Нора Робъртс
Посланието (5)

Глава пета

Райън се улови, че гледа часовника си. Един и петнайсет. Дните преди единайсети бяха изминали бързо. Беше затънала до гуша в документи, като често работеше по десет часа на ден в старанието си да почисти бюрото от тях преди пътуването до Лас Вегас. Искаше всичко да премине спокойно и до започването на предаванията да се освободи от всякакви проблеми във връзка с договорите. Посвещавайки цялото си време и внимание на този проект, тя можеше да навакса липсата си на опитност.

Все още имаше какво да доказва — на себе си, на баща си, а сега и на Пиърс. Работата на Райън Суон не се състоеше вече само от попълване на договори и клаузи.

Да, мислеше си тя, дните бяха преминали бързо, но този последен час… Един и петнайсет. С раздразнение Райън извади папка с документи и я отвори. Тя следеше часовника така, сякаш имаше любовна среща, а не делова уговорка. Това беше нелепо. Когато на вратата се почука, бързо вдигна глава и забрави прилежно напечатаните страници в папката. Прикривайки своето вълнение, Райън каза спокойно:

— Да, влезте.

— Здравей, Райън.

Тя се опита да се пребори с разочарованието си, когато Нед Рос влезе в кабинета й. Нед й се усмихна любезно.

— Здравей, Нед.

Нед Рос беше трийсет и две годишен, рус, с представителен вид, следващ стила на характерната за Калифорния небрежна елегантност. Къдриците на косата му се спускаха свободно и често беше облечен в скъпи маркови памучни панталони и семпли копринени ризи. Райън забеляза, че сега той беше без вратовръзка. Това подобаваше на неговия стил точно толкова, колкото му прилягаше едва уловимото свежо ухание на неговия одеколон.

Райън се упрекна за своята критичност и отвърна на усмивката му, макар нейната да беше много по-сдържана.

Нед беше вторият асистент на баща й. За няколко месеца допреди седмици той беше и постоянен придружител на Райън. Пиеше вино и се хранеше с нея, беше й дал няколко вълнуващи урока по сърфинг, беше й показал красотата на крайбрежието по време на залеза и я беше накарал да повярва, че тя е най-привлекателната и желана жена, която бе срещал. Но тя преживя болезнено разочарование, когато разбра, че Нед се интересуваше повече от дъщерята на Бенет Суон, отколкото от самата Райън.

— Шефът ме изпрати да проверя как вървят нещата при теб, преди да заминеш за Вегас — той седна на ръба на бюрото и се наведе за една лека целувка. Все още таеше планове за дъщерята на шефа. — А и исках да се сбогувам с теб.

— Приключих с всичката си работа — Райън небрежно премести папката между тях двамата. Все още й беше трудно да повярва, че зад това привлекателно загоряло лице и тази любезна усмивка се криеше един амбициозен лъжец. — Възнамерявах сама да осведомя баща ми.

— В момента е зает — отбеляза Нед безгрижно, вдигна папката, за да я прегледа. — Преди малко излетя за Ню Йорк. Искал лично да провери на място нещо, свързано със снимките там. Смята да се върне до края на седмицата.

— О! — Райън сведе поглед към ръцете си. „Можеше да отдели малко време, за да ми се обади“, помисли си тя с въздишка. Но кога ли го е правил? А и кога ли тя ще престане да очаква това от него? — Добре тогава, би могъл да му кажеш, че съм се погрижила за всичко — тя взе папката от ръцете му и отново я постави на бюрото. — Написала съм протокол по въпроса.

— Както винаги — изрядна — Нед отново й се усмихна, но не си тръгна. Много добре осъзнаваше, че бе направил погрешна стъпка, която трябваше да коригира. — Е, как се чувстваш като бъдещ продуцент?

— Очаквам с нетърпение този момент.

— Този Аткинс — продължи Нед, като не обръщаше внимание на студеното й отношение, — е малко странен тип, нали?

— Не го познавам достатъчно добре, за да ти кажа — отвърна му Райън уклончиво. Тя нямаше никакво намерение да обсъжда Пиърс с Нед. Денят, който беше прекарала с него, беше лично нейно преживяване. — След няколко минути имам среща — продължи тя. — Така че, би ли…

— Райън… — Нед хвана ръцете й, както имаше навик да прави преди, когато се срещаха. Това я накара да се усмихне. — Наистина ми липсваше през последните няколко седмици.

— Виждали сме се няколко пъти, Нед — Райън отпусна ръце в неговите.

— Знаеш какво имам пред вид — той нежно погали китките й, но не усети пулсът й да се ускорява. Гласът му чувствително омекна. — Сигурно още си ядосана заради онова глупаво предложение, което ти направих.

— Да използвам влиянието си над баща си, за да те назначи за директор на продукцията „О’Мара“? — Райън повдигна глава. — Не, Нед — казах безразличие тя, — не съм ядосана. Чух, че работата е възложена на Бишоп — добави тя, като не успя да прикрие леката подигравка в тона си. — Надявам се да не си много разочарован.

— Това не е важно — отговори той, прикривайки гнева с повдигане на рамене. — Нека днес да те заведа на вечеря — Нед я придърпа леко към себе си и тя не се възпротиви. „Докъде ли ще стигне“, зачуди се Райън. — В онова френско ресторантче, което ти много харесваш. Може да отидем с колата до брега и да поговорим.

— Не ти ли идва на ум, че може да имам среща?

Нед приближаваше устни до нейните, но този въпрос го спря. И през ум не му бе минавало, че би могла да се вижда с някой друг. Той беше сигурен, че Райън все още е лудо влюбена в него. Твърде много време и усилия бе вложил, за да постигне това. Нед реши, че тя иска да я увещава.

— Зарежи я — измърмори Нед и я целуна нежно, без да забелязва, че очите й бяха останали отворени и го гледаха студено.

— Не.

Нед не беше очаквал подобен категоричен и хладен отказ. От опит знаеше, че лесно можеше да отприщи емоциите на Райън. Беше готов да разочарова някой любезен помощник-режисьор, за да бъде отново с Райън. Неподготвен за този отказ, той вдигна глава и я погледне в очите:

— Хайде, Райън, не бъди…

— Извини ме — Райън измъкна ръце от ръцете на Нед и вдигна поглед към вратата.

— Госпожо Суон — каза Пиърс, кимвайки за поздрав.

— Господин Аткинс! — тя беше бясна и се изчерви, задето беше хваната в такава компрометираща ситуация в собствения й кабинет. Защо не каза на Нед да затвори вратата, след като беше влязъл? — Нед, това е Пиърс Аткинс. Нед Рос е асистент на баща ми.

— Господин Рос — Пиърс се приближи и протегна ръка, за да се ръкува с Рос.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — на лицето на Нед проблесна усмивка. — Аз съм ваш голям почитател.

— Така ли? — Пиърс се усмихна учтиво, което накара Нед да се почувства така, сякаш са го захвърлили в много студена и тъмна стая.

Той примижа с очи, след което отново се обърна към Райън.

— Приятно прекарване във Вегас, Райън — той вече се беше насочил към вратата. — Приятно ми беше, че се запознахме, господин Аткинс.

Райън с навъсен поглед проследи припряното оттегляне на Нед. Той очевидно бе загубил характерната си самоувереност.

— Какво му направи? — попита Райън, след като вратата се затвори.

Пиърс повдигна вежди и, приближавайки се нея каза:

— Какво мислиш, че съм му направил?

— Не знам — отвърна тихо тя. — Но каквото и да си му направил, никога не го прави с мен.

— Ръцете ти са студени, Райън — той ги пое в своите. — Защо просто не му каза да си върви?

Пиърс сломи всяка нейна съпротива, като я нарече госпожице Суон както преди, с леко ироничен тон. Райън сведе поглед към преплетените им ръце.

— Направих го — това е, аз бях…

С изумление тя забеляза, че заекваше, докато обясняваше.

— Ако ще вършим работа, по-добре да тръгваме.

— Госпожице Суон… — очите му гледаха шеговито, когато поднесе ръцете й към устните си. Те вече не бяха така студени. — Липсваше ми това сериозно лице и този делови тон — без да й даде възможност да каже нещо, той я хвана за ръка и я изведе от стаята.

След като седнаха в колата му и се включиха в оживения трафик, Райън се опита да поведе обикновен разговор. Щом щяха да работят заедно, тя трябваше бързо да установи коректни взаимоотношения с него. „Царицата взема втория офицер“, помисли си тя, припомняйки си играта шах.

— Какъв ангажимент имате този следобед?

Пиърс спря колата на червен светофар и я погледна. Очите му се срещнаха с нейните за един миг, изпълнен с напрежение.

— Глупакът си е глупак — каза загадъчно той. — Не си много въодушевена от помощника на баща си.

Райън изтръпна. Той нападаше, а тя трябваше да се защити.

— Той е добър в работата си.

— Защо го излъга? — попита Пиърс кротко, когато светна зелено. — Трябваше да му кажеш, че не искаш да вечеряш с него, вместо да се преструваш, че имаш среща.

— Какво те кара да мислиш, че се преструвах? — отвърна рязко тя, като в гласа й звучеше наранената й гордост.

Пиърс намали за малко скоростта, за да взема завоя и отново се върна към темата:

— Просто се почудих защо така реши.

Райън не обърна никакво внимание на неговото спокойствие.

— Това си е моя работа, господин Аткинс.

— Мислиш ли, че този следобед бихме могли да пропуснем това „Господин Аткинс“? — Пиърс намали газта и насочи колата към паркинга. После обърна глава към нея и се усмихна.

Райън реши, че когато той се усмихва по този начин, изглежда прекалено чаровен.

— Може би — съгласи се тя, като сви устни. — За този следобед. Пиърс ли е истинското ти име?

— Доколкото знам, да — каза той и слезе от колата. Когато и Райън слезе, тя забеляза, че бяха паркирали пред Централната болница на Лос Анджелис.

— Какво правим тук?

— Тук ще изнасям представление. — Пиърс взе една черна чанта от багажника, която не се различаваше много от докторските. — Инструменти за занаята — обясни той на Райън, докато тя сериозно го наблюдаваше. — Без инжекции и скалпели — обеща Пиърс и й подаде ръка, за да слезе от колата. Очите му се бяха спрели върху нейните и търпеливо я гледаха, докато тя се колебаеше; Райън пое подадената й ръка и те заедно преминаха през страничната врата.

Райън не бе очаквала да прекара този следобед в педиатричното отделение на Централната болница в Лос Анджелис, макар и много предположения да бяха минали през главата й. Всичко очакваше от Пиърс Аткинс, но не и подобно общуване с деца. След първите пет минути Райън забеляза, че той правеше за децата много повече от едно представление, много повече от номера с неща, измъкнати от чантата. Той им се отдаваше.

Защо? Та той е красив мъж, осъзна тя леко разтърсена. Играе във Вегас, Ковънт Гардън е препълнен на неговите представления, а той идва тук, само за да развесели децата, да им подари малко добре прекарано време. Наоколо нямаше репортери, които да забележат неговата проява на хуманност, за да я документират в сутрешните вестници. Пиърс раздаваше своето време и своя талант единствено за да донесе щастие. Или може би, замисли се Райън, за да облекчи нещастието.

Макар и да не осъзнаваше, това беше моментът, в който се влюби.

Тя наблюдаваше топката с едно продължително движение с приплъзване между пръстите му. Райън беше омаяна колкото и самите деца. С едно бързо движение той накара топката да изчезне, за да се появи отново от ухото не едно момченце, което извика от удоволствие.

Илюзиите му не бяха сложни, с малко повече работа и един аматьор би ги изпълнил. Из отделението се разнесоха радостни възгласи на децата, смях и ръкопляскания. Очевидно за Пиърс те означаваха много повече от бурните аплодисменти, които получаваше на сцената след някое много сложно магическо постижение. Корените му бяха там, сред децата. Това той никога не забравяше. Добре помнеше и антисептичната миризма на болничната стая, примесена с мириса на цветя, както и тясното болнично легло. Сигурно скуката, мислеше си той, е най-изтощителната болест тук.

— Ще видите, че съм ви довел красива помощничка — изтъкна Пиърс. На Райън й беше необходимо малко време, за да разбере, че имаше предвид нея. Очите й се разшириха от изумление, но той само й се усмихна. — Всеки маг пътува с асистентка, Райън — той протегна ръце, подканвайки децата. Сред радостните викове и аплодисментите, на Райън не й беше останал никакъв избор, освен да се присъедини към него.

— Какво правиш? — попити бързо тя шепнешком.

— Правя те звезда — отвърна просто Пиърс, преди отново да се обърне към децата в леглата и в инвалидните колички. — Райън ще ви каже, че поддържа своята чудесна усмивка, като пие три чаши мляко всеки ден. Нали така, Райън?

— А… Да — тя огледа личицата около себе си, на които беше изписано нетърпение. — Да, точно така — но какво прави той? Райън никога не бе имала пред себе си толкова много големи любопитни очи, вторачени в нея.

— Сигурна съм, че всеки от вас знае колко е важно да се пие мляко.

Отговориха й само няколко тихи възгласа на съгласие и няколко приглушени охкания. Пиърс погледна с изненада чашата, наполовина пълна с бяла течност, която извади от чантата си. Никой не попита защо не се бе разляла.

— Вие всички пиете мляко, нали? — наред с няколкото мрънкания, се чу и смях. Поклащайки глава, Пиърс извади вестник и започна да го навива на фуния. — Това е много сложна работа. Не знам дали ще успея да се справя, ако не ми обещаете всички, че ще си изпиете млякото довечера.

Незабавно изригна хор от обещания. Райън забеляза, че като маг той беше толкова Пъстрия Свирач, колкото психолог като шоумен. Може би едното означаваше и другото. Забеляза също така, че Пиърс я наблюдаваше с вдигнато чело.

— О, обещавам — каза утвърдително тя и се усмихна. Беше толкова замаяна, колкото и децата.

— Да видим какво ще стане сега — предложи той. — Смяташ ли, че ще можеш да прелееш млякото от чашата тук? — попита Райън, като й подаде чашата. — Бавничко — предупреди той, намигвайки на публиката. — Не бихме искали то да се разлее. Това е вълшебно мляко. Единствената магическа напитка — Пиърс хвана ръката й и я насочваше, държейки върха на фунията точно над нивото на погледа й.

Дланта му беше топла и не потрепваше. Около него се носеше някаква миризма, която Райън не можеше да определи. Идваше отвън, от гората. Не беше на бор, реши тя, а на нещо по-силно, по-дълбоко, по-близко до земята. Нейната реакция бе неочаквана и нежелана. Опитваше се да се концентрира върху чашата, която трябваше да задържи точно над отвора на фунията. Няколко капки мляко паднаха на дъното.

— Откъде си купувате вълшебно мляко? — поиска да узнае едно от децата.

— О, то не се продава — отвърна Пиърс озадачено. — Трябва да ставам много рано и да омагьосам със заклинание някоя крава. Така, добре — с плавно движение Пиърс прибра празната чаша отново в чантата си. — Сега, ако всичко е минало добре… — той се спря и намръщено погледна фунията. — Райън, това беше моето мляко — каза с укор. — Твоето може да си го получиш по-късно.

Преди Райън да беше успяла нещо да каже, той разгъна фунията. Тя затаи дъх и отстъпи настрани, за да не би млякото да се разлее върху нея. Но фунията беше празна.

Децата извикаха от удоволствие, когато Райън ахна пред него.

— Тя все още е красива — каза той на своята публика, като целуна ръката й. — Дори когато ужасно много й се пие мляко.

 

 

— Аз собственоръчно налях млякото — заяви по-късно тя, докато двамата вървяха по коридора на болницата към асансьора. — То капеше през хартията. Аз го видях.

Пиърс я побутна с лакът, за да влезе в асансьора.

— Нещата каквито изглеждат и нещата такива, каквито са. Изумително е, нали, Райън?

Тя усети как асансьорът тръгна надолу и замълча за момент.

— Ти също не си напълно такъв, какъвто изглеждаш, нали?

— Не. А и кой е?

— За един час направи за тези деца повече, отколкото десетина доктори биха могли да направят — той сведе поглед към нея. — А и не мисля, че ти е за първи път.

— Да, така е.

— Защо?

— Болниците са същински ад за децата — каза просто той. Това беше единственият и най-изчерпателен отговор, който можеше да й даде.

— Днес те не бяха на това мнение.

Когато стигнаха първия етаж, Пиърс отново я хвана за ръка.

— Няма по-трудна публика от децата. Те приемат всичко буквално.

Райън се засмя.

— Сигурно си прав. Кой възрастен би те попитал откъде си купуваш вълшебно мляко? — тя стрелна Пиърс с поглед. — Мисля, че добре се измъкна от този въпрос.

— Имам известна практика — отвърна той. — Децата те държат винаги нащрек. Много по-лесно е да отклониш вниманието на възрастен с някоя и друга хитрина — Пиърс й се усмихна. — Дори твоето внимание. Въпреки че ме гледаше с много заинтригувани зелени очи.

Когато излязоха навън, Райън огледа паркинга. Тя виждаше единствено Пиърс.

— Пиърс, защо ме помоли да дойда днес с теб?

— Исках твоята компания.

Райън отново се извърна към него:

— Струва ми се, че не разбирам.

— А трябва ли да разбираш? — попита той. Огряна от слънчевата светлина, косата й имаше цвят на млада пшеница. Пиърс прокара през нея пръсти, после обви лицето й с ръце, както бе направил първата вечер. — Винаги ли?

Сърцето на Райън се сви.

— Мисля, че да…

Но устните му вече бяха върху нейните и тя повече не можеше да мисли. Като че ли им беше за първи път. Нежната целувка заглуши всичко в нея. Тя почувства как през цялото й тяло преминава топла и трепетна болка, когато пръстите му преминаха през слепоочията й и достигнаха чак под сърцето й. Хората минаваха покрай тях, но те не съществуваха за Райън. Те бяха сенки, призраци. Реални бяха единствено устните и ръцете на Пиърс.

Полъх на вятър ли усети, или това бяха неговите пръсти, галещи кожата й? Каза ли нещо той, или тя проговори?

Пиърс я отдръпна от себе си. Погледът на Райън бе премрежен. Постепенно започна да се прояснява, да се фокусира, като че ли тя излизаше от някакъв сън. Пиърс нямаше желание да сложи край на съня. Привличайки я към себе си, той отново вкуси от загадъчния й дъх.

Бореше се с желанието си да я притисне до себе си, да хапе топлите й, страстни устни. Райън беше жена, създадена за нежност. Той потуши желанието, което го измъчваше. Имаше периоди, в които се чувстваше като заключен в тъмна кутия, в която се задушаваше, но трябваше да потиска порива си да избяга, да изрови с нокти пътя си навън. Сега го обзе почти същата паника. Какво правеше тя с него? Въпросът премина през мислите му дори когато я привлече към себе си. Пиърс знаеше само, че я желаеше до отчаяние, на което не бе допускал, че е способен.

Дали до кожата й отново се допираше коприна? Тънка и нежна почти като уханието й? Той искаше да се люби с нея на светлина от свещи или сред поляна, огряна от слънчеви лъчи. Боже, как само я желаеше!

— Райън, искам да бъда с теб — тези думи, прошепнати в устата й, и я накараха да потрепери. — Имам нужда да бъда с теб. Ела с мен сега — с ръце той наведе главата й настрани и отново я целуна. — Сега, Райън. Позволи ми да те обичам.

— Пиърс… — тя сякаш потъваше и се бореше, за да намери стабилна основа. Облегна се на него и малко се съвзе. — Аз не те познавам.

Пиърс овладя внезапното си диво желание да я тласне в колата и да я заведе обратно в дома си. В леглото си.

— Не — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Райън. Той я освободи от прегръдката си и като я държеше за раменете, внимателно я изучаваше. — Не, не ме познаваш. Не е и необходимо госпожица Суон да ме познава — странният ритъм на неговото сърце не му се понрави. Спокойствието и самоконтролът бяха най-важната част от работата му, а следователно и от самия него. — Когато ме опознаеш — каза тихо той, — ще бъдем любовници.

— Не — възражението на Райън не бе против това, което каза той, а срещу уверения му тон. — Не, Пиърс, ние няма да станем любовници, освен ако аз не го пожелая. Сключвам сделки само с договори, но не и с личния си живот.

Пиърс се усмихна, поуспокоен от раздразнението й повече, отколкото би го успокоила отстъпчивостта й. Той подлагаше на съмнение всичко, което се получаваше много лесно.

— Госпожице Суон — каза тихо той, поемайки ръката й. — Вече открихме картите си.