Хелън Келър
Историята на моя живот (18)

Глава XVIII

През октомври 1896 година влязох в Кеймбриджкото училище за девойки, където трябваше да се подготвя за Радклиф. Веднъж, като малко момиченце, посетих Уелсли и учудих приятелите си, като заявих: „Един ден аз ще уча в колеж — и това ще бъде Харвард!“ Когато ме попитаха защо не искам да бъде Уелсли, отговорих им, че там имало само момичета. Мисълта за колежа се загнезди в сърцето ми и се превърна в страстно желание, което ме подтикна да се състезавам със зрящи и чуващи момичета и да се опълча срещу силно неодобрение на много истински и мъдри приятели. Когато напуснах Ню Йорк, идеята се бе превърнала в неотклонно преследвана цел. Тогава се взе решението да постъпя в Кеймбридж. Това бе най-сигурният път за Харвард и сбъдването на декларацията ми от детинство.

Мис Съливан трябваше да присъства с мен в часовете и да ми превежда всичко, което се говореше.

Естествено, тамошните преподаватели нямаха никакъв опит в обучаването на хора като мен, затова единственото ми средство за контакт с тях беше четенето на устни. Първата година изучавах английска история, английска литература, немски, латински и аритметика.

До този момент никога не бях минавала определен курс предмети с цел постъпване в колеж. Мис Съливан обаче, добре ме беше подготвила по английски и скоро преподавателите ми се убедиха, че нямам нужда от специално обучение по този предмет, освен критическите анализи на произведенията, препоръчани от колежа. Освен това, имах добра основа по френски и минах шестмесечен курс по латински. Но немският беше най-силният ми предмет.

Въпреки тези предимства обаче, имах и безброй затруднения, които спъваха работата ми. Мис Съливан не можеше да изпише на дланта ми всичко, което се съдържаше в учебниците, а подготовката на специално пригодените за мен помагала се бавеше, въпреки старанието на приятелите ми от Лондон и Филаделфия. Известно време дори ми се налагаше да преписвам латинските текстове на брайл, за да мога да рецитирам заедно с останалите момичета. Скоро преподавателите ми свикнаха да разбират несъвършената ми реч, така че с готовност отговаряха на въпросите и поправяха грешките ми. Аз не можех да си водя бележки в час, нито да правя упражнения, но пишех всичките си съчинения и преводи вкъщи на машината.

Всеки ден мис Съливан присъстваше в часовете с мен и с безкрайно търпение изписваше върху дланта ми всичко, което говореха преподавателите. После трябваше да вади непознатите думи вместо мен, да чете и препрочита бележки и учебници, които не притежавах с релефен шрифт. Не е възможно дори да си представите колко скучна и еднообразна е тази работа. Фрау Грьоте, преподавателката по немски и мистър Джилмън — директорът — бяха единствените учители, които се научиха да разговарят с пръсти, за да могат да ми преподават. Никой не разбираше по-добре от милата Фрау Грьоте колко бавен и несъвършен бе правописът й. Въпреки това обаче, подтиквана от доброто си сърце, тя старателно изписваше указанията си на специалните уроци два пъти седмично, за да може мис Съливан поне малко да си отдъхне. И все пак, независимо колко мили и доброжелателни бяха всички, имаше само една ръка, нейната, която превръщаше черната и мъчителна работа в удоволствие.

Тази година приключих с аритметиката, преговорих латинската граматика и прочетох три от „Галските войни“ на Цезар. По немски, отчасти с пръсти, отчасти с помощта на мис Съливан, прочетох Шилеровите „Leid von der Glocke“ и „Taucher“; „Harzreise“ от Хайне; „Aus dem Staat Friedrichs des Grassen“ om Фрайтаг, „Minna von Barnhelm“ от Лесинг и „Aus meinem Leben“ от Гьоте. Тези немски книги ми доставиха най-голямо удоволствие, особено прекрасната лирика на Шилер, историята за величавите подвизи на Фридрих Велики и живота на Гьоте. Със съжаление затворих последните страници на „Die Harzreise“, от която блика толкова бодро остроумие и прекрасни описания на обрасли с лозя хълмове, пеещи поточета, които бълбукат под слънцето и диви усои, обвити в традиции и легенди — бледи сестри на отдавна изчезнали, вълнуващи епохи. Описания, които могат да бъдат сътворени само от тези, за които природата е „… и чувство, и любов, и апетит“.

През първата част от годината мистър Джилмън ме обучаваше по английска литература. Заедно с него ние прочетохме „Както ви се харесва“, „Реч на помирение с Америка“ от Бюрке и „Животът на Самюел Джонсън“ от Маколи. Дълбоките му познания по история и литература и задълбочените му обяснения, направиха работата ми далеч по-лесна и приятна, отколкото ако се бях осланяла единствено на записките, механично нахвърляни в часовете.

Речта на Бюрке се оказа най-поучителна от всички политически писания, които бях чела дотогава. Аз се вълнувах заедно с тези вълнуващи времена и личности, в чиито ръце бе съсредоточена съдбата на двете воюващи нации. Колкото повече ме заливаха бурните талази на авторовото красноречие, толкова по̀ недоумявах как така крал Джордж и неговите министри не са обърнали внимание на пророческото предупреждение за нашата победа и собственото им падение. После навлязох в тъжните подробности около взаимоотношенията на великия човек с останалите членове на неговата партия от една страна и представителите на народа от друга. И не можех да проумея как безценните семена на истината и мъдростта падат винаги сред плевелите на невежеството и корупцията.

„Животът на Самюел Джонсън“ от Маколи ми беше интересна по съвсем друг начин. Заобичах този странен самотник, който е ял горчивия хляб на писателския занаят, но независимо от жестоките страдания, на които са били подложени тялото и душата му, винаги е намирал блага дума и е подавал ръка за помощ на бедните и унизените. Ликувах за успехите и затварях очи пред слабостите му, и се учудвах не на факта, че ги е притежавал, а че не са успели да пречупят и принизят душата му. И все пак, въпреки брилянтния стил на Маколи и удивителната му дарба да придава и на най-баналната сцена свежест и увлекателност, понякога безкритичността му ме отегчаваше, а постоянния компромис с истината в името на ефекта, ме караше несъзнателно да го сравнявам с преклонението, с което бих слушала Демостените на Великобритания.

В Кеймбридж аз за пръв път в живота си имах възможност да съжителствам със зрящи и чуващи момичета на моята възраст. Заедно с още няколко съученички живеех в една от къщите, прикрепени към училището (бившият дом на мистър Хауълс) и по този начин се радвахме на предимствата на домашния уют. Присъединявах се към много от техните игри, включително „Сляпа баба“ и лудориите в снега. Заедно ходехме на дълги разходки, обсъждахме уроците и четяхме на глас най-интересните пасажи. Някои от момичетата се научиха да разговарят с мен и не беше необходимо мис Съливан да повтаря думите им.

Мама и малката ми сестричка ми гостуваха през коледната ваканция и мистър Джилмън бе така любезен да позволи и на Милдред да учи в неговото училище. Така, тя остана с мен в Кеймбридж и в продължение на шест месеца двете бяхме практически неразделни. И до днес с радост си спомням за безкрайните часове, които прекарвахме заедно, помагайки си взаимно и споделяйки радости и скърби.

Между 29 юни и 3 юли 1897 година, аз се явих на предварителните изпити за Радклиф. Предметите, които си избрах бяха: немски — първо и второ ниво, френски, латински, английски, древногръцки и римска история с времетраене девет часа. Изкарах всичките, а по английски и немски получих отлични оценки.

Може би тук няма да е излишно да обясня системата, по която се провеждаха тези изпити по онова време. Продължителността им беше шестнайсет часа, дванайсет, от които се смятаха за първо, а останалите четири — за второ ниво на сложност. В девет часа, в Харвард, даваха листовете с въпросите на специален куриер, който ги донасяше в Радклиф. Кандидатите не бяха известни с имената си, а с номера. Аз бях номер 233, но тъй като трябваше да използвам пишеща машина, самоличността ми не можеше да се скрие.

Решиха да ме отделят в самостоятелна стая, та чукането на машината да не смущава останалите момичета. Мистър Джилмън ми разчете всички задания с помощта на ръчната азбука. Пред вратата на стаята ми беше поставен специален квестор, който пазеше да не ни безпокоят.

Първият ден имах немски. Мистър Джилмън седна до мен и първо ми прочете целия тест от край до край, а после — изречение по изречение. Аз повтарях думите на глас, за да се уверя, че съм ги разбрала правилно. Тестът беше труден, затова много се притеснявах, докато пишех отговорите си на машината. Мистър Джилмън ми повтаряше всичко, което бях написала, аз правех необходимите поправки, а той ги нанасяше. Тук трябва да кажа, че на нито един друг изпит не съм се ползвала от подобни привилегии. В Радклиф никой не ми чете повторно онова, което бях написала, затова нямах никаква възможност да си поправя грешките, освен ако не привърша по-рано от определеното време. Но и тогава можех да коригирам единствено грешките, които си спомнях и в няколкото останали минутки да нанеса поправките в края на страницата. И ако оценките ми на първите изпити бяха по-високи, отколкото на последните, причините са две. Първо, че никой не ми четеше написаното от мен, за да мога да си го проверя и второ — изпитите по първите предмети донякъде ми бяха познати, тъй като мистър Джилмън ме беше подготвял с вече давани харвардски тестове.

Мистър Джилмън изпрати писмената ми работа на изпитната комисия, придружена от сертификат, че аз, кандидат номер 233, собственоръчно съм написала всичко, което се съдържа в нея.

Всички останали изпити преминаха по същия начин, но нито един от тях не бе толкова труден, колкото първия. Спомням си, че в деня, когато ни донесоха тестовете по латински, професор Шилинг влезе при мен и ми съобщи, че съм изкарала по немски. Това ми вдъхна огромен кураж и аз на един дъх отговорих на всички въпроси.