Нора Робъртс
Посланието (7)

Глава седма

Лас Вегас беше невероятен град. В казината човек не знаеше дали е ден или нощ. Без никакви часовници и с непрестанното въртене и тракане на монетните апарати, там цареше безкрайно безвремие и привлекателна безметежност. Райън виждаше как хората непрестанно залагаха от късна вечер до ранна утрин. Наблюдаваше как на масите за карти хиляди долари сменяха своите собственици. Неведнъж дъхът й секваше, докато ролетката се въртеше и едва угаждаше на капризите на сребърното топче.

Тя знаеше, че треската връхлита човек под много форми — хлад, безпристрастие, отчаяние, напрегнатост. Тук една жена пускаше монети в апарата, там друг играч се бе посветил на хвърляне на зарове. Въздухът беше изпълнен с дим, издигащ се над глъчката от печалбата и загубата. Лицата се сменяха, но настроението си оставаше постоянно. Поредното хвърляне на зарове, поредното дръпване на лоста.

Гимназиалните години в Швейцария бяха охладили хазартния дух на Райън, който тя бе наследила от баща си. Сега за първи път почувства възбудата от силното желание да изпита късмета си. Тя вътрешно й се възпротиви и си каза, че е дошла само за да гледа. А и нямаше много какво друго да прави.

Бе видяла Пиърс единствено на сцената по време на репетиция. За нея бе удивително, че двама души, които обитават един апартамент, толкова рядко се виждат и осъществяват контакт помежду си.

Независимо колко рано ставаше Райън, Пиърс вече бе излязъл. Веднъж или два пъти, докато се излежаваше в леглото, тя бе дочула бързо щракване на входната врата. Когато разговаряха, ставаше въпрос единствено за да обсъдят какви промени да направят в клубното му представление, за да го променят за телевизионни снимки. Разговорите им бяха спокойни и служебни.

Опитва се да ме избягва, помисли си тя през нощта на премиерата му, и много добре се справя. Ако бе искал да докаже, че фактът, че обитават един апартамент не означава нищо лично, бе успял да го направи много добре. Разбира се, точно това искаше тя, но й липсваше непринуденото другарско отношение. Липсваше й и да го вижда как й се усмихва.

Райън реши да гледа представлението зад кулисите. Оттам щеше да има идеална видимост, щеше да добие впечатление за начина, по който Пиърс разпределя времето си и от неговия стил. Репетициите бяха я ориентирали в навиците му по време на работа и сега тя щеше да наблюдава изпълнението му от ъгъл, възможно най-близък до неговия. Искаше да види повече, отколкото щяха да уловят камерата и публиката.

Като внимаваше да не пречи на сценичните работници, Райън се настани в един ъгъл и започна да гледа. Още от първата вълна аплодисменти, които избухнаха при излизането му, Пиърс държеше публиката в ръцете си.

Боже мой! Той е красив! — помисли си тя, като внимателно следеше стила и въодушевлението му. Само личността му, която бе динамична и артистична, би могла да държи вниманието на публиката. Чарът, който притежаваше, не бе илюзия, а неразделна част от него. По навик бе облечен в черно и не му бяха необходими блестящи цветове, за да прикове погледите на хората.

Докато правеше номерата си, той говореше. Това беше нещо много повече от празни приказки. Насочваше настроението с думи и модулации на гласа си. Можеше да ги наниже, след това изцяло да ги омае и върху голата му длан избликваше пламък — блестящо сребърно езиче, което трептеше във въздуха. Пиърс вече не бе прагматичен, както по време на репетициите, а загадъчен и тайнствен.

Райън видя как той бе заключен с катинар в голям чувал, после как се вмъкна в един сандък и се заключи отвътре. Застанала отгоре, Бес дръпна една завеска и изброи до двайсет. Когато завеската падна, върху сандъка стоеше самият Пиърс, облечен със съвсем друг костюм. И, разбира се, щом Пиърс отключи сандъка и чувала, вътре беше Бес. Той наричаше това транспортиране. А за Райън то бе нещо изумително.

Райън се чувстваше неловко при неговите изчезвания. Като гледаше как доброволци от публиката го затваряха плътно в здрав кош, който тя лично бе разглеждала щателно, дланите й се навлажняваха от напрежение. Представяше си го в тъмното пространство, в което почти няма въздух и усещаше как дъхът й секва. Но след по-малко от две минути той отново бе навън.

Накрая Пиърс заключи Бес в кафез, покри го с парче плат и го левитира до тавана. Когато след малко го свали, на мястото й имаше млада лъскава пантера. Като виждаше силния му поглед, тайнствените вдлъбнатини и сенки по лицето му, Райън почти повярва, че той има власт над законите на природата. За миг, преди завесата да падне, пантерата беше Бес, а той — повече вълшебник, отколкото шоумен.

Райън искаше да го помоли, да го убеди да й обясни само този номер така, че да го разбере. Когато Пиръс слезе от сцената и погледите им се срещнаха, тя преглътна думите си.

Лицето му бе потно от прожекторите и от усилената концентрация. Тя искаше да го докосне и за свое изумление откри, че се бе възбудила от това, че го бе гледала на сцената. Чувството бе по-дълбоко и по-силно от всичко, което бе изпитвала до този момент. Представяше си как той я обгръща със силните си и вещи ръце. После как устните — невероятно чувствените устни, ще се прилепят към нейните и ще я отведат към онзи странен свят на безтегловност, който той познаваше. Ако сега отидеше при него, ако му предложеше и го помолеше, дали щеше да установи, че изпитва толкова глад, колкото и тя? Дали той нищо нямаше да каже, а само щеше да я поведе и да й покаже магията си?

Пиърс се спря пред нея и Райън отстъпи, разтърсена от собствените си мисли. Кръвта й кипеше, пареше кожата й я подканяше да направи първата стъпка към него. Разчувствана, възбудена, но без желание да предприеме нещо, тя спазваше дистанция.

— Беше великолепен — каза Райън, но усети колко сковано прозвуча комплимента й.

— Благодаря.

Пиърс каза само това, като мина покрай нея.

Райън почувства болка в дланите си и откри, че бе забила нокти в тях. Това трябва да престане, каза си тя и се обърна след него.

— Хей, Райън! — тя се спря, а Бес показа главата си на вратата на гримьорната. — Какво мислиш за шоуто?

— Бяхте страхотни! — тя погледна към края на коридора. Пиърс беше вече твърде далеч. И може би за добро. — Предполагам, че не би ме посветила в тайната на последния ви номер — каза й тя.

Бес се засмя.

— Не и ако животът ми е скъп. Ела, влез да си поговорим, докато се преобличам.

Благодарна, Райън затвори вратата след себе си. Въздухът беше изпълнен с миризма на гримове и пудра.

— Сигурно е голямо преживяване да бъдеш превърната в пантера.

— О, Боже, Пиърс ме е превръщал във всичко, което можеш да си представиш да ходи, пълзи или лети; нарязвал ме е с трион на парчета и ме е държал над мечове. В един от нашите гегове ме е приспивал на сцената в легло от гвоздеи, високи десет стъпки.

Докато говореше, тя съблече костюма си със смущението на петгодишно дете.

— Трябва много да му вярваш — изрече Райън, докато се оглеждаше за свободен стол. Бес имаше навика да разхвърля нещата си из всички възможни места.

— Ако нещо ти пречи, премести го — предложи тя, като си взе пауново синя роба от облегалката на един стол. — Да вярвам на Пиърс? — продължи тя, докато нахлузваше робата си. — Та той е най-добрият — с известна суетност започна да сваля сценичния грим от лицето си. — Ти го видя на репетициите.

— Да — Райън сгъна една смачкана блуза и я сложи настрана. — Беше вълнуващо.

— Най-меко казано. Първо подготвя илюзиите си като ги описва на хартия, после ги повтаря и повтаря в онзи свой подземен затвор, преди изобщо да си помисли да покаже нещо на мен или на Линк — тя погледна към Райън с едно силно гримирано и едно изчистено от грима око. — Повечето хора нямат и представа колко много работи той, защото прави нещата да изглеждат толкова лесни. Така и иска да бъде.

— Неговите изчезвания… — започна Райън, докато оправяше дрехите на Бес — опасни ли са?

— Някои от тях не ми харесват — Бес изтри и последните следи от грима. Екзотичното й лице беше неочаквано младо и свежо. — Едно е да се освобождаваш от окови и усмирителна риза — тя сви рамене и стана. — Но никога не съм одобрявала, когато представя собствения си вариант на „Водното мъчение“ на Худини или пък на „Хиляда ключалки“.

— Защо прави това, Бес? — Райън сложи настрана джинсите на Бес и продължи неуморно да подрежда стаята й. — Илюзиите са напълно достатъчни за едно шоу.

— Не и за Пиърс — Бес остави робата си да се смъкне от нея и закопча сутиена си. — Изчезванията и опасността са важни за него. Винаги е било така.

— Защо?

— Защото иска през цялото време да се подлага на изпитания. Той никога не е удовлетворен от това, което е направил предишния ден.

— Да се подлага на изпитания — промърмори Райън. Тя бе усетила тази склонност и у себе си, но изобщо не я разбираше. — Бес, откога си с него?

— От началото — отвърна Бес, докато нахлузваше джинсите си. — От самото начало.

— Но кой е той? — попита Райън, преди да успее да се спре. — Кой е той в действителност?

Облечена вече в риза, достигаща до върховете на пръстите й, Бес хвърли към Райън внезапен и проникващ поглед.

— Защо искаш да знаеш?

— Той… — Райън спря, без да знае какво да каже. — Не знам.

— Той означава ли нещо за теб?

Райън не можеше веднага да отговори. Искаше да каже „не“ и да отмине безмълвно въпроса. Нямаше причина той да означава нещо за нея.

— Да — чу гласа си. — Означава.

— Хайде да отидем да пийнем нещо — предложи Бес и оправи ризата си. — И ще си поговорим.

 

 

— Коктейли от шампанско — поръча Бес, когато двете слязоха и се настаниха в салона. — Аз черпя — тя извади една цигара и я запали. — Не казвай на Пиърс — допълни Бес, като намигна. — Той не одобрява пушенето. Пълен фанатик е на тема грижа за тялото.

— Линк ми каза, че всеки ден тича по пет мили.

— Това е стар навик. Пиърс рядко нарушава старите си навици — Бес си дръпна от цигарата с въздишка. — Знаеш ли, той винаги е бил много решителен. Още от дете.

— Познаваш го от малък?

— Отраснахме заедно — Пиърс, Линк и аз — Бес погледна сервитьорката, когато тя донесе коктейлите. — Сметката! — каза властно тя и отново обърна очи към Райън. — Пиърс не говори за онова време дори с Линк и с мен. Той е изключил тази част от своето минало от съзнанието си или се опитва да я изключи.

— Аз си мислих, че иска да си изгради пред другите определен имидж — каза тихо Райън.

— Това не му е необходимо.

— Не — Райън отново срещна погледа й. — Предполагам, че е така. Тежко ли детство е имал?

— О, Боже! — Бес отпи голяма глътка от питието си. — И питаш?! Та той беше едно много хилаво дете.

— Пиърс? — Райън си помисли за твърдото мускулесто тяло и се облещи.

— Да — Бес заглуши своя иначе гръмогласен смях. — Трудно е за вярване, но е истина. Беше дребен за възрастта си, тънък като клечка. По-големите деца много го тормозеха. Сигурно им е трябвало някой, на когото да си го изкарват. На никого не му е приятно да израсне в приют за сираци.

— Приют за сираци? — Райън натърти последната дума. Докато изучаваше откритото и приветливо лице на Бес, тя усети прилив на симпатия към нея. — Всички вие ли?

— О, по дяволите! — Бес сви рамене. Погледът на Райън излъчваше истинско страдание. — Не беше толкова зле, наистина. Храна, покрив над главата ти, голяма компания. Не е това, което си чела в онази книга „Оливър Туист“.

— Загубила си родителите си ли, Бес? — Райън попита по-скоро с интерес, отколкото със съчувствие, което, както тя забеляза, бе нежелателно.

— Когато бях на девет години. Нямаше кой да се грижи за мен. Същото се е случило и с Линк. — Тя продължи без следа от самосъжаление или скръб. — Хората искат да осиновяват предимно бебета. По-големите деца не се уреждат така лесно.

Райън повдигна чашата с питието си и замислено отпи от него. Преди двайсет години интересът към осиновяване на деца не беше така голям, както е днес.

— А Пиърс?

— Нещата с него бяха по-различни. Той имаше родители. Те не искаха да се подпишат и затова него не можеха да го осиновяват.

Райън сбърчи вежди, опитвайки се да разбере.

— Но ако той е имал родители, какво е правил в приют за сираци?

— Съдът го отдели от тях. Баща му…

Бес издиша голямо кълбо дим. Тя поемаше голям риск със своя разказ. Ако Пиърс разбереше, това изобщо нямаше да му се понрави. Можеше единствено се надява, че ще й се размине.

— Неговият баща биел майка му.

— О, Боже! — ужасеният поглед на Райан се впери в Бес. — И Пиърс ли?

— От време на време — отговори спокойно Бес. — Но предимно майка му. Първо се напивал и после набивал жена си.

Остра болка присви стомаха на Райън. Тя отново взе чашата си. Разбира се, тя знаеше, че такива неща се случват, но нейният свят винаги е бил защитен от тях. Може собствените й родители през по-голямата част от живота й да не й бяха обръщали много внимание, но никога не й бяха посягали. Вярно, че изблиците на баща й понякога бяха застрашителни, но никога не бяха преминавали отвъд повишения тон и безпрекословните думи. Тя никога не бе ставала жертва на каквото и да е физическо насилие. Въпреки че се опитваше да си представи подобна опасност, Бес разказваше спокойно, дори твърде резервирано.

— Продължавай — помоли Райън. — Искам да разбера Пиърс.

Бес именно това искаше да чуе. Тя даде мълчалив знак на съгласие и продължи.

— Пиърс беше на пет години. По това време баща му така пребивал майка му, че я приели в болница. Обикновено бащата заключвал Пиърс в тоалетната, преди да започнат изблиците му на ярост, но този път най-напред набил него.

У Райън се надигна силно негодувание от това, което чуваше, но замълча. Докато говореше, Бес не откъсваше поглед от нея.

— Тогава социалните служби поели грижата за него. След обичайната работа по документите и съдебните разпити, родителите му били обявени за негодни за неговото възпитание и той бил преместен в сиропиталище.

— Бес, а майка му? — Райън поклати глава, опитвайки се да осмисли нещата. — Защо не е напуснала баща му и не е отвела Пиърс със себе си? Коя жена би…

— Аз не съм психиатър — прекъсна я Бес. — Доколкото Пиърс знае, тя е останала при баща му.

— И се е отказала от детето си — измърмори Райън. — Той сигурно се е чувствал напълно изоставен, изплашен и самотен.

Каква ли травма нанася това в съзнанието на едно малко дете? — зачуди се тя. Към какво ли може това да го подтикне? Дали той не изчезва от вериги, сандъци и кафези, защото някога е бил малко момче, заключено в тъмна тоалетна? Дали не се стреми непрекъснато да направи невъзможното, защото някога е бил така безпомощен?

— Той беше самотник, — продължи Бес, след като поръча по още едно питие. — Може би това е една от причините, поради която другите деца го тормозеха. Поне докато не се появи Линк — Бес се усмихна, наслаждавайки се на тази част от своите спомени. — Никой не докосваше Пиърс, когато Линк беше наблизо. Той винаги беше два пъти по-голям от всички останали. А това лице…

Тя отново се засмя, но гласът й не бе безразличен.

— Когато Линк дойде за първи път, нито едно от другите деца не можеше да го приближи. Освен Пиърс. И двамата бяха аутсайдери. Като мен. Оттогава Линк много се привърза към Пиърс. Наистина не мога да си представя какво ли щеше да се случи с него, ако не беше Пиърс. Или пък аз.

— Ти наистина го обичаш, нали? — попита Райън, усещайки силна душевна близост с тази висока и изпълнена с живот червенокоска.

— Той е най-добрият ми приятел — отговори просто Бес. — Те ме допуснаха до своето малко общество, когато бяха на десет години. — Тя се усмихна над ръба на чашата. — Видях Линк да идва и да се катери по едно дърво. Изплаши ме до смърт. Наричахме го „Изчезналия Линк“.

— Децата могат да бъдат много жестоки.

— Несъмнено. Но както и да е, когато той слизаше, клонът се счупи и аз паднах. Той ме хвана — тя се облегна напред, облягайки брадичка на ръцете си. — Това никога няма да го забравя. В един момент аз падам за стотна от секундата, а в следващия той ме държи. Погледнах нагоре, към това лице и за малко да изкрещя. Но после се засмях. И се влюбих в същата минута.

Райън бързо отпи от шампанското. Замечтаният поглед в очите на Бес не можа да й убегне.

— Ти и Линк?

— Да, аз, е, както и да е — каза Бес натъжена. — Двайсет години бях луда по този великан. Той все още ме смята за Малката Бес. При моите метър и осемдесет — тя се усмихна и намигна. — Но аз работя по въпроса.

— Аз си мислех, че ти и Пиърс… — започна Райън, но после замлъкна.

— Аз и Пиърс? — Бес даде воля на един от онези нейни енергични смехове, които караха хората да се обръщат. — Шегуваш ли се? Та ти знаеш достатъчно много за шоубизнеса, за да кажеш подобно нещо, сладурано. Изглеждам ли ти като тип на Пиърс?

— Ами аз… — смутена от откровения хумор на Бес, Райън повдигна рамене. — Нямам никаква представа как би изглеждал неговият тип.

Бес се изсмя над свежата си напитка.

— Изглеждаш по-умна, отколкото се представяш — отбеляза тя. — Както и да е. Пиърс винаги е бил тихо хлапе, винаги… как беше думата? — мислейки, тя сбръчка чело. — Напрегнат. Имаше особен нрав — тя отново се засмя и завъртя очи. — През първите дни насиняваше окото на всеки, който се изправи пред него. Но когато порасна, започна да се сдържа. Беше му напълно ясно, че трябва да се промени и да не върви по стъпките баща си. А Пиърс реши ли нещо, то става.

Райън си припомни студения гняв, смразяващата му сила и започна да разбира.

— Когато беше, струва ми се, около деветгодишен, му се случи един инцидент. — Бес отпи и се намръщи. — Поне той така го нарича. Стремително паднал по стълбите с главата надолу. Всички знаеха, че някой го е блъснал, но той никога не каза кой. Мисля, че не е искал Линк да направи нещо, което би го вкарало в беда. При падането наранил гърба си. Смятаха, че никога не ще може отново да проходи.

— О, не!

— Да — Бес отпи отново продължително. — Но Пиърс заяви, че ще проходи. Че ще бяга по пет мили на ден.

— Пет мили — измърмори Райън.

— Той го бе решил. Провеждаше терапиите си така, сякаш животът му зависеше от тях. А може и така да е било — добави замислено тя. — Шест месеца беше в болницата.

— Разбирам.

Беше наблюдавала Пиърс в детското отделение как се отдаваше на децата, как говореше с тях, как ги разсмиваше, как създаваше магия около тях.

— Докато е бил там, една от медицинските сестри му дала комплект магически инструменти. Така е било — Бес вдигна тост с чашата си. — Комплект магически инструменти за пет долара. Сякаш той винаги е чакал това или то е чакало него. Като излезе от болницата, вече можеше да прави неща, които създаваха много проблеми на момчетата — тя каза това с чувство на любов и гордост. — Той беше истинско чудо.

Райън си го представяше — тъмнокосо, напрегнато момче, лежащо в бяло болнично легло, момче, което непрекъснато се усъвършенства, упражнява и открива все нови и нови неща.

— Чуй — Бес отново се засмя и се облегна напред. Очите на Райън бяха като отворена книга. — Веднъж като го посетих в болницата, той запали чаршафа — Бес млъкна за миг, а лицето на Райън придоби ужасено изражение. — Кълна се, видях как гореше. После потуши огъня с ръце. — Тя показа върху масата как е станало това. — Приглади чаршафа и по него нямаше нищо. Нито изгорени места, нито дупка, не беше дори опърлен. Изплаших се до смърт.

Райън усети, че се смее, въпреки изпитанието, което Пиърс сигурно бе преживял. Беше го надмогнал.

— За Пиърс — каза тя и вдигна чашата си.

— Дяволски си права.

Бес докосна ръба на чашата, преди да изпие всичкото шампанско в нея.

— Той напусна, когато беше не шестнайсет. Ужасно ми липсваше. Никога не бях предполагала, че ще видя отново него или Линк. Струва ми се, че тези две години бяха най-самотните в моя живот. Но след време, когато работех в ресторант в Денвър, един ден той влезе. Не знам как ме бе открил, никога не ми призна, но влезе и ми каза да напусна работата си. Щях да работя за него.

— Просто така? — попита Райан.

— Просто така.

— Ти какво отговори?

— Нищо. Това беше Пиърс — усмихната, Бес отново повика сервитьорката. — Напуснах. И тръгнахме на път. Изпий си питието, скъпа, изоставаш.

За момент Райън се втренчи в нея с изучаващ поглед и после изпи питието си. Не всеки мъж е способен да наложи подобна безпрекословна лоялност на една силна жена.

— Обикновено спирам след втората чаша — призна Райън, посочвайки своя коктейл.

— Не и тази вечер — обяви Бес. — Винаги пия шампанско, когато ставам сантиментална. Няма да повярваш на какви места сме играли през първите години — продължи тя. — По детски забави, по ергенски гуляи, в заводи. Никой не можеше да държи хулигански тълпи така, както Пиърс. Когато погледне към някой, измъква от джоба си огнена топка и онзи замлъква.

— Мога да си представя — съгласи се Райън и се засмя на мислите си. — Дори не съм убедена, че се е нуждаел от огнената топка.

— Имаш право — каза Бес с удоволствие. — Както и да е, той винаги е знаел, че ще се справи, и взе Линк и мен със себе си. Но не трябваше. Направи го, само защото е такъв човек. Той не допуска много хора до себе си, но сближи ли се с някого, ще е завинаги — тя замълча за момент и разбърка шампанското си. — Знаеш ли, знам, че ние двамата с Линк никога няма да можем да вървим редом с него, тук, горе — Бес разтри слепоочието си. — Но това няма никакво значение за него. Ние сме негови приятели.

— Мисля — каза бавно Райън, — че той много добре подбира своите приятели.

Бес й се усмихна с блестяща усмивка.

— Райън, ти си много симпатична дама. Истинска дама. Пиърс е от онези мъже, които имат нужда от една дама.

Изведнъж Райън силно се заинтересува от цвета на питието си.

— Защо ми казваш това?

— Защото Пиърс е човек от класа, винаги е бил такъв. Той има нужда от жена от класа, някоя, която да е сърдечна като него.

— Той сърдечен ли е, Бес? — Райън отново вдигна очи с търсещ поглед. — Понякога е толкова… сдържан.

— Знаеш ли откъде има тази глупава котка? — Райън поклати глава. — Някой я ударил и я оставил отстрани на пътя. Пиърс се прибирал след едноседмично турне в Сан Франциско. Спрял колата и занесъл котката на ветеринар. Това се случило в два часа сутринта. Събудил доктора и го накарал да оперира безпризорната котка. Това му струвало триста долара. Линк ми каза — тя извади още една цигара. — Колко хора познаваш, които биха направили това?

Райън я погледна сериозно.

— На Пиърс не би му харесало, ако разбере, че си ми казала всичко това, нали?

— Не.

— Защо ми го каза?

Бес отново отправи към нея ослепителна усмивка.

— Това е номер, който научих от него преди години. Вглеждаш се в нечии очи и знаеш дали можеш да им се довериш.

Райън срещна погледа й и отвърна сериозно:

— Благодаря ти.

— Освен това — добави Бес небрежно, като че ли си е пийнала повечко шампанско, — ти си влюбена в него.

Думите, които Райън щеше да каже, заседнаха в гърлото й. Тя започна да кашля.

— Пийни си, сладурано. Нищо не може да те задуши повече от любовта. Това е за нея — чашата й звънна в чашата на Райън. — Много късмет и на двама ви.

— Късмет? — каза Райън с отслабнал глас.

— Ще ни бъде нужен при мъже като тези двамата.

Този път Райън даде знак за още едно питие.