Нора Робъртс
Посланието (4)

Глава четвърта

Когато четири часа по-късно Райън влезе в кабината си в „Суон Продъкшънс“, тя все още беше ядосана. Той постъпи много дръзко, реши тя. По дързост би го класирала на първо място. Пиърс си мислеше, че я е притиснал до стената. Да не би да си въобразява, че е единственият талантлив човек, с когото тя може да сключи договор за „Суон Продъкшънс“? Суетността му прехвърляше всякакви граници. Райън тръшна куфарчето си на бюрото и се просна на стола зад него. Голяма изненада очакваше Пиърс Аткинс.

Райън се облегна на стола, скръсти ръце и изчака да се успокои, за да може да мисли. Пиърс не познаваше Бенет Суон. Той обичаше да контролира нещата по свой начин. Би могъл да вземе под внимание всеки съвет, да го обсъди, но при вземането на важни решения Суон бе непоколебим. Всъщност най-вероятно беше, размишляваше Райън, той да приеме точно противоположна позиция на тази, която му се налагаше. Не би допуснал някой да му казва кой да поеме отговорността за някоя продукция. Особено, помисли си Райън натъжена, ако става въпрос за собствената му дъщеря.

Когато Райън съобщи на баща си условията на Пиърс, щеше да последва истинска експлозия. Тя съжаляваше единствено за това, че магът нямаше да присъства на тази сцена. Суон щеше да сключи договор с някой друг и Пиърс да продължи да прави фокуси с изчезващи бутилки вино.

Райън се унесе в мислите си. Последното нещо, което й се правеше, беше да се затормозва с обаждания за репетиции и снимачни програми и с всичките други хиляди дребни подробности, свързани с едночасово шоу, без да се споменава и истинската параноя, царяща около предаване на живо. Какво знаеше тя за техническите аварии, за правилата в екипа и за поставянето на декори? Никога не бе изпитвала желание да се пробва в тази част от бизнеса. Работата с документи и предварителното уточняване на детайлите около една продукция напълно я задоволяваше.

Тя отново се наведе напред, постави лакти на бюрото и облегна брадичка върху ръцете си. Колко глупаво е човек да се самозаблуждава, мислеше си тя. И какво удовлетворение изпитва, когато изпълни даден проект от начало до край? Тя имаше идеи, толкова много идеи, които непрестанно биваха ограничавани от юридически тънкости.

Всеки път, когато се опитваше да убеди баща си да й даде възможност да се прояви в творческата страна на някой проект, Райън срещаше все една и съща непробиваема стена. Била неопитна, била твърде млада. Беше му удобно да забравя, че тя цял живот бе наблюдавала този бизнес и че следващия месец щеше навърши двадесет и седем години.

Един от най-талантливите режисьори бе направил филм за „Суон Продъкшънс“, който спечели пет Оскара. Райън с негодувание си припомни, че тогава той беше на двадесет и шест. Откъде Суон можеше да знае, че нейните идеи бяха „златни“ или „боклук“, при положение, че не искаше и да ги изслуша? Тя се нуждаеше единствено от това да й бъде дадена поне една възможност.

Райън трябваше да признае, че нищо не би й подхождало по-добре от това да контролира проекта от неговото подписване до тържеството след края на снимките. Но не и този проект. Този път тя щеше най-добросъвестно да признае своя неуспех и да захвърли договорите и Пиърс Аткинс отново в ръцете на баща си. Достатъчно бе наследила Суон, за да може да се оттегли, ако й бъде поставен ултиматум.

Промени договорите. Лека усмивка се изписа върху лицето на Райън, когато тя побутна куфарчето си. Той преигра, помисли си тя, а сега той ще… Спря за момент, за да помисли, вторачвайки се в прилежно натрупаните документи извън куфарчето. Върху тях имаше още една роза с дълга дръжка.

„Как беше успял да…“ Райън се сепна от собствения си смях. Облягайки се назад, тя поднесе цветето към лицето си. Трябва да призная, че е умен, мислеше си тя, поемайки аромата на цветето. Много умен. Но кой, по дяволите, бе той? Какви бяха намеренията му? Седейки в своя удобен и спретнат кабинет, Райън реши, че непременно иска да ги узнае. Може би си заслужаваше да допусне няколко скандала и компромиси, за да ги разбере.

В този мъж, който говореше тихо, и чиито очи бяха така въздействащи, имаше много дълбочина, много пластове, които трябваше да се преодолеят, за да се достигне до истинската му същност. Райън се зачуди колко ли бяха те. Би било рисковано, но… Младата жена поклати глава, като си помисли, че никога, в никакъв случай нямаше да й бъде дадена възможността да разбере това. Суон щеше да подпише договор с Аткинсън единствено при условия, поставени от самия него. В противен случай щеше да го забрави. Тя придърпа към себе си документите и отвори куфарчето си. Сега Пиърс Аткинс беше проблем на баща й. Все пак тя продължаваше да държи розата в ръката си.

Позвъняването на телефона й напомни, че нямаше време да мечтае посред бял ден.

— Да, Барбара.

— Шефът иска да ви види.

Райън направи гримаса. Суон сигурно бе разбрал, че се е върнала, от момента, в който е преминала покрай охраната.

— Идвам веднага.

Райън остави розата върху бюрото и взе договорите.

Бенет Суон пушеше скъпа кубинска пура. Той харесваше скъпите неща. Още повече му харесваше, че може да ги купи със собствени пари. Ако трябваше да избира между два костюма с еднаква кройка, той би избрал по-скъпия. Беше въпрос на чест.

Отличителните статуетки в кабинета му също бяха въпрос на чест. „Суон Продъкшънс“ беше Бенет Суон. Наградите „Оскар“ и „Еми“ свидетелстваха неговия успех. Картините и малките скулптури, които неговият агент го бе посъветвал да купи, показваха на света, че познава стойността на успеха.

Суон обичаше дъщеря си и щеше да бъде шокиран, ако някой твърдеше обратното. Той не се съмняваше, че бе отличен баща. Винаги бе осигурявал на Райън всичко, което можеше да се купи с пари: най-хубавите дрехи, когато майка й почина — бавачка-ирландка, скъпо образование, след това, когато тя поиска да започне работа, й осигури подходяща служба.

Трябваше да признае, че момичето беше много по-способно, отколкото бе предполагал. Райън имаше остър ум и способността да пресява нещата и да достигне до тяхната същина. Увери си, че парите, изразходвани за образованието й в швейцарското училище, не бяха пропилени. Суон никога не би се поскъпил да даде най-доброто образование на дъщеря си. Сега очакваше резултати.

Той наблюдаваше как димът от пурата се извива във въздуха. Райън трябваше да му се отплати. Суон беше много привързан към дъщеря си.

Райън почука на вратата и влезе. Баща й наблюдаваше как тя преминава по широкия плътен килим, за да стигне до бюрото му. Хубаво момиче е, помисли си той. Прилича на майка си.

— Искал си да ме видиш.

Тя почака той да й даде знак да седне. Суон не беше висок и едър мъж, но компенсираше това със своята експанзивност. Широкият замах на ръката му я насочи къде да седне. Лицето му все още беше красиво. Жените намираха резките му и прями обноски за привлекателни. През последните пет години бе понапълнял и леко оплешивял. Но най-важното беше, че сегашният му вид напълно се припокриваше с най-ранните спомени на Райън за него. Докато го гледаше, дъщерята усети познатото вълнение, предизвикано от обичта към баща си, но и от разочарованията, които бе преживяла от него. Райън много добре знаеше докъде се простират бащинските му чувства.

— По-добре ли си? — попита тя, като забеляза, че пристъпите на грип бяха преминали и той съвсем не изглеждаше болнав. Лицето му имаше здрав вид и бе поруменяло, очите му бяха бистри. Той махна с ръка и не обърна повече внимание на въпроса й. Суон проявяваше нетърпимост към болести, особено към своите. Нямаше време за тях.

— Какво мислиш за Аткинс? — внезапно попита той. Райън се бе поуспокоила. Да иска мнението й за някой друг беше една от малкото отстъпки пред нея, които той си позволяваше. Както винаги, Райън внимателно помисли, преди да отговори.

— Той е необикновен човек — започна тя с тон, който би накарал Пиърс да се засмее. — Притежава изключителен талант и много твърд характер. Сигурна съм, че тези неща са взаимно свързани.

— Ексцентричен ли е?

— Не, не е преднамерено ексцентричен — Райън смръщи лице, когато се сети за къщата му, за начина му на живот. — Мисля, че той е много дълбок човек и живее според собствения си избор. Професията му е повече от правене на кариера. Посветил се е на нея така, като художникът се посвещава на рисуването.

Суон кимна с глава и произведе облак от скъпо струващ дим.

— Той ще напълни касите.

Райан се усмихна и прехвърли договорите.

— Да, защото може би е най-добрият в това, което върши, на сцената е динамичен и малко мистериозен. Изглежда е отключил всички начала в своя живот и след това е захвърлил някъде ключа. Публиката обича загадките. И той ще им даде загадка.

— А договорите?

Ето, започна се, помисли си Райън и се подпря на стола.

— Склонен е да подпише, но при определени условия. Това е, той…

— Съобщи ми условията си — прекъсна я Суон.

Внимателно обмислената реч на Райън отиде на вятъра.

— Казал ти е?

— Да, обади се по телефона преди няколко часа — Суон извади пурата от устата си. Диамантеният пръстен на ръката му проблесна, когато я погледа. — Каза, че си педантична и че обръщаш прекалено много внимание на детайлите. Това желае и той.

— Не вярвам номерата му да са нещо повече от хитра инсценировка — отсече Райън, раздразнена от това, че Пиърс е говорил със Суон преди нея. Обзе я неприятното усещане, че отново играе шах. Веднъж Пиърс вече я бе победил. — Той има навика да пренася своите магии в ежедневието. Може да е ефектно, но разсейва при една делова среща.

— Отмъстила си за номерата му, като си го обидила.

— Не съм го обиждала!

Казвайки това, Райън се изправи с договорите в ръка.

— Двадесет и четири часа прекарах в тази къща в разговори с птици и с черни котки и не съм го обиждала. Направих всичко, което можех, за да подпише, но не можех да допусна да ми се налага — тя захвърли документите върху бюрото на баща си. — Няма безгранично да угаждам на този талант, независимо дали ще пълни касите или не.

Суон кръстоса ръце, като я наблюдаваше.

— Той също така спомена, че няма нищо против твоя темперамент. Не обичал да се отегчава.

Райън се въздържа да изговори това, което й беше на езика. Предпазливо, тя седна отново.

— Добре, ти ми изложи това, което той е говорил с теб. Ти какво му отвърна?

Суон не отговори веднага. За първи път човек, свързан с неговия бизнес, обръща внимание на нрава на дъщеря му. Суон го познаваше, но и знаеше също така, че в работата си тя старателно го контролираше. Той реши да не премълчава нищо:

— Казах му, че ще се радваме да се обвържем с него.

— Ти… — думите й заседнаха в гърлото и реши да опита отново. — Ти си се съгласил? Защо?

— Ние го искаме. Той иска теб.

Без да избухне, помисли си Райън, без изобщо да се смути. Какво ли заклинание е използвал Пиърс, за да постигне това? Каквото и да е било, каза си мрачно, тя не му е била подвластна. Райън отново се изправи.

— Имам ли думата по въпроса?

— Не и докато работиш за мен — Суон лениво погледна документите. — От няколко години имаше непреодолимото желание да направиш нещо от тези изречения — напомни й той. — Сега ти предоставям тази възможност. И — той вдигна нагоре очи и срещна нейните, — ще те наблюдавам отблизо. Ако объркаш нещо, ще те отстраня от сделката.

— Нищо няма да объркам — отговори рязко тя, едва въздържайки надигнали се у нея гняв. — Това ще бъде едно от най-добрите проклети предавания, на които Суон някога е бил продуцент!

— Нека видим — предупреди я той. — И внимавай да не надхвърлиш бюджета. Погрижи се за промените в договорите и ги изпрати отново на неговия агент. Искам той да подпише преди края на седмицата.

— Така и ще стане — преди да се отправи към вратата, Райън взе документите.

— Аткинс каза, че вие двамата можете да бъдете добър екип — когато тя отвори вратата, баща й добави: — Картите така показвали.

Излизайки от стаята, Райън хвърли гневен поглед през рамо и затръшна вратата след себе си.

На лицето на Суон се изписа лека усмивка. Майка й със сигурност я покровителства, помисли си той и натисна звънеца, за да извика секретарката си. Предстоеше му друга среща.

Ако имаше нещо, което Райън мразеше, то беше да бъде манипулирана. Докато обуздае нрава си и влезе отново в своя кабинет, на нея й просветна колко гладко Пиърс и баща й маневрираха с нея. Тя очакваше това от Суон — за толкова години баща й разбра, че най-сигурният начин да накара Райън да се справи с някоя задача беше да й внушава, че може би тя не е способна на това. Но Пиърс беше друг случай. Той изобщо не я познаваше, или поне не би трябвало да я познава. И вече я третираше по онзи ловък и вещ начин, със същия сръчен маниер, по който третираше и своите празни цилиндри. Пиърс получи това, което искаше. Райън състави новите договори и се унесе в мислите си.

Тя вече беше прехвърлила онзи малък връх и също бе получила това, което иска. Реши да погледне на нещата под друг ъгъл. „Суон Продъкшънс“ щеше да наеме Пиърс за три предавания в най-гледаното време и сега на нея й се предоставяше възможността да бъде техен продуцент.

Райън Суон, Изпълнителен продуцент. Тя се усмихна. Да, звучи добре. Райън си го повтори отново на ум й за първи път почувства възбудата на вълнението. Извади тефтера си и започна да пресмята в какъв най-кратък срок ще може да приключи с другите си ангажименти и да се посвети изцяло на продукцията.

Вече един час Райън обработваше документите, когато я прекъсна позвъняване на телефона.

— Райън Суон — отговори бързо тя, опирайки слушалката на рамото си, и продължи да пише.

— Госпожице Суон, прекъснах ви.

Никой друг не я наричаше госпожице Суон по този начин. Райън спря да пише изречението, което съчиняваше, и го забрави.

— Точно така, господин Аткинс. Какво мога да направя за вас?

Той се засмя и това веднага я подразни.

— Кое е толкова смешно?

— Имате чудесен делови глас, госпожице Суон — каза с шеговит тон той. — Имайки пред вид увлечението ви по детайлите, си помислих, че сигурно бихте искали да разберете датите, на които ще ми бъдете необходима във Вегас.

— Договорите още не са подписани, господин Аткинс — започна Райън.

— Първото ми представяне ще бъде на петнайсети — съобщи Пиърс, като че ли тя изобщо не бе проговаряла. — Но репетициите започват на дванайсети. Бих искал да присъствате и на тях.

Записвайки си датите, Райън се намръщи. Тя почти го виждаше как седи в библиотеката и държи котката в скута си.

— Ще привърша на двайсет и първи.

Тя небрежно отбеляза, че това е нейният рожден ден.

— Добре. Следващата седмица бихме могли да очертаем в общи линии работата по предаването.

— Хубаво — Пиърс направи кратка пауза. — Дали бих могъл да ви попитам нещо, госпожице Суон?

— Можете да попитате — отговори Райън предпазливо.

Пиърс се усмихна и почеса Цирс по ушите.

— На единайсети имам ангажимент в Лос Анджелис. Бихте ли дошли с мен?

— На единайсети? — Райън премести телефона и прелисти календара на бюрото си. — По кое време?

— В два часа.

— Да, добре — тя си отбеляза часа. — Кога да се срещна с вас?

— Ще ви взема с кола в един и половина.

— Един и половина. Господин Аткинс… — тя се поколеба и вдигна розата от бюрото си. — Благодаря за цветето.

— Няма защо, Райън.

Пиърс затвори телефона и постоя, унесен в мисли. Представи си как Райън още държи розата. Знаеше ли тя, че кожата й е нежна като листата на розовия цвят? Той все още усещаше с върховете на пръстите си лицето й точно в извивката на челюстта. Пиърс ги прокара по гърба на котката.

— Какво мислиш за нея, Линк?

Едрият мъж, без да се обръща, продължи да намества книги на мястото им.

— Има приятен смях.

— И аз мисля така — Пиърс отлично си спомняше звученето му; то беше неочаквано, в пълно противоречие със сериозното й изражение в момента, преди да се засмее. Смехът й и нейната страст го бяха изненадали. Той си спомни как устата й се затопли под неговата. Цяла нощ не можа да заспи, мислейки си как тя е горе, единствено с лека копринена дреха върху себе си.

Пиърс не обичаше да се разсейва и затова възвърна своята съсредоточеност. Инстинкти, припомни си той. Все още следваше своя инстинкт.

— Тя каза, че моята музика й харесва — промърмори Линк, продължавайки да подрежда книгите.

Пиърс вдигна поглед и мислите му отново се възвърнаха. Той знаеше колко чувствителен беше Линк по отношение на своята музика.

— Хареса я. И то много. Смята, че мелодията, чиито ноти беше оставил върху пианото, е красива.

Линк кимна с глава, знаейки, че Пиърс би му казал истината.

— Харесваш я, нали?

— Да — отговори разсеяно Пиърс, докато галеше котката. — Да, мисля, че я харесвам.

— Предполагам, че сигурно искаш да направиш това нещо с телевизията.

— Предизвикателство е — отвърна Пиърс.

Тогава Линк се обърна към него:

— Пиърс?

— Хм?

Той се поколеба да попита, опасявайки се, че вече знае отговора.

— В Лас Вегас ще покажеш ли новия номер е „изчезването“?

— Не.

Пиърс смръщи вежди, а Линк изпита голямо облекчение. Пиърс си припомни, че се беше опитал да поработи с това „изчезване“ в нощта, когато Райън беше в неговата къща в салона точно под собствената му стая.

— Не, не съм го доизработил още — облекчението на Линк беше за кратко. — Ще го използвам в специалната програма.

— Това не ми харесва — каза внезапно той, което накара Пиърс отново да погледне нагоре. — Твърде много неща могат да тръгнат в погрешна посока.

— Нищо няма да тръгне в погрешна посока, Линк. Просто трябва да свърша още малко работа, преди да го използвам в представлението.

— Имаш много малко време — настояваше Линк, преминавайки неуверено към спор. — Би могъл да направиш само някои промени или да го отложиш. Това не ми харесва, Пиърс — повтори той, макар и да знаеше, че е безполезно.

— Твърде много се притесняваш — увери го Пиърс. — Всичко ще бъде наред. Просто трябва да направя още някои неща.

Но той не мислеше за „изчезването“. Мислеше за Райън.