Веднъж, бях вече на възраст, в чакалнята на някаква обществена сграда към мен се приближи мъж. Припомни ми кой е и каза: „Познавам ви открай време. Всички твърдят, че като млада сте била красива, а аз дойдох да ви кажа, че ви намирам по-красива сега, отколкото като млада, и че лицето ви на млада жена ми допадаше по-малко от сегашното ви опустошено лице.“

Често си мисля за картината, която аз единствена помня още и за която никому не съм говорила. Тя е неизменно тук, притихнала както тогава, омайваща. Сред всички останали тя е тази, в която се харесвам, в която се познавам, която ме очарова.

Много скоро в живота ми стана твърде късно. На осемнадесет години вече беше твърде късно. Между осемнадесет и двадесет и пет години лицето ми неочаквано прецъфтя. На осемнадесет години остарях. Не зная дали с всички е така, никога не съм питала. Струва ми се, че са ми споменавали за този напор на времето, което ви поразява, когато сте в най-младата, най-прехвалената възраст на живота. Състаряването бе брутално. Видях как обхваща чертите ми една след друга, как променя съотношението помежду им, прави очите по-големи, погледа по-тъжен, устата по-непоколебима, отпечатва върху челото дълбоки бразди.

Вместо да се ужася, наблюдавах как се извършва състаряването на лицето ми с интереса, който изпитваме, като следим как се развива действието в някой роман. Знаех също, че не се лъжа, че някой ден то ще се забави и ще поеме нормалния си ход. Хората, които ме познаваха на седемнадесет години от времето на пътуването ми във Франция, останаха поразени, когато ме видяха две години по-късно, вече деветнадесетгодишна. Това ново лице ми остана. То бе моето лице. Състари се още, разбира се, но сравнително по-малко, отколкото би трябвало да се очаква. Лицето ми е прорязано от сухи и дълбоки бръчки, с повехнала кожа. Не се отпусна като някои лица с изфинени черти, запази си същите очертания, но веществото му е разрушено. Имам разрушено лице.

Да ви кажа, аз съм на петнадесет години и половина.

Плаване с шлеп по Меконг.

Картината се запазва през цялото време, докато трае прекосяването на реката.

Аз съм на петнадесет и половина, няма годишни времена в тази страна, пребиваваме в едно-единствено годишно време, горещо, монотонно, пребиваваме в горещия пояс на земята, няма пролет, няма обновление.

Живея в държавен пансион в Сайгон. Спя и се храня там, но ходя на училище другаде, във френския лицей. Майка ми, начална учителка, иска дъщеричката й да има завършено гимназиално образование. За теб ще е нужно гимназиално образование. Онова, което е било достатъчно за самата нея, не стига вече за малката. Гимназия и после конкурс за преподавателка по математика в горния курс. Все тази песен слушам, още откак тръгнах на училище. Никога не съм си въобразявала, че ще избегна конкурса за преподавателка по математика в горния курс, щастлива бях, че й давам надежда. Откакто се помня, не минаваше ден майка ми да не гради бъдещето на децата си и своето собствено. Когато вече не беше в състояние да крои грандиозни планове за синовете си, тя се зае да крои други, съшити с бели конци, но така или иначе, те също си изпълняваха предназначението, като запълваха идващото време. Спомням си курсовете по счетоводство на братчето ми. Общообразователното училище, в което все ни записваше. Не трябва да изоставате, казваше майка ми. Това чудо траеше три дни, никога четири. Никога. Зарязвахме общообразователното училище, когато сменяхме местопребиваването си. На новото място всичко започваше отначало. Майка ми издържа така десет години. Нищо не се получи. Братчето ми стана дребен счетоводител в Сайгон. В колонията нямаше училище „Виоле“, та по-големият ми брат замина за Франция. Няколко години той остана във Франция, за да учи в училището „Виоле“. Така и не го завърши. Майка ми едва ли си е правила илюзии. Но нямаше избор, налагаше се да откъсне този си син от двете други деца. В течение на няколко години той престана да бъде част от семейството. В негово отсъствие майка се сдоби с концесията. Ужасяваща авантюра, но за нас, децата, които оставахме, тя беше по-малко ужасяваща, отколкото ако се бяхме срещнали очи в очи с убиеца на децата в нощта, нощта на ловеца.

Често са ми казвали, че това се дължи на прекалено яркото слънце през цялото детство. Но аз не вярвах. Казвали са ми също, че се дължи на онази вглъбеност, към която мизерията тласка децата. Но не, и това не е. Децата старци на ендемичния глад, да, но не и ние, ние не гладувахме, ние бяхме бели деца, срамувахме се, разпродавахме покъщнината си, но не гладувахме, имахме си boy и от време на време наистина ядяхме гадости, блатни птици, малки каймани, но тези гадости биваха сготвени от нашия boy и поднесени от него, а също от време на време отказвахме да ги ядем, позволявахме си лукса да не желаем да се храним. Не, случи се нещо, когато навърших осемнадесет години, и то стана причина да се сдобия с това лице. Трябва да е било през нощта. Страхувах се от себе си, страхувах се от бога. Денем се боях по-малко и по-малко ужасна ми изглеждаше смъртта. Но не ме напускаше. Исках да извърша убийство, да убия по-големия си брат, да успея поне веднъж да го надвия, един-единствен път, и да го видя как умира. За да махна от очите на майка ми този любим син, да я накажа, задето го обича тъй силно, тъй злополучно, и най-вече за да избавя братчето си, моето братче, моята рожба, от живия живот на този по-голям брат, тегнещ върху неговия, от този черен покров върху деня, от този закон, олицетворен от него, постановен от него, човешкото същество, животински закон, който всеки миг, всеки ден всяваше страх в живота на братчето ми, а страхът порази веднъж сърцето му и то умря.

Много съм писала за тези хора от моето семейство, но тогава те бяха все още живи, майката и братята, и написаното кръжеше около тях, около всички тези неща, без да ги докосне.

Историята на моя живот не съществува. Такава не съществува. В него няма център. Няма път, няма водеща нишка. Има обширни места, където уж е имало някой, но не е вярно, нямаше никой. Историята на една съвсем малка част от моята младост, кажи-речи, съм я написала вече, искам да кажа в общи линии, тъкмо за нея говоря, за нея и за прекосяването на реката. Това, което правя сега, е различно — и сходно. Преди говорех за светлите страни, за онези, които бяха осветени. Сега говоря за скритите страни на същата тази младост, за някои потулени от мен факти, чувства, събития. Започнах да пиша в обкръжение, което твърде силно ме тласкаше към целомъдрие. Писането тогава беше морален акт. Писането сега като че ли често е лишено от смисъл. Понякога осъзнавам следното: че ако писането не означава домогване до суетата и преходността като съвкупност от всички неща, то няма смисъл. Че ако не означава непременно сливане на всички неща в едно-единствено, неокачествимо по своята същност нещо, писането няма друг смисъл, освен самоизтъкване. Но най-често нямам мнение, виждам, че всички полета са открити, сякаш не съществуват вече стени, сякаш написаното не знае вече къде да се дене, за да се скрие, за да се осъществи, за да се прочете, сякаш изконната му неблагопристойност не се зачита вече, но не се замислям по-дълбоко над това.

Сега откривам, че още съвсем млада, на осемнадесет, на петнадесет години лицето ми вече предвещаваше онова лице, което прихванах от алкохола в средата на моя живот. Алкохолът се нае да изпълни онова, което бог не можа, нагърби се също със задачата да ме убие, да убива. Това алкохолно лице ме споходи още преди алкохола. Алкохолът дойде да го затвърди. Имах у себе си отредено място за това, узнах го, както всеки го узнава, но кой знае защо преждевременно. Също както имах у себе си отредено място за желанието. На петнадесет години вече бях белязана с лицето на насладата, а не познавах насладата. Това лице се набиваше на очи. Дори майка ми навярно го е виждала. Братята ми го виждаха. Всичко започна по този начин за мен, с това видимо за всички изтерзано лице, с тези сини кръгове около очите, изпреварили времето, опита.

Петнадесет години и половина. Прекосяването на реката. Когато се връщам в Сайгон, се чувствам като на пътешествие, особено когато вземам автобуса. Онази сутрин взех автобуса в Шадек, където майка ми е директорка на девическото училище. Беше краят на учебната ваканция, не знам коя точно. Прекарах я в малката къща, дадена на майка ми за служебно ползване. И сега се прибирам в Сайгон, в пансиона. Автобусът с местни жители потегли от пазарния площад в Шадек. Както обикновено майка ми ме придружи и ме повери на шофьора, тя винаги ме поверява на автобусните шофьори от Сайгон, в случай че стане нещо — злополука, пожар, изнасилване, пиратско нападение, нещастие с шлепа. Както обикновено шофьорът ме сложи да седна до него най-отпред, на мястото, запазено за белите пътници.

Тъкмо по време на това пътуване картината е могла да бъде отделена, да бъде извадена от общия сбор. Могла е да съществува, да бъде заснета както всяка друга, на друго място, при други обстоятелства. Но това не е станало. Обектът е бил твърде невзрачен. Кому би дошло наум да го снима? Картината е могла да бъде заснета само ако някой е бил в състояние да предугади значението на това събитие в моя живот — прекосяването на реката. Но докато то се извършваше, никой дори не е подозирал за нейното съществуване. Бог единствен е знаел за нея. Ето защо тази картина, другояче не можеше и да бъде, не съществува. Тя е била пропусната. Била е забравена. Не е била отделена, извадена от общия сбор. Тъкмо на факта, че не се е състояла, тя дължи това си свойство — да бъде абсолют, да бъде създател на самата себе си.

И тъй, това става при прекосяването на един от ръкавите на Меконг между Винлонг и Шадек през необятната равнина от кал и оризища в Южна Кошиншина, Равнината на птиците.

Слизам от автобуса. Отивам до парапета на палубата. Съзерцавам реката. Майка ми казва от време на време, че никога повече, докато съм жива, няма да видя такива красиви реки, толкова големи, толкова девствени като Меконг и ръкавите му, които текат към океана, тези водни предели, които не след дълго ще изчезнат в океанските глъбини. В ширналата се до хоризонта равнина те текат бързо, изливат се, сякаш земята е наклонена.

Винаги слизам от автобуса, когато сме на шлепа, нощем също, защото винаги ме е страх, страх ме е да не се скъсат въжетата, да не бъдем отнесени към океана. В ужасното течение съзерцавам сетния миг от живота си. Течението е толкова мощно, в състояние е да помете всичко, в това число камъни, катедрала, цял град. Буря бушува в речните води. Лудее вятър.

Облечена съм с рокля от естествена коприна, тя е износена, почти прозира. По-рано роклята беше на майка ми, един ден тя повече не я сложи, защото намираше, че е много светла, даде я на мен. Роклята е без ръкави, с дълбоко деколте. Има онзи саждив оттенък, който придобива естествената коприна при дълга употреба. Това е рокля, за която си спомням. Намирам, че ми отива. Препасала съм кожен колан на кръста, може би на някого от братята ми. Не помня какви обувки носех в онези години, помня само някои рокли. Повечето време ходя обута с платнени сандали на бос крак. Говоря за времето отпреди колежа в Сайгон. Оттогава, то се знае, ходех редовно с обувки. Онзи ден трябва да съм била с прословутите лачени обувки с висок ток. Не си представям с кои други бих могла да бъда обута в онзи ден, значи съм обута с тях. Двойно преоценени, купи ми ги майка ми. Слагам тези лачени обувки, за да отида на училище. Ходя на училище с официални обувки, украсени с мънистени фигурки. Такава е волята ми. Понасям се само с този чифт обувки и сега още ми се иска да съм с тях, тези обувки с висок ток са ми първите в живота, те са красиви, затъмниха всички обувки преди тях, онези, с които тичах и играех, белите платненки.

Не обувките са причина за това, че има нещо необичайно, небивало в облеклото на малката този ден. По-особеното този ден е, че малката носи на главата си мека мъжка шапка от филц с плоска периферия, тъмнорозова на цвят, с широка черна панделка.

Определящата двусмисленост на картината се дължи на тази шапка.

Как е попаднала у мен, вече не помня. Не се сещам кой е могъл да ми я даде. Струва ми се, че ми я купи майка ми, и то по мое настояване. Сигурно е само, че беше двойно преоценена. Как да си обясним покупката? Нито една жена, нито едно младо момиче не носи мъжка филцова шапка в тази колония по това време. Както и нито една местна жителка. Ето как вероятно е станало — пробвала съм тази шапка на смях, ей така просто, погледнала съм се в огледалото на търговеца и съм установила: под мъжката шапка загрозяващата телесна слабост, този недъг на детството, се е превърнала в нещо друго. Престанала е да бъде природна даденост, нагла, съдбоносна. Превърнала се е тъкмо в обратното — в противоприроден избор, в избор на разума. Изведнъж се оказва, че е била съзнателно пожелана. Изведнъж се виждам така, сякаш съм друга, както друга би била видяна отвън, предоставена на всички, на всички погледи, въвлечена във водовъртежа на градовете, на пътищата, на желанието. Вземам шапката, не се отделям вече от нея, притежавам я, тази шапка, която изцяло ме притежава, не я свалям вече. С обувките трябва да е било горе-долу същото, само че след шапката. Те противоречат на шапката, тъй както шапката противоречи на хилавото телце. Значи ми подхождат. С тях също не се разделям, ходя навсякъде с тези обувки, с тази шапка, навън, при всякакво време, при всякакви случаи, ходя до центъра.

Открих една снимка на сина си като двадесетгодишен. В Калифорния е с приятелките си Ерика и Елизабет Ленард. Толкова е слаб, че прилича на бял угандиец, също като мен. Стори ми се надменно усмихнат, с леко подигравателно изражение. Иска да си придаде разпасан вид на млад безделник. Харесва се така, като беден, с бедняшка външност, карикатура на измършавял юноша. Тъкмо тази снимка е най-близо до онази на младото момиче на шлепа, която не бе направена.

Жената, която купи розовата шапка с плоска периферия и широка черна панделка, това е тя, жената от снимката, моята майка. Познавам я по-добре тук, отколкото на някои по-скорошни снимки. Двор на къща на брега на Малкото езеро в Ханой. Заедно сме, тя и ние, нейните деца. Аз съм на четири годинки. Майка ми е снимана в средата. Колко ми е позната — как непохватно е застанала, как не се усмихва, как чака да свърши снимката. По изопнатите й черти, по малко раздърпаните й дрехи, по сънливостта на погледа й съдя, че е горещо, че е изтощена, че се отегчава. Но начинът, по който сме облечени ние, нейните деца като просячета, ми спомня едно определено състояние, в което майка ми изпадаше от време на време и чиито признаци вече различавахме на възрастта, на която сме на снимката — изведнъж тя загубваше способността да ни мие, да ни облича, а понякога дори и да ни храни. Това дълбоко обезсърчение от живота я обземаше всеки ден. Понякога то траеше по-дълго, понякога изчезваше с настъпването на нощта. Падна ми се щастието да имам отчаяна майка и отчаянието й беше тъй неподправено, че дори радостта от живота, колкото и осезаема да е на моменти, не смогваше да я разсее напълно. Това, което никога няма да узная, е какви конкретни факти я принуждаваха всеки ден да ни зарязва по такъв начин. Този път може би е поради глупостта, която извърши напоследък, като купи къщата — същата от снимката, — от която нямахме никаква нужда, и то когато баща ми е вече тежко болен и много скоро ще умре, само след няколко месеца. Или може би току-що е научила, че и тя на свой ред е болна от същата болест, от която ще умре той? Датите съвпадат. Това, което не ми е известно, както и на нея навярно не й е било известно, е естеството на очевидните истини, които са я спохождали и които са ставали причина за появата на подобно обезсърчение. Дали това е била витаещата смърт на баща ми, или превалянето на деня? Съмнението в брака? В съпруга? В децата? Или изобщо в целия бит?

Така беше всеки ден. В това съм сигурна. Трябва да е било жестоко. В определен момент на деня отчаянието се проявяваше. После идваше вцепенението или сънят, или понякога нищо, а понякога тъкмо обратното, покупката на къщи, местенето от едно жилище в друго или пък също това мрачно настроение, само това мрачно настроение, тази потиснатост; или на моменти беше същинска кралица, съгласяваше се с всяка прищявка, с всичко, което й се предлагаше — къщата на брега на Малкото езеро, без никаква причина, докато баща ми береше душа, или шапката с плоска периферия, защото малката толкова искала да я има, или лачените обувки пак по същия начин. Или нищо, да заспи, да умре.

Никога не бях гледала на филм индианките, които носят същите шапки с плоска периферия и плитки отпред на гърдите. Този ден аз също съм с плитки, не съм ги вдигнала нагоре, както правя обикновено, но не са същите. Имам две дълги плитки отпред на гърдите си като жените от киното, които не съм виждала никога, но това са детски плитки. Откакто се сдобих с шапката, за да мога да си я сложа, не си вдигам вече косите. От известно време ги опъвам силно, прибирам ги отзад, искам да са гладки, да си личат по-малко. Всяка вечер ги сресвам и ги сплитам отново преди лягане, както ме е учила майка ми. Косите ми са тежки, гъвкави, яки, бакъреночервена маса, която ми стига до кръста. Често казват, че те са ми най-хубавото нещо, и това според мен означава, че не съм красива. Ще подстрижа тези забележителни коси на двадесет и три години в Париж, пет години след като съм напуснала майка си. Казах: Режете. Той ги сряза. Целите с един-единствен жест, за да разчисти терена, студената ножица докосна кожата на шията ми. Паднаха на пода. Попитаха ме дали ги искам, щели да ми ги увият. Отвърнах, че не. След това вече не казваха, че имам хубави коси, ще рече, никога вече не го казаха така настойчиво както по-рано, преди да ги острижа. След това по-скоро казваха: Има красив поглед. И усмивката си я бива.

Погледнете ме, на шлепа съм още с тях. Петнадесет години и половина. Вече съм гримирана. Мажа се с крем „Токалон“, мъча се да прикрия луничките, които имам по скулите, под очите. Над крема „Токалон“ нанасям пудра в естествен цвят, марка „Убиган“. Тази пудра е на майка ми, слага си от нея, когато отива на вечеринките в главното управление. Този ден съм пак с тъмно червило както тогава, черешово на цвят. Не зная как съм се снабдила с него, може Елен Лагонел да го е откраднала от майка си за мен, не помня вече. Не съм си сложила парфюм, в дома на майка ми се употребяват само одеколон и сапун „Палмолив“.

На шлепа до автобуса има голяма черна лимузина с шофьор в бяла памучна ливрея. Да, това е голямата погребална кола от моите книги. Марка „Морис Леон-Боле“. Черната „Ланча“ на френското посолство в Калкута още не е навлязла в литературата.

Между шофьорите и господарите все още има плъзгащи се стъкла. Все още има седалки, които се вдигат и свалят. Все още е просторно като в стая.

В лимузината има един много елегантен мъж, който ме гледа. Не е бял. Облечен е по европейски, носи същия светъл костюм от копринен шантунг като банкерите в Сайгон. Гледа ме. Вече съм свикнала да ме гледат. Белите жени в колониите ги гледат и белите дванадесетгодишни момиченца — също. От три години белите мъже по улиците също ме гледат и приятелите на майка ми любезно ме канят на закуска у тях следобед, когато жените им играят тенис в спортния клуб.

Бих могла да се заблудя, да повярвам, че съм красива като красивите жени, като заглежданите жени, защото наистина ме заглеждат много. Но знам, че въпросът не е в красотата, а в нещо друго, да, в нещо друго, например в мисловната нагласа. Изглеждам каквато си поискам, красива също, ако от мен се иска да бъда такава, красива или миловидна за семейството, да речем, миловидна, не повече, всичко каквото поискат, мога да стана. И да го повярвам. Да повярвам, че съм очарователна дори. Щом го повярвам, щом това стане вярно за този, който ме вижда и иска да съм такава според вкуса му, аз също го узнавам. Така с пълно съзнание мога да бъда очарователна, дори когато съм обсебена от мисълта как да умъртвя брат си. По отношение на смъртта моят единствен съучастник е майка ми. Изричам думата очарователен, както я изричаха по повод на мен, по повод на нас, децата.

Вече имам опит. Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата, нито скъпите мазила, нито редките, скъпоструващи накити. Знам, че въпросът е другаде. Не знам къде точно. Знам само, че не е там, където жените си мислят. Заглеждам жените из улиците на Сайгон, в селищата на джунглата. Сред тях има много красиви, с много бяла кожа, тук те полагат изключителни грижи за красотата си, особено ако живеят в джунглата. Не правят нищо, само се пазят, пазят се за Европа, за любовниците, за почивките в Италия, за дългите шестмесечни отпуски на всеки три години, когато ще могат най-сетне да си поговорят за това, което става тук, за този толкова своеобразен колониален бит, за прислугата от местни хора, boys, толкова безупречна, за растителността, за баловете, за белите къщи, толкова просторни, че можеш да се загубиш в тях, където са настанени служителите в отдалечените селища. Те чакат. Гиздят се без нужда. Гледат се. В сянката на къщите те се гледат с мисълта за след време, вярват, че животът им е роман, дрешниците им са вече претъпкани с рокли, не знаят какво да ги правят, трупали са се с времето като дългия низ дни на очакване. Някои полудяват. Някои ги зарязват заради млада прислужница, която знае да мълчи. Зарязани. Чува се как тази дума ги улучва, шумът, който произвежда, шумът от зашлевената плесница. Някои се самоубиват.

Това предателство на жените спрямо самите тях, дело на самите тях, ми се е струвало винаги погрешно.

Нямаше защо да се разпалва желанието. То е у тая, която го пробужда, или не съществува. То е вече тук още от първия поглед или изобщо не го е имало. То е непосредствената връзка между половете или нищо. Също и това узнах преди опита.

Единствена Елен Лагонел беше изключение от този закон. Останала си беше в детството.

Дълго време нямам свои рокли. Роклите ми са с вид на чували, ушити са от стари рокли на майка ми, самите те с вид на чували. Оставям настрана тези, които майка ми заръчва на До да ми шие. До е гувернантката, която никога няма да напусне майка ми, дори когато тя се завърне във Франция, дори когато по-големият ми брат се опита да я изнасили в предоставената ни къща в Шадек, дори когато вече не й се плаща. До е била отгледана в манастир, тя бродира и изработва плисенца, шие на ръка, както не се шие вече от векове, с тънки като косъм игли. Понеже бродира, майка ми я кара да бродира чаршафи. Понеже изработва плисенца, майка ми я кара да ми шие плисирани рокли, рокли с волани, стоят ми като чували — демодирани, винаги бебешки модел, с два реда плисенца отпред и кръгла якичка или с басти на полата, или пък с волани с бие за по-кокетно. Нося тези рокли като чували с колани, от които изглеждат безформени, така те стават вечни.

Петнадесет години и половина. Телцето е слабо, почти хилаво, все още детска гръд, бледорозов руж и червило. И онова облекло, което би могло да предизвика смях и на което никой не се смее. Виждам ясно, че всичко е тук. Всичко е тук и нищо още не е проиграно, виждам го по очите, всичко е вече в очите. Искам да пиша.

Вече казах на майка ми: Това, което искам, е да пиша. Никакъв отговор първия път. А после пита: Да пишеш какво? Отвръщам: Книги, романи. Тя казва строго: Като спечелиш конкурса по математика, ще пишеш, ако искаш, това вече няма да ме засяга. Тя е против, не си заслужава, не е истинска работа, несериозно е — по-късно ще ми каже: детска приумица.

Момиченцето с филцовата шапка стои сред тинестото сияние на реката, само на шлепа, облакътено на парапета. Мъжката шапка обагря в розово цялата сцена. Това е единственият цвят. В слънчевата омара над реката, в слънчевия зной бреговете са се изличили, реката сякаш се слива с хоризонта. Реката тече глухо, не издава никакъв звук, както кръвта в — тялото. Никакъв повей вън от водата. Моторът на шлепа, единственият шум посред сцената — шум от стар разнебитен мотор. От време на време прииждащи на леки талази шумове от гласове. И кучешки лай, той извира отвсякъде иззад омарата, от всички села. Малката познава лодкаря още от дете. Лодкарят й се усмихва и я разпитва за госпожа директорката. Казва, че я виждал да пътува често по реката нощем, че ходела често към концесията в Камбоджа. Майката е добре, отвръща малката. Около шлепа реката прелива, буйно течащите й води преминават над застоялите води на оризищата, не се смесват. Тя е сбрала всичко, на което се е натъкнала в камбоджанския лес от Тонлешап насам. Повлича всичко, което й се изпречи — сламени колиби, гори, изтлели пожарища, умрели птици, умрели кучета, тигри, удавени биволи, удавени хора, стръв, островчета от слепнали водорасли, всичко се е устремило към Пасифика, нищо няма време да си тече спокойно, всичко е понесено от дълбоката и шеметна буря на подводното течение, всичко е застинало на повърхността на разбунената река.

Отговорих й, че това, което искам повече от всичко, е да пиша, само това и нищо друго, нищо. Тя ревнува. Никакъв отговор, бегъл поглед, който веднага се извръща, едва доловимото свиване на раменете, незабравимо. Аз ще си отида първа. Ще трябва да минат още няколко години, преди да ме загуби, преди да загуби дъщеричката си. За синовете нямаше защо да се опасява. Но малката един ден, тя си знаеше, щеше да замине, да успее да се измъкне. Първенец по френски. Директорът й казва: дъщеря ви, госпожо, е първенец по френски. Майка ми не отвръща нищо, нищо, недоволна, че синовете й не са първенци по френски, мръсница, моята майка, моята обич, тя пита: А по математика? Отвръщат й: Все още не е, но и това ще стане. Майка ми пита: Кога? Отговарят й: Когато тя пожелае, госпожо.

Моята майка, моята обич, невероятната й, будеща смях външност, с памучните чорапи, изкърпени от До, дори на тропиците тя смята, че трябва да носи чорапи, за да бъде госпожа директорката на училището, с жалките си, безформени рокли, изкърпени от До, все едно идва право от родния си чифлик в Пикардия, населен с братовчедки, износва всичко до дупка, смята, че всяко нещо трябва да се заслужи, обувките й са с изтъркани подметки, тя стъпва накриво, дяволски се измъчва, косите й са опънати и свити отзад на кок като на китайка, срамуваме се от нея, срамувам се от нея на улицата пред лицея, когато пристига с таратайката си пред лицея, всички я гледат, тя, естествено, не забелязва нищо, никога, заслужава да я заключиш, да я набиеш, да я пребиеш. Гледа ме, казва: „Може би ти ще изплуваш.“ Денем и нощем все тази натрапчива мисъл. Да изплуваш, понеже си на дъното.

Когато майка ми се поокопитва, когато се изтръгва от отчаянието, забелязва мъжката шапка и лачените обувки. Пита ме какво е това. Казвам, че не е нищо. Тя ме гледа, харесват й, усмихва се. Не е зле, казва, не ти стоят зле, правят те различна. Не пита тя ли ги е купила, знае, че е тя. Знае, че е способна на това, че по някой път, в случаите, за които говорих, човек може да й измъкне всичко, каквото поиска, че е безсилна срещу нас. Казвам й: „Не е никак скъпо, не се тревожи.“ Тя пита къде са купени. Казвам, че са купени на улица „Катина“, двойно преоценени. Гледа ме умилено. Навярно си мисли, че е окуражаващ признак това, дето малката проявява въображение, като се облича по този начин. Не само че приема тази палячовщина, тази неблагопристойност, тя, порядъчна като вдовица, облечена в сиво като захвърлила расото монахиня, но тази неблагопристойност й допада.

Връзката с мизерията е пак тук, в мъжката шапка, тъй като ще трябва някак си парите да дойдат в къщата, все едно как, но ще трябва. Край нея е пустиня, синовете не ги бива, нищо няма да направят, солените земи също, парите ще пропаднат, свършено е. Остава малката, която расте и която ще знае може би един ден как да направи така, че парите да влязат в къщата. По тази причина — тя не го съзнава — майката позволява на малката да излиза пременена като невръстна проститутка. И пак по тази причина малката вече знае как да постъпи, за да отклони вниманието, предназначено за самата нея, към това, което поглъща собственото й внимание — парите. Майката гледа на това с усмивка.

Майката няма да й попречи, когато тя затърси пари. Момичето ще каже: „Поисках му петстотин пиастра за връщането във Франция.“ Майката ще каже, че това е добре, че толкова е необходимо, за да се установи в Париж, ще каже: „Петстотин пиастра ще стигнат.“ Малката знае, че това, което тя върши, майката сама би я подтикнала да го върши, ако би посмяла, ако би намерила сили, ако болката, причинена от тази мисъл, не беше тук всеки ден, изнуряваща.

Колкото до случките в книгите ми, отнасящи се до моето детство, вече не зная какво нарочно съм пропуснала да кажа, какво съм казала, мисля, че казах за обичта, която изпитвахме към майка ни, но не зная дали съм казала за омразата, която също изпитвахме към нея, и за обичта, която изпитвахме едни към други, и за омразата също, ужасяваща, в тази съвместна история за разруха и смърт, каквато беше историята на това семейство и в двата случая, с обичта, както и с омразата, и която убягва все още от разума ми, все още е недостъпна за мен, скрита дълбоко в плътта ми, сляпа като новородено. Тя е мястото, пред прага на което започва мълчанието. Онова, което се случва в нея, е именно мълчанието, това бавно съзиждане, запълващо целия ми живот. Аз съм още тук, пред тези наплашени деца, на същото разстояние от загадката. Всъщност никога не съм писала, въобразявала съм си, че го върша, никога не съм обичала, въобразявала съм си, че обичам, никога не съм правила нищо друго, освен да чакам пред затворената врата.

Когато съм на шлепа по Меконг в деня с черната лимузина, майка ми все още не се е отказала от концесията при бента. От време на време изминаваме пътя както преди нощем, отиваме пак тримата, отиваме да прекараме там няколко дни. Стоим на верандата на бунгалото с лице към планината в Сиам. И после си тръгваме. Тя няма никаква работа тук, но все се връща. Братчето ми и аз сме до нея на верандата, с лице към гората. Сега сме твърде големи, вече не се къпем във вира, не ходим на лов за черни пантери в тресавищата при устията, вече не ходим нито в гората, нито в селата с пиперените плантации. Всичко порасна край нас. Вече няма деца, яхнали биволите, няма въобще деца. Чудачеството е обзело и нас и същата мудност като тази, която обхваща майка ми, обхвана и нас. Не сме се научили на нищо, само да съзерцаваме гората, да чакаме, да плачем. Земите в ниското са безвъзвратно загубени, слугите обработват парцелите във високите части, оставяме им нелющения ориз, стоят тук без надница, живеят си в хубавите сламени колиби, които майка ми бе поръчала да построят. Те ни обичат, сякаш сме членове на тяхното семейство, държат се така, сякаш са им поверили охраната на бунгалото и те го охраняват. Нищо не липсва в овехтялото кухненско обзавеждане. Прогнилият от дъждовете покрив се топи от ден на ден. Но мебелите са почистени. И очертанието на бунгалото е изящно като рисунка, вижда се чак от пътя. Вратите се отварят всяка сутрин, за да влиза вятърът и да суши дървото. И се затварят вечер заради скитащите кучета и контрабандистите от планината.

Така че срещам богатия мъж с черната лимузина не в ресторанта в Реам, сами разбирате, както писах навремето, а след като се отказахме от концесията, две или три години по-късно, на шлепа, в деня, за който разказвам, сред сиянието на омарата и зноя.

Година и половина след тази среща майка ми се връща във Франция с нас. Ще разпродаде цялата си покъщнина. И за последен път ще отиде на бента. Ще седне на верандата с лице към залеза, ще погледа още веднъж към Сиам, за последен път, никога след това, дори когато отново напусне Франция, когато отново промени намерението си и се върне повторно в Индокитай, за да се пенсионира в Сайгон, никога повече тя няма да застане пред тази планина, пред жълто-зеленото небе над гората.

Да, ще го кажа, вече в заника на живота си тя започна, всичко отначало. Основа училище с преподаване на френски език. Новото френско училище, което ще й позволи да заплати част от моето обучение и да издържа големия си син, докато е жива.

Малкото братче умря за три дни от бронхопневмония, сърцето не издържа. В този именно момент аз напуснах майка си. Беше по време на японската окупация. Всичко приключи този ден. Никога повече не я разпитвах за нашето детство, за самата нея. За мен тя умря със смъртта на братчето ми. Както и по-големият ми брат. Не можах да превъзмогна ужаса, който внезапно ми вдъхнаха. Те вече нямат значение за мен. Не зная нищо повече за тях след този ден. И досега не зная как тя успя да се разплати с кредиторите си. Един ден те повече не се появиха. Представям си ги. Седнали са в малката гостна в Шадек, облечени в бели платнени одежди, стоят тук, без да продумат, месеци, години. Чува се как майка ми плаче и ги нагрубява, тя е в стаята си, не иска да излезе оттам, крещи да я оставят на мира, те са глухи, спокойни, усмихнати, не си отиват. А после един ден никакви ги няма вече. Сега майката и двамата братя са мъртви. За спомени също е много късно. Сега не ги обичам вече. Вече не зная дали изобщо съм ги обичала. Напуснах ги. Вече не усещам в главата си мириса на кожата й, нито в очите си цвета на очите й. Не си спомням вече гласа, освен понякога, когато звучи ласкаво поради вечерната умора. И смеха й не чувам вече, нито смеха, нито крясъците. Свършено е, не си спомням вече. Ето защо с такава лекота пиша за нея сега, така надълго, така разтеглено, тя се е превърнала в най-обикновено повествование.

Трябва да е била в Сайгон от 1932-а до 1949-а, тази жена. През декември 1942-а умря братчето ми. Тя вече не можеше да мръдне никъде. Остана там — близо до гроба, казваше. В края на краищата все пак се върна във Франция. Синът ми беше на две годинки, когато се видяхме отново. Бе твърде късно, за да си подновим отношенията. От пръв поглед го разбрахме. Нямаше вече какво да се подновява. Като се изключи големият син, с всичко останало беше приключено. Тя отиде да живее и да умре в Лоар-е-Шер в голяма къща, имитация на замък в стил Луи XIV. Обитаваше го заедно с До. Все така се боеше нощем. Беше си купила пушка. До стоеше на стража в таванските стаи на последния етаж на замъка. Беше купила също имение на големия си син близо до Амбоаз. Имаше гори. Той нареди да изсекат горите. Отиде и проигра парите в един клуб за бакара в Париж. Горите бяха погубени в една нощ. Мястото, на което споменът внезапно поддава, на което брат ми като че ли ме трогва до сълзи, е след загубата на парите от тези гори. Това, което зная, е, че го намират легнал в автомобила му в Монпарнас, пред кафене „Ла Купол“, че иска да умре. След това вече не зная. Онова, което тя направи със своя замък, буквално не е за вярване, и пак заради големия син, това петдесетгодишно дете, което не го бива да печели пари. Тя купува електрически люпилни, разполага ги в големия салон на долния етаж. Сдобива се с шестстотин пиленца от един път, четиридесет квадратни метра с пиленца. Объркала е нещо при работата с инфрачервените лъчи, нито едно пиленце не умее да се храни. Човките на шестстотинте пиленца се разминават, не се затварят, те до едно измират от глад, тя няма повече да поднови опита си. Дойдох в замъка по време на излюпването на пиленцата, беше истински празник. А после смрадта от умрелите пиленца и от храната им е такава, че вече не мога залък да хапна в замъка на майка ми, без да повърна.

Тя умря между До и този, когото нарича своето дете, в голямата си стая на първия етаж, същата, в която слагаше да нощуват овце, четири до шест овце, наредени около леглото й в най-големите студове в течение на няколко зими поред, последните.

Именно тук, в последната къща, тази край Лоара, когато тя най-сетне е приключила с неспирното си сноване по семейните работи, именно тук за първи път ясно осъзнавам лудостта. Разбирам, че майка ми е чисто и просто луда. Разбирам, че До и брат ми винаги са били допускани до тази лудост. Аз не, никога дотогава не я бях осъзнавала. Не бях мислила никога за възможността майка ми да е луда. Тя беше луда. По рождение. В кръвта си. Не боледуваше от лудостта си, изживяваше я както здравето. Между До и големия син. Никой друг, освен тях не беше посветен. Тя винаги е имала много приятели, запазваше ги в течение на дълги години и винаги е печелила нови, често пъти твърде млади, между новопристигналите от селищата в джунглата или впоследствие между жителите на Турен, сред които имаше пенсионирани служители от френските колонии. Тя задържаше хората край себе си, и то независимо от възрастта, със своя ум, казваха, толкова буден, със своята веселост, с несравнимата си непринуденост, която не дотягаше никога.

Не зная кой беше направил тази толкова безнадеждна снимка. Снимката в двора на къщата в Ханой. Може би баща ми за последен път. Няколко месеца по-късно ще бъде върнат във Франция по здравословни причини. Преди това ще отиде на друга работа, ще го назначат в Пном Пен. Ще остане там няколко седмици. Ще умре след по-малко от година. Майка ми отказала да го последва във Франция, останала там, където била, като на заточение. В Пном Пен. В тази прелестна резиденция, която гледа към Меконг, бившия дворец на камбоджанския крал, сред този ужасен парк, разпрострял се на хектари, където майка ми се страхува. Нощем тя ни плаши. Спим четиримата на едно легло. Тя казва, че се страхува от нощта. Тук, в това жилище майка ми ще узнае за смъртта на моя баща. Ще го узнае преди телеграмата да пристигне, още предната вечер по една поличба, която тя единствена бе видяла и съумяла да разтълкува — птицата, изкряскала — посред нощ обезумяла от тревога в кабинета на баща ми в северното крило на двореца. Пак тук, няколко дни след смъртта на мъжа си, отново посред нощ, майка ми се беше озовала лице в лице с образа на своя баща. Тя светва. Той е тук. Застанал е до масата прав в големия осмоъгълен салон на двореца. Гледа я. Спомням си за някакъв писък, за нечий зов. Тя ни събуди, разказа ни за случилото се, как бил облечен, с празничния си сив костюм, как бил застанал, вперил поглед в нея. Тя каза: Повиках го, както когато бях малка. Каза: Не ме беше страх. Втурнала се към изчезналото видение. Двамата бяха умрели в деня и часа, ознаменувани от появата на птицата и на видението. Оттук несъмнено идва възхищението, което изпитвахме към начетеността на майка ни по всякакви въпроси, в това число и на смъртта.

Елегантният мъж е слязъл от лимузината, пуши английска цигара. Той гледа младото момиче с мека мъжка шапка и златни обувки. Тръгва към нея бавно. Вижда се, че е смутен. Не се усмихва отначало. Отначало й предлага цигара. Ръката му трепери. Съществува различието между расите, той не е бял, трябва да го превъзмогне, затова трепери. Тя му казва, че не пуши, не, благодаря. Не казва нищо друго, не му казва оставете ме на мира. И ето, той не се страхува толкова. И ето, той казва: Струвало му се, че сънува.

Тя не отговаря. Няма смисъл да отговаря, какво би могла да отговори. Тя чака. Тогава той я пита: „Но откъде идвате?“ Тя казва, че е дъщеря на учителката от началното девическо училище в Шадек. Той се замисля и после казва, че е чувал за тази дама, майка й, за лошия й късмет с концесията, която купила в Камбоджа, нали така? Да, така.

Той повтаря, че е наистина невероятно това, че я вижда на шлепа. Тъй рано сутрин красиво момиче като нея, само си помислете, толкова е неочаквано, бяло момиче в автобуса за местни жители.

Казва й, че шапката й отива, дори много, че е… оригинално… мъжка шапка, защо не? Толкова е красива, че може да си позволи всичко.

Тя го гледа. Пита го кой е. Той казва, че се връща от Париж, където е следвал, че и той живее в Шадек, до самата река, в голямата къща с големи тераси и сини керамични балюстради. Тя го пита какъв е. Отвръща й, че е китаец, че семейството му е от Северен Китай, от Фу Чуен. Ще ми позволите ли да ви откарам до дома ви в Сайгон? Тя е съгласна. Той казва на шофьора да вземе багажа на момичето от автобуса и да го сложи в черния автомобил.

Китаец. Принадлежи към онова финансово малцинство от китайски произход, което държи всички недвижими имоти в колонията. Този ден плава по Меконг в посока към Сайгон.

Тя влиза в черния автомобил. Вратата се хлопва. Едва доловимо тягостно чувство се появява у нея ненадейно, някаква умора, сиянието над реката помръква, но едва-едва. Също съвсем леко й заглъхват ушите — и навред мъгла.

Никога вече няма да пътувам с автобуса за местни жители. Отсега нататък ще разполагам с лимузина, за да ме кара до лицея и да ме връща в пансиона. Ще вечерям в най-изисканите места в града. И където и да съм, винаги ще съжалявам за всичко, което върша, за всичко, което отхвърлям, за всичко, което приемам, за доброто, както и за лошото, за автобуса, за шофьора на автобуса, с когото се шегувах, за стариците, дъвчещи бетел на задните седалки, за малчуганите в мрежите за багаж, за семейството в Шадек, за ужаса от семейството в Шадек, за неподражаемото му мълчание.

Той говореше. Казваше, че му е мъчно за Париж, за прелестните парижанки, за гуляите, за разпивките — леле, леле, — за „Ла Купол“, за „Ла Ротонд“, лично аз предпочитам „Ла Ротонд“, за нощните заведения, за този „страхотен“ живот, който водил цели две години. Тя слушаше, като внимаваше в потока от думи за сведенията, които се отнасяха до богатството, които можеха да дадат някакво указание за общата сума на милионите. Той продължаваше да разказва. Майка му била умряла, бил едно дете. Останал само с бащата, притежател на парите. Но нали знаете как е, захапал е лулата с опиум и съзерцава реката от десет години вече, управлява състоянието си от походното си легло. Тя отвръща: Ясно, разбирам.

Щял да се противопостави на брака на сина си с малката бяла проститутка от Шадек.

Картината започва много преди да е заговорил бялата девойка до парапета на палубата, в момента, в който той слезе от черната лимузина, когато тръгна да се приближава към нея, тя вече го знаеше, знаеше, че той се страхува.

Още от първия миг тя знае нещо такова, а именно, че той е в нейна власт. А значи, че и други, освен него биха могли също да бъдат в нейна власт, ако се представи случай. Знае и още нещо, че явно е дошло времето, когато тя не може повече да бяга от някои задължения към самата себе си. И че майката не трябва да научи нищо за това, нито братята, узнава го също този ден. Веднага щом се озова в черния автомобил, разбра, че е отлъчена от семейството веднъж и завинаги. Отсега нататък те не трябва вече да знаят какво ще се случи с нея. Това, че им я отнемат, че им я похищават, че им я нараняват, че им я развращават, те не трябва да го знаят. Нито майката, нито братята.

Такава ще бъде занапред тяхната участ. Има над какво да си поплаче в черната лимузина.

Момичето занапред ще си има работа с този мъж, първия, същия, който се появи на шлепа.

Случи се много набързо през този ден, един четвъртък. Той идваше всекидневно да я чака след училище, за да я върне в пансиона. И после веднъж дойде един четвъртък следобед в пансиона. Отведе я в черния автомобил.

Чо Лън. Това е в противоположната посока на булевардите, които свързват китайския квартал с центъра на Сайгон, тези големи пътища по американски образец, браздени от трамваи, рикши, автобуси. Ранен следобед. Тя се е измъкнала от задължителната разходка с девойките от пансиона.

Гарсониера в южната част на града. Обстановката е модерна, обзаведено е надве-натри, общо взето, с мебели в стил модерн. Той казва: Не съм избирал аз мебелите. В стаята е мрачно, тя не го помолва да вдигне щорите. Не изпитва някакво определено чувство, не изпитва омраза, нито отвращение, следователно това вече със сигурност е желание. Тя е в пълно неведение по въпроса. Склони да дойде още щом той поиска това от нея предната вечер. Тя е там, където трябва да бъде, пренесена е там. Усеща лек страх. Наистина това като че ли съответства не само на очакванията й, но и на онова, което би трябвало да се случи конкретно със самата нея. Отнася се извънредно внимателно към външността на нещата, към светлината, към глъчката на града, която залива стаята. Той трепери. Поглежда я най-напред, сякаш е очаквал тя да проговори, но тя не говори. Той също не помръдва, не я разсъблича, казва, че я обича безумно, казва това много тихо. После млъква. Тя не му отговаря. Би могла да отговори, че не го обича. Не казва нищо. Изведнъж разбира, тук, на мига разбира, че той не я познава, че никога няма да я опознае, че не е по силите му да опознае такава извратеност. Нито да прибегне до такива увъртания, за да я впримчи. Тя е тази, която трябва да знае. Тя знае. Изхождайки от неговото незнание, изведнъж тя осъзнава: харесал й е още на шлепа. Той й харесва, нещата са зависели единствено от нея.

Казва му: Бих предпочела да не ме обичате. Дори да ме обичате, бих искала да постъпите както обикновено постъпвате с жените. Той я гледа едва ли не ужасено, пита: Това ли искате? Тя казва да. Той започна да страда тук, в тази стая, за първи път, в случая не лъже. Казва й, че отсега знаел: тя няма да го обикне никога. Тя го оставя да говори. Отначало отвръща, че не знае. После го оставя да говори.

Казва, че е самотен, ужасно самотен с любовта, която изпитва към нея. Тя отвръща, че също е самотна. Не уточнява с какво. Той казва: Последвахте ме тук, както бихте последвали всеки друг. Тя отвръща, че не може да знае, че никога досега не й се е случвало да отиде в стаята на някого. Казва му, че не иска да й говори, че това, което иска, е да постъпи както обикновено постъпва с жените, които води в гарсониерата си. Умолява го да постъпи именно по този начин.

Той изтръгва роклята, захвърля я, изтръгва белите памучни пликчета и я отнася така гола до леглото. Тогава се обръща с гръб към леглото и се разплаква. А тя бавно, търпеливо го притегля към себе си и започва да го разсъблича. Със затворени очи го прави. Бавно. Той понечва да й помогне. Тя го моли да не мърда. Остави на мен. Казва, че искала тя да го направи. Тя го прави. Разсъблича го. Когато го помолва, той помества тялото си в леглото, но едва-едва, полека, сякаш да не я събуди.

Кожата е прелестно нежна. Тялото. Тялото е мършаво, без сила, без мускули, не е чудно да е боледувал, да е в период на възстановяване, той е голобрад, без друга мъжественост, освен члена, много е немощен, като че ли се измъчва от някаква обида, изглежда изтерзан. Тя не го гледа в лицето. Изобщо не го гледа. Докосва го. Докосва нежния член, мекотата на кожата, милва златистия цвят, непознатата новост. Той стене, той ридае. Той тъне в неистова любов.

И, ридаейки, го прави. Най-напред идва болката. А после тази болка е на свой ред обладана, тя е променена, изтръгната бавно, тласната към насладата, вплетена в нея.

Морето — безформено, чисто и просто неотразимо.

Още тогава, на шлепа, преди да е настъпил часът, картината навярно вече е била предопределена от този миг.

Образът на жената със закърпени чорапи прекоси стаята. Ето я най-накрая на възрастта на момичето. Синовете са го знаели вече. Момичето — още не. Те няма да говорят никога за майката един пред друг, за това, което те знаят и което ги разделя от нея, за онова решително, последно знание, отнасящо се до детството на майката.

Майката не е познала насладата.

Не знаех, че тече кръв. Той ме пита дали ме е боляло, казвам не, той казва, че това го радвало.

Той избърсва кръвта, измива ме. Аз го наблюдавам. Неусетно се съживява, отново го пожелавам. Питам се как съм имала силата да престъпя забраната, наложена от майка ми. С такова спокойствие, с такава решителност. Как съм успяла да отида „докрай“.

Гледаме се. Той целува тялото ми. Пита ме защо съм дошла. Казвам, че е трябвало да го направя, че съм се почувствала едва ли не длъжна. За пръв път си говорим. Аз му разправям за двамата си братя. Казвам, че нямаме пари. Вече не притежаваме нищо. Той познава онзи големия брат, срещал го бил в пушалните на селището. Казвам, че братът краде от майка ми, за да пуши опиум, че краде от прислугата и че понякога съдържателите на пушалните идват да си искат парите от майка ми. Говоря му за бентовете. Казвам, че много скоро майка ми ще умре, че това не може повече да продължава. Че предстоящата смърт на майка ми вероятно също има отношение към това, което ми се е случило днес.

Установявам, че го желая.

Той ме съжалява, отвръщам му, че не съм за съжаление, че никой не е за съжаление, освен майка ми. Той ми казва: Дойде, защото имам пари. Казвам, че го желая така с парите му, че когато съм го видяла, вече е имал тази кола, тези пари и следователно не мога да знам как бих постъпила, ако би било другояче. Той казва: Иска ми се да те отведа, да замина с теб. Казвам, че не бих могла засега да изоставя майка ми, ще умра от мъка. Отвръща, че явно не е имал късмет с мен, но че ще ми даде все пак пари, да не съм се тревожела. Легна отново. Отново мълчим.

Шумът на града е невъобразим, в спомена той е като звук на филм, засилен до краен предел, оглушителен. Спомням си ясно: стаята тъне в мрак, не говорим, заобиколена е от нестихващата врява на града, понесена от течението на града, от шемета на града. Няма стъкла на прозорците, има само завеса и щори. Върху завесата се открояват сенките на хора, които преминават по ярко осветените от слънцето тротоари. Тълпите са винаги огромни. Сенките са равномерно нашарени от летвите на щорите. Тракането на дървените обувки отеква в главата, гласовете са пронизителни, китайският е език, който се крещи, така си представям винаги езиците на пустинята, това е невероятно чужд език.

Навън денят преваля, познава се по глъчката от гласове и все по-многобройните, все по-нагъсто мяркащи се минувачи. Това е град на удоволствията, който се развихря нощем. А нощта сега започва със залеза.

Леглото е отделено от града с тези рехави щори, с тази памучна завеса. Никакъв твърд материал не ни отделя от другите хора. Те не подозират за нашето съществуване. Ние обаче долавяме нещичко от тяхното, сбора от гласовете им, от движенията им, също като вой на сирена, накъсан, унил, без отглас.

Ухание на карамел достига в стаята, на печени фъстъци, китайски супи, меса на скара, подправки, жасмин, прах, тамян, жарава от дървени въглища, тук жаравата се пренася в кошници, продава се по улиците, мирисът на града е същият като на селата в джунглата, като на тропическата гора.

Изведнъж го видях по черен халат. Седеше, пиеше уиски, пушеше.

Каза ми, че съм спала, че си е взел душ. Почти не бях усетила как съм се унесла. Светна лампа на една ниска масичка.

Той е мъж с навици, изведнъж се замислям за него, навярно идва сравнително често в тази стая, този мъж навярно се люби много, този мъж се страхува, навярно се люби много, за да надвие страха. Казвам му: допада ми това, че той има много жени, че и аз съм сред тези жени, неотделима. Гледаме се. Той разбира това, което току-що съм казала. С внезапно променен поглед, притворен, почерпан от злото, от смъртта.

Казвам му да дойде повторно да ме обладае. Той идва. Ухае приятно на английска цигара, на скъп парфюм, ухае на мед, с времето кожата му е попила мириса на коприната, плодовия мирис на копринения шантунг, мириса на злато, той събужда желание в мен. Казвам му, че го желая. Той ми отвръща да почакам. Говори ми, казва, че веднага разбрал, още при прекосяването на реката, че ще стана такава след първия си любовник, че ще обикна любовта, отсега знаел, че ще му изневеря и че ще изневерявам на всички мъже, с които ще имам връзка. Колкото до него, бил сам оръдието на собственото си нещастие. Щастлива съм от всичко, което ми съобщава, и му го казвам. Той става груб, чувството му е отчаяно, нахвърля се върху мен, хапе момичешките гърди, крещи, изрича обиди. Замижавам от прекомерно силното наслаждение. Мисля си: свикнал е, животът му се състои от това да прави любов, само от това. Ръцете са опитни, прекрасни, съвършени. Имам голям късмет, явно е, сякаш му е занаят, без да го съзнава, той като че ли знае точно какво трябва да направи, какво трябва да каже. Нарича ме курва, пачавра, казва ми, че съм едничката му любов, и тъкмо това трябва да каже, тъкмо това се казва, когато оставяме казаното да се сбъдва, когато оставяме тялото да върши, да се стреми и да намира, и да взема онова, което желае, и тук всичко е уместно, няма отпадък, отпадъците се поглъщат, всичко попада във водовъртежа, в стихията на желанието.

Градът шуми наблизо, толкова наблизо, че се чува триенето му в дървените щори. Чува се, все едно някой ходи из стаята. Милвам тялото му сред този шум, сред този вървеж. Морето, безкрайността, която се слива в едно, отдалечава се, завръща се.

Поисках от него да го направи пак и пак. Да направи това с мен. Той го направи. Направи го посред гъстата лепкава кръв. И това наистина те доближава до смъртта. И от това наистина ти се приисква да умреш.

Той запали цигара и ми я подаде. И съвсем тихичко, до устните ми зашепна.

Аз също му зашепнах съвсем тихичко.

И тъй като той не може да знае за себе си, аз го казвам вместо него, той не знае, че притежава върховно изящество, ето защо казвам това вместо него.

Междувременно се свечерява. Той ми казва, че ще си спомням цял живот за този следобед, и тогава, когато ще съм забравила дори лицето, дори името му. Питам дали ще си спомням за къщата. Той ми казва: Разгледай я добре. Разглеждам я. Казвам, че е като всички останали. Отвръща ми: Така е, да, както обикновено.

Още виждам лицето и си спомням името. Още виждам варосаните стени, завесата от платно и жаравата отвън, другата врата във форма на арка, която води в другата стая и в една вътрешна градина на открито — растенията са попарени от горещината, — заобиколена със сини балюстради като голямата къща в Шадек с разположени една над друга тераси с изглед към Меконг.

Това е място на потресение и гибел. Той ме моли да му кажа за какво мисля. Казвам, че мисля за майка ми, че ще ме убие, ако узнае истината. Виждам, че се насилва, и после го казва, разбирал какво има предвид майка ми, казва: Такъв позор. Самият той не би понесъл мисълта за това в брака. Поглеждам го. Той ме поглежда на свой ред, извинява се надменно. Казва: Аз съм китаец. Усмихваме се един на друг. Питам го дали е обичайно да бъдеш тъжен, както сме ние. Отвръща, че това е, защото сме се любили през деня, в най-голямата горещина. Казва, че винаги е ужасно след това. Усмихва се. Казва: Все едно дали се обичат, или не се обичат, винаги е ужасно след това. Твърди, че ще мине с настъпването на нощта, веднага щом мръкне. Възразявам, че не е само защото се е случило през деня, че се лъже, че налегналата ме тъга съм я очаквала и причината е единствено в мен. Че открай време съм тъжна. Че долавям тази тъга и върху снимките, на които съм съвсем малка. Че днес тази тъга, макар да знам, че е същата, която съм изпитвала винаги, днес бих могла почти да я назова с моето име, толкова ми прилича. Днес, казвам му, тази тъга ме изпълва с блаженство поради това, че най-сетне ме е постигнало нещастието, което майка ми открай време ми вещае, когато крещи в пустинята на своя живот. Казвам му: Не разбирам много добре какво казва тя, но знам, че тази стая е това, което очаквах. Говоря, без да дочакам отговор. Казвам му, че майка ми крещи това, в което вярва, като божиите Пратеници. Тя крещи, че не бива нищо да се чака, никога, от никой човек, от никоя държава, от никой бог. Той ме гледа как говоря, не откъсва очи от мен, гледа устата ми, докато говоря, аз съм гола, той ме милва, може би не слуша, не знам. Казвам, че не правя от окаяното положение, в което се намираме, личен въпрос. Разказвам му колко трудно е било просто да се храним, да се обличаме, с една дума, да живеем само със заплатата на майка ми. Все по-мъчително ми е да говоря. Той пита: Как се справяхте? Казвам му, че бяхме без покрив, че мизерията срути стените на семейството и че всички се озовахме вън от къщи — всеки правеше каквото му се иска. Нямахме срам. Затова съм тук с теб. Той е върху мен, хлътва отново. Стоим така, приковани един към друг, стенейки сред глъчката на града отвън. Все още я чуваме. А после преставаме да я чуваме.

Целувките по тялото извикват сълзи. Те сякаш утешават. В семейството аз не плача. Този ден, в тази стая сълзите са утеха заради миналото и заради бъдещето също. Казвам му, че ще се разделя с майка ми някой ден, че дори към майка ми някой ден няма да изпитвам вече обич. Плача. Той полага глава върху мен и плаче поради това, че ме вижда да плача. Казвам му, че в моето детство нещастието на майка ми е заемало мястото на мечтата. Че мечтата, това е била майка ми и никога коледната елха, винаги и само тя, независимо дали е доведена до отчаяние от мизерията, или е изпаднала в изстъпление и говори в пустинята, дали се грижи за храната, или безспирно разказва какво й се е случило на нея, Мари Льогран дьо Рубе, говори за своята невинност, за своите спестявания, за своята надежда.

През щорите на прозорците настъпи вечерта. Глъчката се усили. Сега е пронизителна, не така глуха. Светнаха уличните лампи с червеникави крушки.

Излязохме от гарсониерата. Сложих отново мъжката шапка с черна панделка, златните обувки, тъмното червило за устни, копринената рокля. Състарила съм се. Съзнавам го изведнъж. Той го вижда, казва: Уморена си.

На тротоара навалицата пълзи във всички посоки, бавна или чевръста, проправя си път, шугава е като бездомните кучета, сляпа е като просяците, това е китайска тълпа, виждам я все още в картините на сегашното благополучие, в начина, по който китайците крачат заедно без най-малка припряност, държат се в тълпата, сякаш са сами, видът им не издава щастие, нито тъга, нито любопитство, вървят, без да им личи, че се движат, без намерение да се движат, само се преместват от тук-там, едновременно сами и заедно, никога самотни, винаги сами сред другите.

Отиваме в един от онези китайски ресторанти на етажи, които заемат цели сгради, големи са като универсални магазини, като казарми, с балкони и тераси към града. Шумът, долитащ от тези сгради, е немислим в Европа, това е шумът на поръчките, изкрещявани от сервитьорите, подемани и изкрещявани от персонала в кухните. Никой не говори в тези ресторанти. На терасите има оркестри от китайци. Приютяваме се на най-спокойния етаж, този за европейците, менюто е същото, но по-малко се вика. Има вентилатори и дебели облицовки срещу шума.

Питам го да ми каже как е забогатял баща му, по какъв начин. Той казва, че му е досадно да говори за пари, но че ако държа, е съгласен да ми каже каквото знае за богатството на баща си. Всичко започнало в Чо Лън с едностайните жилища за местното население. Построил триста такива жилища кутийки. Няколко улици били негови. Говори френски с леко превзет парижки акцент, говори за пари с искрена непринуденост. Бащата притежавал недвижими имоти, които разпродал, за да купи терени за застрояване в южната част на Чо Лън. Били разпродадени също и оризища в Шадек, както той смята. Разпитвам го за епидемиите. Казвам му, че съм виждала цели улици с жилища за бедни, обезлюдени в разстояние на една нощ, със заковани врати и прозорци поради чумна епидемия. Той казва, че тук тя се срещала по-рядко, че прочистването от плъхове се правело много по-често, отколкото в джунглата. Изведнъж се впуска да ми разказва надълго и нашироко за социалните жилища. Стойността им била много по-ниска от тази на обикновените жилищни сгради или на индивидуалните жилища и те много по-добре отговаряли на потребностите на бедняшките квартали от отделните постройки. На населението тук му харесвало да бъде заедно, особено на това бедно население, то идвало от селата и му харесвало да живее също и навън, на улицата. А не бивало да се рушат привичките на бедните. Баща му съвсем наскоро построил цяла броеница такива жилища с покрити галерии откъм улицата. От това улиците придобили много светъл, много приветлив вид. Хората прекарвали по цели дни под тези навеси. Там също и спели в големите горещини. Казвам му, че и аз на драго сърце бих живяла под такъв навес на открито, че като малка съм мечтала да спя навън. Изведнъж усещам болка. Едва-едва, съвсем лекичко. Долавям биенето на сърцето си, пърхащо там, в живата и прясна рана, причинена ми от него, от този, който ми говори, който създаде сладостта на този следобед. Вече не чувам какво казва, вече не слушам. Той вижда това, мълчи. Моля го да ми говори още. Той го прави. Отново слушам. Казва, че много често си мислел за Париж. Намирал, че съм много различна от парижанките, съвсем не така разбрана. Казвам му, че тази сделка с едностайните жилища за бедни едва ли е толкова доходна. Той вече не ми отговаря.

През цялото време, докато трае връзката ни, в течение на година и половина ще разговаряме по този начин, няма да говорим никога за нас. Още от първите дни знаем, че общо бъдеще не се предвижда, така че няма да говорим никога за бъдещето, ще си разменяме реплики, малко нещо журналистически, противоречащи си, еднакво безсъдържателни.

Казвам му, че престоят във Франция е бил решаващ за него. Той се съгласява. Казва, че всичко бил купил в Париж, жените си, знанията си, възгледите си. По-възрастен е от мен с дванадесет години и това го плаши. Слушам го как говори, как се самозалъгва, как ме обича също, със своеобразна театралност, едновременно преднамерена и искрена.

Казвам му, че ще го представя на семейството си, той понечва да избяга и аз се смея.

Не умее да изразява чувствата си, освен в подигравателна форма. Установявам, че няма сили да ме обича против волята на баща си, да ме вземе, да ме отведе. Плаче често, тъй като не намира сили да обича отвъд страха. Неговият героизъм, това съм аз, раболепието му, това са парите на баща му.

Щом заговоря за братята си, веднага го наляга този страх, сякаш е изобличен. Смята, че всички около мен очакват да ми поиска ръката. Знае, че е вече погубен в очите на семейството ми, че само още повече може да се погуби пред него, да погуби и мен следователно.

Казва, че отишъл да учи в търговско училище в Париж, накрая си признава, че нищо не излязло и баща му спрял издръжката, изпратил му билет за връщане, принудил го да напусне Франция. Това завръщане е неговата трагедия. Не завършил търговското училище. Казва, че възнамерявал да го завърши тук задочно.

Срещите със семейството започнаха с големите угощения в Чо Лън. Когато майка ми и братята ми идват в Сайгон, му казвам, че трябва да ги покани в големите китайски ресторанти, които те не познават, където не са ходили никога.

Тези вечери протичат всичките по един и същи начин. Братята ми ядат лакомо и никога не го заговарят. Не го и гледат. Не могат да го погледнат. Не биха могли. Ако можеха да направят усилието да го видят, значи биха били способни и да се изучат, да се покорят на елементарните правила на живот в обществото. По време на тези угощения само майка ми говори, тя говори съвсем малко, и то в началото, изрича няколко фрази за ястията, които поднасят, за прекомерно високата им цена, после млъква. Двата първи пъти той се прежалва, опитва се да подхване разказа за своите подвизи в Париж, но напразно. Все едно не е проговорил, все едно не са чули. Опитът му затъва в мълчанието. Братята ми продължават лакомо да се хранят. Хранят се тъй лакомо, както не съм виждала да се храни никой никъде.

Той плаща. Брои парите. Оставя ги в чинийката. Всички гледат. Първия път, спомням си, строява в редичка седемдесет и седем пиастра. Майка ми всеки момент ще се разсмее истерично. Ставаме да си ходим. Няма благодаря от никого. Не казваме никога благодаря за хубавата вечеря, нито добър ден, нито довиждане, нито как сте, не си казваме никога нищо.

Братята ми никога няма да го заговорят. Сякаш не го виждаха, сякаш не притежаваше достатъчно плътност, за да бъде възприет, видян, чут от тях. И всичко това, защото стои по-ниско от мен, защото приемат, че поначало не го обичам, че ходя с него за пари, че не мога да го обичам, че това е невъзможно, че той е в състояние да изтърпи всичко от мен, без да изтлее никога у него тази любов. И всичко това, защото е китаец, защото не е бял. Начинът, по който големият ми брат мълчи и се прави, че не забелязва съществуването на моя любовник, говори за убеденост, която сама по себе си е показателна. Всички ние вземаме пример от по-големия брат по отношение на този любовник. Пред тях аз също не му говоря. В присъствие на моето семейство не трябва никога да го заговарям. Освен когато се налага да му предам някаква поръка от тях. Например след вечерята, когато братята ми казват, че искат да отидат да пийнат и да потанцуват в „Ла Сурс“, аз съм тази, която му съобщавам, че искаме да отидем в „Ла Сурс“ да пийнем и да потанцуваме. Отначало той се прави, че не е чул. И аз не трябва, според логиката на по-големия ми брат, не трябва да повторя това, което току-що съм казала, да подновя молбата си; ако го направя, би било погрешно, значи да отстъпя пред хленченето му. В края на краищата той ми отговаря. С тих глас, който се опитва да прозвучи интимно, той казва, че му се иска да остане за мъничко насаме с мен. Казва това, за да сложи край на мъчението. Сега пък аз трябва да се направя, че не съм го чула, сякаш е поредното предателство, сякаш с това е искал да разкрие номера, да изобличи поведението на по-големия ми брат по отношение на него, така че не бива и аз да му отговарям. Той обаче продължава, казва ми, осмелява се: Майка ви е уморена, погледнете я. Майка ни наистина е жива заспала след прословутите вечери при китайците в Чо Лън. Аз пак не отговарям. В този миг чувам гласа на по-големия ми брат, той изрича една много къса, язвителна, безапелационна фраза. Майка ми казваше за него: От тримата той говори най-добре. След като е изрекъл фразата, брат ми чака. Всичко спира; усещам страха на моя любовник, същия като на моя по-малък брат. Той не може повече да се съпротивлява. Отиваме в „Ла Сурс“. Майка ми също отива в „Ла Сурс“, ще преспи в „Ла Сурс“.

В присъствие на по-големия ми брат той престава да бъде моят любовник. Не че престава да съществува, но вече не ми е никакъв. Превръща се в пепел. Желанието ми се покорява на по-големия ми брат, то отхвърля моя любовник. Всеки път, когато са заедно пред очите ми, ми се струва, че никога вече няма да мога да понеса гледката на двама им. Любовникът ми е отречен именно в своята телесна крехкост, тази крехкост, която ме преизпълва с наслада. Той се превръща пред брат ми в нещо скандално и позорящо, в повод за срам, който трябва да се крие. Не мога да се боря срещу безмълвните заповеди на моя брат. Мога, когато се отнася за по-малкия ми брат. Когато се отнася за любовника ми, не мога да се превъзмогна. Като говоря за това сега, си спомням лицемерието на лицето му, разсеяния му вид на човек, който уж гледа другаде, който уж има да мисли за друго, но който, независимо от всичко, издават го леко стиснатите челюсти, е вбесен и страда, че трябва да понася такова унижение само за да се нахрани добре в един скъп ресторант, а би трябвало това да е нещо естествено. Около спомена витае мъртвешката светлина от нощта на ловеца. Пронизителен звук, вещаещ тревога, като писък на дете.

В „Ла Сурс“ също никой не му говори.

Поръчваме си всички „Мартел“, разреден с „Перие“. Братята ми гаврътват питието на един дъх и си поръчват второ. Майка ми и аз им отстъпваме нашето. Братята ми много набързо се напиват. Все така не му говорят, но започват да мърморят. Най-вече по-малкият брат. Оплаква се, че мястото е скучно и че няма момичета за компания. Твърде малко са посетителите в „Ла Сурс“ през седмицата. Танцувам с него, с по-малкия ми брат. Танцувам също и с любовника си. Не танцувам никога с по-големия ми брат, не съм танцувала никога с него. Винаги ме е възпирал гнетящият страх пред някаква опасност, опасността от онова пагубно привличане, което той упражнява върху всички, от близостта на телата ни.

Приличаме си поразително, особено в лице.

Китаецът от Чо Лън ми говори, на ръба на сълзите е, казва: Какво съм им направил. Аз му казвам, че не бива да се тревожи, че винаги е така, между нас също, при всички обстоятелства в живота.

Ще му обясня, когато останем насаме в гарсониерата. Казвам му, че тази невъздържаност на по-големия ми брат, студена, оскърбителна, съпровожда всичко, което ни се случва, всичко, което се изпречва пред нас.

Първият му порив е да убива, да зачерква от живота, да се разпорежда с живота, да презира, да прогонва, да причинява страдание. Казвам му да не се страхува. Че той лично не рискува нищо. Защото единственият човек, от когото по-големият брат се бои, пред когото странно защо става стеснителен, съм аз.

Никога добър ден, добър вечер, честита Нова година. Никога благодаря. Никакво говорене. Никаква потребност от говорене. Всичко си стои така, безмълвно, далечно. Това семейство е от камък, плътен, непроходим. Всеки ден правим опити да се убиваме един друг, да убиваме. Не само че не си говорим, но и не се поглеждаме. След като те виждат, не бива самият ти да гледаш. Да гледаш, означава да изпитваш любопитство към някого, към нещо, означава да съгрешиш. Никой човек не е заслужил да го гледаш. Чуждият поглед е винаги безчестящ. Думата разговор е прокудена. Струва ми се, че тя най-добре изразява в случая срама и гордостта. Всякаква общност, била тя семейна или друга, ни е омразна, унизителна. Ние сме заедно в изначалния срам от живота, който живеем. Тук сме в сърцевината на нашата обща история, а именно, че и тримата сме деца на тази добронамерена личност, майка ни, която обществото е убило. Ние се числим към това общество, тласнало майка ни към отчаяние. Поради това, което са сторили на нашата майка, тъй мила, тъй доверчива, ние ненавиждаме живота, ние се ненавиждаме един друг.

Майка ни не си представяше как ни се отразява гледката на нейното отчаяние, имам предвид най-вече момчетата, синовете. Но дори да си го беше представяла, как би могла да премълчи онова, което бе нейната същинска история? Да накара лицето, погледа, гласа, обичта си да лъжат? Тя можеше да умре. Да посегне на живота си. Да разгони непоносимата за съжителство общност. Да направи така, че големият да бъде съвсем отделно от двамата по-малки. Не го направи. Тя беше непредпазлива, беше непоследователна, безотговорна. Беше всичко това. Тя живя. Ние я обичахме и тримата отвъд обичта. Тъкмо поради това, че не би могла, че не можеше да мълчи, да крие, да лъже, колкото и различни да бяхме, и тримата я обичахме по един и същи начин.

Това трая дълго. Трая седем години. Започна, когато бяхме на десет. После станахме на дванадесет. После на тринадесет. После на четиринадесет, на петнадесет. А после на шестнадесет, на седемнадесет.

Това трая през всичките тези седем години. И най-накрая се простихме с надеждата. Изоставихме я. Изоставихме също и опитите да победим океана. В сянката на верандата гледаме планината в Сиам, много тъмна на ярката слънчева светлина, почти черна. Майката най-сетне е спокойна, озаптена. Ние сме героични, отчаяни деца.

Малкото братче умря през декември 1942-а по време на японската окупация. Бях напуснала Сайгон след втората ми матура през 1931-а. Писа ми само веднъж за десет години. Така и не узнах причината. Писмото беше безлично, преписано на чисто без грешки, с калиграфски почерк. Съобщаваше ми, че са добре, че училището вървяло добре. Беше дълго писмо на цели две страници. Познах детския му почерк. Съобщаваше ми също, че имал апартамент, кола, назоваваше марката. Че отново тръгнал на тенис. Че било хубаво, че всичко било хубаво. Прегръщал ме горещо и ме обичал също тъй горещо. Не споменаваше за войната, нито за по-големия ни брат.

Често говоря за братята ми, като че са едно, както правеше тя, нашата майка. Казвам: моите братя, извън семейството тя също казваше: моите синове. Винаги е говорила за физическата сила на синовете си по оскърбителен начин. По отношение на външността не навлизаше в подробности, не казваше, че големият син е много по-як от другия, казваше, че бил як като братята й, земеделци от Севера. Гордееше се със силата на синовете си, както навремето се бе гордяла с тази на братята си. Подобно на големия си син се отнасяше презрително към слаботелесните. За моя любовник от До Лън казваше същото, каквото и по-големият брат. Не мога да изпиша тези думи. Това бяха думи, отнасящи се за мършите, които се срещат в пущинаците. Казвам: братята ми, защото така ги наричах и аз. Чак след това започнах да ги наричам другояче, когато братчето порасна и се превърна в мъченик.

Не само че не се чества никакъв празник в нашето семейство, дори коледна елха няма никаква бродирана салфетка, никакво цвете, никога. Но и когато някой се спомине, никакво погребение, никаква панихида. Съществува единствено тя. Големият брат ще си остане убиец. Малкото братче ще умре по вина на този по-голям брат. Аз заминах, измъкнах се. До смъртта си големият брат я имаше само за себе си.

По това време, по времето на Чо Лън, на картината на шлепа, на любовника, майка ми е обзета от пристъп на лудост. Тя не знае нищо за това, което се е случило в Чо Лън. Но виждам, че ме наблюдава, подозира нещо. Тя познава дъщеря си, от известно време около малката витае чудатост, напоследък и някаква сдържаност, която бие на очи, малката говори още по-бавно от обикновено, тя, която е тъй любопитна към всичко, изглежда разсеяна, погледът й се е променил, превърнала се е в зрителка на собствената си майка, на майчиното си нещастие, сякаш просто присъства на събитието. Внезапен ужас се настанява в живота на моята майка. Дъщеря й се излага на най-голямата опасност — да не се омъжи никога, да не се подреди никога в обществото, да се озове беззащитна пред същото това общество, погубена, самотна. По време на кризите си майка ми се нахвърля върху мен, заключва ме в спалнята, удря ме с юмруци, зашлевява ме, разсъблича ме, приближава се до мен, души тялото ми, бельото ми, казва, че долавяла мириса на китаец, отива още по-далеч, гледа дали няма подозрителни петна върху бельото и крещи така, че да я чуе целият град, че дъщеря й е уличница, щяла да я изхвърли навън, искала да я види как умира, че никой повече нямало да я погледне, че била опозорена, че и кучката струвала повече от нея. И тя плаче, питайки какво друго да прави с нея, освен да я изгони от къщи, за да не разпръсква повече смрад около себе си.

Зад стените на заключената спалня — братът.

Братът отвръща на майката, казва й, че има право да бие момичето, гласът му е приглушен, задушевен, гальовен, казва й, че те трябва да узнаят истината, независимо на каква цена, трябва да я узнаят, за да попречат на малката да пропадне, за да попречат на майката да изпадне в отчаяние. Майката удря с всички сили. Братчето крещи на майката да я остави на мира. То отива в градината, скрива се, страх го е да не стане убийство, страхува се, то винаги се страхува от този непознат, нашия по-голям брат. Страхът на братчето успокоява майка ми. Тя оплаква нещастието на своя живот, своето озлочестено дете. Аз плача заедно с нея. Аз лъжа. Кълна се в живота си, че нищо не ми се е случило, нищо, дори и една целувка. Как си представяш, казвам, с китаец, как си представяш, че ще направя това с китаец, толкова грозен, толкова хилав? Зная, че големият брат е долепен до вратата, подслушва, той знае какво прави майка ми, знае, че малката е гола и я бият, иска му се това да продължи още и още, докато се появи заплаха за живота й. Майка ми знае за този замисъл на моя по-голям брат, потаен, ужасяващ.

Още сме много малки. Редовно стават сбивания между братята ми, без видим повод, освен класическия, когато по-големият брат казва на по-малкия: излез оттук, пречиш. Едва изрекъл това, той замахва. Бият се без нито дума, чуваме само пъхтенето им, стоновете им, притъпения звук от ударите. Майка ми както всеки път съпровожда сцената с опера от викове.

Те имат способността еднакво лесно да изпадат в гняв, онези пристъпи на необуздан, убийствен гняв, които се срещат само при братята, при сестрите, при майките. По-големият брат страда, че не е свободен безпрепятствено да причинява зло, да се разпорежда със злото, не само тук, но и навсякъде другаде. Малкото братче — че е безпомощно пред тази напаст, това предразположение на по-големия си брат.

Когато се биеха, еднакво ни беше страх за живота на единия и на другия; майката казваше, че те винаги са се били, че никога не са си играли двамата, не са си приказвали двамата. Че единственото, което ги свързвало, била тя, тяхната майка, и най-вече сестричката, нищо друго, освен кръвното родство.

Струва ми се, че само за най-голямото от децата си майка ми казваше: моето дете. Наричаше го така понякога. За другите двама казваше: по-малките.

За всичко това не продумвахме нищо навън, най-напред се бяхме научили да си мълчим за най-главното в нашия живот — мизерията. А после и за всичко останало. Първите ни довереници, думата изглежда пресилена, са нашите любовници или хората, които срещаме извън селищата на колонията, по улиците на Сайгон отначало и после на корабите, във влаковете и после навсякъде.

Майка ми я прихваща изведнъж в късния следобед, особено през сухия сезон, тя дава нареждане да се измие къщата основно — за да се почисти, казва, да се оздрави въздухът, да се освежи. Къщата е построена върху земен насип, който я отделя от градината, от змиите, от скорпионите, от червените мравки, от наводненията при прииждането на Меконг или вследствие циклоните през мусонния сезон. Това извисено положение на къщата над нивото на почвата позволява да се плискат пълни кофи вода, да се полива цялата като градина. Всички столове са върху масите, цялата къща шурти, пианото в малката гостна е стъпило във вода. Водата се стича по стълбите, нахлува във вътрешния двор към кухните. Малките boys са много щастливи, заедно сме с малките boys, пръскаме се, а после търкаме пода с марсилски сапун. Всички са боси, майката също. Майката се смее. Майката няма срещу какво да роптае. Цялата къща ухае, от нея се носи прелестният мирис на мокра пръст след буря, мирис, който те кара да обезумяваш от радост особено когато е примесен с другия, на марсилски сапун, на чистоплътност, на почтеност, с мириса на бельо, на белота, с мириса на нашата майка, на безпределната чистосърдечност на нашата майка. Водата протича чак по алеите. Семействата на нашите boys пристигат, идват им също и гости, идват и белите деца от съседните къщи. Майката е много щастлива от този безпорядък, майката умее да бъде много, много щастлива понякога; времето, през което забравя за всичко друго, докато мие къщата, може да се окаже подходящо, за да ощастливи майката. Майката отива в гостната, сяда на пианото, изсвирва единствените мелодии, които знае наизуст, които е научила в „Екол Нормал“. Тя пее. От време на време свири, смее се. Става и започва да танцува, пеейки. И всеки си мисли, и майката също, че човек може да е щастлив в тази преобърната с главата надолу къща, която се превръща изневиделица в езеро, в нива край брега на река, в брод, в плажна ивица.

Двете по-малки деца, момиченцето и братчето, първи се опомнят. Те изведнъж спират да се смеят и отиват в градината, където се свечерява.

Припомням си в мига, в който пиша, че по-големият ни брат не беше във Винлонг, когато заливахме така обилно къщата с вода. Той беше при нашия настойник, селски свещеник в областта Лос Гарон. И на него му се случваше да се смее понякога, но никога колкото на нас. Всичко забравям, забравям да кажа за това, че бяхме засмени деца, братчето ми и аз, смеехме се, докато останем без дъх, до припадък. Представям си войната в същите багри като моето детство. В съзнанието ми времето на войната е неразделно от царуването на по-големия ми брат.

Няма съмнение, че братчето ми умря също и защото това стана по време на войната: сърцето, както вече казах, не издържа, предаде се. Струва ми се, че нито веднъж не видях по-големия брат по време на войната. Тогава вече ми беше все едно дали е жив, или мъртъв.

Представям си войната какъвто беше той, навсякъде плъзва, навсякъде прониква, похищава, взема в плен, тя е навсякъде, замесена във всичко, набъркана във всичко, обсебила тялото, мисълта, будуването, съня, вездесъща, обладана от опияняващата страст да завладява — прелестната територия на детското тяло, на тялото на по-слабите, на победените народи, и всичко това, защото злото е тук, пред вратата, до самата плът.

Отново се срещаме в гарсониерата. Любовници сме. Не можем да се спрем да обичаме.

Понякога не се прибирам в пансиона, спя при него.

Не искам да спя в прегръдките му, в топлината на тялото му, но спя в същата стая, на същото легло. От време на време отсъствам от училище. Отиваме да хапнем в града нощем. Той ме къпе под душа, мие ме, плакне ме, обожава това, гримира ме и ме облича, той ме обожава. Аз съм му любимката в живота. Живее във вечен страх, че мога да срещна друг мъж. Аз не се страхувам от нищо такова, никога. Мъчи го и друг страх, не защото съм бяла, а защото съм толкова млада, толкова млада, че би могъл да отиде в затвора, ако се разчуе за нашата връзка. Казва ми да продължа да лъжа майка си и най-вече по-големия си брат, да не казвам никому нищо. Продължавам да лъжа. Присмивам се на страха му. Казвам му, че сме прекалено бедни, та да може майката да заведе дело, че между другото всички заведени от нея дела ги е изгубила, и тези срещу кадастъра, и другите срещу администрацията, срещу губернаторите, срещу закона, не я бива да запази хладнокръвие, да чака и пак да чака, не я бива, тя крещи и сама проваля нещата. И с това дело ще е същото, не си струва да се бои.

Към следващата част или към съдържанието

Маргьорит Дюрас Любовникът (1)

Метаданни

Данни

Любовникът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Маргьорит Дюрас
Любовникът (1)