Нора Робъртс
Посланието (12)

Глава дванадесета

Продуцентството отново потопи Райън в купища документи, подобно работата й върху договорите. Дните й преминаваха зад бюрото, на телефона или в нечий кабинет. Работата й беше тежка, изтощителна и не особено вълнуваща. Часовете бяха дълги, а проблемите — безкрайни. Чак сега тя откри, че има усет към тези неща. Все пак беше дъщеря на баща си.

Суон не й беше дал пълна свобода, но конфликтът между тях от сутринта на нейното завръщане от Ел Ей даде своите резултати. Баща й се вслушваше в нея. Тя се изненадваше от неговата сговорчивост и от това, че се съгласяваше с повечето от нейните предложения. Той не налагаше произволно своето вето, както Райън се беше опасявала, но от време на време променяше по нещо. Суон познаваше този бизнес с всичките му тънкости. Райън си водеше записки и се учеше.

Дните й бяха изцяло запълнени и хаотични. Нощите й бяха пусти. Райън знаеше, че Пиърс няма да й се обади. Това не беше в негов стил. Той щеше да стои долу, в своята работна стая, да измисля нови неща, да се упражнява, да се усъвършенства. Райън се съмняваше, че той дори забелязва как времето минава.

Разбира се, тя можеше да му се обади, мислеше си младата жена, докато обикаляше из празния си апартамент. Можеше да измисли какви ли не правдоподобни оправдания за това, че го търси. Има промяна в написаната програма. Това беше основателна причина, въпреки че знаеше, че той вече беше информиран за нея от своя агент. А и имаше най-малко десетина малки въпроси, които можеха да уточнят преди срещата следващата седмица.

Райън погледна замислено към телефона, но поклати глава. Не се налагаше да обсъжда с него нищо за работата и тя не искаше да я използва като предлог. Райън отиде до кухнята и започна да си приготвя лека супа.

 

 

Пиърс направи за трети път илюзиите с вода. Всичко стана почти перфектно. Но почти не означаваше и достатъчно добре. Не за първи път му мина мисълта, че окото на камерата ще бъде безкрайно по-остро от човешкото око. Всеки път, когато се беше гледал на запис, намираше някакви грешки. За него нямаше значение, че само той е наясно къде да ги търси. Имаше значение само това, че те бяха допуснати. Той отново направи илюзионните си номера.

В работната му стая беше тихо. Въпреки че знаеше, че Линк е горе и свири на пианото, звукът не достигаше до него. Не би го чул, дори да се намираха в една стая. Пиърс критично следеше в голямото огледало как водата като че ли блещукаше в незакрепения съд. Огледалото отразяваше как той я държи от двете страни, докато преминаваше от една му длан в другата. Вода. Тя беше един от четирите елемента, над които възнамеряваше да има власт в предаването на Райън.

Той мислеше за предаването повече като нейно, отколкото като негово. Сещаше се за нея, когато трябваше да се замисли за работата си. С грациозни движения на ръцете, Пиърс наля водата обратно в стъклената кана.

Поне няколко десетки пъти изпита желание да й се обади. Веднъж, в три часа през нощта, ръката му посегна към телефона, за да набере нейния номер. Искаше да чуе само гласа й, нейния глас. Но се спря, припомняйки си обета, който си бяха дали — никой да не се чувства обвързан. Ако позвъни, това щеше да означава, че той очаква тя да е там, за да отговори. Райън беше свободна да прави каквото пожелае; той нямаше никакви права над нея. Или към когото и да било друг. Дори врата на кафеза на птицата, която стоеше в него, винаги беше отворена.

През целия си живот той бе принадлежал единствено и само на себе си. Социалните работници му бяха наложили някакви правила, проявяваха и състрадание, но в края на краищата той беше просто поредното име в компютъра. Законът се погрижи за него да го настанят на подходящо място и да не бъде оставен на произвола. И същият този закон го държеше обвързан с двама души, които не го искаха, но и които не биха го изоставили.

Дори когато обичаше, както например обича Линк и Бес, той беше готов на всичко, но не предявяваше изисквания към другите за същото. Може би поради това продължаваше да измисля все по-сложни изчезвания. Всеки успеше опит му доказваше, че никой не може да бъде задържан завинаги.

Сега той все още мислеше за Райън, когато трябваше да работи.

Пиърс вдигна белезниците и започна да ги разглежда. Те свободно стояха на нейната китка. Тогава той я държеше. Разсяно пъхна дясната си китка от едната страна на белезниците, заигравайки се с другата, като си представяше, че е заключена около ръката на Райън.

Това ли искаше? — запита се той. Да я заключи? По този начин, към себе си? Пиърс си припомни нейната топлота, в която след едно докосване се беше потопил. Кой към кого щеше да бъде заключен? Раздразнен, осъзна това така внезапно, както си беше сложил белезниците.

— От играчка — плачка, — изкряка Мерлин от своя кафез.

Това развесели Пиърс и той вдигна поглед към него.

— Мисля, че си много прав, — каза тихо той, завъртайки за момент белезниците в ръцете си. — Но тогава и на нея няма да можеше да устоиш, нали?

— Абракадабра.

— Вярно, абракадабра, — съгласи се Пиърс разсеяно. — Но кой кого омагьоса?

 

 

Райън вече щеше да влиза във ваната, когато чу почукването на вратата.

— По дяволите!

Раздразнена от това, че я безпокоят, тя отново нахлузи халата си и отиде да отвори. Дори когато вече отваряше вратата, премисляше как да се отърве от своя посетител преди водата във ваната да е изстинала.

— Пиърс!

Той видя широко отворените й от изненада очи. После, след облекчение, примесено с удоволствие, той видя радостта й. Райън се хвърли в прегръдките му.

— Нима това е истина? — попита тя, преди устните й да се устремят към неговите. Нейната страст го завладя. — Пет дни — промълви Райън и се притисна в него. — Знаеш ли това колко часове прави?

— Сто и двадесет — Пиърс я отдръпна и й се усмихна.

— По-добре да влезем вътре. На съседите ти ще им се стори много забавно.

Райън го издърпа в стаята и затвори вратата, като го притисна към нея.

— Целуни ме — пожела тя. — Силно. Достатъчно силно за сто и двадесет часа.

Устните му се сведоха към нейните. Тя усети зъбите му върху устните си, той изстена и силно я притисна към себе си. Пиърс се опита да извика в съзнанието спомена за своята сила и за нейната крехкост, но езикът й проникваше между зъбите му, ръцете й търсеха неговите. Тя се смееше с възбуждащ смях, който го побъркваше.

— Значи наистина си ти! — Райън въздъхна и отпусна глава на раменете му. — Наистина си ти!

— Но това ти ли си — зачуди се той, леко зашеметен от целувката.

След още една последна прегръдка, тя се изтръгна от ръцете му.

— Какво правиш тук, Пиърс? Не те очаквах до понеделник или вторник.

— Исках да те видя — отвърна просто той и повдигна ръка към лицето й. — Да те докосна.

Райън хвана ръката му и притисна дланта му към устните си. В стомаха му сякаш пламна огън.

— Липсваше ми — промълви тя, доближавайки очи до неговите. — Много. Ако знаех, че със силата на желанието си мога да те доведа тук, трябваше да искам много по-силно.

— Не бях сигурен, че си свободна.

— Пиърс — тя нежно облегна ръка на гърдите му, — наистина ли си мислиш, че аз искам да бъда с друг?

Той не сваляше поглед от нея, без нищо да казва, но тя усети под ръката си ускорения ритъм на сърцето му.

— Заради теб не мога да работя — призна не след дълго той.

Озадачена, Райън наведе глава.

— Така ли? И по-точно?

— Ти си непрекъснато в мислите ми.

— Съжалявам — усмивката й ясно показваше, че не съжалява. — Нарушавам концентрацията ти?

— Да.

Тя плъзна ръце към шията му.

— Това е много лошо — гласът й звучеше подигравателно и съблазнително. — Какво смяташ да направиш по въпроса?

В отговор Пиърс я събори на пода. Движението му беше така бързо и неочаквано, че Райън ахна, но звукът бързо заглъхна в неговата целувка. Халатът й се смъкна, преди тя да успее да си поеме дъх. Пиърс толкова бързо я доведе до кулминацията, че тя беше безсилна да направи нещо друго, освен да отговори на отчаяната им жажда един за друг.

Дрехите му се свлякоха от него със скорост, надхвърляща разумното, но той не й остави време да го изучи. С едно движение Пиърс я обърна върху себе си, после повдигайки я сякаш беше безтегловна, я свали, за да проникне в нея.

Райън извика, зашеметена, развеселена. Скоростта замъгли съзнанието й. Топлотата навлажни тялото й. Очите й се разшириха, когато насладата премина отвъд възможните граници. Със затворени очи тя можеше да види лицето на Пиърс, пропито от страст. Можеше да чуе дъха му, когато дългите му пръсти достигаха бедрата й. Тогава сякаш було се спусна пред очите й. Тя опря ръце до гърдите му, за да се предпази да не падне. Но бавно, бавно падаше, изтощена от всичко. Щом мъглата пред очите й се вдигна, Райън беше в прегръдките му, а лицето му беше заровено в косите й. Потните им тела взаимно се затопляха.

— Сега знам, че това наистина си ти — каза тихо Пиърс и я целуна. — Как се чувстваш?

— Зашеметена — отговори Райън, останала без дъх. — Чудесно!

Пиърс се засмя. Ставайки, той я вдигна на ръце.

— Ще те отведа в леглото и отново ще се любим, преди да се съвземеш.

— Мм, да — Райън обви ръце около шията му. — Но първо трябва да пусна водата от ваната.

Пиърс повдигна вежди, после се засмя. С полузашеметената Райън на ръце, той прекосяваше апартамента, докато намери банята.

— Във ваната ли беше, когато почуках?

— Почти — Райън въздъхна и се сгуши в него. — Възнамерявах бързо да се отърва от този, който ме прекъсна. Бях много ядосана.

С лек замах Пиърс пусна силно топлата вода.

— Не съм забелязал.

— Не забеляза ли как се опитвах да се отърва от теб?

— Понякога ставам много дебелокож — призна той. — Предполагам, че водата вече доста се е поизстудила.

— Вероятно — съгласи се тя.

— Поиграй си с мехурчетата.

— Мхм. О!

Когато Райън отвори очи, тя се бе озовала надвиснала над ваната.

— Студена ли е? — усмихна се той.

— Не.

Райън се протегна и спря горещата вода. Позволи си да му се полюбува — на неговото източено стройно тяло, на жилавите му мускули и тесни бедра. Наведе глава и завъртя с пръст мехурчетата пяна.

— Ще се присъединиш ли към мен?

— Тази мисъл ми мина през ума.

— Моля — тя го подкани с ръка. — Заповядай. Колко съм невнимателна. Дори не ти предложих нещо за пиене.

Тя дръзко му се усмихна.

Водата се надигна, когато и Пиърс влезе във ваната. Приседна накрая, с лице към нея.

— Обикновено не пия — напомни й той.

— Да, знам — Райън кимна сериозно с глава. — Не пушиш, рядко пиеш, едва ли ругаеш. Вие сте въплъщение на същинската добродетел, господин Аткинс.

Той я пръсна с вода и пяна.

— Във всеки случай — продължи Райън, избърсвайки пяната от лицето си, — исках да обсъдим скиците по декора. Искаш ли сапун?

— Благодаря ви, госпожице Суон — той го взе от нея. — Беше започнала да ми говориш за декора.

— А, да. Мисля, че ще одобриш скиците, но все пак сигурно ще поискаш някои малки промени — тя леко се премести, въздъхвайки, когато краката й докоснаха неговите.

— Казах на Блумфилд, че искам нещо малко по-фантастично, средновековно, без да е претрупано.

— Значи без ризници?

— Не, ще създадем само атмосферата. Нещо мрачно, подобно на…

Райън прекъсна изречението по средата, когато той взе крака й и започна да го сапунисва.

— Да? — подкани я той да продължи.

— Място, обитавано от призраци — каза тя, докато нежни тръпки на удоволствие преминаваха по крака й. — Бледи цветове… Нещо подобно на твоя салон.

Пиърс започна да масажира прасеца й.

— Само един декор?

Райън трепна във водата, от която се издигаше пара, когато той плъзна насапунисаните си пръсти по крака й.

— Да, мисля, че основното настроение… — той бавно плъзгаше ръката си нагоре-надолу по крака й, а очите му не се откъсваха от лицето й.

— Какво настроение? — той вдигна едната си ръка, за да насапуниса гърдите й, докато с другата масажираше горната част на бедрото й.

— Секси — въздъхна Райън. — На сцената си много секси.

— Така ли? — в прочувствения му глас Райън долови, че Пиърс се развесели.

— Изглеждаш драматичен и по-скоро студено секси. Когато те гледах на представ… — тя не продължи, задъхвайки се. Силната миризма на минерални соли я обгръщаше. Усещаше водата по гърдите си, а малко по-надолу сръчната ръка на Пиърс. — Ръцете ти… — успя да каже, потънала в пламенна мъчителна наслада.

— Какво за тях? — попита я той.

— Магия — думата изпърха във въздуха. — Пиърс, не мога да говоря, когато правиш разни неща по мен.

— Да престана ли? — тя повече не го гледаше. Очите й бяха затворени, но той наблюдаваше лицето й, докато с върховете на пръстите си я възбуждаше.

— Не — Райън намери ръката му под водата и я притисна към себе си.

— Толкова си красива, Райън — водата се раздвижи, когато той приближи устни към гърдата й. — Колко е мека. Виждах те, когато бях сам през нощта. Представях си как те докосвам ето така. Не мога да се откъсна от теб.

— Недей — ръцете й разрошваха косите му, устните й се притиснаха в неговите. — Не се откъсвай от мен. Толкова дълго те чаках.

— Пет дни — промълви той и тласна краката й настрани.

— Цял живот.

При нейните думи нещо в него се обърна той не можеше да удържа повече страстта си. Тя трябваше да е негова, това беше всичко.

— Пиърс — промълви Райън зашеметено. — Ще се удавим.

— Поеми дълбоко въздух — посъветва я той.

 

 

— Сигурна съм, че баща ми ще пожелае да се види с теб — каза Райън на Пиърс сутринта, когато той завиваше към нейното място на паркинга пред „Суон Продъкшънс“. — И предполагам, че ти би искал да се видиш с Кугър.

— Щом съм тук — съгласи се Пиърс и загаси колата. — Но дойдох, за да видя преди всичко теб.

Райън усмихната се облегна на рамото му и го целуна.

— Толкова се радвам, че го направи. Ще можеш ли да останеш и за уикенда или ще трябва да се връщаш?

Той сложи кичур коса зад ухото й.

— Ще видим.

Райън слезе от колата. Не можеше и да се надява на по-добър отговор.

— Разбира се, първата среща на целия екип няма да се състои до другата седмица, но предполагам, че те ще се съобразят с теб. — Тя се запъти към входа на сградата. — От кабинета си мога да позвъня на няколко места.

Райън го поведе бързо през коридора, кимайки от време на време в отговор, когато някой я поздравяваше. Той забеляза, че щом прекрачиха прага на входната врата, тя мигом се преобрази и стана делова.

— Не знам Блумфилд къде е днес — продължи Райън и натисна копчето на асансьора, който щеше да ги отведе до нейния етаж. — Но ако успея да го намеря, бих могла да взема скиците и да ги обсъдя с теб — те влязоха и тя започна да нахвърля програмата си за деня, подреждайки или променяйки я съобразно присъствието на Пиърс. — Може заедно да поговорим и за дължината на филма — продължи Райън. — Имаме на разположение петдесет и две минути. И…

— Ще вечеряте ли довечера с мен, госпожице Суон?

Райън прекъсна изречението си и видя, че Пиърс й се усмихва. Погледът в очите му я затрудни да си припомни плановете си за деня. Можеше единствено да си припомни това, което се беше случило през нощта.

— Мисля, че ще успея да вместя вечерята в програмата си, господин Аткинс — отвърна тя, когато вратите на асансьора се отвориха.

— Бихте ли проверили в бележника си? — попита я той и целуна ръката й.

— Разбира се — наложи се Райън отново да предотврати затварянето на вратите. — И днес не ме гледай повече по този начин — помоли го тя, останала без дъх. — Няма да бъда способна да работя.

— Така ли? — Пиърс я остави да го избута в коридора. — Трябва да обмисля някое подходящо отмъщение за всичките пъти, за които ти си била причината аз да не мога да работя.

Обезсилена, Райън го покани в кабинета си.

— Ако искаме да направим това представление… — започна тя.

— Имам пълно доверие в най-организираната и най-отговорната госпожица Суон — заяви Пиърс спокойно. Той взе един стол и почака тя да седне зад бюрото си.

— С теб май трудно се работи, нали? — попита тя.

— В повечето случаи мисля, че да.

Сбръчквайки нос, Райън вдигна слушалката на телефона и натисна цяла поредица от бутони.

— Райън Суон — съобщи тя, нарочно отместила поглед от Пиърс. — Той свободен ли е?

— Моля, изчакайте, госпожице Суон.

След малко тя чу гласа на баща си нетърпеливо да отговаря.

— Казвай бързо, зает съм.

— Извинявай за безпокойството — каза машинално тя. — Пиърс Аткинс е в кабинета ми. Помислих си, че би искал да го видиш.

— Какво прави той там? — поиска да узнае Суон и продължи, още преди Райън да успее да му отговори. — Доведи го — той затвори, без да изчака за нейното съгласие.

— Иска да те види сега — предаде Райън, след като премести слушалката.

Пиърс кимна с глава и се изправи, когато тя стана. От този кратък телефонен разговор той разбра много неща. След няколко минути, след като влезе в кабинета на Суон, узна още повече.

— Господин Аткинс… — Суон се изправи и заобиколи масивното си бюро, протегнал ръка. — Каква приятна изненада. Не очаквах да се срещнем лично преди другата седмица.

— Господин Суон… — Пиърс прие протегната ръка и забеляза, че Суон не поздрави дъщеря си.

— Моля, седнете — предложи той, посочвайки с широк замах на ръката. — Какво да ви предложа? Кафе?

— Не, нищо.

— За „Суон Продъкшънс“ е голяма чест да притежава вашия талант, Господин Аткинс — Суон отново седна зад бюрото си. — Ще вложим много енергия в това предаване. Вече действаме по въпроса за рекламата и за пресата.

— Разбирам. Райън ме държи в течение.

— Разбира се — Суон бързо й кимна. — Ще снимаме в студио 25. Ако желаете, Райън може да уреди утре да го видите. Както и всичко останало, което бихте искали да разгледате тук — той отново отправи поглед към нея.

— Да, разбира се — отговори Райън. — Мислех си, че господин Аткинс би могъл да се срещне с Кугър и с Блумфилд, ако са свободни.

— Уреди въпроса — нареди той и я освободи. — Сега, господин Аткинс, имам писмо от вашия импресарио. Бихме могли да поговорим по някои точки, преди да се срещнете с по-артистичните членове на компанията.

Пиърс изчака Райън да затвори вратата след себе си.

— Възнамерявам да работя с Райън, господин Суон. Сключих договор с вас при това условие.

— Естествено — отговори Суон, леко объркан. По правило талантливите хора се чувстват поласкани да им се оказва лично внимание. — Мога да ви уверя, че тя много усърдно работи за вас.

— Не се и съмнявам.

Суон срещна преценяващите го сиви очи.

— Райън е продуцент на предаването ви по ваша молба.

— Дъщеря ви е много интересна жена, господин Суон — Пиърс изчака малко, преди да продължи, наблюдавайки отблизо очите на Суон. — На професионално ниво — продължи той с равен глас. — Имам пълно доверие в нейните способности. Тя е умна и наблюдателна и много сериозна по отношение на работата си.

— Радвам се, че сте доволен от нея — отвърна Суон, но не беше съвсем сигурен какво се криеше зад думите на Пиърс.

— Само някой изключително глупав човек няма да бъде удовлетворен от нея — отсече Пиърс и продължи, преди Суон да успее да реагира. — Не намирате ли талантът и професионализма за подходящи, господин Суон?

Суон се загледа внимателно в Пиърс, после се облегна на стола си.

— Ако не смятах така, нямаше да бъде управител на „Суон Продъкшънс“ — отвърна иронично той.

— Значи се разбираме добре — каза Пиърс с благ тон. — Кои са точките, които бихте искали да изясним?

 

 

Часът беше пет и петнадесет, преди Райън да успее да закрие срещата между Блумфилд и Пиърс. Тя цял ден беше в движение, уреждайки непредвидени конференции и изпълнявайки своята програма за деня. Нямаше и минутка свободна, в която да се видят с Пиърс на четири очи. Сега, когато излязоха от кабинета на Блумфилд и вървяха заедно по коридора, тя въздъхна с облекчение.

— Е, май уточнихме подробностите. Няма да има такива неща като внезапно появяване на магьосник, от което всички да треперят. Като имаш пред вид, че Блумфилд е малко сухар, мисля, че той очакваше от теб да извадиш заек от шапката си.

— Нямам шапка — отбеляза Пиърс.

— Това би ли те спряло? — засмя се Райън и погледна към часовника си. — Трябва да се отбия в кабинета и да отметна няколко неща, да се свържа с баща си и да го уведомя, че сме се погрижили както трябва за нашия талант, после…

— Не.

— Не? — Райън го погледна изненадана. — Има ли нещо друго, което искаш да видиш? Нещо нередно в скиците ли забеляза?

— Не — повтори Пиърс. — Няма да се връщаш в кабинета си, за да отметнеш няколко неща или да се свързваш с баща си.

Райън отново се засмя и продължи да върви.

— Няма да отнеме много време, двайсетина минути.

— Вие приехте да вечеряте с мен, госпожице Суон — напомни й той.

— След като довърша задълженията си.

— Можеш да ги довършиш в понеделник сутрин. Да има нещо спешно?

— Не, но… — тя се отдалечи, когато усети нещо около китката си и видя белезниците. — Пиърс, какво правиш? — Райън дръпна ръката си, но тя се оказа здраво привързана към неговата.

— Водя те на вечеря.

— Пиърс, свали това нещо — заповяда тя с шеговито раздразнение. — Нелепо е.

— По-късно — обеща той и я поведе към асансьора. Спокойно изчака да пристигнат на техния етаж, когато две секретарки изгледаха него, белезниците и Райън.

— Пиърс — каза тихо тя. — Свали ги веднага. Гледат ни.

— Кой?

— Пиърс, говоря ти сериозно! — Райън отчаяно изстена, когато вратите се отвориха и се появиха няколко други служители от персонала на „Суон Продъкшънс“. Пиърс влезе в кабината, като на Райън не й оставаше друг избор, освен да го последва. — Ще си платиш за това — закани се тихо тя, опитвайки се да не обръща внимание на вторачилите се в тях очи.

— Кажете ми, госпожице Суон — запита Пиърс с приветлив и грижовен тон, — винаги ли е така трудно да ви убедят да спазите уговорката си за една вечеря?

След като Райън промърмори нещо неразбираемо, тя се вторачи пред себе си.

Все още привързана с белезниците за Пиърс, тя премина през паркинга.

— Добре, край на шегата — настоя Райън. — Свали ги. Никога през живота си не съм се чувствала по-неловко. Имаш ли представа как…

Но нейната разпалена тирада бе прекъсната от неговия глас.

— Цял ден ми се искаше да направя това — каза Пиърс, после я целуна отново, преди тя да успее да възрази.

Райън положи всички усилия гневът й да не я напуска. Устните му бяха толкова меки. Ръката му, притисната към на кръста й — толкова нежна. Тя го придърпа към себе си, но когато се опита да вдигне ръце към врата му, й попречиха белезниците.

— Не — отсече твърдо тя, като си припомни ситуацията. — Няма да ти се размине.

Райън се отдръпна, готова да се нахвърли срещу него. Той й се усмихна.

— Върви по дяволите, Пиърс — каза с въздишка тя. — Целуни ме отново.

Той нежно я целуна.

— Много сте предизвикателна, когато сте ядосана, госпожице Суон, — прошепна той.

— Бях ядосана — промълви тя, отвръщайки на целувката му. — И все още съм ядосана.

— И предизвикателна — той я поведе към колата.

— И какво сега? — Райън вдигна свързаните им с белезници китки и му отправи въпросителен поглед. Пиърс отвори вратата на колата и с жест я подкани да влезе.

— Пиърс! — Изгубила всякакво търпение, Райън поклати ръката му. — Свали ги. Не можеш да караш така.

— Разбира се, че мога. Ще трябва да ми помагаш — инструктира я той й я побутна в колата.

Райън седна на шофьорското място и свирепо погледна към него.

— Това е пълен абсурд.

— Да — съгласи се Пиърс. — И аз му се наслаждавам. Премести се.

Райън мислеше да откаже, но после реши, че той просто ще я вдигне и ще я настани на другата седалка. С малко усилия и още по-малко грациозност, тя успя. Пиърс й отправи нова усмивка и запали колата.

— Сложи ръката си на лоста за скорости и ще се справим отлично.

Райън се подчини. Дланта му остана върху ръката й, когато той подкара колата на заден ход.

— Колко време ще ме държиш така?

— Интересен въпрос. Още не съм решил — той излезе от паркинга и се отправи на север.

Райън поклати глава и неволно се засмя.

— Ако ми беше казал, че си чак толкова гладен, щях съвсем мирно да дойда.

— Не съм гладен — каза спокойно той. — Мислех си да спрем и да хапнем нещо по пътя.

— По пътя? — повтори Райън. — По пътя накъде?

— Към дома.

— Към дома? — Тя погледна през прозореца и разбра, че излизат от Ел Ей и се движат в противоположната на нейния апартамент посока.

— В твоя дом? — попита недоверчиво тя. — Пиърс, той е на двеста и петдесет километра оттук.

— Приблизително — съгласи се той. — В Ел Ей нямаш работа до понеделник.

— Понеделник! Имаш пред вид, че ще останем там за уикенда? Но аз няма как… — тя не вярваше, че би могла да бъде по-разгневена. — Не съм в състояние просто да скоча в колата и да тръгна нанякъде за уикенда.

— Защо не?

— Ами, аз… — въпросът му прозвуча толкова логично, че тя трябваше да измисли как да се измъкне. — Защото не мога. Нямам никакви дрехи, и освен това, аз…

— Няма да ти бъдат необходими.

Това я спря. Райън го погледна и я обзе странна смесица от въодушевление и паника.

— Имам чувството, че ме отвличаш.

— Точно така.

— О!

— Някакви възражения? — попита той, отправяйки й бърз поглед.

— Ще разбереш в понеделник — отвърна тя и се облегна назад, готова да се наслади на своето похищение.