Фридрих Ницше
Човешко, твърде човешко (2) (Книга за свободните духове, том 1)

ПРЕДГОВОР

Много често и винаги с недоумение са ми казвали, че във всички мои писания имало нещо, което ги свързва и отличава помежду им, като се почне от „Раждането на трагедията“ до наскоро публикувания „Пролог към философия на бъдещето“. Казваха ми, че всички до едно съдържали примки и капани за непредпазливи птици и една едва ли не непрестанно повтаряща се, неизречена подкана за преобръщане на утвърдени стойностни оценки и ценни традиции. Нима е възможно всичко да е било само човешко, твърде човешко? С подобен възглас човек се изскубвал от моите писания не без един вид уплаха и недоверие дори към морала, дори донякъде изкушен и окуражен да стане защитник на най-лошите неща: а какво би било, ако те са може би само най-много оклеветените? Нарекоха писанията ми школа за съмнение — нещо повече, дори за презрение, ала за щастие и за доблест, да, дори за дръзновение. Всъщност и на мен самия не ми се вярва някога човек да е гледал със същото дълбоко съмнение на света и то не само като случаен адвокат на дявола, но, казано с езика на теологията, не по-малко и като враг и предизвикател на Господа; а който отгатне нещо от последиците, залегнали във всяко дълбоко съмнение, нещо от ледените тръпки и страхове на усамотението, на което всяка категорична разлика в гледната точка осъжда обременения с нея, ще проумее също колко често, за да си почина от самия себе си, сякаш за временна самозабрава, търсех да се приютя някъде — било в лоното на преклонението или на враждата, било в научността или в лекомислието, или в глупостта; и защо, когато не намирах това, което ми бе нужно, трябваше изкуствено да го създавам, да го преиначавам, да го претворявам по мой вкус (та какво друго са правили винаги поетите? и за какво друго служи цялото изкуство на този свят?). Обаче онова, което всеки път се явяваше като насъщна необходимост за моето лечение и самовъзстановяване, бе вярата, че не съм единствен и сам и че и други като мен виждат това, което виждам аз — едно вълшебно смътно чувство за сродство и прилика във взор и желания, отдих в упованието за приятелство, слепота на двама, без подозрение и въпросителни, наслада от видимото, повърхностното, близкото, най-близкото, от всичко, което има цвят, кожа и външен блясък. В този смисъл може би биха ме упрекнали в едно своего рода „изкуство“, в една или друга изкусна фалшификация: например, че добронамерено-преднамерено съм затворил очи пред Шопенхауеровата сляпа воля за морал по време, когато погледът ми върху морала бе станал вече достатъчно проницателен; също, че съм се подлъгал по неизлечимата романтика на Рихард Вагнер, сякаш е означавала начало, а не край. Също така и по отношение на гърците, също и по отношение на немците и на тяхното бъдеще — а би могло да се състави цял списък от подобни „също така“, нали? Нека обаче приемем, че всичко това е вярно и ми е било натяквано напълно основателно, какво знаете вие, какво бихте могли да знаете за това, колко много хитрост за самосъхранение, колко много благоразумие и върховна грижа се съдържат в подобна самоизмама — и още от колко много фалш се нуждая, за да мога все отново да си позволявам лукса да поддържам жизнената си достоверност?… Но стига, аз все още живея; а животът не е измислен от морала; той иска заблуда, той живее от заблудата… но нали? ето че почвам отново и правя това, което винаги съм правил, аз, старият аморалист и птицелов — и говоря неморално, недопустимо за морала, „отвъд добро и зло“?

Така някога, когато ми бе нужно, си измислих и „свободните духове“, на които е посветена тази меланхолно-дръзновена книга с наслов „Човешко, твърде човешко“. такива „свободни духове“ не съществуват и никога не са съществували, но както казах, тогава те ми бяха необходими за компания, за да поддържам доброто си настроение по време на неприятни преживявания (болести, усамотение, чужбина, горчивини, бездействие): като бодри другари и призраци, с които да побъбриш и да се посмееш, когато ти се бъбри и смее, и които можеш да изпратиш по дяволите, когато станат скучни като компенсация за липсата на приятели. А най-малко бих искал да се съмнявам, че един ден би могло да съществуват такива свободни духове, че нашата Европа ще има сред своите синове от утре и вдругиден подобни смели и дръзки люде, реални и от плът и кръв, а не само както в моя случай фантомен продукт на отшелническа фантазия. Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и аз ще допринеса нещо, за да ускоря тяхното идване, ако опиша предварително при каква констелация на съдбите ги виждам да възникват, по какви пътища ги виждам да идват?

Може да се приеме, че един дух, в който един ден типът на „свободния дух“ ще се развие и узрее до пълно съвършенство и сладост, е изживял съдбовния си миг в едно голямо освобождение, тъй като в миналото си е бил толкова повече обвързан дух, привързан сякаш завинаги към своя стълб. Кое обвързва най-здраво? Кои въжета не могат да се разкъсат? При хора от елитен тип това ще бъдат задълженията: благоговението, присъщо на младежта, трепетът и нежността пред всичко патриархално и достопочтено, благодарността към земята, която ги е откърмила, към десницата, която ги е водила, благодарността към светилището, където са се научили да се молят най-възвишените им мигове ще ги обвързват дори най-здраво, ще им вменяват чувството за дълг най-трайно. За подобни обвързани духове голямото освобождение идва внезапно, като земен трус: изведнъж младата душа се разтърсва, тя се откъсва, изтръгва и тя самата не разбира какво става. Един мощен порив я подема и става за нея неотменна повеля; пробуждат се волята и желанието да потегли, където и да е, на всяка цена лумва буйно и опасно любопитство към неоткрити светове и пламти неугасимо във всичките и фибри. „По-добре да умра, отколкото да живея тук!“ така звучи изкусителният глас и властната повеля:

а това „тук“ и това „у дома“ е всичко, което дотогава е обичала! Внезапна уплаха и съмнение към това, което дотогава е обичала, мълниеносно презрение към това, което за нея е било досега дълг, едно бунтовно, произволно, вулканично напиращо желание за странстване, за непознати светове, за отчуждение, охладняване, изтрезняване, вледеняване, зараждане на омраза към любовта, може би и една светотатствена хватка и поглед назад, натам, където доскоро е боготворила и обичала, а може би и пареща вълна на срам от онова, което току-що е сторила, същевременно и ликуване, че го е сторила, едно опиянено вътрешно, тръпнещо в ужас ликуване, което подсказва победа — победа? — над какво? — над кого? една загадъчна, поставяща безброй въпроси, съмнителна победа, ала все пак първата победа: — подобни лоши и болезнени неща са част от историята на голямото освобождение. Този пръв изблик на сила и воля за самоопределяне, за самооценка, волята за свободна волеизява, всичко това е същевременно болест, която е в състояние да разруши човека: а колко неприкрито се изразява болестта в буйните опити и чудатости, с които освободеният, разкрепостеният се опитва занапред да докаже своята власт над нещата! Той броди зловещ наоколо, незадоволил похотта си; неговата плячка трябва да изкупи опасно набъбналата му гордост; той разкъсва онова, което го дразни. С ехидна усмивка преобръща всичко, което е забулил, което смята за пощадено поради някакъв срам: той се опитва да види как ще изглеждат нещата, ако ги преобърне. Нищо друго освен произвол и удоволствие от произвола не разкрива внезапната му благосклонност към онова, което дотогава се е ползвало с лоша слава — ако изпълнен с любопитство се прокрадне изкусително около най-забраненото. В дъното на неговото трескаво блуждаене — защото той странства неспокоен и без цел като в пустиня — стои въпросителният знак на непрестанно нарастващото опасно любопитство. Не би ли могъл да преобърне всички ценности? И дали доброто все пак не е зло? а Бог само изобретение и хитра уловка на дявола? Дали в дълбоката си същност всичко не е може би фалшиво? И ако сме измамени, не сме ли тъкмо поради това и измамници? А не трябва ли да бъдем също и измамници? Подобни мисли го водят и подвеждат все по-надалеч, все по-встрани. Самотата го обгръща и обвива все по-заплашителна, тя го души все повече и стяга по-силно сърцето му, онази страшна богиня и mater saeva cupidinum^[1], ала кой знае днес какво е самота?…

От това болезнено усамотяване, от пустошта на подобни години на изкушение е далеч още пътят до онази огромна, всеобхватна сигурност и непоклатимо здраве, без които не може да мине дори и болестта като средство и въдица по пътя към познанието, до онази истинска зряла свобода на духа, която е колкото самообладание, толкова и дисциплина на сърцето и открива пътища към много и разнопосочни начини на мислене — до онази вътрешна всеобхватност и изтънчване на натрупаното богатство, които изключват опасността духът да се изгуби по собствените си пътища, да се влюби и опиянен да приседне в някой ъгъл, до онзи излишък от пластични, целебни, продуктивни и възстановяващи сили, които са именно белег за голямото здраве, онзи излишък, който дава на свободния дух опасното предимство да живее, воден от изкушението, излагайки се на приключението: предимството на майсторството поражда предимството на свободния дух! Между това могат да се занижат дълги години на оздравяване, години, изпълнени с разноцветни, вълшебно-мъчителни мигновения на промени, обладавани и обуздавани от твърдата воля за оздравяване, която често дръзва да се явява облечена и преоблечена в одеждите на здравето. За човек с подобна съдба съществува тогава и средно състояние, за което той не може по-късно да не си спомня с умиление: в душата му се възцарява бледа нежна светлина и слънчево щастие, чувство на свобода, напомнящо на свободния полет на птицата, на безбрежна широта — като на птичи поглед, на дръзновение, присъщо на орела, появява се нещо трето, съчетаващо любопитство и нежно презрение. „Свободен дух“ — тази хладна дума действа добре в такова състояние, тя едва ли не стопля. Човек живее отвъд оковите на любовта и на омразата, без „да“ и без „не“, по желание в близост, по желание далеч, по-скоро готов да се изплъзне, да избяга, да размаха криле, да се махне отново, да литне нагоре отново; човек се разглезва като всеки, който веднъж е видял под себе си огромното многообразие — и се превръща в антипод на онези, които се интересуват от неща, които не ги засягат, Наистина свободният дух отсега нататък ще го засягат само неща и то колко много са тези неща! — които вече не го интересуват…

Само една крачка напред в оздравителния пронес и ето че свободният дух се доближава отново към живота, разбира се, бавно, едва ли не с непокорство, почти с недоверие, Около него се затопля, сякаш всичко пожълтява; чувство и съчувствие добиват дълбочина, топли зефири от всякакъв вид го облъхват. Струва му се, че едва сега очите му сякаш се разтварят за близкото. Той е учуден и затихва:

къде е бил досега? Тези близки и най-близки неща, колко променени му се струват сега те! С благодарност поглежда той назад — благодарен на своето срастване, на своята твърдост и на самоотчуждението си, на птичия полет и безбрежно реене в студени висини. Колко добре, че не е останал като изнежен, мухлясал безделник само „у дома“, само „със себе си“! Той бе извън себе си: в това няма съмнение. Едва сега той съзира сам себе си и какви изненади го връхлитат! Какви неизпитани ужаси! А какво щастие се крие все още в умората, в старата болест, в рецидивите на оздравяващия! Колко много му допада да понася безропотно болката и сучейки нишката на търпението, да лежи на слънце! Кой освен него може да разбере нещо от щастието на зимата, от слънчевите петна по зида! Най-благодарните животни на света, също и най-скромните, това са именно тези отново полуизвърнати към живота оздравяващи духове и гущери: между тях има и такива, които не изпускат ден, без да закачат малък хвалебствен химн на провлачения край на дрехата му. Казано сериозно, това е радикално лечение срещу всякакъв песимизъм (както е известно, раковият цирей на стари идеалисти и изпечени лъжци), а именно човек да заболее по подобие на свободните духове, да боледува дълго и после бавно, едва-едва да оздравява, искам да кажа да става все „по-здрав“. Има мъдрост, голяма житейска мъдрост в това в течение на дълго време да си предписваш в малки дози здравето сам.

Около това време, под внезапните проблясъци на едно все още неовладяно, все още променливо здраве, свободният дух, все повече разчупващ оковите си, започва най-после да разбулва загадката за онова голямо освобождение, която дотогава, почти непроницаема, проблематична, почти недокосната е чакала в паметта му. След като дълго време едва е дръзвал да се запита: „Защо страня така? защо съм тъй сам? отричащ се от всичко, което почитах? отрекъл се дори от почитта? Защо тази непоклатима твърдост, това подозрение и омраза към собствените добродетели?“ сега вече той се осмелява и пита на глас, а чува и нещо като отговор: „Ти би трябвало да станеш господар на себе си, господар на собствените си добродетели. Преди те бяха твои господари; сега обаче те ще са твои сечива, наравно с други сечива. Ти би трябвало да добиеш власт над своите размисли, над аргументите «за» и «против» и да се научиш да ги вмъкваш и измъкваш според най-висшата си цел. Ти би трябвало да вникнеш в перспективата на всяка стойностна оценка в разместването, изкривяването и илюзорната телеология на хоризонта и на всичко, което спада към перспективата; да включиш и зрънцето глупост с оглед на противоположни ценности и цялата интелектуална загуба, с която се заплащат разноските за всяко «за» и «против». Ти би трябвало да се научиш да схващаш необходимата несправедливост във всичко «за» и «против», несправедливостта изобщо като неразлъчна съставна част от живота, а самият живот като обусловен от перспективата и неговата несправедливост. Ти би трябвало преди всичко да съзреш с очите си къде несправедливостта е най-голяма, именно там, където животът е още в наченките си, най-ограничен, най-оскъден, най-примитивен, но все пак не може да отрече себе си като цел и мяра за нещата и за да се съхрани, подронва тайно, дребнаво и непрестанно по-висшето, по-голямото, по-богатото, поставяйки го под съмнение — ти би трябвало да погледнеш в очи проблема за йерархичния ред и начина, по който власт, право и всеобхватност на перспективата израстват заедно нагоре. «Ти би трябвало» — достатъчно, свободният дух знае вече в кое «ти би трябвало» се е вслушал, също и на какво е способен сега, какво, едва сега може да стори…“

Така свободният дух си дава отговор на загадката за освобождението и обобщавайки своя случай, приключва, за да вземе по него своето решение, „Това, което се случи на мен — си казва той, — трябва да се случи на всеки, у когото една задача иска да се превъплъти в реалност и «да се роди».“ Тайната принуда и необходимостта на тази задача ще се разпорежда във и със съдбата му, подобно на неосъзната бременност — много време преди той самият да си е поставил тази задача за цел и да е узнал нейното име. Нашето предопределение разполага с нас, дори и да не знаем още нищо за него; то е бъдещето, което кове правилата на нашето настояще. При предпоставката, че това е проблемът за йерархичния ред, за който ние, свободните духове, спокойно можем да кажем, че е наш проблем: едва сега, в пладнето на живота ни, разбираме каква усилна подготовка, заобиколни пътища, изпитания, изкушения, маскировки са били необходими на проблема, преди да се реши да израсне пред нас, и как като авантюристи и околосветски пътешественици трябваше първо да изпитаме духом и телом безброй най-контрастни помежду си състояния на щастие и горест в онзи вътрешен свят, наречен „човек“, също и като жалон за всяко „по-висше“ и всяко „едно върху друго“, което пак се нарича „човек“ навсякъде проникващи, почти без страх, нищо не отминавайки, нищо не губещи, опитващи всичко до дъно, прочистващи всичко от случайното и същевременно пресявайки го докато най-после ние, свободните духове, можехме да кажем: „Ето нов проблем! Ето една дълга стълба, на чиито стъпала сме седели самите ние и сме се изкачвали — каквито самите ние някога сме били! Ето един връх, едно по-ниско стъпало, друго под нас, ето един невероятно дълъг ред, една йерархична стълбица, която ние виждаме, това е нашият проблем!“

За някои психолог и гадател няма да остане скрито нито за миг мястото, към което принадлежи въпросната книга в току-що описания развой (или мястото, на което тя е поставена}, Обаче къде са днес психолозите? Във Франция — сигурно, може би в Русия, но положително не в Германия. Не липсват основания затова днешните немци биха приели това дори като голяма чест; тежко на човека, който в това отношение е моделиран по друга, ненемска кройка. Тази немска книга, която съумя да намери своите читатели в широк кръг от страни и народи, тя е на път вече около десет години и както изглежда, разбира от музика и от изкуството на флейтата, съблазнявайки така слуха и невъзприемчивите уши на чужденците тъкмо в Германия тази книга се чете с най-голяма небрежност и е най-зле разбрана. Каква е причината? Отговорът бе, че книгата поставяла твърде високи изисквания, че била адресирана до хора, освободени от принудата на суровия дълг, че се нуждаела от изтънчени и капризни сетива, от излишък, излишък на време, на яснота на хоризонта и в сърцето, от свободно време в най-широкия смисъл: „все добри неща, които ние, днешните немци, не притежаваме, следователно не можем и да дадем“. След един толкова учтив отговор моята философия ме посъветва да мълча и да не питам повече; още повече че в известни случаи, както загатва поговорката, човек остава философ само като мълчи.

Ница, пролетта 1886 г.