Нора Робъртс
Посланието (14)

Глава четиринадесета

Отново трябваше да бъдат разделени. Райън знаеше, че това беше необходимо, за да бъде подготвено предаването. Когато й ставаше самотно и мъчно за Пиърс, трябваше само да си спомни за вълшебната нощ, която прекараха заедно. Споменът за нея беше достатъчен да я крепи до мига, в който отново щяха да се срещнат.

Въпреки че през следващата седмица го виждаше от време на време, срещите им бяха само служебни. Той идваше при нея по работа или за да прегледа определени въпроси във връзка със своята подготовка. Държеше сам да се справя с тях. Райън все още нищо не знаеше за реквизитите, които щеше да използва, нито за импровизациите, които щеше да включи. Той щеше да й даде подробен списък на илюзиите, които щеше изпълнява, тяхната продължителност и бегло описание на съдържанието им.

Това объркваше Райън. Но тя нямаше за какво да се оплаква. Предаването се подготвяше по плана, който тя, Блумфилд и Пиърс бяха одобрили. Елейн Фишър беше подписала договора за гостуваща звезда. Райън беше успяла да се свърже с нея и да я уговори след няколко тежки и емоционални срещи. По същия начин, припомни си тя, по който и Пиърс.

Със своето мълчание или с няколко спокойно изречени думи той можеше да каже много повече, отколкото дузина фанатични шефове на отдели. Към техните изисквания и оплаквания той подхождаше любезно и винаги успяваше да се наложи.

Пиърс не би се съгласил да използва професионалния сценарий за представлението. Той беше излишно усложнен. Пиърс не го одобри. И твърдо отстояваше мнението си, защото знаеше, че е прав. Имаше собствена музика, личен режисьор, свой екип. Нищо не можеше да му попречи да вземе свои хора за най-важните дейности. Отхвърли шест скици на костюми само с небрежно поклащане на глава.

Пиърс действаше по свой начин и скланяше единствено, когато му беше изгодно да се съгласи за нещо друго. И Райън вече виждаше, че творческият състав, който темпераментно се включи в работата, рядко се оплакваше от него. Забеляза, че той ги очароваше. Очевидно имаше подход към хората. Само с един поглед би могъл да те сгрее или да те смрази.

Бес трябваше да каже своята последната си дума относно гардероба си. Пиърс просто заяви, че тя най-добре знае какво й отива. Той отказваше да репетира, преди края на работния ден. Тогава забавляваше сценичните работници с ловкостта на ръцете си и с номера с карти. Знаеше как да държи хората под контрол, без да ги дразни.

Но за Райън беше трудно да работи при ограниченията, които той бе наложил на нея и на екипа й. Тя се опитваше да разисква, спори, да защитава. Но това не й помогна.

— Пиърс — Райън го откри в студиото в почивката между репетициите. — Трябва да говоря с теб.

— Хм? — Той наблюдаваше как екипът му подготвяше фенерчетата за следващия номер. — Точно осемнайсет сантиметра встрани — каза им той.

— Пиърс, важно е.

— Да, слушам те.

— Не можеш да отстраниш Нед от екипа по време на репетиция — каза тя и го дръпна за ръката, за да привлече цялото му внимание.

— Напротив, мога. И го направих. Той не ти ли каза?

— Да, каза ми — тя въздъхна с раздразнение. — Пиърс, като координатор на продукцията, той има напълно законното основание да присъства.

— Ще се справи някак. Моля те, направи така, че да няма скандали.

— Пиърс!

— Какво? — каза той с приятния си глас и отново се обърна към нея. — Казвал ли съм ви, че днес изглеждате чудесно, госпожице Суон? — той прокара между палеца и показалеца ревера на сакото й. — Много хубав костюм.

— Слушай, трябва да дадеш на моите хора малко повече свобода на действие — тя се опита да не обръща внимание на усмихнатите му очи и продължи. — Екипът ти е много работоспособен, но в една продукция от такъв мащаб са ни необходими повече хора. Твоите разбират от работата си, но не познават спецификата на телевизията.

— Не мога да допусна твоите хора да се пъхат сред моите реквизити. Или да се шляят наоколо, когато аз поставям програмата си.

— И таз добра! Не искаш ли да подпишат с кръвта си клетва, че няма да разкриват твоите тайни? — попита тя, размахвайки папката си. — Бихме могли да го уредим за следващото пълнолуние.

— Добра идея, но не знам колко от твоите хора биха се съгласили. Не и твоя координатор на продукцията — добави той с лека усмивка. — Не мисля, че би се трогнал от гледката на собствената си кръв.

Райън повдигна вежди.

— Ревнуваш ли?

Той се засмя с такова удоволствие, че тя изпита желание да го удари.

— Не говори абсурди. Той трудно би представлявал някаква заплаха.

— Не става дума за това — изропта сърдито Райън. — Той е много добър в работата си, но едва ли ще може да я върши, ако ти не проявиш благоразумие.

— Райън — каза Пиърс, с убедително изненадан вид. — Аз винаги съм благоразумен. Какво би искала да направя?

— Да оставиш Нед да прави това, което трябва. И бих искала да допуснеш моите хора в студиото.

— Със сигурност ще го направя, но не и докато репетирам.

— Пиърс — заплашително започна тя. — Връзваш ми ръцете. За телевизията трябва да направиш няколко отстъпки.

— Наясно съм с това и ще го направя — той я целуна по челото. — Когато съм готов. Не — продължи той, преди тя да успее отново да заговори, — ти трябва да ме оставиш да работя с моя екип, докато не се убедя, че всичко върви гладко.

— И колко време ще е необходимо за това? — Райън знаеше, че той я надвива, както надвиваше всички с по-ниско положение от Кугър.

— Още няколко дни — той пое свободната й ръка. — Всеки случай, твоите най-важни хора са тук.

— Добре — съгласи се с въздишка тя. — Но в края на седмицата осветителите ще трябва да присъстват на репетициите. Това е най-важното.

— Съгласен — той тържествено се ръкува с нея. — Нещо друго?

— Да — Райън изправи рамене и настойчиво го погледна. — Първият откъс е по-дълъг с десет секунди. Ще трябва да го промениш, за да се вмести в планираното за рекламите време.

— Не, ти ще трябва да промениш планираното за рекламите време — той леко я целуна, преди да я отмине.

Още не успяла да викне след него, Райън забеляза розова пъпка забодена на ревера й. Удоволствие, примесено с яд мина през нея, докато вече беше твърде късно да направи каквото и да било.

— Той е голяма работа, нали?

Райън обърна глава и видя Елейн Фишър зад себе си.

— Да — съгласи се тя. — Надявам се всичко да ви е удовлетворило, госпожице Фишър, — продължи тя и се усмихна на дребничката, но хубава, подобна на котенце блондинка. — Допада ли ви вашата гримьорна?

— Да, прилична е — Елейн й прати победоносна усмивка, откриваща всичките й зъби. — Но на огледалото ми има малък дефект.

— Ще се погрижа за това.

Елейн наблюдаваше Пиърс и се засмя за кратко и звучно.

— Трябва да ти кажа, че нямам нищо против да го видя в гримьорната си.

— Не мисля, че ще мога да уредя това за вас, госпожице Фишър — отвърна Райън.

— О, скъпа, сама бих се го уредила, ако той не те гледаше по този начин — тя приятелски намигна на Райън. — Разбира се, ако ти не проявяваш интерес, бих могла да се опитам да го утеша.

Трудно се устояваше на обаянието на тази актриса.

— Няма да е необходимо — отвърна й Райън, усмихвайки се. — В задълженията на продуцента влиза и грижата за щастието на звездата.

— Защо не ми го отстъпиш за малко? — тя остави Райън, за да отиде при Пиърс. — Готов ли сте за мен?

Докато ги наблюдаваше да работят заедно, Райън забеляза, че интуицията й не я беше подвела. Те отлично си допадаха. Под повърхностната й красота на блондинка и интересния й чар се криеше голям талант и усет към комедията. Получаваше се именно това равновесие, на което Райън се бе надявала.

Райън изчака със затаен дъх, докато запалиха фенерчетата. За първи път гледаше номера от начало до край. За момент пламъците се издигнаха високо с почти ослепителна светлина, преди Пиърс да разпери ръце и да направи така, че да стихнат. После се обърна към Елейн.

— Не изгаряйте роклята — извика тя. — Взета е под наем.

Райън надраска една бележка да не се променя времето, определено за рекламите, когато Пиърс започна да издига Елейн във въздуха. За няколко мига тя се носеше над самите пламъци.

— Добре върви.

Райън вдигна очи и се усмихна на Бес.

— Да, имайки пред вид всичките проблеми, които създава, Пиърс прави така, че да не може да не върви добре. Той е безкомпромисен.

— Разкажи ми за това — за момент те го наблюдаваха мълчаливо, когато Бес стисна ръката на Райън. — Не издържам — каза тихо тя, за да не попречи на репетицията. — Трябва да ти кажа.

— Да ми кажеш какво?

— Исках първо да кажа на Пиърс, но… — широка усмивка се разля по лицето й. — Линк и аз…

— О, честито! — прекъсна я Райън и я прегърна.

Бес се усмихна.

— Не ме остави да се доизкажа.

— Искаше да ми кажеш, че ще се жените.

— Да, но…

— Честито! — повтори Райън. — Кога го решихте?

— Всъщност, преди малко. — Бес изглеждаше малко замаяна и стисна ръката й. — Бях в гримьорната си, за да се приготвя, когато той почука на врата. Не влезе, само стоеше там, пристъпвайки от крак на крак. След това, съвсем ненадейно, той ме попита дали искам да се омъжа — Бес поклати глава и отново се засмя. — Бях толкова изненадана, че го попитах за кого.

— О, Бес, не си направила това, нали?

— Напротив, направих го. Все пак просто не си очаквала подобен въпрос след двадесет години познанство.

— Бедният Линк — измърмори Райън с усмивка. — Той какво отговори?

— Постоя така за минута, с вторачени в мен очи, като лицето му смени всички цветове и каза „За мен, предполагам“ — тя тихо се засмя. — Беше истинска романтика.

— Струва ми се, че е било чудесно — възкликна Райън. — Толкова се радвам за теб.

— Благодаря. — След кратка въздишка, тя отново погледна към Пиърс. — Не казвай нищо на Пиърс. Нека Линк да му съобщи.

— И думичка няма да кажа — обеща тя. — Скоро ли ще се ожените?

Бес криво й се усмихна.

— Скъпа, по-добре да повярваш в това. Доколкото разбирам, ние вече сме били сгодени в продължение на двадесет години и това е достатъчно дълго време — тя надипли ръба на ризата си между пръстите. — Предполагам, че ще изчакаме предаването да се излъчи и след това ще направим този скок.

— Ще останете ли с Пиърс?

— Разбира се — тя шеговито погледна Райън. — Ние сме един отбор. С Линк ще живеем у нас, естествено, но няма да прекъсваме нашата дейност.

— Бес, има нещо, за което отдавна исках да те питам. Става въпрос за последната илюзия — тя погледна тревожно към Пиърс, докато той продължаваше да работи с Елейн. — Той е толкова потаен в това отношение. Засега е казал само, че ще бъде изчезване, за което са му необходими четири минути и десет секунди от представлението, за да го извърши. Какво знаеш за това?

Бес неспокойно повдигна рамене.

— Нищо не казва, защото още не е отработил подробностите.

— Какви подробности? — настояваше Райън.

— Не знам, наистина, освен… — тя се поколеба, измъчвана от собствените си съмнения и от чувството си на лоялност. — Освен това, че на Линк изобщо не му допада тази идея.

— Защо? — Райън хвана ръката на Бес. — Опасно ли е? Истински опасно?

— Виж, Райън, всичките изчезвания могат да бъдат опасни, освен ако не говорим за излизане от усмирителна риза и освобождаване от белезници. Но той е най-добрият. — Тя наблюдаваше как Пиърс сваляше Елейн до пода. — След малко ще му потрябвам.

— Бес — тя здраво беше хванала ръката на червенокоската. — Кажи ми какво знаеш.

— Райън… — Бес въздъхна, когато отново я погледна. — Знам как се чувстваш по отношение на него, но не мога. Това, което прави Пиърс, си е лично негова работа.

— Не искам от теб да нарушаваш магьосническия код на етиката — каза Райън нетърпеливо. — И без това той ще трябва да ми обясни в какво се състои илюзията му.

— Тогава ще ти обясни. — Бес я потупа по ръката и се отдалечи.

Репетицията протече така, както репетициите на Пиърс обикновено протичаха. След като отиде през късния следобед на заседание, Райън реши да го изчака в гримьорната му. Проблемът с финалната илюзия не й даваше мира през целия ден. Не й харесваше тревожния поглед на Бес.

Гримьорната на Пиърс беше просторна и разкошно обзаведена. Настилката беше дебела и плътна, канапето меко и достатъчно широко, за да побере двама души. Имаше телевизор с голям екран, стереоуредба и изцяло зареден бар, но тя знаеше, че Пиърс никога не би посегнал към него. На стената висяха две много добри литографии. Беше една от тези гримьорни, които Суон запазваше за специални изпълнители. Райън се съмняваше, че Пиърс прекарваше между нейните стени повече от тридесет минути, докато е в Ел Ей.

Отвори хладилника, намери там кутия портокалов сок и си приготви студена напитка, преди да потъне в канапето. Лениво, тя взе една книга от масата. Беше от онези книги на Пиърс, забеляза тя, поредната работа, написана върху Худини. Разсеяно прелисти страниците.

Когато Пиърс влезе, той я намери свита върху канапето, преполовила томчето.

— Проучваш?

Райън вдигна глава.

— Възможно ли е той наистина да е правил всичките тези неща? — заинтересува се тя. — Имам предвид тази работа с гълтането на игли и камара с конци и после да ги изважда вдянати. Всъщност той не е правил това, нали?

— Напротив — Пиърс съблече ризата си.

Райън го погледна косо.

— А ти можеш ли?

Той само се усмихна:

— Нямам навика да копирам чужди илюзии. Как мина денят ти?

— Добре. Тука пише, че някои хора си мислели, че е имал джоб в кожата си.

Този път Пиърс се засмя.

— Не смяташ ли, че досега щеше да си открила моя, ако имах такъв?

Райън остави книгата и се изправи.

— Искам да поговоря с теб.

— Добре — Пиърс я прегърна и започна да обсипва лицето й с целувки. — След няколко минути. Тези три дни без теб бяха много дълги.

— Ти беше този, който си замина — напомни му тя и устните й пресрещнаха блуждаещата му уста.

— Трябваше да изгладя някои подробности. Тук не мога да работя сериозно.

— Затова е твоят затвор — промърмори тя и отново намери устните му.

— Точно така. Днес ще отидем на вечеря. На някое място със свещи и тъмни ъгли.

— В моя апартамент има свещи и тъмни ъгли — каза тя срещу устните му. — Там можем да бъдем сами.

— Ти ще се опиташ отново да ме съблазниш.

Райън се засмя и забрави за какво искаше да говори с него.

— Аз ще те съблазня отново.

— Ще се наложи да се постараеш малко — той я дръпна настрани. — Невинаги съм толкова лесен.

— Аз обичам предизвикателствата.

Той потърка нос в нейния.

— Хареса ли цветето?

— Да, благодаря — тя обви ръце около врата му. — То ме въздържа от това да ти се развикам.

— Знам. Смяташ, че трудно се работи с мен, нали?

— Изключително трудно. Но ако допуснеш някой друг да бъде продуцент на следващото ти предаване, ще саботирам всичките ти илюзии.

— Е, тогава ще трябва да те задържа, за аз да се защитя.

Той нежно докосна с устни нейните и вълна от любов премина през нея с такава сила, така внезапно, че тя здраво се вкопчи в него.

— Пиърс — тя искаше да говори бързо, преди старият страх да й попречи. — Пиърс, прочети мислите ми — със силно затворени очи тя притисна лице в раменете му. — Можеш ли да четеш моите мисли?

Озадачен от напрежението в гласа й, той я дръпна и се загледа в нея. Тя широко отвори очи и в тях той видя, че тя беше леко изплашена, леко зашеметена. Той видя и нещо друго, от което сърцето му лудо заби.

— Райън? — Пиърс вдигна ръка към брадичката й, страхувайки се, да не би да вижда само това, което му се искаше. И страхувайки се, че можеше да бъде и истина.

— Аз съм ужасена — прошепна тя. — Не мога да изрека нито дума. Ти можеш ли да видиш думите? — тя говореше на пресекулки. Прехапа устни, за да успокои гласа си. — Ако не можеш, ще разбера. Това нищо няма да промени.

Да, той ги виждаше, но тя грешеше. Веднъж произнесени, те променяха всичко. Той не искаше това да стане, но сега вече знаеше, че все някак щеше да се случи. Той разбра това от момента, в който я видя да слиза по стъпалата към неговия кабинет. Тя беше жената, която щеше да промени всичко. Каквато и сила да притежаваше, тя щеше да стане до известна степен и нейна, след като той изрече тези три думи. Това беше единственото истинско заклинание в света на илюзиите.

— Райън… — той се поколеба за момент, но знаеше, че това, което ставаше, не можеше да бъде спряно. — Аз те обичам.

Тя въздъхна с облекчение.

— О, Пиърс, толкова се страхувах, че няма да поискаш да ги видиш — те се притиснаха един към друг. — Толкова много те обичам. Толкова много — дъхът й трепереше. — Това е хубаво, нали?

— Да. — Той усещаше как сърцето й туптеше в ритъм с неговото. — Хубаво е.

— Не знаех, че бих могла да бъда толкова щастлива. И преди исках да ти го кажа — промълви тя, — но се страхувах. Сега това ми изглежда глупаво.

— И двамата се страхувахме — той още повече я притисна към себе си, но това пак не беше достатъчно. — Само сме губели време.

— Но ти ме обичаш — прошепна тя, желаейки единствено отново да чуе тези думи.

— Да, Райън, обичам те.

— Да отидем у дома — тя прокара устни по челюстта му. — Да отидем у дома. Желая те.

— Сега.

Райън отметна глава назад и се засмя.

— Сега? Тук?

— Тук и сега — съгласи се той, наслаждавайки се на дяволското пламъче в очите й.

— Някой може да влезе — предупреди тя и се отдръпна от него.

Без да казва нищо, Пиърс се обърна към вратата и завъртя ключа.

— Надали.

— О! — Райън прехапа устни, опитвайки се да не се усмихне. — Май ще бъда похитена.

— Би могла да викаш за помощ — предложи той, докато сваляше сакото й.

— Помощ — каза тихо тя, докато той разкопчаваше блузата й. — Надали някой ме е чул.

— Значи най-вероятно ще бъдеш похитена.

— О, Боже — прошепна Райън. Блузата й падна на пода.

Те се докосваха един друг и се смяха, потънали в радостта от това, че са влюбени. Целуваха се и се притискаха един към друг, сякаш за тях нямаше утре. Мълвяха си нежни думи и въздишаха с наслада. Дори когато правенето на любов се усилваше и страстта започваше да ги ръководи, дълбоко в себе си те изпитваха радост.

Той ме обича, мислеше си Райън и прокара ръце през силния му гръб. Той ми принадлежи. Тя пламенно отвръщаше на неговите целувки.

Тя ме обича, мислеше си Пиърс и почувства топлината на кожата й под пръстите си. Принадлежи ми. Той потърси устните й и вкуси от тях.

Те се отдаваха един на друг, вземаха се един друг, докато не се превърнаха в едно цяло. Между тях имаше силна страст, безкрайна нежност и нова свобода. Когато приключиха с любенето, можеха още да се смеят, опиянени от мисълта, че за тях това беше само началото.

— Знаеш ли… — промърмори Райън — мислех си, че продуцентът подмами звездата на дивана.

— Така ли? — Пиърс остави косата й да падне между пръстите му.

Смеейки се тихо, Райън го целуна между очите.

— Трябваше да си мислиш, че всичко това е твоя идея.

Тя стана и посегна към блузата си. Пиърс застана зад нея и проследи с върха на пръста си нейния гръбнак.

— Къде отиваш?

— Виж, Аткинс, ще си получиш заслуженото — тя изписка, когато той я ухапа по рамото. — Не се опитвай да промениш мнението ми — каза тя, преди да се изплъзне от неговия обсег. — Свърших с теб.

— О? — Пиърс се облегна на лакътя си, наблюдавайки я как се облича.

— Докато не се приберем у дома — Райън се обърна, за да вземе бодито си и започна да обува чорапите си. Тя се загледа в голотата му. — По-добре се облечи, преди да променя мнението си. Ще останем заключени в тази сграда цяла нощ.

— Аз мога да ни изведа, когато пожелаем да си тръгнем!

— Тук има аларми.

Той се засмя:

— Райън, нима?

Тя хвърли поглед към него.

— Предполагам, че добре си направил, че не си решил да станеш престъпник.

— Много е лесно да поискат от теб да разбиваш ключалки. Хората винаги ще намират нещо привлекателно в това да си плащат, за да гледат дали може да бъде направено — той се усмихна, докато се изправяше. — Не биха го оценили, ако го направиш безплатно.

С любопитство тя наклони глава назад.

— Попадал ли си някога на ключалка, която не си успявал да разбиеш?

— Ако има достатъчно време — каза Пиърс и се протегна за дрехите си, — всяка ключалка може да бъде отворена.

— Без никакви инструменти?

Той повдигна чело.

— Има инструменти и инструменти.

Райън се намръщи срещу него.

— Още веднъж ще проверя за джоб в кожата ти.

— Заповядай по всяко време — съгласи се услужливо той.

— Би ли бил така добър да ме научиш само на едно нещо, като например как да се измъкна от онези белезници.

— А-ха. — Той поклати глава, докато си обуваше джинсите. — Скоро може отново да ни попаднат под ръка.

Райън повдигна рамене, сякаш изобщо не се интересуваше и започна да закопчава блузата си.

— О, забравих. Исках да говоря с теб относно финала.

Пиърс измъкна чиста риза от гардероба.

— Какво за него?

— Ето кое ме интересува — каза Райън. — Какво точно си планирал?

— Изчезване е, казах ти — той облече ризата си.

— Това не ми е достатъчно, Пиърс. Представлението се снима след десет дни.

— Работя по въпроса.

Райън позна тона и пристъпи към Пиърс.

— Не, това не е соло продукция. Аз съм продуцентът, Пиърс, ти така пожела. Сега, не мога да продължа да работя, докато се държиш странно с екипа — тя не обърна внимание на възмутеното му изражение. — Но аз трябва отлично да знам какво ще се излъчи в ефир. Не можеш да ме държиш в неведение по-малко от две седмици преди представлението.

— Ще направя така, че един сейф да избухне — каза просто той и подаде на Райън обувката й.

— Сейф да избухне — тя я взе, без да снема поглед от него. — Не е само това, Пиърс. Не съм глупачка.

— Първо ще сложа белезници на ръцете и на краката си.

Райън се наведе, за да вземе и другата си обувка. Продължителното му нежелание да разкрие докрай номера сериозно я уплаши. Тя почака, за да овладее гласа си.

— Какво друго, Пиърс?

Той не каза нищо, докато не закопча ризата си.

— Това е номер с кутия в кутия в кутия. Стара работа.

Страхът й нарасна.

— Три сейфа? Един в друг?

— Точно така. Всеки е по-голям от последния.

— Сейфовете херметически ли са?

— Да.

Той я погледна със спокойни и преценяващи очи.

— Не е необходимо да го харесаш, Райън, както и не е необходимо да се притесняваш.

Тя преглътна, като знаеше, че беше важно да запази самообладание.

— Има и още, нали? Знам, че има, кажи ми.

— В последния сейф има хронометър — каза просто той. — И преди съм го правил.

— Хронометър? — ледени тръпки преминаха по гърба й. — Не, не можеш. Просто е глупаво.

— Едва ли е глупаво — отвърна Пиърс. — Отне ми месеци да изработя механиките и времетраенето.

— Времетраенето?

— Имам три минути в ефир.

Три минути! — помисли тя и си наложи да не губи самообладание.

— И колко време ще отнеме изчезването?

— Само малко повече от три минути.

— Само малко повече — повтори Райън втрещена. — Само малко повече. Ами ако нещо не стане както трябва?

— Нямам намерение нещо да не стане както трябва. Репетирал съм го многократно, Райън.

Тя се извърна настрана, после пак се обърна към него.

— Аз няма да разреша това. И дума да не става! Използвай номера с пантерата за финала, но не и това.

— Ще използвам изчезването, Райън — гласът му беше много спокоен и категоричен.

— Не! — изпаднала в паника, тя сграбчи ръката му. — Ще го отменя. Няма да го включа, Пиърс. Можеш да използваш някоя от другите ти илюзии или да измислиш някоя нова, но тази няма да я бъде.

— Не можеше да я отмениш — тонът му изобщо не се промени, докато я гледаше. — Аз имам последната дума — прочети договора.

Тя пребледня и отстъпи назад.

— По дяволите, не ме интересува договора. Знам какво пише там. Аз го писах!

— Тогава знаеш, че не можеше да отмениш изчезването — каза тихо той.

— Няма да допусна да направиш това — от очите й бяха потекли сълзи, но тя не им обръщаше внимание. — Не можеш да го направиш.

— Съжалявам, Райън.

— Ще намеря начин да отменя шоуто — тя дишаше тежко от гняв, страх и безнадеждност. — Мога да намеря начина да наруша договора.

— Може би — той сложи ръце на рамената й. — И все пак ще направя това изчезване, Райън, следващия месец, в Ню Йорк.

— Пиърс, за Бога! — тя отчаяно се хвърли в ръцете му. — Може да загинеш там. Не си струва. Защо ти трябва да опитваш нещо подобно.

— Защото мога да го направя. Райън, разбери, че това е моята работа.

— Разбери, че те обичам. Има ли това някакво значение за теб?

— Знаеш, че има — каза той сурово. — Знаеш какво голямо значение има.

— Не, не знам колко е голямо то — обезумяла, тя се отдръпна от него. — Знам единствено, че ти ще направиш това, независимо колко силно те умолявам да не го правиш. Ти очакваш от мен да стоя отстрани и да гледам как рискуваш живота си за някакви си аплодисменти и реклама.

— Няма нищо общо с аплодисментите и рекламите — първият намек на гняв проблесна в очите му. — Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Не, не те познавам, — каза тя отчаяно. — Как мога да разбера защо настояваш да направиш нещо като това? То не е необходимо нито за представлението, нито за кариерата ти.

Той се пребори със себе си, за да удържи раздразнението си и спокойно отвърна.

— Необходимо е на самия мен.

— Защо? — попита вбесена тя. — Защо ти е необходимо да рискуваш живота си?

— Това е твоята гледна точка, Райън, но не и моята. Това е част от работата ми и част от мен самия — той замлъкна, но не отиде към нея. — Ще трябва да приемеш това, ако приемаш мен.

— Не е честно.

— Може би не е — съгласи се той. — Съжалявам.

Райън преглътна, борейки се със сълзите си.

— И какво става сега?

— Зависи от теб.

— Аз няма да гледам — тя се обърна към вратата. — Няма! Няма да прекарам живота си в очакване на времето, в което ти ще стигнеш твърде далеч. Не мога — тя понечи да отключи ключалката с треперещи ръце. — По дяволите и твоята магия — каза тя през сълзи и изтича навън.