Хелън Келър
Историята на моя живот (11)

Глава XI

През есента се върнах в своя южняшки дом със сърце преливащо от щастливи спомени. Колчем си припомня това пътуване на север, душата ми се изпълва с удивление пред невероятното богатство и разнообразия на събития, които го съпровождаха. Струва ми се, че за мен то бе началото на всичко. Богатствата на един нов и прекрасен свят бяха положени в нозете ми и всеки следващ миг бе изпълнен с радост и нова информация. Вживявах се във всичко и не знаех нито миг покой. Животът ми бе пълен с движение, също като на онези мънички насекоми, чието цялостно съществуване протича в рамките на един-единствен ден. Запознах се с много хора, които разговаряха с мен като пишеха върху дланта ми и мисълта, облечена в едно огромно съчувствие, политаше, за да се срещне с друга мисъл. И чудото ставаше! Празнините, които съществуваха между мен и околните, бързо се запълваха и разцъфтяваха като рози.

Есенните месеци прекарах със семейството си в лятната ни къщурка, разположена в планината, на около четиринайсет мили от Тускумбия. Наричаха я „Папратовата кариера“, защото наблизо имаше отдавна изоставена варовикова кариера, насечена от три палави поточета, които извираха нейде високо в скалите. Бистрите им води скачаха и се цамбуркаха във весели пенливи каскади там, където камъните се опитваха да пресекат пътя им. Наоколо растеше толкова гъста папрат, че изцяло скриваше изкопите и на места, дори потоците. Останалата част от планината бе покрита с вековни гори. Имаше огромни дъбове и стройни борове със стебла като мъхнати колони и клони, обкичени с гирляндите на бръшляна и имела. Ароматът на дивите сливи проникваше и в най-отдалеченото кътче на гората като нещо изпълващо се и изящно, което караше сърцето да пърха от радост. На места дивите мускатови лози обвиваха по няколко дървета едновременно и образуваха беседки, винаги пълни с пеперуди и жужащи насекоми. Какво щастие беше в късен следобед да се загубим след зелените дебри на тази гъста гора и да вдъхваме вълшебния прохладен мирис, който земята излъчваше в края на деня.

Къщичката ни представляваше нещо като груб заслон, красиво разположена сред дъбове и борове на самия планински връх. Стаичките се редуваха от двете страни на дълъг вестибюл, а около къщата имаше просторна веранда, където планинските ветрове донасяха мириса на околните девствени гори. Почти през цялото време прекарвахме на тази веранда — там работехме, там играехме и се хранехме. Край задния вход бе разперил корона величествен стар орех, около чието стебло бяха изградени стъпалата на къщата, а отпред дърветата растяха толкова нагъсто, че можех да ги докосвам и да усещам как есенният вятър люлее клоните им, а листата се ронят и с въртеливо движение падат на земята.

В „Папратовата кариера“ винаги бе пълно с гости. Вечер край огъня мъжете играеха карти и се развличаха с безкрайните си ловни истории. Истории за чутовни подвизи, свързани с пернати, опашати и четириноги — колко диви пуйки били отстреляли, какво едро „парче“ били хванали, как лисица „жив дявол“ надхитрили и най-бързоногата сърна заловили. Дори по едно време започнах да си мисля, че и най-свирепите тигри, лъвове и мечки не можеха да кацнат на малкия пръст на тези доблестни ловци. „Утре наслука!“ си пожелаваха веселите приятели вместо „лека нощ“, когато въглените постепенно угаснеха. Мъжете спяха във вестибюла пред нашата врата и аз цяла нощ усещах сумтенето на кучетата им и дълбокото дишане на ловците върху импровизираните им легла.

Сутрин се будеха от аромата на кафе, подрънкването на пушките и тежките стъпки на мъжете, които крачеха напред-назад и си обещаваха най-големия късмет за сезона. Усещах и ударите на конските копита. Прекарали цяла нощ завързани под дърветата, животните силно цвилеха, нетърпеливи да хукнат отново. Най-после мъжете ги възсядаха и, както се пее в старите песни — полетяха жребци, задрънкаха шпори и заплющяха камшици, заджавкаха хрътките — полетяха на лов юнаците!

По-късно през деня започваха подготовките за обедното барбекю. На дъното на дълбока дупка, издълбана в земята, палеха огън, отгоре кръстосваха големи пръти, върху които закачаха набученото на шишове месо. Край огъня клечаха негри и пъдеха мухите с големи клони. Вкусният мирис на печено ме караше да огладнявам много преди да е готова масата.

Когато вълнението и суетнята около подготовката на месото достигнеше връхната си точка, ловците започваха да пристигат по двама, по трима — мъжете — запотени и морни, конете — покрити с пяна, хрътките — задъхани и оклюмали. А плячката — никаква! Всеки поотделно твърдеше, че е видял най-малко една сърна и че животното е било съвсем наблизо, и хрътките бясно препускали, и пушките били майсторски насочени, но след натискането на спусъка — дивеч нямало. Горе-долу като онова момченце, което казало, че почти видяло заек, защото видяло следите му. Скоро обаче, ловците забравяха разочарованието си и всички сядахме да ядем, но не дивеч, а нещо далеч по-питомно — свинско и телешко.

Едно лято взех със себе си и понито си на „Папратовата кариера“. Кръстих го Черния красавец, защото току-що бях прочела книгата, а то напълно отговаряше на името си — от лъщящата черна козина, до бялата звезда на челото. Много от най-щастливите си часове прекарах на гърба му. Понякога, когато нямаше никаква опасност, моята учителка пускаше повода и понито продължаваше само, или пък спираше, когато му беше угодно да похапне тревица, или да поскубне листенцата на растящите край пътечката храсталаци.

Други сутрини, когато не ми се яздеше, ние с моята учителка закусвахме и потегляхме на разходка в гората, като се лутахме напосоки сред дърветата, следвайки единствено стъпките на кравите и конете. Често попадахме до непроходими места и се налагаше да заобикаляме, за да се измъкнем. И винаги се прибирахме с огромни букети от клонки и блатни цветя, които растат само на юг.

Понякога заедно с Милдред и по-малките ми братовчеди отивахме да търсим диви сливи. Аз не ги ядях, но обичах свежия им аромат и ми доставяше огромно удоволствие да ги търся сред листата и гъстата трева. А колко кестени и орехи имаше! И аз помагах на децата да отваряме черупките и да вадим едрите и вкусни ядки отвътре.

В долината под нас имаше железопътна линия и другите деца с интерес гледаха как профучават влаковете.

Понякога пронизително изсвирване ни караше да изскочим от къщата, а Милдред развълнувано ми обясняваше, че някоя крава или кон били застанали на линията.

На около миля от нас дървен железопътен мост съединяваше двата края на дълбока урва. Минаването пеша по моста беше изключително трудно, тъй като траверсите бяха много отдалечени една от друга, а и бяха толкова тесни, че сякаш се ходеше по ножове. Аз никога не бях пресичала моста, докато един ден Милдред, мис Съливан и аз се загубихме в гората и обикаляхме часове наред, без да намерим пътека.

Изведнъж Милдред протегна малката си ръчица и извика: „Ето го моста!“ При други обстоятелства бихме минали отвсякъде другаде само не и оттам, но вече беше много късно, стъмваше се, а мостът бе най-прекият път до вкъщи. Аз трябваше да опипвам релсите с крак, но не се боях и всичко си вървеше много добре, докато изведнъж от далечината се разнесе тихо „пуф, пуф“. „Виждам влака!“ извика Милдред и след миг той щеше да връхлети отгоре ни, ако не се бяхме сгушили между подпорните греди, докато чудовището фучеше над главите ни. Усещах горещия дъх на машината върху лицето си, а димът и саждите едва не ни задушиха. Да не говорим, че докато влакът минаваше, клетото мостче така се люлееше и тресеше, че всеки миг очаквах да полетим в бездната. После трябваше да положим огромни усилия, за да се изкачим отново на линията. Прибрахме се много след като се беше мръкнало, но вкъщи нямаше никой. Всички бяха излезли да ни търсят.