Нора Робъртс
Посланието (1)

Глава първа

Беше я избрал заради атмосферата, която носеше. Райън се убеди в това в мига, в който видя къщата на върха на отвесната скала. Каменносива и самотна. Задната й част беше обърната към Тихия океан. Конструкцията й не беше симетрична, а начупена, с различни по височина части, които донякъде й придаваха сурова изящност. Разположена високо, на края на извиващия се път в скалите, на фона на мрачното небе, къщата изглеждаше великолепна и зловеща.

Също като в стар филм, реши Райън, когато започна да се изкачва. Беше чувала, че Пиърс Аткинс е ексцентричен. Къщата му като че ли потвърждаваше това.

Липсваха й само някои малки специални ефекти като гръмотевичен трясък, лека мъгла и вой на вълк. Развеселена от тази мисъл, тя спря колата и я огледа още веднъж. Подобни сгради не можеха да се видят на хиляда и петдесет мили северно от Лос Анджелис. Не, поправи се мислено тя. Никъде не можеха да се видят подобни къщи.

Веднага щом се измъкна от колата, насрещният вятър разроши косата и развя полата й. Тя се изкушаваше да отиде до дигите край океана, за да го погледа, но забърза по стъпалата. Не беше дошла да се наслаждава на гледката.

Чукалото беше старо и тежко. Когато удари с него няколко пъти вратата, то издаде внушителен тъп звук.

Райън си каза, че никак не е нервна, но докато чакаше, непрекъснато прехвърляше куфарчето си от едната ръка в другата. Баща й щеше да побеснее, ако тя си тръгнеше без подписа на Пиърс Аткинс върху договорите, които носеше. Не, не да побеснее, поправи се тя. Щеше да стане мълчалив. Никой не умееше да използва така добре мълчанието, както Бенет Суон.

Няма да си тръгна оттук с празни ръце, даваше си кураж тя. Знам как да се справям с темпераментни шоумени. Години наред съм наблюдавала как става това и…

Мислите й секнаха. Вратата се отвори. Райън погледна втренчено. В нея бе вторачен най-едрият мъж, когото бе виждала. Висок бе най-малко метър и деветдесет и осем сантиметра, а раменете му изпълваха входа на къщата. А лицето му! Райън реши, че това несъмнено бе най-грозното човешко същество, което бе виждала. Широкото му лице беше бледо. Носът очевидно е бил счупван и бе зараснал под странен ъгъл. Очите му бяха малки, бледокафяви и в тон с гъстата сплъстена коса.

Атмосфера, помисли си отново Райън. Аткинс положително го е избрал заради излъчването му.

— Добър ден — успя да каже тя. — Аз съм Райън Суон. Господин Аткинс ме очаква.

— Госпожица Суон — провлаченият плътен глас напълно му отиваше.

Щом мъжът отстъпи, Райън се опита да се пребори с вътрешната си съпротива да влезе. Буреносни облаци, едър и тромав иконом, мрачна къща на отвесна скала… О, да, реши тя. Аткинс знае как да подреди декора.

Райън прекрачи прага. След като вратата зад нея се затвори, тя бързо се огледа наоколо.

— Почакайте тук — нареди й лаконично икономът и с необичайна лекота за едър човек като него, се насочи към дъното на коридора.

— Разбира се, благодаря — промърмори тя зад него. Стените бяха бели и украсени с гоблени. Най-близкият до нея представяше избеляла средновековна сцена, изобразяваща как крал Артур измъква меча от камъка, а на заден фон бе магьосникът Мерлин, облян от светлина. Райън кимна. Това бе изящно произведение, което много подхождаше на човек като Аткинс. Тя се обърна и видя срещу себе си своето собствено отражение в овално огледало, богато украсено с орнаменти.

Подразни се от разрошената си коса. Тя представяше „Суон Продъкшънс“! Райън приглади разбърканите си руси кичури. Зелените й очи бяха потъмнели и излъчваха едновременно тревога и вълнение, а страните й бяха поруменели. Поемайки дълбоко дъх, тя си наложи да се успокои и оправи сакото си.

Доловила шум от нечий стъпки, Райън бързо се извърна от огледалото. Не искаше да я видят, че се оглежда или че в последния момент се опитва да оправи външния си вид. Отново се появи икономът. Сам. Райън потисна надигащото се в нея раздразнение.

— Той ще ви приеме на долния етаж.

— О! — Райън отвори уста да каже нещо друго, но икономът вече се отдалечаваше. Наложи се да побърза, за да го настигне.

Коридорът завиваше надясно. Тракането на токчетата й отекваше бързо, докато тя се опитваше да догони иконома. Не след дълго той спря така внезапно, че Райън за малко не се блъсна в гърба му.

— Насам — той вече беше отворил една врата и се отдалечаваше.

— Но… — Райън се намръщи, после заслиза по слабо осветените стълби.

Това наистина е нелепо, помисли си тя. Една делова среща би трябвало да се проведе в кабинет или най-малкото в подходящ ресторант.

„Шоубизнес!“ — заключи с презрение Райън.

Звукът от собствените й стъпки отекваше в нея. От долното помещение не се чуваше никакъв шум. О, да, заключи тя. Аткинс умее да подреди декора. Тя вече никак не харесваше мъжа. С неудобство почувства как сърцето й лудо бие при последния завой на витата стълба.

Долният етаж представляваше просторно помещение с щайги, сандъци и най-различни вещи, натрупани навсякъде. Стените бяха облицовани с ламперия, а подът беше покрит с плочки, но никой не си бе направил труда да го поукраси. Докато слизаше по последните стъпала, Райън намръщено се огледа.

Той я наблюдаваше. Притежаваше способността да бъде абсолютно неподвижен и съсредоточен. За неговата професия това бе от първостепенно значение. Имаше таланта бързо да преценява хората. Това също бе част от професията му. Жената беше по-млада, отколкото той очакваше, нежна на вид, дребна, слаба, с буйна светлоруса коса и с изтънчени черти на лицето. С брадичка, излъчваща сила.

Долови раздразнението и силното й безпокойство. На устните му се появи усмивка. Дори когато тя започна да обикаля из стаята, той не се насочи към нея. Изглежда много делова, помисли си той, със спретнат, добре ушит костюм, с обувки, които веднага се забелязват, скъпо куфарче и много женствени ръце. Интересно.

— Госпожице Суон — Райън се сепна, за което се укори. Обърна се по посока на гласа, но видя само сенки. — Много сте точна.

Той се отмести и едва сега посетителката различи малката сцена и мъжът застанал на нея. Беше облечен в черно и силуетът му се сливаше със сенките. Тя с усилие овладя раздразнението в гласа си.

— Господин Аткинс — Райън се приближи към него с тренирана усмивка. — Имате много красива къща!

— Благодаря!

Той продължаваше да стои на сцената. Райън бе принудена да вдигне поглед към него. Изненада се като забеляза, че в действителност видът му бе по-изразителен, отколкото на снимката на касетата. Смяташе, че обикновено е обратно. Беше гледала негови изпълнения. Когато баща й се разболя и с неохота възложи на Райън договора с Аткинс, тя цели две вечери разглежда всички касети на Пиърс Аткинс, които успя да намери.

Изразителен, реши тя, като наблюдаваше кокалестото му лице и гъстата като грива черна коса. По челюстта си имаше малък белег, а устните му бяха дълги и тънки. Върховете на веждите му бяха леко извити нагоре. Но очите под тях приковаха вниманието. Никога не бе виждала толкова тъмни и дълбоки очи. Сиви ли бяха? Или черни? Но не цветът им я смущаваше, а съсредоточеността, която излъчваха. Тя почувства, че гърлото й пресъхва и за да преодолее това неприятно усещане, преглътна. За миг дори й се стори, че той чете мислите й.

Наричаха го най-великият маг на десетилетието, а някои дори го обявиха за най-големият маг за последните петдесет години. Илюзиите и номерата му бяха дръзки, ярки и необясними. Вече не беше необичайно да говорят за него като за магьосник. Втренчена в очите му, Райън започваше да разбира защо.

Тя се отърси от унеса, който я бе обхванал, и отново го погледна. Райън не вярваше в магии.

— Господин Аткинс, моят баща се извинява, че няма възможност да дойде. Надявам се да…

— Той вече се чувства по-добре.

Райън се обърка и млъкна.

— Да. Да, така е — тя усети, че отново се втренчва в него.

Пиърс се усмихна и пристъпи надолу към нея.

— Той позвъни преди час, госпожице Суон. Междуградски телефонен разговор, не е телепатия.

Райън не се овладя и гневно го погледна; но неговата усмивка стана още по-широка.

— Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря.

— Но продължително, нали? — каза той. — Седнете.

Пиърс посочи към масата и отмести един стол.

— Господин Аткинс — започна, изпитвайки облекчение, че вече се залавят със сделката. — Известно ми е, че моят баща е обсъдил подробно с вас и с вашите представители предложението на „Суон Продъкшънс“, но сигурно бихте искали да прегледате още веднъж подробностите — тя постави куфарчето си на масата. — Ако възникнат въпроси, бих могла да ви ги разясня.

— Отдавна ли работите в „Суон Продъкшънс“, госпожице Суон?

Въпросът му прекъсна представянето й, но Райън бързо пренасочи мислите си. Често се налага на шоумените да им бъде угаждано.

— От пет години, господин Аткинс. Уверявам ви, че съм достатъчно подготвена да отговарям на въпросите ви, че имам необходимата квалификация, и при необходимост да преговарям с вас относно условията.

Гласът й беше равен, но тя бе нервна. Пиърс забеляза това по начина, по който Райън внимателно скръсти ръце на масата.

— Убеден съм във вашата квалифицираност, госпожице Суон — съгласи се той. — Баща ви не е човек, на когото лесно може да се угоди.

Изненада и следа от мрачно предчувствие проблеснаха в погледа й.

— Да, така е — съгласи се спокойно тя. — Ето защо можете да бъдете сигурен, че ще получите най-добрата реклама, най-добрия екип, възможно най-добрия договор. За три години — три едночасови извънредни телевизионни предавания в най-гледаното време с бюджет, който гарантира високо качество — тя се спря само за миг. — Това е най-изгодният договор за вас и за „Суон Продъкшънс“.

— Може би.

Той я наблюдаваше много внимателно. Райън си наложи да не се притеснява. Видя, че са сиви. Очите му бяха сиви — възможно най-тъмното сиво, без да преминава в черно.

— Разбира се — продължи тя, — вашата работа е била насочена предимно към живата публика в клубове или театри. Вегас, Тахо, „Линдън Паладиум“ и т.н.

— При филма се губи илюзията, госпожице Суон. Филмът може да бъде променен.

— Да, съзнавам това. За да въздейства, номерът трябва да бъде изпълнен на живо.

— Фокусът — поправи я Пиърс, — аз не правя номера.

Райън млъкна. Очите му настойчиво я гледаха.

— Фокусът — повтори тя с кимване. — Предаванията ще се излъчват на живо, като в студиото ще има и публика. Рекламата…

— Вие не вярвате в магически неща, нали, госпожице Суон? — на устните му се изписа тънка усмивка, а в гласа му едва се доловиха развеселени нотки.

— Господин Аткинс, вие сте много талантлив мъж — поде внимателно тя. — Възхищавам се от вашата работа.

— Дипломатична сте — заключи той, облягайки се назад, — и грубо откровена. Това ми харесва.

Райън не се почувства поласкана. Той й се присмиваше, без да направи и най-малкия опит да прикрие това. Върши си работата, припомни си тя, стискайки зъби.

— Господин Аткинс, ако желаете да обсъдим условията на договора…

— Аз не работя с никого, докато не разбера какъв човек е.

Райън въздъхна леко:

— Моят баща…

— В момента не говоря с баща ви — прекъсна я Пиърс галантно.

— Не предполагах, че ще трябва да пиша автобиография — отвърна раздразнително тя, но после направи опит да се овладее. По дяволите! Не можеше да си позволи да загуби самообладание.

Но Пиърс се ухили доволно.

— Не мисля, че ще е необходимо — той взе нейната ръка в своята още преди тя да осъзнае какво става.

— Вече не.

Гласът, идващ изотзад, така стресна Райън, че тя подскочи на стола си.

— О, това е Мерлин — каза Пиърс спокойно, когато Райън извърна глава.

От дясната й страна в кафез стоеше голяма черна птица от семейството на скорците. Райън пое дълбоко дъх и се опита да сдържи нервите си. Птицата втренчено я гледаше.

— Забележително! — успя да изрече тя, гледайки към птицата с известно недоверие. — Вие ли я научихте да говори?

— Ммм.

— Едно питие, мила?

С широко отворени от почуда очи, Райън се засмя глухо, обръщайки се отново към Пиърс. А той нехайно хвърли бърз поглед към птицата.

— Не съм я обучил на обноски.

Тя едва удържа смеха си.

— Господин Аткинс, бихме ли могли да…

— Баща ви е искал син — Райън забрави какво възнамеряваше да каже и рязко го погледна. — Това ви е създало много трудности — Пиърс отново я гледаше в очите, държейки ръката й в своята. — Не сте омъжена, живеете сама. Вие сте реалист и се смятате за много практична. Не ви е лесно да се владеете, но работите върху себе си. Много сте предпазлива, госпожице Суон, трудно се доверявате на хората, внимателна сте във взаимоотношенията си с тях. Нетърпелива сте, защото трябва да докажете нещо — пред себе си и пред вашия баща.

Той й се усмихна, с което освободи погледа си от напрежението, което създаваше прямотата му.

— Как ще го наречете това, госпожице Суон — салонна игра или телепатия?

Когато Пиърс пусна ръката й, Райън я издърпа от масата в скута си. Не бе взела предвид способността му за точна преценка.

— Просто малко аматьорска психология — каза утешително той, наслаждавайки се на изумения израз на лицето й. — Основната информация е от Бенет Суон, а останалото е разбиране езика на тялото — той сви рамене — Тук няма номера, госпожице Суон, само проверени предположения. До каква степен съм познал?

Райън скръсти ръце на скута си. Дясната й длан още пазеше топлината на неговата.

— Не съм дошла тук да си играя игри, господин Аткинс.

— Не, не сте — усмихна й се той обаятелно. — Дошли сте да сключите сделка, но аз върша нещата по свой начин. Професията ми развива ексцентричност, госпожице Суон. Проявете търпение към мен.

— Старая се, доколкото мога — отвърна Райън, пое дълбоко дъх и отново седна. — Мисля, че не ще сгреша, ако кажа, че и двамата се отнасяме много сериозно към професиите си.

— Съгласен съм.

— Следователно разбирате, че моята работа е да подпиша с вас договора за „Суон“, господин Аткинс — тя реши, че може би малко ласкателства ще свършат работа. — Искаме вас, защото вие сте най-добрият във вашата област.

— Знам това — отговори той, без да му мигне окото.

— Знаете, че искаме вас, или че сте най-добрият? — попита тя, без да се усети.

Той й отправи ослепителна и много привлекателна усмивка:

— И двете.

Райън пое дълбоко дъх и си повтори наум, че шоумените често са невъзможни.

— Господин Аткинс — започна тя.

С едно плясване с криле Мерлин изхвръкна от кафеза си и кацна на рамото й. Дъхът й секна и тя замръзна на място.

— О, Боже — прошепна тя.

Това вече е прекалено, помисли си вцепенена. Твърде прекалено.

Пиърс се смръщи на птицата, когато тя прибра криле.

— Странно, досега на никого другиго не беше правила подобно нещо.

— Значи съм късметлийка — сопна се Райън, седейки напълно неподвижно. Тя се почуди дали птиците хапят. Не възнамеряваше да чака, за да разбере. — Мислите ли, че бихте могли да я… убедите да кацне на друго място?

При едно леко движение на ръката на Пиърс и Мерлин излетя от рамото на Райън и кацна върху неговото.

— Господин Аткинс, съзнавам, че човек с вашата професия има вкус към… към атмосфера — Райън пое дъх, за да се овладее, но това не подейства. — Много е трудно да говорим по работа в… в тъмница — каза тя, ръкомахайки. — С връхлитащ ме побъркан гарван и…

Гръмогласният смях на Пиърс я прекъсна. Птицата беше кацнала на раменете му и със стоманените си очи гледаше към Райън.

— Райън Суон, започвам да ви харесвам. Аз работя в тази „тъмница“ — обясни доброжелателно той. — Тук сме насаме и е спокойно. Фокусите изискват не само способности — подготовката им отнема много време.

— Господин Аткинс, разбирам това, но…

— Ще обсъдим сделката по-спокойно след вечеря — прекъсна я той.

Райън се изправи заедно с него. Тя не възнамеряваше да остава повече от час-два. С кола по скалистия път надолу до хотела й се стигаше за около половин час.

— Ще останете тук и за през нощта — добави Пиърс, като че ли в действителност бе прочел мислите й.

— Оценявам вашето гостоприемство, господин Аткинс — започна тя, като последва нагоре по стълбите него и птицата, останала невъзмутима на рамото му, — но имам резервация в хотела в града. Утре…

— Багажът ви при вас ли е? — преди да се изкачи до горе Пиърс спря да поеме ръката й.

— Да, в колата е. Но…

— Линк ще отмени резервацията ви, госпожице Суон. Задава се буря.

Сякаш за да потвърди думите му, гръмотевичен тътен ги проглуши, когато те изкачиха стъпалата. Райън измърмори нещо недоволно. Тя не беше сигурна дали иска да прекара нощта в тази къща.

— Нямам нищо предвид — оповести Мерлин.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с недоверие.