Нора Робъртс
Посланието (16)

Глава шестнадесета

Записът щеше да започне в шест часа вечерта. До четири часа Райън беше приключила с всичко — от сърдития мениджър до изморения фризьор. Нищо друго не можеше да доведе до състояние на лудост дори и опитните ветерани, както едно предаване на живо. Фаталистично настроените сценични работници й внушаваха, че в такива случаи каквото може да се развали, се разваля. Не това искаше да чуе тя.

Но проблемите, непрекъснатите претенции, цялата тази суматоха възпираха Райън от това да се свие в някое ъгълче и да заплаче. Тя беше необходима там и нямаше друг избор, освен да бъде човекът, на когото можеше да се разчита. Ако в този живот й оставаше единствено кариерата, Райън знаеше, че трябваше да даде най-доброто от себе си.

През последните десет дни тя избягваше Пиърс, спазвайки емоционална дистанция. Налагаше се от време на време да се срещат, но единствено като продуцент и звезда. Той не направи нито един опит да запълни пропастта между тях.

Райън страдаше от това. Понякога дори се удивляваше колко силно страдаше. Все пак посрещаше предизвикателството. Болката й помагаше да потисне страха си. Трите сейфа бяха доставени. Когато тя си наложи щателно да ги разгледа, видя, че най-малкият от тях беше висок не повече деветдесет сантиметра и широк около шейсет. Призляваше й от мисълта, че Пиърс ще се затвори в малка черна кутия.

Тя изучаваше най-големия сейф, който бе със солидна врата и с взривно устройство с часовников механизъм, когато усети, че той стоеше зад нея. Обърна се и двамата мълчаливо се погледнаха. Райън почувствала нуждата, любовта и безнадеждността, преди да се отдалечи от него. Нито с една дума или с едно движение той не я беше помолил да остане.

Оттогава Райън не се приближаваше до сейфовете и се занимаваше с непрекъснати и най-обстойни проверки на най-малките подробности на продукцията.

Би трябвало гардеробът да бъде надзираван. Трябваше да се поправи счупен в единадесет часа прожектор. Болен техник трябваше да бъде заместен. А отчитането на времето, най-важният елемент от всичко, трябваше да се пресметне до последната секунда.

Изглеждаше така, сякаш проблемите в последната минута нямаха край и тя можеше да бъде само благодарна, когато възникнеше някой нов проблем. Нямаше никакво време за мислене точно до момента, в който започнаха да пускат публиката в студиото.

Със свито сърце и гримирана, Райън чакаше в апаратната, когато режисьорът преброи последните секунди до началото.

Започна.

Пиърс стоеше на сцената, спокоен и уверен. Декорът беше перфектен: изчистен, подреден и леко мистериозен със скритото осветление. Облечен във фатално черно, той беше чародеец от двадесети век, на когото не му бяха необходими магически жезли и островърхи шапки.

Вода течеше между дланите му, огън изригваше от върховете на пръстите му. Райън наблюдаваше как той балансираше Бес на върха на сабя, и я въртеше като пумпал, после със замах изтегли сабята изпод нея и тя остана да се върти във въздуха.

Елейн се носеше над факелни пламъци, публиката беше затаила дъх. Пиърс я затвори в голям стъклен балон, покри го с червен копринен плат и го издигна във въздуха на три метра над сцената. Балонът плавно се люлееше на музиката на Линк. Когато Пиърс го свали на пода и вдигна коприната, Елейн се беше превърнала в бял лебед.

Той видоизменяше илюзиите си — елегантно, ефектно и просто красиво. Пиърс властваше над елементите, предизвикваше природата и смайваше всички.

— Върви като по вода — чу Райън някой възторжено да казва. — Да видим дали няма да грабнем няколко „Еми“-та за това шоу. Трийсет секунди, втора камера. Боже, този е добър!

Райън излезе от контролната кабина и слезе зад кулисите. Реши, че й беше студено, защото климатикът в кабината беше пуснат много силно. Близо до сцената можеше и да е по-топло. Прожекторите нагряваха въздуха, но все още беше настръхнала. Тя гледаше как Пиърс прави вариация на илюзията с транспортирането, която беше представил във Вегас.

Той никога не поглеждаше в нейната посока, но Райън усещаше, че знаеше, че тя е там. Трябваше да знае, защото мислите й бяха изцяло насочени към него.

— Добре върви, нали?

Райън вдигна очи и видя Линк до себе си.

— Да, засега — перфектно.

— Хареса ми лебеда. Красив е.

— Да.

— Може би е добре да отидеш в гримьорната на Бес и да поседнеш — предложи й той, с желанието си да й помогне да не изглежда толкова бледа и настръхнала. — Там можеш да го гледаш по телевизията.

— Не. Ще остана.

Пиърс беше извел един тигър на сцената, мършава котка, обикаляща из позлатената си клетка. Той я покри със същия копринен плат, който беше използвал и при балона. Когато го отмести, в клетката стоеше Елейн, а тигърът беше изчезнал. Райън знаеше, че това беше последната илюзия преди изчезването на финала и пое дълбоко въздух.

— Линк — тя се протегна да хване ръката му, имаше нужда от нещо, което да я крепи.

— Всичко ще бъде наред, Райън — той стисна пръстите й. — Пиърс е най-добрият.

На сцената изнесоха най-малкия сейф, чиято врата беше широко отворена, за да се демонстрира неговата солидност. Райън усети страх. Тя не чу обяснението на Пиърс пред публиката, след като шерифа на полицейското отделение в Лос Анджелис бе оковал ръцете и краката му. Райън не снемаше очи от лицето му. Знаеше, че той мислено вече бе заключен в сейфовете. Планираше и начина, по който да се измъкне. Тя се надяваше на това толкова силно, колкото силно стискаше ръката на Линк.

Той едва се побра в първия сейф. Раменете му опираха до стените.

Няма да може да се промъкне вътре, помисли си Райън в пристъп на паника. Когато вратата се затвори, тя направи една стъпка към сцената. Линк я задържа за раменете.

— Не може, Райън.

— Но за Бога, той няма как да се движи. Няма как да диша! — С нарастващ ужас тя видя да донасят и втория сейф.

— Вече се е освободил от белезниците — каза Линк утешително, въпреки че е неохота наблюдаваше сейфа.

— Сега ще отвори първата врата — обяви той, за да успокои колкото Райън, толкова и себе си. — Пиърс работи бързо. Ти знаеш, виждала си го.

— О, не! — третият сейф надигна страха у Райън почти извън неин контрол. Тя се почувства, че й се вие свят и щеше да припадне, ако ръцете на Линк не я придържаха. Най-големият сейф погълна другите два и мъжа в тях. Той беше здраво затворен. Часовниковият механизъм на взривното устройство беше нагласен за полунощ. Отвън вече нямаше начин да се влезе.

— Колко време… — прошепна тя. Погледът й беше прикован върху лъскавия, сложно устроен хронометър върху сейфа. — Колко време вече е вътре?

— Две минути и половина — Линк усети капчици пот да се спускат по гърба му. — Той има много време.

Линк знаеше, че сейфовете бяха толкова плътно прилепени един до друг така плътно, че вратите биха могли да се отворят само с натиск и то толкова широко, колкото през тях да се промъкне едно дете. Той никога не разбра как Пиърс успя да се прегъне и да се побере вътре. Но го бе виждал и преди да прави това. За разлика от Райън, Линк беше наблюдавал многобройните репетиции на Пиърс. По гърба му продължаваше да се стича пот.

Въздухът беше така рядък, че Райън едва си поемаше дъх. Така беше и в самия сейф, помисли си тя вцепенена. Там няма въздух, няма светлина.

— Часът, Линк!

Тя трепереше като лист. Едрият мъж спря да се моли, за да отговори.

— Изминаха две секунди и половина. Времето почти свърши. Той сега работи върху последния сейф.

Райън стисна ръцете си една в друга и започна да брои наум оставащите секунди. Ушите й бучаха и тя прехапа силно долната си устна. До този момент изобщо не бе припадала, но знаеше, че сега беше в опасна близост до подобно състояние. Когато погледът й се замъгли, тя силно стисна очи, за да се избистри. Но не можеше да диша. На Пиърс вече не му беше останал никакъв въздух, така беше и с нея. На ръба на истерията, тя си помисли, че ще се задуши, както със сигурност се чувстваше и Пиърс вътре, в трите сейфа.

Тогава тя видя вратата да се отваря, чу всеобщата въздиша на облекчение на цялата публика, последвана от бурни аплодисменти. Той застана на сцената, прогизнал от пот и жадно поемайки си въздух.

Райън припадна назад към Линк, когато прожекторите загаснаха. Тя загуби съзнание за не повече от десет секунди, съвземайки се, когато чу Линк да я вика.

— Райън, Райън, всичко е наред. Той излезе. Добре е.

Райън се подпря на Линк и поклати глава, за да избистри съзнанието си.

— Да, излезе.

Райън го погледна за секунда, обърна се и излезе.

В момента, в който камерата изключи, Пиърс слезе от сцената.

— Къде е Райън? — попита той Линк.

— Излезе — той видя вадички пот да се спускат по лицето на Пиърс. — Беше много разстроена — подаде кърпа на Пиърс. — Мисля, че тя дори за известно време изгуби съзнание.

Пиърс не избърса лицето си, не се усмихна, както правеше винаги, когато изчезването приключваше.

— Къде отиде?

— Не знам. Излезе преди малко.

Без да каже нито дума, Пиърс отиде да я търси.

 

 

Райън лежеше под лъчите на парещото слънце. Сърбеше я гърба, но тя не се помръдна, за да се почеше. Остана да лежи и горещината се просмукваше в кожата й.

Беше прекарала седмица на борда на яхтата на баща си на брега на Санта Крус. Суон изпълни молбата й да я остави да отиде сама, без да задава никакви въпроси, когато тя дойде в къщата му и го помоли за услуга. Той направи необходимите резервации и сам я закара на летището. По-късно Райън си помисли, че за първи път той не я бе качил на лимузината с шофьор и не я изпращаше сама да хване самолета.

Няколко дни вече се печеше на слънце, плуваше, не мислеше за нищо. След записа дори не беше отишла до апартамента си. Беше пристигнала в Санта Крус единствено с дрехите, които тогава бяха на гърба й. Купуваше си от острова това, от което имаше нужда. Не разговаряше с никого, освен с персонала, и никакви съобщения не изпращаше в Щатите. За една седмица тя просто изчезна от лицето на земята.

Райън се обърна, за да легне по гръб и сложи слънчевите си очила. Знаеше, че ако не си налагаше да мисли, търсеният отговор сам щеше да изплува след време. Той щеше да е правилният и тя щеше да постъпи според него. Дотогава тя щеше да чака.

 

 

Пиърс стоеше в своя кабинет и редеше карти Таро. Необходимо му беше да си почине. Напрежението го изяждаше.

След записа беше претърсил цялата сграда за Райън. След като никъде не я намери, той наруши едно от основните си правила и разби бравата на апартамента й. Чака я там до сутринта. Но тя изобщо не се прибра. Той направо се вбеси. Остави яростта да го завладее, да не допуска болката в него. Този гняв, който никога не си бе позволявал да изпита, изцяло проникна в него. Линк мълчаливо понесе изблиците на неговия нрав.

Няколко дни бяха необходими на Пиърс да възвърне контрола над себе си. Райън си беше отишла и той трябваше да приеме това. Собствените му принципи не му оставиха друг избор. Дори да знаеше къде би я намерил, той никога не би могъл да я върне при себе си.

През седмицата, която бе изминала, Пиърс изобщо не беше работил. Нямаше сили. Към каквото и да се опитваше да насочи вниманието си, виждаше единствено Райън — усещаше я, усещаше нейния вкус. Единствено в това можеше да се закълне. Той трябваше да работи върху своето възстановяване. Пиърс знаеше, че ако не възвърне отново ритъма си на живот, скоро с него щеше да бъде свършено.

Сега беше сам. Линк и Бес бяха на меден месец в планините. Когато отчасти възвърна контрола над себе си, настоя те да изпълнят своите планове. Беше ги изпратил да следват пътя си, опитвайки се да им даде щастие, докато неговият собствен живот беше празен.

Настъпи моментът да се върне към единственото нещо, което му беше останало. И дори това пробуждаше у него известен страх. Той вече не беше сигурен, че притежава някакви магически способности.

Пиърс остави картите настрана и стана, за да направи една от най-сложните си илюзии. Той не би се подложил на изпитание на нещо лесно. Дори когато започна да насочва концентрацията си, той сви ръце, вдигна поглед, но отново видя нея.

Пиърс силно се вторачи в образа. Никога преди не е бил така ясен. Даже можеше да чуе стъпките й, когато тя прекосяваше стаята към сцената. Пръв до него достигна ароматът й, от което кръвта забуча, във вените му. Той се зачуди, почти безстрастно, дали не полудяваше.

— Здравей, Пиърс.

Райън видя как той се сепна, като че ли го изтръгваше от сън.

— Райън?

Името й, произнесено от неговите устни, прозвуча нежно и въпросително.

— Входната врата не беше заключена, така и влязох. Надявам се да нямаш нищо против.

Той не снемаше очи от нея, без да казва нищо. Тя се изкачи по стълбите, водещи до сцената.

— Прекъснах работата ти.

Проследявайки погледа й, Пиърс погледна надолу към стъклената топка в ръката си и цветните кубове на масата.

— Работа? Това… не, няма нищо — той остави стъклената топка. Не можеше да успее да направи своята основна илюзия.

— Няма да ни отнеме много време — каза му Райън с усмивка.

Досега никога не го беше виждала смутен и беше повече от сигурна, че и никога отново няма да го види такъв. — Трябва да обсъдим един нов договор.

— Договор? — повтори той, неспособен да откъсне очи от нея.

— Да, затова и дойдох.

— Разбирам — той искаше да я докосне, но не помръдна ръце от масата. Не би докоснал нещо, което вече не беше негово. — Добре изглеждаш — успя да каже и й предложи стол да седне. — Къде беше? — въпросът се изтръгна от него, преди той да се спре. Звучеше донякъде като упрек.

— Далеч — отговори просто тя и се приближи към него. — Мисли ли за мен?

Той отстъпи назад.

— Да, мислих за теб.

— Често ли? — тихо произнесе тя и отново се приближи към него.

— Райън, недей! — гласът му беше отбранителен и той отново отстъпи назад.

— Аз често мислех за теб — продължи тя, все едно че той нищо не бе казал. — Непрекъснато, въпреки че се опитвах да не мисля. Опиянявал ли си се някога от любов, Пиърс? Това ли направи с мен? — тя отново пристъпи към него. — Усърдно се опитвах да те намразя и още по-усърдно дори да те забравя. Твоята магия е твърде силна.

Ароматът й проникна в сетивата му.

— Райън, аз съм само един мъж и ти си моята слабост. Не прави това — Пиърс поклати глава и призова в себе си последните сили на самообладание. — Имам работа.

Райън погледна към масата, после си поигра с един от цветните кубове.

— Ще се наложи да почака. Знаеш ли колко часа има една седмица? — попита тя и му се усмихна.

— Не. Райън, престани — кръвта нахлуваше в главата му. Желанието в него нарастваше неудържимо.

— Сто шейсет и осем — прошепна тя. — Достатъчно имаме да наваксваме.

— Ако те докосна, повече никога няма да те пусна.

— А ако аз те докосна? — тя сложи ръка на гърдите му.

— Недей — предупреди я бързо той. — По-добре да си тръгнеш, докато все още можеш.

— Ти отново ще направиш това изчезване, нали?

— Да. Да, проклето да е — пръстите му трепереха, копнеейки да я докоснат. — Райън, за Бога, върви си!

— Ще го направиш отново — продължи тя. — Както и други, вероятно още по-опасни или най-малкото — по-ужасяващи, защото това си ти. Нали така ми беше казал?

— Райън…

— Именно в този човек се влюбих аз — каза спокойно тя. — Не знам защо си помислих, че мога или трябва да се опитам да го променя. Веднъж ти заявих, че те желая точно такъв, и това беше истината. Но предполагам, че трябваше да разбера какво означава това. Все още ли ме желаеш, Пиърс?

Той не отговори, но Райън видя погледът му да се става по-дълбок, усети ритъма на сърцето му под ръката си.

— Мога да си отида и да водя много спокоен, непретенциозен живот — Райън направи последната стъпка към него. — Това ли искаш от мен? Толкова ли силно те нараних, за да ми пожелаеш живот на непоносимо отегчение? Моля те, Пиърс — промълви тя, — никога ли няма да ми простиш?

— Няма за какво да ти прощавам — той потъваше в очите й, въпреки усилията, които полагаше. — Райън, в името на божията любов! — отчаян, той отмести ръката й от гърдите си. — Не виждаш ли какво ми причиняваш?

— Виждам и много се радвам. Страхувах се, че наистина ще ме изгониш — тя въздъхна с облекчение. — Оставам, Пиърс. И ти не можеш да ми попречиш — тя обви ръце около врата му и доближи устни на един дъх разстояние от неговите. — Кажи ми още веднъж, че искаш да си отида.

— Не — той я притисна към себе си. — Не мога — устните му погълнаха нейните. Обзе го гореща и болезнена сила. Той още по-силно я прегърна и усети как устните й отговарят на неговата дива страст. — Вече е много късно — промълви той. — Прекалено късно — възбудата го изгаряше отвътре. Той не можеше да я притиска достатъчно силно към себе си. — Сега няма да мога да оставя вратата отворена за теб, Райън. Разбираш ли?

— Да. Да, разбирам — тя отдръпна назад глава в желанието си да види очите му. — Но за теб тя също ще бъде затворена. И ще видя, че това е ключалка, която ти няма да успееш да разбиеш.

— Без изчезвания, Райън. На нито един от нас — и устните му отново се прилепиха към нейните, страстно и отчаяно. Той силно я притисна към себе си, усещайки тялото й до своето и ръцете й обвити около него. — Обичам те, Райън — каза отново той, обсипвайки лицето и шията й с целувки. — Обичам те. Когато ти ме напусна, за мен вече нищо нямаше значение.

— Никога няма да те напусна отново — тя взе лицето му в ръце, за да спре търсещите му устни. — Не постъпих правилно, като исках от теб такова нещо. Не постъпих правилно, като избягах. Нямах достатъчно силна вяра.

— А сега?

— Обичам те, Пиърс, такъв какъвто си.

Той отново я тласна към себе си и горещо я целуна по шията.

— Красивата ми Райън, толкова мъничка, толкова мека. Боже, как те желая. Ела горе, ела в леглото ми. Нека да те обичам както подобава.

Пулсът й лудо заби при тихите му, развълнувани думи. Райън пое дълбоко дъх, сложи ръце на раменете му и го отдръпна назад.

— Трябва да сключим договор.

— Договорите да вървят по дяволите — заяви той и се опита отново да я привлече към себе си.

— Ааа, не — Райън отстъпи назад. — Искам да уредим това.

— Вече подписах твоя договор — нетърпеливо й напомни той. — Ела тук.

— Този е нов — заяви тя, без да му обръща внимание. — Изключителен, до края на живота.

Пиърс се намръщи.

— Райън, нямам намерение да се обвързвам до края на живота си със „Суон Продъкшънс“.

— Не със „Суон Продъкшънс“ — отвърна тя. — А с Райън Суон.

Разтревоженият отговор, който бе на върха на езика му, никога не бе произнесен. Тя забеляза, че погледът му стана напрегнат.

— Какъв договор?

— Само между нас двамата с изключителна клауза и срок — до края на живота.

Райън преглътна, изгубвайки малко от увереността си, която го бе подтикнала да стигне толкова далеч.

— Продължавай.

— Той трябва да влезе в сила веднага с официална церемония при първата благоприятна възможност. — Тя преплете пръсти. — С уговорката, за възможност за създаване на поколение — видя как Пиърс въпросително повдигна вежди, но не реагира. — Числеността му ще подлежи на обсъждане.

— Разбирам — каза след малко той. — Има ли наказателна клауза?

— Да. Ако се опиташ да нарушиш условията, имам право да те убия.

— Много разумно. Договорът ти доста ме изкушава, госпожице Лебед. Каква е ползата ми от него?

— Аз.

— Къде да се подпиша? — попита я той, като отново я прегърна.

— Точно тук.

Тя въздъхна и повдигна устни. Целувката беше нежна и обещаваща. Райън изстена и се приближи.

— За тази церемония, госпожице Лебед… — Пиърс пое устните й, а ръцете му започнаха да бродят по нея — кога според вас ще възникне първата благоприятна възможност?

— Утре следобед — тя се засмя и отново се изтръгна от прегръдките му. — Не мислиш, че ще ти дам време да намериш отвор, през който да изчезнеш, нали?

— Виждам, че съм срещнал равностоен противник.

— Напълно — съгласи се тя, като кимна. — За всеки случай съм подготвила няколко трика.

Тя вдигна карти „Таро“ и изненада Пиърс, като доста успешно направи от тях ветрило. Беше се упражнявала няколко месеца.

— Много добре — той се усмихна и тръгна към нея. — Впечатлен съм.

— Още нищо не си видял — заяви обещаващо тя. — Избери една карта — подкани го с усмивка. — Която и да е.