанието си за бог. Да бъда погълната от тези гърди като най-фино брашно — нейните.

 

 

Прималява ми от копнежа по Елен Лагонел. Прималява ми от копнеж.

Искам да отведа с мен Елен Лагонел там, където всяка вечер с притворени очи получавам в дар насладата, от която се крещи. Иска ми се да отдам Елен Лагонел на този мъж, който прави това с мен, за да го направи на свой ред и с нея. В мое присъствие, нека тя постъпи според моето желание, да се отдаде там, където се отдавам аз. Така посредством тялото на Елен Лагонел, посредством преброждането на нейното тяло насладата ще ми дойде от него, този път окончателна.

И ще ми се иска да умра.

Представям си я от същата плът като този мъж от Чо Лън, но в едно лъчезарно, слънчево, непорочно настояще, неспирно да разцъфва при всеки жест, при всяка сълза, при всяка негова несръчност, при всяко негово незнание. Елен Лагонел е жената на този черноработник, който прави насладата ми да е тъй абстрактна, тъй мъчителна, този загадъчен мъж от Чо Лън, от Китай. Елен Лагонел е от Китай.

Не съм забравила Елен Лагонел. Не съм забравила този китаец черноработник. Когато си заминах, когато го изоставих, цели две години живях, без да доближа друг мъж. Но тази тайнствена вярност навярно беше към самата мен.

 

 

Все още съм сред това семейство, обитавам единствено тук, на никое друго място. Сред неговото безплодие, неговата ужасяваща бездушност, неговото злотворство аз съм най-уверена в себе си, тук достигам дълбините на моята изначална увереност, а именно, че по-късно ще пиша.

 

 

Тук е мястото, където по-късно ще се приютя, веднъж щом напусна настоящето, само тук, на никое друго място. Часовете, които прекарвам в гарсониерата в Чо Лън, разкриват това място в свежа, нова светлина. Другото е душно, то граничи със смъртта, място на ожесточение, на болка, на отчаяние, на безчестие. Такова място е Чо Лън. На отвъдния бряг на реката. Само щом се прекоси реката.

Така и не узнах какво стана с Елен Лагонел, дали е умряла. Тя си тръгна първа от пансиона, много преди аз да си замина за Франция. Върна се в Далат. Майка й поиска тя да си иде в Далат. Смътно си спомням, че я повика, за да я ожени, трябваше да се срещне с някакъв новопристигнал от метрополията. Може би греша, може би смесвам онова, което си мислех, че ще се случи с Елен Лагонел, с това принудително заминаване по настояване на майка й.

Да ви кажа също как беше в действителност, как стояха нещата. Ето как: той краде от прислугата, за да ходи да пуши опиум. Той краде от нашата майка. Тършува из чекмеджетата. Краде. Играе комар. Баща ми купи една къща в Антър дьо Мер, преди да умре. Това беше единственият ни имот. Той играе комар. Майка ми продава къщата, за да изплати дълговете. Това не стига, никога не стига. Като млад се опитва да ме предложи за пари на клиенти от „Ла Купол“. Заради него майка ми иска да поживее още, та да се храни и той още, да спи на топло, да чува още как го зоват по име. Ами имението, което тя му купи недалеч от Амбоаз, погълнало десет години спестявания. Ипотекирано за една нощ. Тя плаща лихвите. И всички приходи от изсичането на горите, за които ви споменах. Хвръкнаха за една нощ. Той окраде умиращата ми майка. Биваше го само да тършува из чекмеджетата, имаше нюх, умееше да търси, да открива в правилната купчина чаршафи, в скривалищата. Той задигна венчалните пръстени, крадеше този род неща най-вече, бижута, храна. Той окраде До, нашите boys, братчето ми. Мен, много пъти. Беше способен да продаде дори нея, своята майка. Щом я вижда, че е на смъртно легло, той повиква нотариуса незабавно, посред вълнението от смъртта. Той умее да използва вълнението от смъртта. Нотариусът казва, че завещанието е невалидно. Че тя прекалено е облагодетелствала големия си син в моя вреда. Разликата е огромна, смешна. Трябва с пълното съзнание за действията си да го приема или да го отхвърля. Удостоверявам, че го приемам: подписвам. Приех го. Свел очи, брат ми благодари. Той плаче. Искрен е. В момента на освобождението на Париж, преследван, види се, за колаборационистки действия в Южна Франция, той вече не знае къде да отиде. Идва при мен. Никога не узнах точно каква е била работата, бягаше от някаква опасност. Може би беше предавал хора, евреи, всичко е възможно. Той е много кротък, ласкав както винаги след убийствата си или когато се нуждае от услугите ви. Мъжът ми е интерниран. Той съчувства. Остава три дни. Забравих, преди да изляза, да заключа. Той тършува. Пазя за връщането на мъжа ми захарта и ориза от моите купони. Той тършува и задига. Пребърква и едно малко чекмедже в моята стая. Намира. Задига всичките ми спестявания, петдесет хиляди франка. Не оставя нито една банкнота. Напуска апартамента с краденото. Когато го видя отново, няма да отворя и дума за това, срамът за него е тъй голям, няма да мога да го сторя. След фалшивото завещание фалшивият замък в стил Луи XIV е продаден срещу залък хляб. Продажбата е била фалшифицирана, както и завещанието.

След смъртта на майка ми остава сам. Няма приятели, никога не е имал, понякога живееше с жени, които караше да му „работят“ в Монпарнас, понякога с жени, които не караше да му работят, поне в началото, понякога с мъже, но те му плащаха. Живееше в голяма самота. Тя се усили със старостта. Беше дребно бандитче, не правеше големи удари. Вдъхваше страх около себе си, не стигаше по-далеч. Над нас нямаше истинско влияние. Не беше гангстер, само семеен бандит, претърсвач на чекмеджета, убиец без оръжие. Не се злепоставяше. Бандитите живеят, както живееше той, без солидарност, без достойнство, във вечен страх. Той се страхуваше. След смъртта на майка ми води странно съществуване. В Тур. Познава само сервитьорите от кафенетата, които му „снасят“ информация за конните състезания, и впиянчената клиентела от покерджии. Започва да прилича на тях, пие много, очите му кървясват, устата му се изкривява. В Тур не притежава вече нищо. Двата ликвидирани имота, нищо повече. В продължение на цяла година обитава един мебелен склад, нает от майка ми. Спи в продължение на цяла година в едно кресло. Пускат го да влезе. Да остане там цяла година. И после го изпъждат.

В продължение на цяла година навярно се е надявал да откупи ипотекирания си имот. Проиграл е един по един мебелите на майка ми от мебелния склад, бронзовите буди, бакърените предмети и после леглата, после скриновете, чаршафите. И един ден остава без нищо, с такива като него това се случва, един ден остава само с костюма, който му е на гърба, нищо друго, нито чаршаф, нито прибор. Сам е. За една година никой не му е отворил вратата на дома си. Пише до един роднина в Париж. Ще му дадат стайче на улица „Малзере“. И на петдесет и повече години ще получи първата си служба, първата заплата в живота си, куриер е в една морска застрахователна компания. Това продължи, струва ми се, петнадесет години. Постъпи в болница. Не умря там. Умря в стаята си.

 

 

Майка ми никога не е говорила за това дете. Никога не се е оплаквала. Тя никога не е говорила за претърсвача на чекмеджета пред никого. Изживяваше това майчинство като престъпление. Държеше го в тайна. Навярно е смятала, че не може да бъде проумяно, обяснено на този, който не познаваше сина й, както го познаваше тя, пред лицето на бог и само пред него. Изричаше по негов адрес някои баналности, все същите. Че ако навремето искал, щял да бъде най-умният от тримата. Най-артистичният. Най-изисканият. И също така този, който щял да обгради с най-много обич майка си. Защото в крайна сметка той най-добре я разбирал. Не съм знаела, казваше тя, че може да се очаква подобно нещо от едно момче, такава интуиция, такава дълбока нежност.

Видяхме се веднъж след това, той ми заговори за мъртвото братче. Каза: Какво ужасно нещо е тази смърт, отвратително, нашето братче, нашият малък Поло.

Съхранила се е тази картина от нашето роднинство: на обяд сме в Шадек. Храним се тримата около масата в трапезарията. Те са съответно на седемнадесет и на осемнадесет години. Майка ми не е с нас. Той ни гледа как се храним, братчето и мен, и после оставя вилицата, вече гледа само братчето ми. Гледа го много продължително и после му казва изведнъж много спокойно нещо ужасно. Изречението е във връзка с храната. Казва му, че трябва да внимава, че не трябва да яде толкова. Братчето не отвръща нищо. Продължава да се храни. Той припомня, че големите порции месо са за него, че не бива да забравя това. Да ги нямаме такива, казва. Питам: Защо за теб? Той отвръща: Защото така. Казвам: Искам ти да умреш. Не мога повече да се храня. Братчето също. Той чака братчето да посмее да каже една дума, само една дума, стиснатите му юмруци над масата са вече готови да му размажат лицето. Братчето не казва нищо. То е много бледо. Между ресниците му наченки на сълзи.

 

 

Когато умира, денят е навъсен. Струва ми се, пролетен, априлски. Телефонират ми. Нищо, не казват нищо повече, бил намерен мъртъв на пода в неговата стая. Смъртта беше изпреварила края на неговата история. Приживе той вече беше мъртъв, твърде късно беше да умира, беше мъртъв от смъртта на братчето насетне. Потресаващите думи: свърши се.

Тя пожела този й син да бъде погребан до нея. Не помня вече на кое място, в кое гробище, зная, че е в областта Лоара. Те са двамата в гроба. Само двамата. Това е справедливо. Картината е непоносимо красива.

 

 

Здрачът настъпваше по едно и също време през цялата година. Беше много кратък, почти брутален.

В дъждовния сезон по цели седмици не се виждаше небето, то бе забулено с плътна мъгла, която даже лунната светлина не пробиваше. През сухия сезон, напротив, небето беше оголено, открито по цялото си протежение, безпощадно. Дори безлунните нощи бяха осветени. И сенките бяха въпреки всичко изрисувани върху почвата, водите, пътищата, зидовете.

 

 

Спомням си смътно дните. Слънчевото сияние притъпяваше цветовете, заслепяваше. Нощите си ги спомням. Синевата застилаше дъното на света. Небето за мен беше тази ивица чист блясък, която прекосява синевата, това студено смешение отвъд всякакъв цвят. Понякога във Винлонг, когато беше тъжна, майка ми се разпореждаше да запрегнат кабриолета и отивахме в полето да гледаме нощта на сухия сезон. Имах късмет за тези нощи с такава майка. Светлината струеше от небето на водопади от чиста прозрачност, на урагани от тишина и неподвижност. Въздухът беше син, улавяше се в шепа. Син. Небето беше това непрестанно трептене от блещукането на светлината. Нощта овяваше всичко, цялото поле от двата бряга на реката до пределите на зрението. Всяка нощ беше посвоему различна, всяка можеше да бъде назована според времетраенето си. Нощите се озвучаваха от лая на кучетата в полето. Те виеха в предусещане на някакво тайнство. Откликваха си от село на село до пълното изчерпване на пространството и времето на нощта.

 

 

В алеите на двора сенките на канелените дървета са черни като мастило. Градината цяла е застинала в мраморна неподвижност. Къщата — и тя величествена, траурна. И братчето ми, което крачеше до мен и което сега гледа втренчено през отворения портал към опустелия булевард.

Веднъж него го няма пред лицея. Шофьорът е сам в черния автомобил. Казва ми, че бащата е болен, че младият господар си е заминал за Шадек. Че самият той получил заповед да остане в Сайгон, за да ме кара до лицея, после обратно в пансиона. Младият господар се завърна след няколко дни. Отново седеше отзад в черния автомобил, извърнал лице, за да не среща погледите, вечно уплашен. Целувахме се без нито дума, целувахме се тук, пред лицея, забравихме за всичко, целувахме се. Посред целувката той плачеше. Бащата щял да живее още. И последната му надежда си отивала. Той поискал това от него. Примолил му се да му позволи да ме подържи още малко при себе си, до тялото си, казал му, че трябва да го разбере, че самият той сигурно бил изживял поне веднъж страст като тази през дългия си живот, че не би могло да бъде другояче, помолил го да му позволи да изживее и той веднъж на свой ред подобна страст, това безумие, тази безумна любов към бялото момиченце, помолил го да му остави време да я обича още, преди да я изпрати обратно във Франция, да му я остави още може би година, защото не му е възможно да изостави вече тази любов, много е нова, все още много силна, непревъзмогнала първоначалната пламенност, защото е много ужасно отсега да се раздели с тялото й, още повече на него като на баща му е добре известно, че това няма да се повтори никога вече.

Бащата му отвърнал, че предпочита да го види мъртъв.

Окъпахме се заедно с хладката вода от делвите, целувахме се, плакахме и пак ни се искаше да умрем, но този път от безутешна наслада. И после му казах. Казах му да не съжалява за нищо, припомних му как беше заявил, че съм щяла да си замина от всякъде, че не съм можела да определям поведението си. Той отвърна, че дори това му е безразлично вече, че всичко е надживяно. Тогава му казах, че и аз мисля като баща му. Че отказвам да остана с него. Не обясних защо.

Това е един от дългите булеварди на Винлонг, който свършва при Меконг. Булевард, винаги безлюден вечер. Тази вечер, както почти всяка друга, има повреда в електричеството. Всичко започва оттук. Още щом стигам до булеварда, щом уличната врата се затваря след мен, осветлението загасва. Затичвам се. Тичам, защото се страхувам от тъмнината. Тичам все по-бързо и по-бързо. И изведнъж като че ли дочувам тичане след мен. И изведнъж съм сигурна, че зад мен някой тича в моята диря. Все така тичешком се обръщам и виждам. Една много висока жена, много кльощава, кльощава като смъртта, която се смее и тича. Тя е боса, тича след мен, за да ме настигне. Познавам я, лудата от селището, лудата от Винлонг. За пръв път я чувам, тя говори нощем, през деня спи и дори често пъти тук, на този булевард, пред парка. Тя тича, крещейки на някакъв непознат за мен език. Страхът е толкова силен, че не мога да извикам. Трябва да съм осемгодишна. Чувам нейния виещ смях и радостните й викове, сигурно е, че се забавлява с мен. Споменът е за изначален страх. Малко е да се каже, че този страх надхвърля моя разум, моята сила. Това, което може да се твърди, е, че споменът е за тази увереност на цялото същество, а именно, че ако жената ме докосне, макар и леко, с ръка, ще изпадна на свой ред в състояние, много по-лошо от смъртта, това състояние е лудостта. Стигнах до градината на съседите, до къщата, изкачих се по стъпалата и се строполих във входа. През следващите няколко дни не съм способна да разкажа нищо от това, което ми се е случило.

 

 

Вече на преклонна възраст, аз все още не съм се отърсила от страха да не се влоши определено състояние на майка ми — не смея и досега да го назова, — което би станало причина да бъде отлъчена от децата си. Струва ми се, че аз съм тази, която ще трябва да съумее да се справи с него, когато му дойде времето, а не братята ми, тъй като братята ми не биха могли да съдят за това състояние.

 

 

Това ставаше няколко месеца преди нашата окончателна раздяла в Сайгон, късно вечерта, бяхме на голямата тераса в къщата на улица „Тестар“. Беше и До. Погледнах майка ми. Познах я с мъка. И после, в някакво внезапно избледняване, пропадане, изведнъж не я познах изобщо. Изведнъж видях тук, до мен, една жена, седнала на мястото на майка ми; тя не беше моята майка, външно приличаше на нея, но никога не е била моята майка. Видът й беше леко занесен, гледаше към парка, в една точка на парка, дебнеше, види се, неизбежността на някакво събитие, което не долавях по никакви признаци. От нея се излъчваше някаква младост на чертите, на погледа, някакво щастие, което тя потискаше поради целомъдрие, с което навярно беше свикнала. Беше красива. До беше край нея. До като че ли не забелязваше нищо. Ужасът не се дължеше на това, което казвам по повод на нея, на чертите й, на щастливия й вид, на красотата й, той произтичаше от това, че тя седеше там, където седеше и майка ми, когато подмяната се беше извършила, и аз знаех, че не някоя друга, а тя самата беше тук, на това място, но че тъкмо тази самоличност, която не можеше да бъде подменена с никоя друга, беше изчезнала и аз не разполагах с никакво средство да я заставя да се върне. Нищо вече не се предлагаше, което да запълни картината. Полудях за пълно душевно здраве. Още малко и ще извикам. Извиках. Слаб вик, зов за помощ, за да се пропука ледът, в който беше застинала смъртоносно цялата сцена. Майка ми се обърна.

Населих целия град с тази просякиня от булеварда. Всички просякини от градовете, от оризовите ниви, онези от друмищата по границата със Сиам, другите от бреговете на Меконг — поселих ги в нея, която ме беше уплашила. Тя дойде тук отвсякъде. Винаги стигаше в Калкута, откъдето и да бе дошла. Винаги е спала под сянката на канелените дървета в двора за разходки. Винаги майка ми е била тук, до нея, за да цери крака й, прояден от червеи, накацан от мухи.

Край нея момиченцето от историята. Тя го носи цели две хиляди километра. Тя не го иска вече, дава го: На, вземи. Никакви деца. Ни едно. Всичките измрели или захвърлени, това прави сума ти в края на живота. Тази тук, която спи под канелените дървета, още не е умряла. Тази ще живее най-дълго. Тя ще умре вътре в къщата, в дантелена рокля. Ще бъде оплакана.

Застанала е насред полегатите склонове с оризища край пътя, крещи и се смее с цяло гърло. Тя има златист смях, такъв, че да събуди мъртъвците, да събуди онзи, който слуша как се смеят децата. Стои пред бунгалото с дни, в бунгалото има бели, спомня си, че те дават на просяците да ядат. И ето на, веднъж се събужда в зори и тръгва да крачи, един ден тя тръгва, иди разбери защо, кривва към планината, извървява гората и хваща пътеките, които лъкатушат покрай хребетите на планината в Сиам. И понеже вижда може би жълто-зелено небе оттатък равнината, тя се упътва натам. Поема надолу към морето, към свършека. Спуска се с широката си мършава крачка по склоновете на гората. Все върви, върви. Това са заразните зловонни гори. Областите с непоносима жега. Няма го живителния морски ветрец. Само застоялото жужене на комарите, умрелите деца, дъждът всеки ден. И после ето ги делтите. Това са най-големите делти на земята. Те са от черна тиня. В посока към Читагонг. Тя е изоставила друмищата, горите, пътеките през чая, червените слънца, броди из устията на делтите. Поема в посока на земното въртене, винаги далечната, опасваща небето посока на изток. Един ден застава пред морето. Крещи, смее се с чудноватото си птиче кудкудякане. Поради смеха намира в Читагонг джонка, с която да преплава, рибарите са съгласни да я вземат, тя преплава Бенгалския залив в компания.

Започват след това да я виждат край градското сметище в предградията на Калкута. И после я изгубват от поглед. После я откриват отново. Тя е зад френското посолство в същия този град. Спи в един парк, заситена с безмерно количество храна.

Тя е тук през нощта. После във водите на Ганг по изгрев-слънце. Винаги весела и присмехулна. Не си тръгва вече. Тук се храни, спи, през нощта е спокойно, заселва се тук в парка с олеандри.

Един ден идвам аз, минавам оттук.

Седемнадесетгодишна съм. Това е английският квартал, парковете на посолствата, в сезона на мусоните сме, кортовете за тенис пустеят. По протежение на Ганг се кикотят прокажени.

Спираме в Калкута. Има повреда на кораба. Разхождаме се из града, за да минава времето. Отплаваме на следната вечер.

 

 

Петнадесет години и половина. Разчува се много бързо из френското селище в Шадек. Дори само това облекло издава опозорената. Майката няма никакъв усет за нищо, включително и за това как се възпитава малко момиче. Горкото дете. Не си мислете, тази шапка не е невинна, нито това червило, всичко това означава нещо, не е току-тъй, ще рече, то е, за да привлича погледите, парите. Братя бандити. Казват, че е китаец, синът на милиардера от къщата на Меконг, облицована със сини плочки. Дори той, вместо да бъде поласкан, не я иска за сина си. Семейство бели бандити.

 

 

Госпожата, както я наричаха, беше от Саванахет. Мъжът й бе назначен във Винлонг. В продължение на цяла година тя не се появи във Винлонг. Заради онзи младеж, помощник-администратор в Саванахет. Не можели вече да се обичат. Тогава той се прострелял с револвер. Историята достигна до новото селище на Винлонг. Прострелял се в деня на заминаването й от Саванахет за Винлонг с един куршум в сърцето. Насред големия площад в селището под ослепителното слънце. Заради нейните момиченца и заради мъжа й, назначен във Винлонг, тя му казала, че трябва да скъсат.

 

 

Това става в квартала с лоша слава на Чо Лън всяка вечер. Всяка вечер тази малка мръсница отива там, за да гали тялото й един гаден китаец милионер. Тя е и в лицея, където са белите момиченца, малките бели спортистки, които се учат да плуват кроул в басейна на спортния клуб. Един ден ще им бъде заповядано да не говорят вече с дъщерята на началната учителка от Шадек.

В междучасието тя гледа към улицата, съвсем сама, подпряна до един стълб във вътрешния двор. Не казва нищо за това на майка си. Продължава да идва на училище с черната лимузина на китаеца от Чо Лън. Те я гледат как си тръгва. Няма да се намери нито едно изключение. Нито една от тях няма да й проговори вече. Това отлъчване пробужда чистия спомен за Госпожата от Винлонг. Тя току-що бе навършила тридесет и осем години по онова време. И следователно момиченцето десет. И сега шестнадесет в момента, в който си спомня.

Госпожата е на терасата на стаята си, гледа булевардите покрай Меконг, виждам я, когато се връщам от вероучение с братчето ми. Стаята е по средата на един голям дворец с покрити тераси, дворецът е по средата на парка с олеандри и палми. Същата отлика противопоставя Госпожата и момичето с плоскодънна шапка на другите жители от селището. Така, както и двете гледат дългите крайречни булеварди, така е и с тях самите. Отритнати и двете. Самотни, кралици. Тяхното изпадане в немилост се разбира от само себе си. И двете обречени на поругание поради естеството на това тяхно тяло, милвано от любовници, целувано от устите им, отдадено на мерзка наслада, от която ти се иска да умреш, казват те, да умреш от тази тайнствена смърт на любещите без любов. Тъкмо за това става въпрос, за този смъртен копнеж. Смъртта се излъчва от тях, от техните стаи, тъй натрапчива, че се знае за нея из целия град, в селищата на джунглата, в околийските градове, по приемите, на баловете на главното управление.

Госпожата току-що е подновила официалните приеми, тя си мисли, че е приключено, че младежът от Саванахет е предаден на забрава. И тъй, Госпожата подновява вечеринките си, които са нейно задължение, за да могат все пак хората да се виждат от време на време и също така от време на време да се изтръгват от ужасяващата самота, в която тънат селищата на джунглата, изгубени сред четириъгълните площи на ориза, на страха, на лудостта, на трескавостта, на забравата.

 

 

Вечерта на изхода на лицея същата черна лимузина, същата шапка, детинска, дръзка, същите лачени обувки и тя, тя отива, отива при китайския милиардер, за да разсъблече тялото й; той ще я къпе под душа дълго, както всяка вечер тя самата го е правила при майка си, с хладката вода от една делва, която пази за нея, и после ще я отнесе мокра на леглото, ще включи вентилатора и ще я целува все по-пламенно навсякъде и тя ще иска непрестанно още и още, а после ще се прибере в пансиона и няма да има кой да я наказва, да я бие, да я обезобразява, да я обижда.

 

 

Беше се застрелял към края на нощта, на големия площад в селището, облян в светлина. А тя танцувала. После настъпил денят. Заобиколил тялото. После с течение на времето слънцето размило силуета. Никой не се осмелил да доближи. Полицията ще го стори. По обед, след пристигането на шлеповете, няма да има вече нищо, площадът ще бъде разчистен.

 

 

Майка ми каза на директорката на пансиона: Какво толкова е станало, всичко това е без значение, видяхте ли износените роклички, ами розовата шапка и лачените обувки как добре й стоят? Майката е пияна от радост, когато говори за децата си, и тогава е още по-обаятелна. Младите възпитателки в пансиона слушат майката жадно. Всички до един, казва майката, се навъртат край нея, всички мъже в селището, женени или не, се навъртат край ей тази тук, хвърлили са око на малката, на тази хлапачка, неразвита още напълно, вижте я, още е дете. Опозорена ли казват хората? Аз пък казвам: Как може едно непорочно създание да се опозори?

Майката говори ли, говори. Тя говори за крещящата проституция и се подиграва на прегрешението, на тази палячовщина, на тази нелепа шапка, на неподражаемата изисканост на момичето от онова плаване по реката, смее се на това нещо, на което не може да устои никой мъж тук, във френските колонии; говоря, казва тя, за тази кожа на бяла, за невръстното дете, което досега беше скрито в селищата на джунглата и което изведнъж излиза наяве и се злепоставя пред очите на целия град с тази китайска милиардерска отрепка, с диамант на пръста като някоя млада банкерша — и тя се разплаква.

Когато видя диаманта, тя изрече с тъничко гласче: Напомня ми един пръстен с малък диамант, който получих за годежа с първия ми мъж. Казвам: Господин Еди-кой си. Двете се смеем. Такова му беше името, казва тя, това е самата истина.

Изгледахме се продължително и после на устните й се появи много блага, леко насмешлива усмивка, белязана с едно тъй дълбоко познаване на децата й и на това, което ги очаква по-късно, че малко оставаше да й разкажа за Чо Лън.

Не го направих. Никога не го направих.

Почака доста време, преди да ми заговори пак, после го стори с много обич: Знаеш ли, че е свършено? Че няма да можеш никога вече да се омъжиш тук, в колонията? Аз свивам рамене, смея се. Казвам: Мога да се омъжа навсякъде, когато си поискам. Майка ми върти глава, не. Не. Казва: Тук всичко се знае, тук вече няма да можеш. Гледа ме и изрича незабравимите думи: Харесваш ли им? Отвръщам: Точно така, харесвам им въпреки всичко. Тук тя казва: Харесваш им също и поради това, че си такава.

Пита ме още: Само заради парите ли ходиш с него? Двоумя се и после казвам, че е само заради парите. Тя ме гледа още дълго, не ми вярва. Казва: Не приличах на теб, по-трудно се справях от теб с учението и бях много сериозна, такава си останах твърде дълго, твърде до късно, отучих се да изпитвам удоволствие.

Това ставаше през ваканцията в Шадек. Тя си почиваше на люлеещ се стол, с крака на табуретката, беше направила течение между вратите на хола и на трапезарията. Беше кротка, по никакъв начин злобна. Изведнъж бе забелязала дъщеричката си, бе й се приискало да я заговори.

Малко оставаше до края, до решението да изоставим земите при бента. Още съвсем малко до отпътуването ни за Франция.

Гледах я как се унася в дрямка.

 

 

От време на време майка ми постановява: утре отиваме при фотографа. Оплаква се от цената, но все пак посреща разходите за семейните снимки. Гледаме снимките, не се поглеждаме самите ние, но се гледаме на снимките, всеки поотделно, без никакъв коментар, гледаме ги, виждаме се. Виждаме другите членове на семейството един по един или събрани накуп. Спомняме си кога сме били много малки на старите снимки и се гледаме на по-новите. Охладняването помежду ни още се е усилило. След като сме ги разгледали, снимките се прибират с бельото в скриновете. Майка ми ни води да ни снимат, за да може да ни вижда, да следи дали се развиваме нормално. Тя ни разглежда дълго, както други майки — други деца. Сравнява снимките помежду им, говори за това как расте всеки от нас. Никой не й отговаря.

Майка ми снима само децата си. Никога нищо друго. Нямам снимка от Винлонг, никаква, от градината, от реката, от правите булеварди с тамариндовите дървета по края от времето на френското завоевание, никаква снимка от къщата, от нашите варосани като в приют стаи, с големи черни и позлатени железни кревати, осветени като класни стаи с червеникави крушки като уличните, със зелени ламаринени абажури, никакво изображение на тези невероятни места, винаги временни, пред които бледнее всяка грозота, чак да ти се доплаче, в които майка ми лагеруваше в очакване, както казваше, да се установи истински, само че във Франция, в онези области, за които е говорила цял живот и които според настроението й, възрастта й, унинието й се намираха някъде между Па дьо Кале и Антър дьо Мер. В момента, когато се спре завинаги, когато се установи в областта Лоара, стаята й ще бъде точно повторение на тази в Шадек, ужасна. Тогава тя ще е забравила.

 

 

Тя не снимаше никога местности, пейзажи, само нас, нейните деца, и повечето пъти ни събираше на групичка, за да е по-евтина снимката. Няколкото любителски снимки, на които бяхме и ние, ни бяха направени от приятели на майка ми, колеги, пристигнали наскоро в колонията, които заснемаха изгледи от екваториалния пейзаж с кокосови палми и кулита, за да ги изпратят на близките си.

По някаква неведома причина майка ми показва снимките на децата си на своите роднини по време на отпуските. Ние не искаме да отидем при тези роднини. Братята ми така и не се запознаха с тях. Аз бях най-малката и отначало тя ме влачеше при тях. А след това вече престанах да ходя там, защото поради скандалното ми поведение лелите ми не искаха дъщерите им да ме виждат. Така че на майка ми й остава да показва само снимките и тя ги показва, логично, разумно, показва на първите си братовчедки децата, които е родила. Длъжна е да го направи и го прави, братовчедките й са единствените оцелели от семейството, така че тя им показва семейните снимки. Научаваме ли нещо повече за тази жена по такава житейска нагласа? По склонността, която има, да отива до дъното на нещата, без дори да си представи за миг, че би могла да изостави, да зареже братовчедките, мъката, бремето? Струва ми се, да. В тази именно абсурдна храброст на отделния човек аз съзирам божията благословия.

 

 

Когато вече беше стара, с бели коси, тя също отиде при фотограф, отиде сама, снима се с хубавата си тъмночервена рокля и с двата си накита, медальона и брошката от злато и нефрит, малко, продълговато късче нефрит, обрамчено със злато. На снимката тя е гладко сресана, никаква гънчица, като картинка. По-заможните местни жители също ходеха при фотограф веднъж през живота си, когато усещаха, че наближава смъртта. Снимките бяха големи, всичките един формат, поставени бяха в хубави позлатени рамки и окачени над олтара на предците. Всички фотографирани, виждала съм много пъти, показваха, кажи-речи, същата снимка, приликата им беше поразителна. Работата не е само в това, че старите хора си приличат, а в това, че портретите бяха ретуширани винаги, и то така, че особеностите на лицето, ако се бяха съхранили все още, да се позаличат. Лицата бяха обработени по един и същи начин, за да срещнат вечността, бяха все едно изтрити с гума, равномерно подмладени. Това е, което хората искаха. Тази прилика — тази благопристойност — трябваше да придаде плът на спомена за тяхното преминаване през семейството, да свидетелства едновременно за неговата неповторимост и за неговата истинност. Колкото повече си приличаха, толкова по-явна трябваше да бъде принадлежността към семейните редици. На това отгоре всички мъже носеха нещо като тюрбан, а жените кок, същите опънати назад коси, и мъжете, както и жените същата дреха с права якичка. Всички имаха един и същи вид, който бих разпознала и сега между хиляди други. И видът, който имаше майка ми на снимката с червената рокля, беше техният, същият, достолепен, биха казали някои, а други — безличен.

 

 

Те не заговарят за това никога вече. Ясно им е, че той няма да направи вече никаква постъпка пред баща си, за да се ожени за нея. Че бащата няма да прояви никакво снизхождение към сина. Не го проявява към никого. От всички емигранти китайци, които държат търговията на селището в ръцете си, собственикът на сините тераси е най-ужасен, най-богат, този, чиито имоти се разпростират най-далеч отвъд Шадек, чак до Чо Лън, китайската столица на френски Индокитай. Мъжът от Чо Лън знае, че решението на баща му и на малката съвпадат и че са безвъзвратни. В по-малка степен той започва да осъзнава, че заминаването, което ще го раздели от нея, е шансът на тяхната връзка. Че връзка като тази не предполага женитба, че тя ще зареже всеки брак, че ще трябва да я изостави, да я забрави, да я върне на белите, на братята й.

Откакто беше луд по тялото й, момиченцето не страдаше вече, че то е такова, че е слабо, и кой знае защо и майка й не се безпокоеше вече както по-рано, сякаш беше открила и тя, че това тяло в края на краищата е допустимо, приемливо колкото и всяко друго. Той смята, любовникът от Чо Лън смята, че прекалената горещина се е отразила неблагоприятно върху растежа на бялото момиченце. Той също е роден и е израсъл сред тази горещина. Открива, че има с нея това сходство. Казва, че всички тия години, прекарани тук, на тази нетърпима географска ширина, са причината тя да стане момиче от тази страна, от Индокитай. Че има същите тънки китки като тукашните момичета, същите гъсти коси, ще речеш, че са взели за себе си всичката сила, дълги като техните, и най-вече кожата, кожата на цялото тяло е такава от дъждовната вода, която тук пазят за къпане на жените и децата. Казва, че жените във Франция в сравнение с тукашните имат груба, почти грапава кожа на тялото. Казва още, че бедната храна на тропиците, състояща се от риба и плодове, също е от значение. Както и памучните тъкани и коприните, от които са ушити дрехите, а тези дрехи са винаги широки, държат тялото надалеч от тях, свободно, голо.

Любовникът от Чо Лън е свикнал с младостта на бялото момиче до степен на забрава. Насладата, която черпи от нея всяка вечер, е погълнала времето му, живота му. Той почти не й говори вече. Може би смята, че тя не е в състояние да разбере какво й казва за самата нея, за тази любов, която не е изпитвал досега и за която не знае какво да каже. Може би той открива, че никога още не са си говорили, освен когато се зоват сред виковете в стаята вечер. Да, струва ми се, че не е знаел, той открива, че не е знаел.

 

 

Той я гледа. Затворил очи, пак я гледа. Вдъхва лицето й. Вдъхва момиченцето, затворил очи, той вдъхва диханието й, топлия въздух, издишван от нея. Различава все по-малко и по-малко ясно границите на това тяло, това тук не е като другите, то не е дорасло, в стаята все още расте, то не е още окончателно оформено, във всеки миг се дооформя, то не е само тук, където той го вижда, то е и другаде, простира се отвъд зрението към играта, към смъртта, то е гъвкаво, отдава се всецяло на насладата, сякаш е дорасло, достигнало възрастта, няма в себе си лукавство, само плашеща прозорливост.

 

 

Гледах какво прави с мен, как си служи с мен, никога не ми беше идвало наум, че може да се прави това по такъв начин, той отиваше отвъд моето очакване, съобразяваше се само с участта на тялото ми. Така аз бях станала негово дете. Той също беше станал и нещо друго за мен. Започвах да осъзнавам неизразимата мекота на кожата му, на члена му, независимо от самия него. Сянката на друг мъж също трябваше да премине през стаята, на един млад убиец, но още не го знаех, нищо не ми загатваше още за това. И сянката на един млад ловец също трябваше да премине през стаята, но виж, за нея знаех, понякога той присъстваше посред насладата и аз му го казвах, на него, на любовника от Чо Лън, говорех му също за неговото тяло и за неговия член, за неописуемата му мекота, за смелостта му в гората и по реките край устията с черните пантери. Всичко преливаше в неговото желание и го караше да ме обладава. Бях станала негово дете. Със собственото си дете той правеше любов всяка вечер. А понякога го хваща страх, изведнъж започва да се тревожи за здравето й, сякаш е открил, че е смъртна, и му е хрумнало, че може да я загуби. Такава слабичка му се струва изведнъж и пак го хваща страх от време на време, неудържимо. И това главоболие го плаши също, от което често пъти изглежда все едно умира, смъртнобледа, неподвижна, с влажна кърпа на очите. И това отвращение също, което изпитва понякога към живота, когато я прихване, когато се сети за майка си и внезапно закрещява и се разплаква от гняв при мисълта, че не може да промени нищо, да направи майка си щастлива, преди да умре, да убие онези, които са причинили това зло. Долепил лице до нейното, той улавя сълзите й, души я до себе си, влуден от копнеж по риданията, по гнева й.

Отнася се с нея, както би се отнесъл с детето си. Той би се отнесъл с детето си по същия начин. Играе си с тялото на своето дете, преобръща го, закрива с него лицето, устата, очите си. И тя продължава да му се отдава точно по начина, който той е избрал, когато е започнал играта. И изневиделица тя е тази, която го умолява, не казва за какво, а той й изкрещява да мълчи, крещи, че не я иска вече, че не иска повече да й се наслаждава, и ето ги отново впримчени двамата, приклещени в ужаса, и ето че този ужас се уталожва малко по малко, те малко по малко спират да се съпротивляват посред сълзите, отчаянието, щастието.

 

 

Мълчат цялата вечер. В черния автомобил, който я отвежда до пансиона, тя обляга глава на рамото му. Той я прегръща. Казва й: Добре че корабът от Франция идвал скоро и щял да я отведе и да ги раздели. Мълчат през целия път. Понякога той се обръща към шофьора да отбие покрай реката. Тя заспива изтощена до него. Той я събужда с целувки.

 

 

В спалното помещение светлината е синкава. Носи се мирис на тамян, винаги горят тамян по здрач. Горещината е спарена, всички прозорци са широко отворени, а отникъде не полъхва. Свалям си обувките, за да не вдигам шум, но съм спокойна, знам, че възпитателката няма да стане, че вече са свикнали да се връщам през нощта в който час си искам. Отивам тутакси да видя мястото на Елен Лагонел, винаги с известно безпокойство, винаги със страх, че може да е избягала от пансиона през деня. Тя е тук. Е. Л. спи дълбоко. Пазя спомена за един вироглав, почти враждебен сън. За отказ. Голите й ръце са обхванали главата вяло. Тялото не е легнало в обичайната поза като на другите момичета, краката й са сгънати, не се вижда лицето, възглавницата й се е изплъзнала. Отгатвам, че навярно ме е чакала и после е заспала така, посред нетърпението, гнева. Навярно е плакала също и после е пропаднала в бездната. Иска ми се да я събудя и да си поговорим тихичко двете. Не говоря вече с мъжа от Чо Лън, той не говори вече с мен, изпитвам необходимост да чуя въпросите на Е. Л. Тя умее да слуша с онова несравнимо внимание на хората, които не чуват какво им се казва. Но не е възможно да я събудя. Веднъж събудена така посред нощ, Е. Л. не може повече да заспи. Тя става, приисква й се да излезе, прави го, припка надолу по стълбите, тръгва по коридорите, из големите пусти дворове, тя тича, вика ме, толкова е щастлива, не може с нищо да й се попречи и когато я лишават от разходка, знаят, че тя само това чака. Двоумя се, но не, няма да я будя. Под мрежата за комари горещината е душна; когато я прихлупиш, изглежда непоносима. Но аз зная, че това е, защото идвам отвън, от бреговете на реката, където е винаги прохладно нощем. Свикнала съм, не помръдвам, чакам да се разхлади. Разхлажда се. Не заспивам никога веднага въпреки тази нова умора в живота ми. Мисля за мъжа от Чо Лън. Навярно е в някое нощно заведение около „Ла Сурс“ с шофьора си, навярно пият мълчаливо вечната оризова ракия, когато са само двамата. Или се е прибрал, заспал е на светло в стаята, все така без да проговори на някого. Тази вечер не мога повече да издържам мисълта за мъжа от Чо Лън. Не мога повече да издържам мисълта за Е. Л. Изглежда, че техният живот има смисъл, че това се дължи на нещо, което е извън тях самите. Изглежда, че с мен не е така. Майката казва: това момиче никога няма да е доволно от нищо. Струва ми се, че животът ми е започнал да се разкрива пред мен. Струва ми се, че вече мога да си го кажа, изпитвам смътно желание да умра. Не отделям вече тази дума от моя живот. Струва ми се, че изпитвам смътно желание да остана сама, установявам също така, че не съм вече сама, откакто напуснах детството, семейството на Ловеца. Ще пиша книги. Това е, което виждам отвъд мига, в голямата пустиня, каквато ми изглежда пространството на моя живот.

 

 

Не помня вече какви бяха думите на телеграмата от Сайгон. Дали се казваше, че братчето ми е починало, или се казваше: прибра го бог. Като че ли си спомням, че беше „прибра го бог“. Очевидността ме порази: тя не е могла да изпрати телеграмата. Братчето. Мъртво. Отначало е непонятно и после внезапно отвред, от дълбините на света болката се надига, тя ме обгърна, понесе ме, не различавах нищо, не съществувах вече, само болката, но не знаех коя точно — дали болката, че бях изгубила дете няколко месеца по-рано, ме връхлиташе отново, или това беше нова болка. Сега си мисля, че беше нова болка, не познавах моето дете, умряло при раждането, и не поисках да се самоубия, както исках сега.

Бяхме се заблудили. Грешката, която бяхме допуснали, за секунди завладя цялата вселена. Грехът беше съизмерим с бог. Братчето ми е било безсмъртно, а ние не го бяхме разбрали. Безсмъртието е било прикрито от тялото на това братче, докато е живяло, а ние не бяхме разбрали, че тъкмо в това тяло е било подслонено безсмъртието. Тялото на моето братче беше мъртво. Безсмъртието беше мъртво заедно с него. И тъй, светът сега беше лишен от това навестено тяло и от самото навестяване. Бяхме се заблудили напълно. Грешката завладя цялата вселена, грехът.

 

 

Щом като братчето беше мъртво, всичко следваше да умре с него. И чрез него. Смъртта верижно тръгваше от него, от детето.

 

 

Мъртвото тяло на детето не изпитваше пагубното въздействие на тези събития, които беше предизвикало. Детето бе подслонявало безсмъртието в течение на двадесет и седем години от живота си, а дори не беше чувало за него.

 

 

Никой не разбираше какво се е случило, освен мен. И след като бях достигнала до това толкова просто знание, а именно, че тялото на братчето ми беше също и мое, аз трябваше да умра. И аз умрях. Братчето ми ме повика при себе си, примами ме при себе си и аз умрях.

 

 

Би трябвало да се предупреждават хората за тези неща. Да им се каже, че безсмъртието е смъртно, че то може да умре, че това се е случило, че пак се случва. Че то не се разкрива никога като такова, че е самата двойственост.

Че не съществува в частност, а само по принцип. Че у някои то може да присъства, при условие че те не знаят за това. Както и че други могат да различат присъствието му у тези хора пак, при условие че не знаят за това. Че животът е безсмъртен, докато се живее, докато е жив. Че безсмъртието не е въпрос на повече или по-малко време, че въпросът не е в безсмъртието, а в нещо друго, което остава скрито. Че е също толкова погрешно да се каже, че е без начало и без край, както и да се каже, че то започва и свършва с живота на духа, след като е единосъщно на духа и на тленността. Погледнете мъртвите пясъци на пустините, мъртвото тяло на децата: безсмъртието не минава оттук, то спира и заобикаля.

 

 

В случая с братчето ставаше дума за безсмъртие ненакърнено, неокачествено, гладко, чисто, цялостно. Братчето нямаше защо да крещи в пустинята, нямаше нищо за казване другаде или дори тук, нищо. То беше неуко, не успя никога да се научи на каквото и да било. Не умееше да говори, едва-едва да чете и пише, понякога си мислехме, че не умее дори да страда. То не разбираше, то се страхуваше.

 

 

Тази безумна любов, която изпитвам към него, си остава за мен непостижима загадка. Не зная защо го обичах до такава степен, че да искам да умра с неговата смърт. Бях разделена с него вече от десет години, когато това се случи, и рядко се сещах за него. Обичах го, струваше ми се, завинаги и нищо ново не можеше да се случи на тази обич. Бях забравила за смъртта.

 

 

Говорехме малко двамата, говорехме съвсем малко за по-големия брат, за нашето нещастие, за нещастието на майката, на хората от равнината. Говорехме по-скоро за лов, за карабини, за техника, за автомобили. Той се ядосваше на изпотрошения автомобил и ми разказваше, описваше ми колите, които ще кара по-късно. Знаех всички марки ловни карабини и всички марки коли. Говорехме също, разбира се, че може да бъдем разкъсани от тигрите, ако не внимаваме, или да се удавим, ако продължаваме да плуваме в местата със силно течение. Беше с две години по-голям от мен.

 

 

Вятърът е стихнал и под дърветата светлината е свръхестествена като след дъжд. Птици дерат гърло колкото сила имат, като побъркани, подострят си човките в студения въздух, карат го да звънти по цялото си протежение почти оглушително.

 

 

Параходите плаваха нагоре по течението на Сайгонската река със спрени мотори, теглени от влекачи, до пристанищните съоръжения, които се намираха в един от завоите на Меконг, който е на равнището на Сайгон. Този завой, този ръкав на Меконг се нарича Реката, Сайгонската река. Престоят беше от осем дни. От момента, в който корабите бяха на кей, Франция идваше при нас. Можехме да ходим там да вечеряме, да танцуваме, беше прекалено скъпо за майка ми и освен това за нея не си струваше, но с него, с любовника от Чо Лън, можехме да отидем. Той обаче не ходеше там, защото го беше страх, че ще го видят с бялото момиче, толкова е малко, не го казваше, но тя го знаеше. По онова време, не е чак толкова отдавна, минали са едва петдесет години, навсякъде по света се пътуваше само с кораби. Цели участъци от континентите бяха все още без пътища, без железници. На стотици, на хиляди квадратни километри съществуваха все още само праисторическите пътеки. Красивите параходи на „Месажри Маритим“, тези мускетари на далечното плаване, Портоси, Д’Артаняни, Арамиси, свързваха Индокитай с Франция.

Пътуването тогава траеше двадесет и четири дни. Пътническите параходи за далечно плаване бяха вече цели градове с улици, барове, кафенета, библиотеки, салони, запознанства, любовници, женитби, смърти. Образуваха се случайни общества, хората съжителстваха по принуда, това се знаеше, не се забравяше и поради този факт плаванията ставаха поносими и дори понякога незабравими с приятните си мигове. Това бяха единствените пътешествия на жените. За много от тях предимно, но и за някои мъже понякога пътуванията до колонията си оставаха истинското приключение в цялото начинание. За майката те винаги са били наред с нашето най-ранно детство това, което тя наричаше „най-хубавото в живота си“.

 

 

Отплаванията. Винаги едни и същи. Винаги първите по море. Раздялата със сушата винаги се е съпровождала с болка и с все същото отчаяние, но това никога не е възпирало мъжете да се отправят на път, евреите, хората на мисълта или просто пътешествениците, на единственото възможно пътешествие по море, и никога не е пречило също така на жените да ги пускат, макар че самите те не заминавали никога, а оставали да пазят родната стряха, потомството, имуществата, това, което е съставлявало смисъла на завръщането. В течение на векове корабите са били причина пътешествията да бъдат по-бавни, а също и по-трагични, отколкото в наши дни. Времетраенето на пътуването съответствало на дължината на пробега по един естествен начин. Хората били свикнали с тези бавни човешки скорости по суша и по море, с тези закъснения, с тези очаквания на вятъра, на проясненията, на корабокрушенията, на слънцето, на смъртта. Параходите, които беше виждало бялото момиченце, бяха вече едни от последните в света презокеански пощенски кораби. Още по време на нейното детство бяха пуснати първите самолетни линии, които трябваше постепенно да лишат човечеството от пътешествията по море.

 

 

Продължавахме да ходим всеки ден в гарсониерата в Чо Лън. Правеше всичко както обикновено, в продължение на доста време той правеше всичко както обикновено, обливаше ме с водата от делвите и ме отнасяше на леглото. Идваше до мен, лягаше също, но не му беше останала капчица сила, капчица мощ. Откакто датата на заминаването, макар и още далечна, беше определена, той не успяваше вече да направи нищо с моето тяло. Това бе го връхлетяло изневиделица, без негово знание. Тялото му не желаеше вече тази, която щеше да си замине, да измени. Той казваше: не мога вече да те обладая, мислех си, че още мога, но не, не мога повече. Казваше, че бил напълно неспособен. С много кротка извинителна усмивка казваше, че може би няма да се съвземе никога вече. Питах го дали би си пожелал да е така. Той почти се засмиваше, казваше: не зная, в момента може би да. Нежността му оставаше непокътната въпреки болката. Той не говореше за тази болка, не беше споменал никога нито дума. От време на време лицето му потреперваше, той затваряше очи и стискаше зъби. Но винаги си мълчеше за това какви картини му се привиждат зад притворените очи. Би могло да се помисли, че е обикнал тази болка, че я обича, както бе обичал мен, много силно, до смърт може би, и че сега я предпочита пред мен. По някой път казваше, че искал да ме гали, защото знаел, че умирам от желание, и че искал да ме гледа, когато достигна върха на насладата. Той го правеше, гледаше ме едновременно и ме зовеше като свое дете. Бяхме решили да не се срещаме повече, но не беше възможно, не ни беше по силите. Всяка вечер той ме чакаше пред лицея в черния си автомобил, извърнал засрамено глава.

Когато часът на отплаването наближеше, корабът изсвирваше три пъти със сирената много продължително с ужасяваща сила, чуваше се из целия град и над пристанището небето почерняваше. Влекачите се приближаваха в този момент до кораба и го изтегляха в средата на реката. След като тази операция приключеше, влекачите прибираха въжетата си и се връщаха в пристанището. В този миг корабът още веднъж казваше сбогом, надаваше отново страховития си и тъй загадъчно тъжен рев, който разплакваше хората, не само тръгналите да пътуват, тези, които се разделяха, но и тези, които бяха дошли, за да гледат, както и онези, които бяха тук без определена причина, които си нямаха никого, за когото да мислят. Корабът след това много бавно със собствени сили се понасяше по реката. Дълго се виждаше как извисеният му силует пъпли към морето. Мнозина оставаха тук да го гледат, да махат все по-забавено, все по-обезверено с шалчетата и с кърпичките си. И после, най-накрая, земята отнасяше очертанията на кораба в своята крива. При ясно време се виждаше как бавно потъва.

 

 

Когато корабът изрева първото си сбогом, когато вдигнаха мостика и влекачите се заловиха да го теглят, да го отдалечават от сушата, тя също се разплака. Направи го, без да издаде сълзите си, защото той беше китаец и не бива да се плаче за този род любовници. Без да се издаде пред майка си и пред братчето си, че й е мъчно, без да се издаде с нищо, както имаха навика помежду си. Големият му автомобил беше тук, дълъг и черен, с облечения в бяло шофьор на предната седалка. Беше спрян малко встрани от автомобилите на компанията „Месажри Маритим“, уединен. Беше го разпознала по тези белези. Това отзад беше той, този едва различим силует, който не помръдваше, сразен. Тя беше облакътена на парапета както първия път на шлепа. Знаеше, че той я гледа. Тя също го гледаше, не го виждаше вече, но гледаше все така, съзерцаваше мощта на черния автомобил. Докато накрая престана вече да го вижда. Пристанището се изличи, а после и сушата.

 

 

Китайско море, Червено море, Индийският океан Суецкият канал, сутрин се събуждаш и пътешествието вече е започнало, познаваше се по отсъствието на всякакви трептения, пътувахме сред пясъците. Но най-вече този океан. Той беше най-отдалеченият, най-необятният, стигаше до Южния полюс, с най-дълги преходи между спирките, между Цейлон и Сомалия. По някой път беше толкова тих и времето тъй ясно, тъй приятно, че докато го прекосяваше, на човек му се струваше, че е на друго някакво пътешествие, а не по море. Тогава целият кораб се разтваряше, салоните, коридорите, люковете. Пътниците бягаха от задушните си каюти и спяха направо на палубата.

 

 

По време на едно пътуване, при прекосяването на този океан, късно през нощта някой беше умрял. Тя не си спомня вече съвсем ясно дали се беше случило по време на това пътуване или на друго. Имаше хора, които играеха на карти в бара на първа класа, сред играчите беше и един младеж и в даден момент младежът без нито дума остави картите, излезе от бара, прекоси палубата тичешком и се хвърли в морето. Докато успеят да спрат кораба, който се носеше с пълен ход, тялото се изгуби.

Не, пишейки за това, тя не си представя кораба, а друго място, там, където чу за случката. Беше в Шадек. Разказваше я синът на управителя на Шадек. Тя го познаваше, той също учеше в лицея в Сайгон. Спомня си го: много едър, с много кротко лице, тъмнокос, с очила с рогови рамки. Не намерили нищо в каютата, никакво писмо. Възрастта се е запечатала в паметта, ужасяваща, същата — седемнадесет години. Корабът вдигнал отново котва в зори. Най-ужасното беше това. Изгревът на слънцето, пустото море и решението да изоставят издирването. Раздялата.

 

 

И друг един път, беше пак по време на същото това пътуване, при прекосяването на същия този океан, нощта пак беше настъпила, в големия салон на главната палуба изведнъж гръмна валс на Шопен, който тя познаваше по един потаен и задушевен начин, защото се бе опитвала да го разучи в продължение на месеци и така и не успя никога да го изсвири вярно, никога, и това стана причина впоследствие майка й да се съгласи тя да изостави пианото. Онази нощ, изгубена сред толкова други нощи, беше сигурна в това, момичето я бе прекарало на този кораб и беше тук, когато това нещо се случи: гръмналата в нощта музика на Шопен под озареното от светлинки небе. Не се усещаше никакъв полъх и музиката се бе разляла навред из черния кораб като повеля свише, отнасяща се незнайно за какво, като божия заповед, чийто смисъл беше неведом. И момичето се изправи, сякаш за да иде на свой ред да се самоубие, да се хвърли на свой ред в морето, а след това се разплака, защото се сети за мъжа от Чо Лън и изведнъж се поколеба дали не го е обичала с любов, която не бе забелязала, защото бе попила в тази история, както водата в пясъка, и я осъзнаваше едва в този миг чрез музиката, проехтяла в морската шир.

Както по-късно осъзна вечността на братчето чрез смъртта.

 

 

Край нея хората спяха, обгърнати от музиката, но не и разбудени от нея, спокойни. Момичето си мислеше, че току-що бе видяло най-безметежната нощ, която някога се е спущала над Индийския океан. Като че ли пак през тази нощ видя да се приближава по палубата по-малкият й брат с една жена. Той се облегна на парапета, жената го прегърна и двамата започнаха да се целуват. Момичето се скри, за да вижда по-добре. Позна жената. От известно време бяха неразделни с братчето. Жената беше омъжена. Ставаше дума за несъществуваща двойка. Съпругът сякаш не забелязваше нищо. През последните дни от пътуването братчето и тази жена прекарваха по цял ден в каютата, излизаха чак вечер. Пак през тези дни братчето гледаше майка си и сестра си, като че ли без да ги познае. Майката беше станала необщителна, мълчалива, ревнива. Малката плачеше. Тя си вярваше, че е щастлива, и в същото време я беше страх от това, което щеше да се случи по-късно с братчето. Повярвала беше, че то ще ги изостави, че ще замине с тази жена, но не, върна се при тях още с пристигането във Франция.

 

 

Тя не знае колко време след заминаването на бялото момиче той изпълни заповедта на бащата, кога сключи този брак, който той му беше заповядал да сключи, с момичето, отредено от семействата още преди десет години, също и тя отрупана със злато, диаманти, нефрит. Също и тя китайка, произхождаща от Севера, от град Фу Чуен, дошла тук, придружена от свои родственици.

 

 

Навярно дълго време не е могъл да бъде с нея, не е успял да й даде наследника на богатствата. Споменът за бялото момиче навярно е бил там, полегналото там, на леглото тяло. Тя навярно е останала дълго време пълновластна господарка на неговото желание, олицетворение на емоцията му, на необятността на чувството, на мрачната и ужасяваща плътска бездна. После е дошъл денят, когато това навярно е било възможно. Именно онзи ден, когато копнежът по бялото момиче навярно е бил тъй силен и непреодолим, че той е могъл да възкреси непокътнат образа й в някаква неистова трескавост и да обладае другата жена с този копнеж по нея, по бялото момиче. Навярно се е озовал благодарение на лъжата в лоното на тази жена и благодарение на лъжата е изпълнил това, което семействата, Небето, предците от Севера са чакали от него — създал е наследник на името.

 

 

Може би тя е знаела за съществуването на бялото момиче. Имала е прислужнички родом от Шадек, които са знаели за връзката и които навярно са проговорили. Тя навярно се е досещала за мъката му. Навярно са били на една възраст, шестнадесетгодишни и двете. Дали през тази нощ е видяла съпруга си да плаче? И дали, виждайки това, го е утешила? Нима едно шестнадесетгодишно момиченце, една китайска годеница от тридесетте години е могла, без да наруши приличието, да утеши този род прелюбодейна мъка, когато потърпевшата е била тя? Кой знае? Може би се лъжеше, може би тя е плакала с него без нито дума през останалата част от нощта. И любовта е дошла чак после, след сълзите.

Бялото момиче така и не узна нищо за тези събития.

 

 

Години след войната, след женитбите, децата, разводите, книгите той дойде в Париж с жена си. Обади й се по телефона. Аз съм. Позна го веднага по гласа. Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден. Беше притеснен, страхуваше се както по-рано. Гласът му затрепери изведнъж. И заедно с треперенето изведнъж тя си припомни за Китай. Той знаел, че е започнала да пише книги, узнал го от майката, срещнал я в Сайгон. И също така за братчето, натъжил се заради нея. А после не знаеше какво повече да й каже. И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт.