Нора Робъртс
Посланието (10)

Глава десета

Райън не бе предполагала, че времето може да минава толкова бързо. Тя би трябвало да се радва на това. Когато ангажиментите на Пиърс в Лас Вегас приключеха, те можеха да започнат да работят върху предаването. Имаше нещо, което тя много искаше да направи за себе си и за него. Знаеше, че то можеше да бъде повратната точка в кариерата й.

Сега Райън усети, че би предпочела часовете да не отлитаха така бързо. Във Вегас имаше нещо фантастично с обърканото си и непрекъснато недостигащо време, с кабаретата по улиците и с бляскавите казина. Там, сред магията наоколо, изглеждаше напълно естествено да го обича, да сподели живота, който водеше той. Райън не беше сигурна, че ще е толкова просто, когато се завърнат в обикновения свят.

Двамата бяха непрекъснато заедно, по всяко време на денонощието. Не водеха разговори за бъдещето. Внезапният порив на Пиърс за притежание не се появи отново и това учуди Райън. Тя вече почти вярваше, че настойчивите думи: Ти си моя. Кажи ми са били само сън.

Той никога не пожела да ги чуе отново, нито пък й се обясняваше в любов. Беше нежен, понякога болезнено нежен на думи, погледи, или жестове. Но с нея той никога не бе напълно свободен. Нито пък Райън беше напълно свободна с него. Доверието един към друг бавно се пораждаше у тях.

 

 

Райън се облече много старателно за последната вечер. Искаше вечерта да бъде много тържествена. Шампанско, реши тя, докато си слагаше развяващата се рокля в цветовете на дъгата. Щеше да поръча да донесат в апартамента шампанско след представлението. Предстоеше им да прекарат една дълга последна нощ заедно, преди идилията да свърши.

Райън критично се гледаше в огледалото. Забеляза, че роклята беше по-ефирна и по-дръзка от нейния обичаен стил. Пиърс би казал, че това е повече Райън, отколкото госпожица Суон, помисли си тя и се засмя. И щеше да е прав, както винаги. В момента младата жена изобщо не се чувстваше като госпожица Суон. Следващият ден щеше да бъде за делови костюми.

Тя сложи парфюм на китките си, после между гърдите си.

— Райън, ако искаш да вечеряш преди представлението, побързай. Почти е… — Думите на Пиърс секнаха, когато влезе в стаята. Той се спря, за да погледа Райън. Роклята падаше свободно по нея, съблазнително прилепнала по гърдите й, в цветове, които се топяха и стичаха подобно картина под дъжд.

— Колко си прекрасна — промълви той, усещайки познатият трепет да преминава по тялото му. — Като съновидение си.

Когато й заговори така, сърцето й се разтопи и в същото време пулсът й започна лудо да бие.

— Съновидение? — Райън се приближи към него и обви с ръце врата му. — В какъв сън искаш да бъда? — тя го целуна по едната буза, после по другата. — Ще съчиниш ли един сън за мен, Пиърс?

— Ухаеш на жасмин — той докосна с глава шията й. Помисли си, че през живота си никого и нищо не бе желал до такава степен. — Подлудяваш ме.

— Обаянието на жената — Райън наведе глава, за да даде по-голяма свобода на устните му. — За да бъде омагьосан магьосникът.

— Действа.

Тя се засмя с гърлен глас и се притисна по-близо до него.

— Не разбулваше ли Мерлин накрая чара на жената?

— Ти проучвала ли си това? — попита той в ухото й. — Внимавай, аз съм в този бизнес повече време от теб — той вдигна глава и устните му докоснаха нейните. — Знаеш ли, че не е разумно да се обвързваш с магьосник?

— Аз никак не съм разумна — тя прокара пръсти по врата му, после приглади гъстата му коса. — Никак.

Той усети да го обливат едновременно вълни на сила и слабост. Винаги беше така, когато я прегръщаше. Пиърс отново я притегли към себе си, само за да я подържи малко. Райън с усилие остана пасивна. Той можеше толкова много да даде на човек, имаше силна емоционалност, която можеше да предложи някому или да я задържи в себе си. Райън никога не можеше да бъде сигурна кое от двете той щеше избере да направи. Не беше ли същото и с нея? — попита се тя. Тя го обичаше, но не беше способна да произнесе на глас думите. Дори и любовта да ставаше все по-силна, все още не можеше да ги произнесе.

— Ще бъдеш ли довечера зад кулисите? — попита я той. — Обичам да знам, че си там.

— Да — Райън отметна глава и се усмихна. Пиърс толкова рядко я молеше за нещо. — Тези дни забелязах, че дори твоята ръка не е по-бърза от погледа.

— Така ли? — той се усмихна, развеселен от нестихващата й решителност да го хване натясно. — Що се отнася до вечерята… — започна Пиърс, играейки си с ципа на гърба на ролята й. Той се зачуди какво ли бе облякла под нея. Ако реши, роклята можеше да се окаже на пода краката й, преди да е успяла да си поеме дъх.

— Какво за нея? — попита тя и очите й палаво проблеснаха.

На вратата се почука и той изруга.

— Защо не превърнеш който и да е там в крастава жаба? — предложи Райън. После с въздишка облегна глава на рамото му. — Не, ще бъде много грубо.

— Идеята ми хареса.

Тя се усмихна и се отдръпна назад.

— Аз ще отворя. Не мога да допусна да ми тежи на съвестта — играейки си с горното му копче, Райън повдигна вежди. — Няма да забравиш мисълта си, докато аз не ги отпратя, нали?

Той се усмихна.

— Имам много добра памет.

Пиърс я остави да отиде до вратата и наблюдаваше движенията й. Госпожица Суон не би избрала тази рокля, реши той, потвърждавайки мислите на Райън.

— Колет за вас, госпожице Суон.

Райън взе кутийката и картичката от подателя й.

— Благодаря.

След като затвори вратата, тя остави пакетчето и отвори писмото. Бележката беше кратка и написана на машина:

„Райън, докладът ти беше добър. Очаквам подробно описание на проекта на Аткинс след твоето завръщане. Първата среща е след една седмица.

Честит рожден ден!

Баща ти.“

Райън я прочете два пъти и погледна пакетчето. Баща ми никога не забравя рождения ми ден, помисли тя, поглеждайки за трети път бележката. Бенет Суон винаги изпълняваше ангажиментите си. Райън усети как у нея се надигат разочарование, гняв и чувството, че е излишна. Познатите емоции на единственото дете на господин Суон.

Защо? — попита се тя. Защо той не изчака и не й поднесе подаръка лично? Защо е изпратил такава безлична бележка, подобна на телеграма и подарък, избран без съмнение от неговата секретарка? Защо той не можеше просто да й изпрати своята обич?

— Райън? — Пиърс погледна от вратата на спалнята. Видя, че чете бележката. Видя празнотата в очите й. — Лоши новини ли?

— Не — Райън бързо поклати глава и пъхна бележката в портмонето си. — Не, няма нищо. Да отидем да вечеряме. Умирам от глад.

Тя се усмихна, протегна ръка към неговата, но в погледа й се четеше болка. Пиърс безмълвно взе ръката й. Докато излизаха от апартамента, той погледна към пакета, който тя не беше отворила.

 

 

Райън следеше представлението зад кулисите, както Пиърс я бе помолил. Тя беше затворила съзнанието си за всякакви мисли относно баща й. Това беше нейната последна нощ на пълна свобода и Райън беше решена да не допуска тя да се провали.

Днес е рожденият ми ден, припомни си тя. Ще си направя лично честване, за самата мен. Тя нищо не беше казала на Пиърс, защото изобщо не се сети за своя празник, докато не получи бележката на баща си. А сега, реши тя, ще бъде глупаво да споменавам за него. Все пак навършваше двадесет и седем, тоест беше твърде стара за сантиментално отношение към отишлата си поредна година.

 

 

— Беше великолепен, както винаги — каза тя на Пиърс, когато той излезе от сцената, изпратен от гръмки ръкопляскания. — Кога ще ми кажеш как правиш последната в програмата ти илюзия?

— Магията, госпожице Суон, няма обяснение.

Тя присви очи срещу него.

— Случайно разбрах, че Бес е в гримьорната си, а пантерата…

— Обясненията разочароват — прекъсна я той. Хвана ръката й, за да я поведе към своята гримьорна. — Човешкият ум е пълен с парадокси, госпожице Суон.

— Ами! — каза сухо тя, напълно наясно, че няма да получи обяснение.

Пиърс успя да задържи сериозния израз на лицето си, докато събличаше ризата си.

— Умът иска да повярва на невъзможното — продължи той, влизайки в банята, за да се измие. — Но не го прави. Именно в това е и неговото очарование. Ако невъзможното наистина не е възможно, тогава как е станало то пред очите ти и под носа ти?

— Това искам и да разбера — оплака се Райън, надвиквайки звука от течаща вода. Когато той излезе от банята, с кърпа, метната на рамене, Райън го стрелна с прям, непрощаващ поглед. — Като продуцент на твоето предаване, аз би трябвало да…

— Продуценте… — не я остави да завърши той, докато си обличаше нова риза. — Ще направя невъзможното.

— Подлудяващо е да не знаеш — каза мрачно тя, но само закопча копчетата на ризата му.

— Да. — Пиърс се усмихна, а Райън го гледаше ядосано.

— Това е някакъв обикновен номер — каза тя, повдигайки рамене, като се надяваше да го ядоса.

— Така ли? — Пиърс се усмихна, оставайки вбесяващо любезен.

Райън въздъхна, усетила поражението си.

— Предполагам, че ще изтърпиш всякакви изтезания, без да обелиш нито дума.

— Имаш ли нещо предвид?

Тя се засмя и притисна устни към неговите.

— Това е само началото — обеща заплашително тя. — Ще те заведа горе и ще те подлудя, докато не проговориш.

— Интересно — Пиърс обгърна с ръка раменете й и я поведе към коридора. — Ще отнеме доста време.

— Аз не бързам — каза игриво тя.

Двамата се изкачиха до последния етаж и когато Пиърс понечи да отключи апартамента, Райън сложи ръка върху неговата.

— Това е последната ти възможност, преди играта да загрубее — предупреди го тя. — Ще те накарам да проговориш.

Той само й се усмихна и отвори вратата.

— Честит рожден ден!

Очите на Райън се разшириха от изненада. Бес, все още в своя костюм, отвори бутилка шампанско, докато Линк положи максимални усилия, да улучи с чаши струята вино. Загубила ума и дума, Райън го гледаше вторачено.

— Честит рожден ден, Райън. — Пиърс леко я целуна.

— Но сега… — тя се откъсна от него и го погледна. — Как разбра?

— Ето и за теб — Бес направо натика в ръцете й чаша с шампанско и бързо я прегърна. — Изпий го, скъпа. Само веднъж в годината имаш рожден ден. И слава Богу. Шампанското е от мен — една бутилка за сега и една за после — заяви тя и намигна на Пиърс.

— Благодаря — Райън безпомощно гледаше чашата. — Не знам какво да кажа.

— Линк също има нещо за теб — каза Бес.

Едрият мъж се смути, когато всичко очи се обърнаха към него.

— Нося торта — измърмори той и се изкашля. — На рождения си ден трябва да имаш торта.

Райън прекоси стаята, за да види тортата, украсена с бледорозова и жълта глазура.

— О, Линк. Прекрасна е!

— Ти трябва да разрежеш първото парче — инструктира я той.

— Да, само след минутка — Райън протегна ръце към него, наведе главата му, надигайки се на пръсти, за да я достигне, и притисна устни към неговите.

— Благодаря ти, Линк.

Той се изчерви, усмихна се и погледна изтерзано към Бес.

— Няма защо.

— И аз имам нещо за теб — все още усмихната, Райън се обърна към Пиърс. — Ще целунеш ли и мен? — попита той.

— След като получа подаръка си.

— Много си алчна — отбеляза той и й поднесе една дървена кутийка.

Тя беше стара и изографисана. Райън прокара пръсти по нея и усети на места изгладената от годините повърхност и гравюрите върху нея.

— Красива е — промълви тя. После я отвори и видя в нея сребърна верижка с малка фигурка.

— О!

— Риба с извита опашка — каза й Пиърс и я извади от кутийката, за да я закачи на шията й. — Това е стар египетски символ на живота. Няма нищо общо със суеверието — добави бързо той. — За късмет е.

— Пиърс… — Райън си спомни за сплесканата монета, засмя се и се метна на врата му. — Никога ли нищо не забравяш?

— Не. Сега ми дължиш една целувка.

Райън спази обещанието си, забравяйки, че в стаята има и други хора.

— Хей, искаме да си вземем малко торта. Нали така, Линк? — Бес плъзна ръка по едрия му кръст и се усмихна на Райън, когато тя отново се върна към реалността.

— Дали ще е толкова вкусна, колкото красива? — зачуди се гласно Райън, докато вземаше ножа и го прекара през тортата. — Вече не си спомням откога не съм яла торта. Ето, Линк, за теб е първото парче.

След като Линк взе парчето, Райън облиза глазурата по пръстите си.

— Чудесно — отсъди тя и започна да реже следващо парче. — Не знам как сте разбрали. Аз съвсем бях забравила, докато… — Райън спря да реже и се изправи. — Ти си прочел моята бележка! — обвини тя Пиърс.

Той я погледна с убедително наивни очи:

— Каква бележка?

Тя въздъхна нетърпеливо, без да забелязва, че Бес беше взела ножа и сама беше започнала да разрязва тортата.

— Взел си чантата ми и си прочел бележката.

— Да съм вземал чантата ти? — повтори Пиърс, повдигайки вежди. — Райън, мислиш ли, че бих направил нещо толкова нетактично?

Тя се замисли за момент.

— Да, би го направил.

Бес се изсмя, но той само мило я погледна. После взе подаденото му парче торта.

— На магьосниците не им се налага да стигат дотам, че да пребъркват джобове, за да събират информация.

Линк се засмя с дълбок тътнещ глас, който изненада Райън.

— Както веднъж задигна ключовете на онзи човек от Детройт? — припомни той на Пиърс.

— Или обеците на дамата от Флатбъш? — добави Бес. — Никой не е по-ловък от теб, Пиърс.

— Това вярно ли е? — попита Райън, когато тя отново го погледна.

Пиърс отхапа от парчето торта и не каза нищо.

— Винаги им ги връща в края на представлението — продължи Бес. — Добре че не е решил да стане крадец. Помисли си само какво щеше да бъде, ако започнеше да разбива сейфове отвън, вместо отвътре.

— Зашеметяващо — съгласи се Райън и го погледна с присвити очи. — С удоволствие бих чула повече такива истории.

— Ами когато веднъж успя да излезеш от онзи малък затвор във Вичита, а Пиърс? — продължи услужливо Бес. — Знаеш ли, когато те видяха да…

— Пийни още шампанско, Бес — предложи Пиърс, взе бутилката и наля в чашата й.

Линк се засмя отново със своя тътнещ глас.

— Да беше видял лицето на шерифа, когато той погледна вътре и видя празните килии — всички отключени и празни.

— Разбивач на затвори — каза Райън замислена, но и очарована.

— Това е бил редовен номер на Худини — Пиърс й подаде чаша с шампанско.

— Да, но той първо го е измислил и отработил заедно с ченгетата — Бес тържествуващо се засмя, когато Пиърс я погледна и отряза на Линк още едно парче от тортата.

— Джебчия, разбивач на затвори — Райън се наслаждаваше на надигащото се смущение, което забеляза в очите на Пиърс. Рядко го виждаше да се чувства неловко. — Има ли още нещо, за което трябва да знам?

— Вече и без това знаеш твърде много — отбеляза той.

— Да — Райън звучно го целуна. — И това е най-добрият подарък за рождения ми ден, който съм получавала.

— Хайде, Линк — Бес вдигна вече наполовина празната бутилка шампанско. — Хайде да привършваме с това и с тортата. Да оставим Пиърс сам да се справи с положението. Трябва да й разкажеш историята за онзи продавач от Солт Лейк Сити.

— Лека нощ, Бес — каза ласкаво и тя отново се изсмя.

— Честит рожден ден, Райън! — Бес изпрати на Пиърс една ослепителна усмивка, докато избутваше Линк от стаята.

— Благодаря, Бес. Благодаря, Линк — Райън изчака, вратата да се затвори, преди да погледне отново Пиърс.

— Преди да обсъдим продавача от Солт Лейки Сити, кажи защо си бил в малка килия в Уичита? — очите й го гледаха засмяно над ръба на чашата.

— Стана недоразумение.

— Всички се оправдават така — тя повдигна вежди. — Може би заради някой ревнив съпруг?

— Не, заради разгневен депутат, който се озова заключен на един стол със собствените си белезници в един бар — Пиърс вдигна рамене. — Не ми беше много благодарен, когато го освободих от тях.

Райън избухна в смях:

— Естествено, че няма да бъде.

— Бяхме се хванали на бас — добави Пиърс. — Той загуби.

— И вместо да ти се изплати — заключи Райън, — те е хвърлил в затвора.

— Нещо подобно.

— Отчаян криминален тип — у Райън се надигна въздишка. — Предполагам, че съм на произвола на твоята воля — тя остави чашата си върху масата и отиде до него. — Беше много мило от твоя страна да направиш това за мен. Благодаря.

Пиърс приглади назад косата й.

— Такова сериозно лице — промълви той и я целуна по клепачите на затворените й очи. Спомни си за болката, която бе видял в тях, когато тя прочете писмото на баща си. — Няма ли да отвориш подаръка от баща си, Райън?

Тя поклати глава и облегна брадичка на раменете му.

— Не, не и тази вечер. Утре. Дадоха ми вече подаръци, които имат значение за мен.

— Той не те е забравил, Райън.

— Не, не би могъл да ме забрави. Сигурно си го е отбелязал в календара си. О, съжалявам — тя отново поклати глава и се отдръпна встрани. — Няма значение. Винаги съм искала прекалено много. Той ме обича по свой начин.

Пиърс взе ръцете й.

— Той всичко прави по свой начин.

Райън отново вдигна очи към него. Намръщеното й преди лице сега изразяваше разбиране.

— Да, прав си. Никога не съм разсъждавала за това от тази гледна точка. Ще продължавам да се старая да бъде доволен от мен и един ден той ще ми каже: „Обичам те. Гордея се, че съм ти баща.“ — тя въздъхна. — Аз съм вече голяма жена, но продължавам да очаквам.

— Ние никога не преставаме да очакваме това от своите родители — Пиърс отново я притегли към себе си.

Райън си помисли за неговото детство, докато той си мислеше за нейното.

— Щяхме да бъдем по-различни, ако родителите ни се бяха отнесли към нас по друг начин, нали?

— Да — отговори той. — Така щеше да бъде.

Райън наклони глава назад.

— Не искам да бъдеш по-различен, Пиърс. Ти си точно такъв, какъвто искам да бъдеш — жадна за целувка, тя притисна устни в неговите. — Заведи ме в леглото — прошепна Райън. — Кажи ми какво си мислеше през всичките тези часове, преди да ни прекъснат.

Пиърс я вдигна и тя се прилепи към него, очарована от силните му ръце.

— Всъщност — започна той, отивайки съм спалнята — чудех се какво си облякла под роклята.

Райън се засмя и го целуна по шията.

— Е, няма какво толкова да се чудиш.

 

 

В спалнята беше тъмно и тихо, докато Райън лежеше свита до Пиърс. Пръстите му небрежно си играеха с косата й. Той мислеше, че тя спи. Изглеждаше много спокойна. Не възразяваше срещу това да лежи буден. Това му позволяваше да се наслаждава на усещането от допира на нейната кожа с неговата, на копринената й коса. Докато Райън спеше, той можеше да я докосва, без да я възбужда, да усети спокойствието, че тя е до него. Не му се нравеше мисълта, че следващата нощ тя сигурно нямаше да бъде в неговото легло.

— За какво си мислиш? — измърмори Райън и той се сепна.

— За теб — той я притисна по-близо до себе си. — Стори ми се, че спиш.

— Не, не спя — той усети как миглите й докосват раменете му, когато тя отвори очи. — Мислех за теб — Райън повдигна пръст и погали брадичката му. — Откъде имаш този белег?

Той не отговори веднага. Райан осъзна, че без да иска е проникнала в неговото минало.

— Предполагам, че си го получил в битка с някоя чародейка — подметна тя, като съжали, че е задала въпроса.

— Не беше чак толкова романтично. Като малък паднах по едни стълби.

Дъхът й за момент спря. Не очакваше, че Пиърс така доброволно ще заговори за своето минало, дори за толкова дребна подробност. Тя се раздвижи и облегна ръка на кръста му.

— Когато бях малка, паднах от един стол и си счупих зъб. Баща ми побесня, когато разбра. Бях ужасена при мисълта, че той можеше да падне и баща ми да се откаже от мен.

— Толкова ли много си се изплашила?

— Да, от неговото неодобрение. Беше глупаво.

— Не — вторачен в тъмния таван, Пиърс продължаваше да гали косите й. — Всички си имаме страхове.

— Дори ти? — попита тя с половин усмивка на уста. — Не вярвам ти да се страхуваш от нещо.

— От това да не мога да се измъкне от нещо, в което съм въвлечен, от нещо, в което съм влязъл — промълви той.

Изненадана, Райън го погледна и в тъмнината срещна блясъка на очите му.

— Имаш предвид в някое от твоите бягства?

— Какво? — той върна мислите си към нея. Не беше осъзнал, че е казал това на глас.

— Защо устройваш тези свои бягства, щом се чувстваш така?

— Мислиш ли, че ако не обръщаш внимание на страха, той ще изчезне? — попита я той. — Когато бях малък — каза спокойно Пиърс, — не можех да излизам от тоалетната. А сега мога да изчезна от някой сандък или пък от някоя подземна гробница.

— О, Пиърс! — Райън обърна лице към гърба му. — Съжалявам. Не е необходимо да говориш за това.

Но той усещаше в себе си някакъв подтик да говори. Пиърс осъзна, че говори за това за първи път от детските си години.

— Знаеш ли, мисля, че споменът за мириса остава запечатан в паметта много по-продължително, отколкото всичко останало. Винаги мога ясно да си припомня миризмата на баща ми. Нямах и десет години, когато го видях за последен път и разбрах каква беше тя. Той миришеше на джин. Не би могъл да ти каже как точно изглеждаше моят баща, но си спомням тази миризма.

Докато говореше, Пиърс не снемаше поглед от тавана. Райън знаеше, че връщайки се в своето минало, той бе забравил за нейното присъствие.

— Една нощ, когато бях на петнадесет, слязох в мазето. Харесваше ми да изследвам какво има там долу, докато всички спяха в леглата си. Минах покрай портиера, който беше заспал в ъгъла с бутилка джин до себе си. Тази миризма… Спомням си, че за момент се ужасих, без изобщо да знам защо. Но отидох до него, вдигнах бутилката и тогава разбрах. И престанах да се страхувам.

След това Пиърс дълго мълча и Райън не проговори. Тя чакаше. Чакаше той да продължи, като знаеше, че тя самата не можеше да го помоли за това. В стаята беше тихо и Райън чуваше под ухото си биенето на сърцето му.

— Беше много жесток, много болен човек — продължи тихо Пиърс, а тя знаеше, че той отново говори за баща си. — Преди години бях сигурен, че и аз съм болен от същото.

Райън силно го прегърна и поклати глава:

— У теб няма жестокост — прошепна тя. — Няма.

— Ще продължиш ли да мислиш така, ако ти кажа откъде съм дошъл? — запита той. — Ще ми позволяваш ли да те докосвам, когато разбереш?

Райън повдигна глава и преглътна сълзите си.

— Бес ми каза преди една седмица — разкри твърдо тя. — И аз съм тук.

Пиърс замълча, но Райън усети как ръката му да се отдръпва от косата й.

— Нямаш право да й се сърдиш. Тя е най-лоялната и най-обичливата жена, която съм срещала. Каза ми, защото знаеше, че се тревожа, че искам да те разбера.

Пиърс беше много спокоен.

— Кога?

— Нощта… — Райън се поколеба и пое дълбоко дъх — в нощта на премиерата. — Искаше й се да може да види изражението му, но тъмнината го скри. — Ти каза, че когато те опозная, ще станем любовници — напомни му тя. — И беше прав — гласът й трепереше и тя преглътна. — Сега съжаляваш ли?

Докато той отговори, й се стори, че измина цяла вечност.

— Не — Пиърс отново я притегли към себе си. — Не — целуна слепоочията й. — Как бих могъл да съжалявам, че съм твой любим?

— Тогава не съжалявай, че те опознах. Ти си най-великолепният мъж, когото съм срещала.

Пиърс се засмя, отчасти развеселен, отчасти трогнат. И откри, че му стана по-леко. Облекчението, което изпитваше, беше огромно. Това го накара отново да се засмее.

— Райън, ти каза нещо невероятно.

Тя вдигна брадичка. Няма да има сълзи за него.

— То е самата истина, но няма да го повторя. Ще се възгордееш — тя докосна скулите му с длани. — Но само за тази нощ ще те оставя да му се наслаждаваш. И освен това, — добави тя, дърпайки го за ухото. — Харесва ми начина, по който веждите ти се извиват по краищата — тя целуна устните му после обсипа лицето му с целувки. — И начина, по който изписваш името си.

— Начинът, по който какво?

— Върху договорите — Райън продължаваше леко да го целува по лицето. — Много е елегантен — тя усети как скулите му се раздвижват от усмивка. — А ти какво харесваш у мен? — заинтересува се тя.

— Вкусът ти — реагира веднага той. — Неописуем е.

Райън ухапа долната му устна, но той я обърна и превърна това насилие в много страстни целувки.

— Знаех си, че ще се възгордееш, — каза тя с отвращение. — Аз ще заспивам.

— Не мисля така, — поправи я Пиърс, и наведе устни.

И този път той беше прав.