Фридрих Ницше
Човешко, твърде човешко (4) (Книга за свободните духове, том 1)

ГЛАВА II
КЪМ ИСТОРИЯТА НА МОРАЛНИТЕ ЕМОЦИИ

Свръхзвярът. — Бесът, който бушува в нас, трябва да бъде лъган. Моралът е необходимата лъжа, за да не бъдем разкъсани от него. Без заблудите, залегнали в признаването на морала, човек би останал животно. А така той се е почувствал като нещо по-висше и си е наложил по-сурови закони. Ето защо той изпитва омраза към стъпалата, останали по-близо до животинското начало: това обяснява и някогашното презрение към роба, смятан не за човек, а само за вещ.

 

Йерархическият ред на благата и моралът. Възприетият вече йерархичен ред на благата, съобразно с едно или друго желание на нисшия, по-висшия или най-висшия егоизъм, решава сега какво е морално или аморално. Предпочитанието на едно нисше благо (например чувствената наслада) в сравнение с нещо, оценено по-високо (например здравето), се смята за аморално, същото е и с предпочитанието на комфортния живот пред свободата. Обаче йерархичният ред на благата е постоянен и еднакъв за всички времена; ако някой предпочете отмъщението пред правосъдието, по мащабите на една по-ранна култура постъпва морално, а според сегашните — аморално, Следователно белегът „аморално“ определя, че някой не притежава или още не притежава достатъчно развит усет за по-висшите, по-изтънчените, по-духовните мотиви, които всяка култура привнася; той определя един изостанал човек, ала винаги само с оглед на разликата в степента. Така че йерархичният ред на благата не се подрежда или прережда според морални критерии; ала несъмнено след всяко негово поредно утвърждаване се решава дали едно действие е морално или аморално.

 

Жестоките хора като изостанали в развитието си. — Хората, които днес са жестоки, трябва да се преценяват като стъпала, останки от по-раншни култури. Масивът на човечеството разкрива тук по-дълбоките формации, които иначе са скрити за окото. Това са изостанали хора, техният мозък поради всевъзможни случайности в генетичния наследствен процес не е продължил да се развива многостранно и да се усъвършенства. Те ни показват какви сме били всички и ни вдъхват ужас: ала самите те са толкова малко отговорни за действията си, колкото къс гранит за това, че е гранит. И в нашия мозък биха се намерили такива жлебове и извивки, каквито отговарят на онова съзнание, което във формата на отделни човешки органи ни напомня за рибния стадий. Обаче тези жлебове и извивки не са повече руслото, в което се носи потокът на нашите емоции.

 

Двойна предистория на добро и зло. — Понятието добро и зло има двойна предистория: а именно веднъж в душата на господстващите родове и касти. Който има властта да се отплаща на доброто с добро, на злото със зло и прилага възмездието и на дело, следователно е и благодарен, и отмъстителен, той бива назоваван добър: които не притежава власт и е безсилен да се отплаща, минава за лош. Като добър, човек принадлежи към „добрите“ на една общност с чувство за органично единство, защото всеки един неин член е свързан с останалите чрез духа на възмездието. Като лош, човек принадлежи към „лошите“, към една шепа подчинени, безсилни люде, без чувство за органическо единство с общността. Добрите люде са каста, лошите — маса, подобна на прахта. За известен период добро и зло не означавали нищо друго освен знатен и презрян, господар и роб. При това на врага не се гледало с лошо око: той може да се отплаща. За Омир са добри както троянците, така и гърците. За лош минава не този, които ни пакости, а този, който е презрян роб. В общността на добрите доброто се предава по наследство, така че е просто невъзможно от тази благородна почва да израсне лош човек. И все пак, ако някой от добрите стори нещо недостойно за тях, незабавно се измислят претексти; вината се приписва чисто и просто на някой бог с обяснението; той бил заслепил добрия човек и му отнел разсъдъка. Но да надникнем и в душата на потиснатия, безсилния. При него всеки друг човек минава за враг, за безогледна твар, за експлоататор, за жесток и коварен, все едно дали е знатен или презрян; лош е качествена характеристика за човека изобщо, да, за всяко живо същество като предпоставка, например за един бог; човешко, божествено, не означава нищо друго освен дяволско, лошо. Белезите на добродетелността, готовност за помощ, състрадание, боязливо се приемат като скрито коварство, пролог към ужасен изход, като упояване и надхитряване, с една дума, като рафинирана злост. При подобна душевна нагласа на отделния индивид едва ли може да възникне една органична общност, в краен случай това ще бъде само най-примитивната и форма. И така, навсякъде, където господства това схващане за добро и зло, е близко крушението на индивида, на техните родове и раси. Съвременната нравственост е израснала върху почвата на господстващите родове и касти.

 

Добронамереност. — Към малките, но срещащи се безброй пъти и поради това извънредно ефектни неща, на които науката е длъжна да отдаде повече внимание, отколкото на големите редки неща, трябва да се причисли и добронамереността; имам предвид онзи израз на приятелско отношение или добро разположение на духа, с което обикновено е облъхнато почти всяко човешко действие. Всеки учител, всеки чиновник влага тази добавка към нещо, което е негов дълг; то е постоянното потвърждение на човечност, подобно на светлинните вълни, под които всичко кълни и расте; особено в най-тесен кръг, в семейната среда, животът вирее и процъфтява благодарение само на споменатата добронамереност. Добродушието, любезността, душевната изтънченост са непрестанно избликващите пориви на неегоистичния нагон и са дали много по-здрав влог за изграждането на културата от онези толкова прехвалени прояви на същия нагон, наречени състрадание, милосърдие, пожертвувателност. Ние сме свикнали обаче, да се отнасяме към първите с пренебрежение и наистина в тях няма да открием съществено количество неегоизъм, И все пак сборът от тези нищожни дози е внушителен, а сплотената им сила се числи към най-мощните, жизнеутвърдителни сили. Така ще открием много повече щастие в света, отколкото ако го гледаме с тъжни очи; затова нека разсъждаваме правилно и никога да не забравяме онези мигове на доволство, с които е богат всеки ден, във всеки, дори и в най-угнетения човешки живот.

 

Лъжата. Защо във всекидневния живот хората казват най-често истината? Едва ли защото някой бог е забранил лъжата, а, първо, защото е по-удобно: лъжата изисква изобретателност, преструвка, памет. (Затова Суифт казва: който разказва лъжа, рядко забелязва какво тежко бреме поема; за да вдъхне достоверност на една лъжа, той трябва да измисли двадесет други.) И, второ, защото при обикновени обстоятелства е изгодно да се каже направо: искам това, направих онова и прочие; следователно, защото пътят на принудата и авторитета е по-сигурен от този на коварството. Обаче ако някое дете е отрасло в заплетени домашни условия, то борави също така естествено и с лъжата и винаги казва неволно това, което отговаря на интереса му; усетът за истина и отвращението към лъжата сама по себе си са му напълно чужди и недостъпни; и така, то лъже най-невинно.

 

Победа на познанието над радикалното зло. — Би било голяма придобивка за този, който иска да помъдрее, ако е имал някога възможността да живее с представата за абсолютно злия и покварен човек: тя е погрешна, също както е погрешна и представата, противоположна на нея, но през цели периоди от време е била господстваща, а корените и са се разклонили широко и вплели в нас и в нашия свят. За да можем да разберем себе си, трябва да разберем нея, за да се изкачим по-нагоре и да се издигнем над нея, трябва да я прескочим. Тогава ще стигнем до познанието, че в метафизичен смисъл няма грехове, не в същия смисъл, че няма добродетели, а че в цялата тази сфера на нравствени представи непрестанно настъпват колебания и че съществуват по-възвишени и по-дълбоки понятия за добро и зло, нравствено и безнравствено. Който не изисква от нещата нещо повече, освен да ги опознае, лесно ще усмири душата си и ще греши може би само от незнание, а и трудно би се поддал на съблазън (или на греховни дела, както нарича това светът). Той изобщо вече няма да изпитва желание да порицава и изкоренява страстите, неговата единствена и всецяло обсебила го цел — да се стреми по всяко време и колкото е възможно по-добре към познанието ще го охлади и ще укроти развихрената стихия в природата му. При това той ще се е отървал от безбройните мъчителни представи и няма да чувства вече абсолютно нищо при изричането на думите адски мъки като наказание за делата, греховност, неспособност да бъдем добри: в тях той ще открива само блуждаещите силуети на погрешни схващания за света и живота.

 

Моралът като себеразделяне на индивида. — Един добър автор, който наистина обича работата си, би желал да се яви някой, който да го провали дори и само с обстоятелството, че излага същия проблем по-ясно и намира пълен отговор на съдържащите се в него въпроси. Влюбеното момиче би желало да подложи на проверка всеотдайната си вярност, като я противопостави на изневярата на любимия си. Войникът желае да падне на полето на честта заради победоносното си отечество: защото с победата на отечеството се осъществяват и най-съкровените му въжделения. Майката дава на детето това, което тя отнема от себе си съня, най-добрата храна, понякога здравето си, състоянието си. Обаче дали всичко това са неегоистични прояви? Дали тези морални деяния са чудеса, защото според израза на Шопенхауер те са „невъзможни и все пак истински“? Нима не проличава, че във всички тези случаи човек обича по-силно нещо, някаква част от себе си, някаква мисъл, определено желание, своя творба, отколкото нещо друго от себе си, така че фактически той разделя на части съществото си и едната част от него принася в жертва на другата? Нима се различава той съществено от твърдоглавеца, който казва: „По-добре да ме застрелят, отколкото да отстъпя и крачка пред този човек!“ Във всички споменати случай е налице влечението към нещо (желание, нагон, порив); не е никак „неегоистично“, ако му се поддадем с всичките му последици. В моралната сфера човек се отнася към себе си не като към individuum, а като към dividuum.

 

Какво може да се обещава. — Могат да се обещават действия, но не могат да се обещават чувства: защото те са независими от волята. Който обещава някому, че ще го обича вечно или че винаги ще го мрази, или че вечно ще му бъде верен, обещава нещо, което е извън властта му; наистина той може да обещава и действия, обикновено последица на любов, на омразата, на верността, но те могат да възникнат и поради други причини; защото към всяко действие водят множество пътища и мотиви. Така че обещанието да обичаш някого означава: докато те обичам, ще ти засвидетелствам с действия и дела любовта си; престана ли да те обичам, ти ще получаваш от мен винаги същите действия и дела, макар и продиктувани от други мотиви: така че в главите на хората да продължи да живее илюзията, че любовта не се е променила, че е все същата. Следователно, когато без да сме самозаслепени, се заклеваме някому във вечна любов, всъщност ние обещаваме издръжливост в една илюзорна любов.

 

Интелект и морал. — Човек трябва да има добра памет, за да може да удържи дадени обещания. Той трябва да има силно въображение, за да изпита състрадание. Така тясно е скрепен моралът към добрината на интелекта.

 

Жажда за мъст и отмъщение. Да лелееш мисъл за мъст и да я осъществиш значи да получиш пристъп на силна треска, която обаче бързо отзвучава; но да таиш мисъл за мъст, без да имаш силата и смелостта да я осъществиш, е все едно да влачиш непрестанно хронично страдание, една отрова, която те разяжда всекидневно духом и телом, Моралът, който взема под внимание единствено намеренията, оценява двата случая еднакво: обикновено първият случай се оценява като по-лош (поради пагубните последици, които може би актът на отмъщението влече след себе си). И двете оценки страдат от късогледство.

 

Умението да изчакваме. — Изкуството на чакането е толкова трудно постижимо, че дори великите писатели са предпочели да използват като мотив за поетичните си творби тъкмо неумението да чакаме. Такъв е случаят при Шекспир с Отело, при Софокъл с Аякс, който нямаше да се самоубие и това желание щеше да му се стори вече ненужно, ако бе изчакал само още един ден, докато се охладят неговите разбунени чувства, както намеква предсказанието на оракула; навярно би изиграл и някой номер на коварните нашепвания на засегнатата суета и би си казал: кой ли пък в моя случай не е вземал погрешно овца за герой? Нима това е толкова чудовищно? Напротив, то е нещо напълно човешко. По този начин Аякс щеше да се утеши. Но страстта не желае да чака; трагичните сътресения в живота на велики мъже често се дължат не толкова на конфликта им с епохата и с низостта на тяхното обкръжение, а на неспособността им да отложат делото си с година, две; те просто не могат да чакат. При всички дуели приятелите секунданти имат за задача да установят само едно дали двамата участници в дуела могат още да чакат; ако случаят не е такъв, тогава дуелът е разумен, доколкото всеки един от двамата си казва: „Или ще продължа да живея, тогава онзи там трябва незабавно да умре, или ще стане обратното.“ Чакане в този случай би означавало да удължим мъките от онова непоносимо издевателство над засегнатата чест пред лицето на похитителя й, а тези мъки може да са по-големи, отколкото животът изобщо струва.

 

Опиянение в отмъщението. — Хора с по-примитивна душевност, когато се почувстват обидени, обикновено приемат оскърблението във възможно най-тежката му форма и после предават повода със силно преувеличени думи, само и само за да изживеят докрай опияняващата наслада от пробуденото вече чувство на омраза и мъст.

 

Избухливият. — Трябва да внимаваме при всеки, който избухва срещу нас, както при човек, който някога се е стремял да ни унищожи: защото фактът, че все още сме живи, се дължи всъщност на отсъствие на власт да ни убие; ако погледите бяха в състояние да убиват, с нас отдавна щеше да е свършено. Да накараш някого да млъкне със заплаха от физическо насилие, чрез вдъхване на страх, е признак на примитивна култура. А и хладният поглед на знатните люде към слугите им е също остатък от кастовите бариери между хората, един къс сурова древност; жените, пазителки на старината, са съхранили по-предано и този survival.^[1]

 

Докъде може да отведе почтеността. — Той притежаваше лошия навик да се изказва при случай съвсем честно върху мотивите на действията си, които не бяха нито по-добри, нито по-лоши от мотивите на всички останали люде. Отначало този човек възбуди недоволство, после подозрение, постепенно хората просто го охулиха и обявиха за низвергнат от обществото, докато правителството изведнъж си припомни за това толкова презряно същество, и то при поводи, за които иначе изобщо нямаше очи или си затваряше едното от тях. Навикът да се премълчава всеизвестната тайна и безотговорната склонност да прозре нещо, което никой не желае да прозре, а именно самия себе си, го докараха до тъмница и преждевременна смърт.

 

Ненаказано престъпление. — Нашето ненаказано престъпление спрямо престъпниците се състои в това, че се отнасяме с тях като с подлеци.

 

Любов и справедливост. — Ето защо надценяваме любовта за сметка на справедливостта и й приписваме най-прекрасни неща, сякаш е нещо много по-възвишено от нея? Та нима тя явно не е по-глупавата? Несъмнено, но тъкмо затова е много по-приятна за всички. Тя е глупава и притежава богат рог на изобилието, от него раздава своите дарове на всички, дори и да не ги заслужават, без да и благодарят дори за тях. Тя е безпартийна като дъжда, който според Библията и житейския опит измокря до кости не само грешника, а евентуално и праведника.

 

Екзекуция. На какво се дължи, че всяка една екзекуция ни засяга по-дълбоко от едно убийство? Дължи се на хладната безпристрастност на съдията, на тягостните приготовления, на убеждението, че един човек се използва като средство за сплашване на други. Защото в този случай не се наказва самата вина, дори и да съществува: тя е заложена във възпитателите, родителите, средата, в нас, но не и в убиеца — имам предвид обстоятелствата, които са го подтикнали.

 

Надеждата. — Пандора донесе делвата със злините и я отвори. Това бе подарък, направен от боговете на хората един красив съблазнителен наглед подарък, наречен още „делвата на щастието“. Но ето че всички злини — живи, крилати същества, изхвърчаха навън и оттогава бродят околовръст и пакостят на хората и денем, и нощем. Едно едничко зло не бе изпълзяло още от делвата: тогава по заповед на Зевс Пандора хлопна капака и то остана вътре. Така човек завинаги задържа делвата на щастието у дома си, въобразявайки си, че кой знае какво съкровище се крие в нея; тя е на негово разположение, той може да посегне към нея, стига да поиска; но той не знае, че делвата, която Пандора донесе, бе делвата на злините и затова смята, че злото, останало вътре в нея, е най-голямо земно благо — това именно е надеждата, — Желанието на Зевс беше да не се отказва човек от живота, колкото и да го измъчват другите злини, а все отново да се оставя да бъде измъчван. Ето защо той дава на хората надеждата: всъщност тя е най-голямото зло, тъй като удължава мъките на човеците.

 

Делничен мащаб. — Надали бихме сгрешили, ако отдадем екстремните действия на суетата, посредствените на навика, а дребнавите на страха.

 

Почитта към личността, пренесена върху каузата. Всички ние засвидетелстваме почит към действията, продиктувани от любов и саможертва за благото на ближния, в каквато и област да се проявят те. По този начин обаче ние повишаваме моралната стойност на каузата, на нещата, обичани в този смисъл от нас и за които сме готови да се пожертваме, макар сами по себе си те може би да не заслужават това. Храбрата войска е убедителна с каузата, за която се бори.

 

Честолюбието като сурогат на чувството за морал. — Чувството за морал не трябва да липсва у натури, които нямат честолюбие. Честолюбците се справят и без него с почти еднакъв успех. Затова синове на скромни, непознаващи честолюбието семейства, щом загубят веднъж чувството за морал, обикновено стават в ускорен темп съвършени лумпени.

 

Суетата ни прави богати. — Колко беден би бил човешкият дух без суетата! Така обаче той прилича на добре зареден и непрестанно зареждащ се магазин със стоки, който примамва купувачи от всякакъв вид: в него те могат да намерят почти всичко, да имат всичко, при условие, че носят със себе си валидната разменна монета (възхищение).

 

Старецът и смъртта. — Като не обръщаме внимание на изискванията, поставени от религията, бихме могли да запитаме: защо за един вече остарял човек, който чувства, че силите го напускат, ще бъде по-похвално да изчака бавното си изтощение и смъртта, вместо с пълно съзнание да тури сам край на живота си? В този случай самоубийството е напълно естествено и лесно обяснимо действие, което би трябвало като победа на разума, както е редно, да вдъхва страхопочитание, както и действително е вдъхвало в онези древни времена, когато светилата на гръцката философия и най-доблестните римски патриоти умираха най-често като се самоубиваха. Затова пък много по-малко уважение заслужава болезнената упоритост на човек да крее ден след ден под гнета на крайно тягостно съществуване, очаквайки с трепет съветите на лекаря, и останал без сили, да стигне до естествения завършек на живота си. Религиите разполагат с безброй претексти срещу повелята за самоубийство: така те печелят благосклонността на людете, влюбени в живота.

 

Заблудите на пострадалия и на похитителя. — Когато богатият отнеме на бедния някаква негова собственост (например благородникът отнеме на плебея любимата жена), в съзнанието на бедния се поражда заблуда: той смята, че другият трябва да е пълен негодяй, щом може да му отнеме и малкото, което притежава. Похитителят обаче изобщо не изживява така дълбоко значението на едно-единствено притежание, защото е свикнал да има много притежания; така че изобщо не е в състояние да се вживее в душата на бедния и далеч не действа несправедливо, както си мисли плебеят, И двамата са си съставили погрешна представа един за друг. Неправдата, нанесена от силния а в цялата история тя е най-възмутителна, съвсем не е тъй голяма, както изглежда на пръв поглед. Дори самото унаследено чувство в силния, че е по-висше същество, с по-високи изисквания, му пречи да се затрогне и не тревожи съвестта му; а това доказва и обстоятелството, че всички ние, при положение че разликата между нас и някое друго същество е много голяма, нямаме чувство, че вършим неправда, и убиваме например един комар, без каквито и да било угризения на съвестта. Също така и Ксеркс (описан дори от гърците като забележително благороден човек) не е проявил жестокост, когато отнема сина от бащата и заповядва да го насекат на късове, защото се бил уплашил и изразил фатално недоверие към целия военен поход; в конкретни случаи отделната личност се отстранява като неприятно насекомо, тя стой прекалено ниско, за да има право да предизвиква нови мъчителни емоции у повелителя на света. Да, всеки жесток човек не е жесток в тази степен, в която изтезаваният я изживява, представата за болката от нанесената неправда не е еднаква с причиненото страдание. Подобно е и положението на несправедливия съдия, на журналиста, който чрез дребни непочтености подвежда общественото мнение. Във всички тези случаи причина и въздействие са заобиколени от напълно различни емоционални и мисловни комплекси; докато всъщност неволно се стига до предпоставката, че похитител и пострадал мислят и чувстват еднакво и с оглед на нея вината на единия се измерва по болката на другия.

 

Кожа на душата. — Както костите, мускулите, вътрешностите и кръвоносните съдове са обвити от кожа, която прави външния образ на човека поносим, по същия начин и поривите, и страстите на душата са забулени от суета: тя е кожата на душата, финес на срама. Повечето хора не се срамуват да си мислят мръсни неща, но се срамуват дълбоко, като си представят, че ги смятат способни на такива мръсни мисли.

 

Злобата е рядко явление. — Повечето хора са прекалено много заети със себе си, за да бъдат злобни.

 

Езичето на везната. — Ние хвалим или порицаваме според това, дали едното или другото дава повече възможност да блесне способността ни да раздаваме оценки.

 

Предотвратяване на самоубийството. — Съществува право, по силата на което отнемаме на един човек живота, но няма право, според което можем да му попречим да умре: това е самата жестокост.

 

Суета. — Ние държим на доброто мнение на хората преди всичко защото то ни носи полза, а освен това, защото искаме да доставим радост (деца на родителите, ученици на учителите и доброжелателни люде на всички останали хора изобщо). Но само когато някой отдава особено голямо значение на доброто мнение на хората за него, независимо от ползата или от желанието му да достави радост, говорим за суета. В този случай човек иска да достави радост на самия себе си, но за сметка на ближните, подвеждайки ги или да си съставят погрешно мнение за него, или като ги насочва дори към онази степен на „доброто мнение“, което неизбежно ще стане досадно за всички останали (чрез възбуждане на завист). Обикновено такъв човек иска чрез мнението на другите да утвърди собственото мнение за себе си и така да намери подкрепа за него пред самия себе си. Обаче дълбоко залегналият у нас навик да се опираме винаги на авторитета — стар колкото самия човек, подтиква мнозина да подкрепят вярата в себе си с мнението на авторитета и следователно да я вземат наготово от ръцете на другите: те се доверяват повече на чуждата преценка, отколкото на собствената. Интересът към самия себе си, желанието да си достави удоволствие достига при суетния човек толкова висока степен, че подвежда другите към фалшива, прекалено завишена оценка за себе си, което не му пречи после пак да държи на техния авторитет: значи той предизвиква заблудата и все пак и вярва. Трябва да признаем, че суетните хора желаят да се харесат не толкова на другите, колкото на себе си и стигат дотам, че пренебрегват дори собствената си полза; защото често те се стремят съзнателно да настроят ближните си неблагоприятно, враждебно, да събудят завистта им, ще рече, в ущърб на себе си: само и само заради радостта, която изпитват от собственото Аз, заради удоволствието от самонаслаждението.

 

Граници на човешката любов. — Всеки, който обяви другия за глупак, за долен тип, се ядосва, когато в края на краищата онзи докаже, че не е такъв.

 

За произхода на справедливостта. — Както правилно е разбрал Тукидит (от ужасния разговор между атинските и мелийските посланици), справедливостта (правдата) се поражда между относително равни по мощ партньори: където няма ясно изразено надмощие и една борба би се превърнала в безрезултатно взаимно напакостяване, там възниква мисълта за споразумение и преговори относно претенциите на двете страни. В зародиша си характерът на справедливостта е този на замяната. Всеки задоволява другия и всеки получава това, което цени повече от другия. Всекиму се дава онова, което той иска да има като своя собственост, като и другият получава желаното. Следователно справедливостта е отплата и замяна, при условие че има относителна равнопоставеност на мощта; от това следва, че и отмъщението се е намирало първоначално в обсега на справедливостта, че и то е един вид замяна. Също и благодарността. Корените на справедливостта естествено ни връщат към принципа на разумното самосъхранение, следователно към егоизма на познатото разсъждение: „защо да си пакостя безполезно, като може би пак няма да постигна целта си?“ Толкова за произхода на справедливостта. Поради това, че хората, съобразно с интелектуалните си привички, са забравили първоначалния смисъл на тъй наречените справедливи, правдиви действия и именно защото векове наред децата са били приучвани да се възхищават на подобни действия и да им подражават, постепенно се създава измамната представа, че справедливото действие е и неегоистично: и именно на тази измама се дължи и високата оценка на това действие, която, отгоре на всичко, както всички оценки е в перманентен процес на развитие: защото нещо, което се цени високо, се постига с всеотдаен стремеж, подражание, размножение и нараства чрез стойността на вложените усилия и усърдие на всеки един, прибавени към стойността на високооценения обект. Колко аморален щеше да изглежда светът, ако не съществуваше способността на човешката памет да забравя! Поетът би казал, че бог е поставил късопаметството като страж пред храма на човешкото достойнство.

 

Трите фази на досегашната моралност. — Първият симптом, че животното е станало човек, се проявява, когато дейността му не е вече насочена към моментното, а към трайното му физическо благосъстояние, т.е. когато човек става полезен, целенасочен; едва тогава си пробива път суверенната власт на разума. На още по-високо стъпало човек се изкачва, когато действа според принципа на честта: благодарение на него той се включва в колектива, подчинява се на общи емоции и това го издига високо над фазата, когато го ръководеше само егоистичната лична полза: той уважава и иска да бъде уважаван, а това ще рече, че поставя ползата в зависимост от това, което той мисли за другите, а и те за него. Накрая човек действа на последното стъпало на досегашната моралност според своя мащаб за нещата и за хората: самият той определя за себе си и за другите какво е почтено, какво е полезно; той се е превърнал в законодател на мненията според все по-усъвършенстваното понятие за полезно и почтено. Познанието и опитът му дават възможност да постави най-полезното, ще рече, всеобщата трайна полза пред личната, почтителното признание с всеобщо трайно въздействие пред валидното за момента: той живее и действа като колективен индивид.

 

Удоволствие и социален произход. — В общуване с хората човек добива нов вид удоволствие като добавка към онези чувства на удоволствие, които черпи от самия себе си; с него той обогатява значително кръга на тези чувства изобщо. Не е изключено доста неща, спадащи тук, да са придобити по наследство още от животните, които явно изпитват удоволствие, когато играят заедно, например майките с малките си рожби. Да не забравяме и половите връзки, те карат всяко мъжко животно да проявява интерес почти към всяко женско животно с оглед на евентуално удоволствие, и обратното. Чувството на удоволствие в междучовешките отношения прави изобщо човека по-добър: общата радост, взаимно споделеното удоволствие повишава неговия градус, то вдъхва на отделния човек сигурност, прави го по-доверчив, разсейва недоверието, завистта: защото самият индивид се чувства добре и вижда, че и партньорът му се чувства също така добре. Еднаквите външни прояви на удоволствие събуждат представата за споделени емоции, чувството за еднакво душевно устройство: същото постигат и общите страдания, бури, опасности, врагове. Вероятно върху тази основа е бил изграден най-старият съюз, чийто смисъл е задружното осуетяване и отпор на заплахата от неудоволствие в полза на отделния индивид, Така от удоволствието израства социалният инстинкт.

 

„Човекът постъпва винаги добре.“ Ние не обвиняваме природата в аморалност, когато ни изпраща гръм и мълния, и дъжд, който ни намокря: защо тогава наричаме злосторника аморален? Защото приемаме, че той действа произволно, под напора на свободната си воля, докато другото е една необходимост. Това разграничение обаче е заблуда, И после: дори преднамереното пакостене не при всички обстоятелства определяме като аморално; например, без да се замислим, ние убиваме преднамерено една муха, просто защото ни дразни бръмченето и; наказваме умишлено престъпника и му причиняваме болка, за да защитим себе си и обществото. В първия случай индивидът е който, за да се съхрани или за да си спести неудоволствието, умишлено причинява болка, във втория това е държавата. Всеки морал оправдава умишленото пакостене при самоотбрана: това ще рече, когато се отнася до самосъхранение. Обаче тези две гледни точки са недостатъчни, за да обяснят всички лоши действия срещу хора, извършени от хора: човек просто иска за себе си удоволствие или да се отбранява срещу неудоволствие; в известен смисъл се отнася винаги до самосъхранение. Сократ и Платон имат право: каквото и да прави, човек винаги прави това, което е добро, или това, което му изглежда добро (полезно), според степента на интелекта му, според мярата на проявената в случая разумност.

 

На водопада. — При вида на един водопад имаме чувството, че безбройните извивки, лъкатушения и чупки на вълните са непринуден израз на свободна воля и желания: всъщност обаче всичко е една необходимост и всяко движение е математически изчислимо. С действията на човека е същото: ако бяхме всезнаещи, бихме могли да изчислим предварително всяко отделно действие, както и всеки прогрес в познанието, всяка заблуда, всяко зло. Естествено самият действащ човек сляпо вярва в илюзията за произвола на случайността; ако в един миг колелото на всемира би спряло и се намереше някой всезнаещ, пресмятащ разум, който да използва тези паузи, той би могъл да разкаже до най-далечни времена бъдещето на всяко същество и да очертае коловоза, по който ще продължава да се търкаля това колело, Така и заблудата на действащия човек по отношение на себе си, приемането на свободната воля е част от този математически изчислим механизъм.

 

Безотговорност и невинност. — Абсолютната безотговорност на човека за собствените му действия и неговата същност е най-горчивата чаша, която вкусващият от познанието трябва да изпие, ако е свикнал да вижда в отговорността и в дълга благородническата грамота за своята човечност. Така всичките му оценки, пристрастия и отрицания са се обезценили и загубили своята неподправеност и чистота: най-дълбокото му чувство, отдадено на мъченика, на героя, е послужило за една измама; той не бива повече да хвали, нито да порицава, защото е нередно да се хвалят и порицават природата и необходимостта. Както обича майсторското произведение на изкуството, но не го хвали, защото самото то не е отговорно за себе си, както застава безмълвно пред тревичката, също така човек трябва да стои и пред делата на хората и пред своите собствени. Той може да се възхищава от тяхната сила, красота, разкош, обаче не бива да намира в това някакви заслуги: химическият процес и борбата между елементите, страданията на болния, който жадува за изцеление, имат толкова малко заслуги, колкото и онези душевни терзания и мигове на безизходица, при който, мятани от една посока в друга от различни мотиви, най-после решаваме да изберем, както казваме, най-силния и убедителния от тях (всъщност обаче докато най-силният мотив реши въпроса за нас). Ала всички тези мотиви, с колкото и възвишени имена да ги наричаме, са се породили от същите корени, които смятаме за изпълнени от отровни сокове; между добрите и лошите действия няма разлика във вида, а единствено в степените. Добрите действия са облагородени лоши; лошите са огрубели, оглупели добри действия. Едничкото желание на индивида за самонаслаждение (включително страхът да не го загуби) във всички случаи бива задоволено, нека човекът да действа както може, а това ще рече, както трябва: все едно дали се отнася до действия на суета, отмъщение, удоволствие, полза, злоба, коварство, или пък до действия на саможертва, състрадание, познание. Степените на способността за преценка решават в каква посока това желание ще го повлече; всяко общество, всеки индивид се съобразява постоянно с един иерархически ред на благата и според него определя своите действия и преценява тези на другите. Този мащаб обаче постоянно се мени, много действия се назовават лоши, а са само глупави, защото степента на интелигентност, която решава за тях, е била твърде ниска. Да, в известен смисъл и днес все още всички действия са глупави, защото най-висшата степен на човешка интелигентност, до която може да се стигне, положително ще бъде тепърва надхвърлена, тогава, обърнем ли поглед назад, всички наши действия и преценки ще изглеждат толкова ограничени и прибързани, колкото ограничени и прибързани ни се струват сега действията и преценките на изостанали диви племена. Едно такова прозрение може би ще ни причини горчива болка, ала после идва утехата, че тези болки са родилни. Пеперудата иска да пробие обвивката си, тя я дърпа, разкъсва я: тогава непознатата светлина, царството на свободата я заслепява и обърква. Върху такива хора, способни да изпитат този вид тъга колко ли малко ще са те! се провежда първият експеримент, за да се установи дали човечеството е в състояние да се преобрази от морално в едно мъдро човечество. Слънцето на ново евангелие хвърля първия си лъч върху най-високите върхове в душата на избраниците: и тогава мъглите се сгъстяват повече от всякога и едно до друго съжителстват най-яркият мрак и най-тъмният здрач. Новото познание казва: всичко е една необходимост а самото това познание е необходимост. Всичко е невинност: а познанието е пътят към прозрението на тази невинност. Ако удоволствието, егоизмът, суетата са необходими, за да се създадат моралните феномени и най-разкошния им цвят чувството за истина и справедливост на познанието, ако заблудата и утопиите на фантазията бяха единственото средство, чрез което човечеството постепенно успя да се издигне до дадена степен на самопросветление и самоспасение, кой би дръзнал да подцени другото средство? Кой би дръзнал да се натъжи, когато съзре целта, към която водят онези пътища? Всичко в сферата на морала е резултат на развитие, на промяна, на колебание. Така е, всичко тече; ала и всичко е в потока и се носи към дадена цел. Нека в нас продължи да властва унаследената привичка за измамна преценка, любов, омраза, ала под влияние на развиващото се познание тя ще отслабва: постепенно у нас ще покълне на същата почва един нов навик на разбиране, на нелюбов и неомраза, на обзор и може би след хилядолетия той ще стане достатъчно мощен, за да даде на човечеството жизнеността да създава също така редовно мъдрия, невинния (съзнаващ невинността си) човек, както сега създава немъдрия, несправедливия, съзнаващ вината си човек — това ще рече необходимото предварително стъпало, а не антипода на другия.