Зигмунд Фройд
Неврозите (9) (Произход и лекуване)

Глава VI
СЕКСУАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ И РАЗВИТИЕ НА ЛИБИДОТО

Уважаеми господа! Намирам се под впечатлението, че не успях достатъчно убедително да ви обясня значението на перверзиите за нашето разбиране на сексуалността. Затова бих искал, доколкото мога, да поправя и да допълня изложеното пред вас.

Нещата не стоят така, като че ли само перверзиите ни принудиха да изменим понятието „сексуалност“, което предизвика толкова силен протест. За това помогна още повече изучаването на детската сексуалност, а съвпадението на двете явления стана решаващо за нас. Но проявите на детската сексуалност, колкото и да са очевидни в по-късното детство, като че ли стават неопределени и смътни, когато се приближаваме до техния начален стадий. Онзи, който не пожелае да обърне внимание на историята на развитието и на аналитичната връзка, ще оспорва техния сексуален и ще им приписва вместо това някакъв недиференциран характер. Не забравяйте, че в дадения момент ние все още не разполагаме с общоприет признак на сексуалната природа на някакъв процес, освен връзката му с функцията на размножаването, но този критерий е прекалено тесен. Биологичните критерии като установените, от В. Флийс периоди от 23 и 28 дни са още много спорни; химичните особености на сексуалните процеси, за които можем само да предполагаме, все още чакат да бъдат открити. Сексуалните перверзии на възрастните, точно обратното, са нещо осезаемо и недвусмислено. Както посочва тяхното вече общопризнато наименование, те несъмнено се отнасят към сексуалното. Могат да ги наричат признак на дегенерация или както си искат, но още никой не се е решавал да ги отнесе към нещо друго освен към феномените на сексуалния живот. Само те ни дават право да твърдим, че сексуалността и продължаването на рода не съвпадат, защото очевидно е, че всички те се отказват от целта за продължаване на рода.

Откривам тук един доста интересен паралел. Докато за мнозинството от хората „съзнателно“ и „психично“ е едно и също, ние бяхме принудени да разширим понятието „психично“ и да признаем за психично и това, което не е съзнателно. И по напълно аналогичен начин други обявяват за идентично „сексуалното“ и „отнасящото се до продължаването на рода“ — или, ако искате да се изразите по-кратко, „генитално“, докато в същото време ние не можем да не признаем съществуването на „сексуалното“, което да не е „генитално“ и да няма нищо общо с продължаването на рода. Това е само формално сходство, но то има по-дълбоко основание.

Но ако съществуването на сексуалните перверзии е толкова убедително доказателство по този въпрос, защо то по-рано не е оказало своето въздействие и не е решило този въпрос? Не мога да отговоря на този въпрос. Струва ми се, че причината е, че към тези сексуални перверзии съществува напълно особено отношение, което се прехвърля върху теорията и също така пречи на тяхната научна оценка. Като че ли никой не може да забрави, че те са не само нещо отвратително, но и чудовищно, опасно, като че ли ги смятат за съблазнителни и дълбоко в себе си са принудени да потиснат тайната завист към онези, които им се наслаждават, както признава и наказващият ландграф в прочутата пародия на Танхойзер:^[23]

В пещерата на Венера забрави чест и срам! — Странно, че туй нивга се не случва нам?

А всъщност перверзните са по-скоро жалки същества, които плащат много висока цена за своята трудно достижима наслада.

Обстоятелството, че актът на перверзно задоволяване в по-голяма част от случаите все пак завършва с пълен оргазъм и отделяне на полови продукти, прави перверзната дейност несъмнено сексуална въпреки особеностите на нейния обект и цели. Но това, разбира се, е само следствие от факта, че тези хора са възрастни; при детето оргазмът и половите отделяния са невъзможни, те са заменени от намеци, които въпреки това не се признават за несъмнено сексуални. За да допълня оценката на сексуалните перверзии, трябва да добавя още някои неща. Колкото и да са порочни, колкото и рязко да се противопоставят те на нормалната сексуална дейност, обикновеното наблюдение показва, че една или друга перверзна черта почти винаги съществува в сексуалния живот на нормалните хора. Дори целувката може да бъде наречена перверзен акт, защото представлява съединяване на двете ерогенни зони на устата вместо на гениталиите на партньорите. Никой обаче не се отказва от нея като от перверзия, напротив, на сцената тя е допустима като смекчен намек за полов акт. Но именно целувката може да стане пълна перверзия, а именно тогава, когато е толкова интензивна, че непосредствено е съпроводена от изпразване на гениталиите и от оргазъм, което не е толкова рядко явление. Също така установяваме, че за някои хора опипването и разглеждането на обекта е задължително условие за сексуална наслада, а други пък щипят или хапят по време на кулминацията на възбудата, че наЙ-силната възбуда не винаги идва от гениталиите, а от някоя друга част от тялото на обекта и много други такива подобни факти. Няма никакъв смисъл да отделяме хората, които притежават някои от тези черти, от редицата на нормалните и да ги включваме към перверзните, нещо повече, става все по-ясно, че същността на перверзиите се състои не в несъблюдаването на сексуалната цел, не в заместването на гениталиите, дори не винаги в промяната на обекта, а единствено в това, че тези отклонения обсебват целия сексуален живот и изместват служещия на размножаването полов акт. А когато перверзните действия се съчетаят с нормалния полов акт, като го подготвят или усилват, те всъщност престават да бъдат перверзни. Разбира се, благодарение на тези факти пропастта между нормалната и перверзната сексуалност значително се намалява. Непосредствено се налага изводът, че нормалната сексуалност произлиза от нещо, което е съществувало преди нея, изключвайки като непригодни едни явления и обединявайки други, за да ги подчини на новата цел за продължаване на рода.

Преди да използуваме наученото за перверзиите за по-задълбочено изследване на детската сексуалност, позовавайки се на вече уточнените предположения, трябва да насоча вниманието ви към едно важно различие между тях. Перверзната сексуалност по правило е напълно центрирана, всичко при нея е устремено към една — обикновено единствена — цел, един частичен нагон доминира и или само той се наблюдава, или всички други са подчинени на неговите цели. В това отношение между перверзната и нормалната сексуалност няма друга разлика освен тази, че доминиращите частични нагони и съответствуващите им сексуални цели при тях са различни. И тук, и там, така да се каже, действува една добре организирана тирания, само че тук властта принадлежи на един, а там — на друг клан. Инфантилната сексуалност, напротив, в общи линии няма такова центриране и организация, отделните й частични нагони са равноправни, всеки от тях търси самостоятелно удоволствието си. Отсъствието, както и наличието на центрирането, разбира се, добре се съгласува с факта, че двата вида сексуалност — перверзната и нормалната — са произлезли от инфантилната. Между другото, има случаи на извратена сексуалност, които демонстрират много по-голямо сходство с инфантилната, тъй като множество частични нагони независимо един от друг са се наложили със своите цели или по-точно — продължили са да съществуват. В такива случаи е по-правилно да се говори за инфантилизъм на сексуалния живот, отколкото за перверзии.

Въоръжени с тези знания, можем да пристъпим към разглеждането на предложението, което навярно няма да ни бъде спестено. Ще ни кажат: защо упорствувате да наричате сексуалност онези и според вас самите неопределени прояви на детството, от които по-късно произлиза сексуалното? Защо не искате по-добре да се задоволите с физиологичното описание и не кажете просто, че у кърмачето се наблюдават такива видове дейност, като смученето или задържането на екскрементите например, които ни показват, че то се стреми да получи физическа наслада! Така бихте избегнали оскърбителното за всеки човек твърдение; че и най-малкото дете има сексуален живот. Да, уважаеми господа, нямам нищо против физическата наслада; известно ми е, че върховната наслада от сексуалното общуване е всъщност само вид физическа наслада, свързана с функцията на гениталиите. Но можете ли да ми отговорите на въпроса в кой момент тази първоначално индиферентна физическа наслада придобива сексуален характер, какъвто несъмнено има в по-късните фази на развитие? Можем ли да кажем, че знаем за физическата наслада повече, отколкото за сексуалността? Ще кажете, че сексуалният характер се присъединява именно тогава, когато гениталиите започнат да изпълняват своята роля; сексуалното съвпада с гениталното. Вашата позиция ще бъде действително доста по-изгодна, ако изключите от характеристиката на сексуалното отношението към продължаването на рода, оказало се несъстоятелно вследствие на съществуването на перверзиите, и вместо него изтъкнете на преден план дейността на гениталиите. Но тогава ще се окаже, че не сме много далеч едни от други във вижданията си; половите органи просто се противопоставят на другите органи. А какво ще възразите срещу многобройните факти, които ни показват, че за постигане на удоволствие гениталиите могат да бъдат заменени от други органи, както е при нормалната целувка, както е при различните извратености, при хистеричната симптоматика? При този вид невроза е напълно обичайно явления като възбуждането, усещането и инервацията, дори и процесите на ерекция, присъщи на гениталиите, да се пренасят върху други, отдалечени области от тялото (например, горната част на главата и лицето). И така, след като ви доказах, че нямате аргументи за вашата характеристика на сексуалното, ще трябва да последвате примера ми и да пренесете понятието „сексуално“ и върху целящите физическа наслада занимания през периода на ранното детство.

А сега ви моля да изслушате още две съображения в защита на моята позиция. Както знаете, ние наричаме сексуални съмнителните и неопределени действия в ранното детство, насочени към получаване на удоволствие, защото достигаме до тях по пътя на анализата, като тръгваме от симптомите и минаваме през несъмнено сексуален материал. Съгласен съм, че това още не означава, че те самите трябва да бъдат сексуални. Но да вземем един аналогичен случай. Представете си, че нямаме възможност да наблюдаваме развитието на двете двусемеделни растения на ябълката и фасула от техните семена, но в двата случая можем да проследим тяхното развитие в обратно направление — от напълно оформилото се растение до първия филиз с двете зародишни листенца. Двете зародишни листенца изглеждат индиферентно, в двата случая те са напълно еднородни. Това ще ме накара ли да допусна, че те наистина са еднородни и че специфичната разлика между ябълката и фасула се проявява едва по-късно, при процеса на вегетацията? Или от биологична гледна точка е по-правилно да се мисли, че това различие съществува още в зародиша, макар че по тези първи листенца то не може да се установи. Ние постъпваме по същия начин, наричайки сексуално удоволствието, получено от действията на кърмачето. Тук не мога да подложа на анализ това, дали всяка физическа наслада може да бъде наречена сексуална, или заедно със сексуалната има и друга, която не може да бъде наречена така. Зная твърде малко неща за физическата наслада и условията за нея и изобщо няма да се учудя, ако при регресиращия характер на анализа в края на краищата стигна до елементи, които в настоящия момент не се поддават на определение.

И още нещо. С твърдението си за сексуалната непорочност на детето вие бихте спечелили много малко, дори ако можехте да ме убедите, че наистина е по-добре кърмачето да се разглежда като асексуално. Защото още от тригодишна възраст сексуалният живот на детето не подлежи на никакво съмнение. По това време гениталиите започват да се проявяват, може би закономерно настъпва периодът на инфантилния онанизъм, т.е. на гениталното задоволяване. Душевните и социалните прояви на сексуалния живот са вече налице; изборът на обект, нежната привързаност към отделни хора, дори решението в полза на единия от половете, ревността са установени при безпристрастни наблюдения независимо и преди психоанализата и всеки, който иска да ги види, ще потвърди съществуването им. Ще ми възразите и ще кажете, че не сте се съмнявали в ранното пробуждане на нежността, а само в това, че тази нежност има сексуално изразен характер. Макар че децата от три до осем години вече са се научили да го крият, но ако сте по-внимателни, ще можете въпреки това да съберете достатъчно доказателства за „чувствените“ цели на тази нежност, а това, което няма да ви достига, в голямо количество ще ви бъде предоставено от аналитичните изследвания. Сексуалните цели на този период от живота се намират в най-тясна връзка с едновременното сексуално изследване на самото дете, примери за което вече ви дадох. Перверзният характер на някои от тези цели зависи, разбира се, от конституционалната незрялост на детето, което още не е открило целите на акта на съвкуплението.

Приблизително между шестата и осмата година от живота на детето се наблюдават затишие и спад в сексуалното развитие, които в най-благоприятните в културно отношение случаи заслужават наименованието „латентен период“. Латентен период може и да няма, той не винаги задължително прекъсва за известно време сексуалната дейност и потушава сексуалните интереси по всички линии. По това време по-голяма част от предишните преживявания и душевни импулси стават жертва на инфантилната амнезия, на споменатата вече забрава, която забулва и отчуждава от нас първите години от живота ни. Всяка психоанализа се изправя пред задачата да възвърне спомена за този забравен период от детството; трудно е да се отхвърли предположението, че характерните за него зачатъци на сексуален живот са мотивът на забравата, тоест, че тя е резултат от изтласкването.

От тригодишна възраст сексуалният живот на детето в много отношения съответствува на сексуалния живот на възрастните; отличава се от последния, както вече е известно, с липсата на здрава организация, при която доминират гениталиите, с неизбежните черти на перверзност и, разбира се, с далеч по-слабата интензивност на желанието. Но най-интересните за теорията фази на сексуално развитие или, както предпочитаме да се изразяваме, на развитие на либидото, следват след този момент. Това развитие протича толкова бързо, че непосредственото наблюдение никога не би могло да задържи мимолетните му картини. Само с помощта на психоаналитичното изследване на неврозите би могло да се досетим за още по-ранните фази в развитието на либидото. Това, разбира се, са само конструкции, но ако се заемете с практикуване на анализа, ще откриете, че тези конструкции са необходими и полезни. Скоро ще разберете как става така, че патологията ни разкрива неща, които не можем да забележим върху нормалния обект.

И така, сега ние можем да покажем какво представлява сексуалният живот на детето, преди да се установи доминирането на гениталиите, което се подготвя в първата инфантилна фаза, предшествуваща латентния период, и получава трайната си организация в периода на половото съзряване. В този ранен период съществува особен род неустойчива организация, която наричаме прегенитална. Но на преден план в тази фаза се проявяват не гениталните частични нагони, а садистичните и аналните. Противоположността мъжко и женско тук не играе никаква роля; нейното място се заема от противоположността активно и пасивно, която може да се нарече предшественица на сексуалната полярност, с която тя по-късно се и слива. Действията, които през тази фаза ни изглеждат като мъжки от гледна точка на гениталната фаза, са израз на един нагон към завладяване, който лесно може да достигне до жестокост. Сексуалните желания, имащи пасивна цел, се свързват с много значимите по това време ерогенни зони на ануса. Силно се проявяват нагоните към разглеждане и познание; всъщност гениталиите взимат участие в сексуалния живот само като органи за отделяне на урината. Частичните нагони в тази фаза не са лишени от обекти, но те не винаги се съединяват в един обект. Садистично-аналната организация е най-близкото стъпало до фазата на гениталния примат. По-подробното изучаване показва колко много от тази организация се запазва в по-късната окончателна форма на сексуалност и по какви пътища нейните частични нагони са принудени да се включат в новата генитална организация. Отвъд садистично-аналната фаза на развитие на либидото ни се разкрива едно по-ранно, още по-примитивно равнище на организация, при което главна роля играе ерогенната роля на устата. Може би се досещате, че към нея се отнася сексуалната дейност на смученето и ще се удивите от прозрението на древните египтяни, в чието изкуство детето, както и божественият Хор^[24] се изобразяват с пръст в устата. Съвсем наскоро (1916) Абрахам публикува съобщение за следите, които тази примитивна орална фаза оставя в по-късния сексуален живот.

Господа! Предполагам, че последното изложение, посветено на сексуалната организация, по-скоро ви обремени, отколкото ви разясни нещата. Може би отново изпаднах в твърде големи подробности. Но имайте търпение; по-нататък ще можете по-добре да използувате чутото. На първо време запомнете, че сексуалният живот — или както ние казваме: функцията на либидото — не се появява като нещо готово, не се и развива като едно и също нещо, а преминава през редица различни фази, т.е. това е едно многоетапно развитие, каквото е развитието от гъсеницата до пеперудата. Повратен момент от развитието е подчиняването на всички сексуални частични нагони на примата на гениталиите, с което сексуалността бива подчинена на размножителната функция. А преди това имаме един, така да се каже, разпилян сексуален живот, самостоятелно функциониране на отделните, устремени към физическа наслада частични нагони. Тази анархия се смекчава от някои наченки на „прегенитална“ организация, на първо място садистично-аналната фаза, а преди нея оралната, която може би е най-примитивната. Към това се присъединяват различни, още зле изучени процеси на смяна на една фаза с друга. Следващия път ще научите какво значение за разбирането на неврозите има фактът, че либидото преминава такъв дълъг и многостепенен път на развитие.

Днес ще проследим още една страна на това развитие, а именно отношението на частичните сексуални нагони към обекта. По-точно, ще направим бегъл обзор на това развитие, за да можем да се спрем по-подробно върху един доста по-късен негов резултат. И така, някои от компонентите на сексуалния живот от самото начало имат обект и го запазват, както например е при стремежа към овладяване (садизма), стремежа към разглеждане и познание. Други, по-явно свързани с определени ерогенни зони компоненти имат обект само в началото, докато изпълняват несексуални функции, и се отказват от него, когато се освобождават от тези функции. Така например първият обект на оралния компонент на сексуалния нагон е майчината гръд, задоволяваща нуждата на кърмачето от храна. В акта на бозаенето еротичният компонент, получил задоволяване при храненето от гръдта, става самостоятелен, отказвайки се от страничен обект и замествайки го с някой орган от собственото тяло. Оралният нагон става автоеротичен, каквито аналните и другите ерогенни нагони са от самото начало. По-нататъшното развитие има, накратко казано, две цели: първо, отказ от автоеротизма, обектът на собственото тяло отново бива заменен със страничен и, второ, да се обединят различните обекти на отделните нагони, заменяйки ги с един обект. Разбира се, това е възможно само тогава, когато този един-единствен обект представлява едно цяло, което прилича на собственото тяло. При това някои от автоеротичните нагони като негодни биха могли да бъдат изоставени.

Процесите на намиране на обект са доста объркани и досега не са били изложени ясно. За целите на нашето изложение ще изтъкнем, че когато процесът достигне известен завършек в годините преди латентния период, намереният обект се оказва почти идентичен с първоначалния, благодарение на присъединяването към него на оралния стремеж за удоволствие. Дори и това да не е майчината гръд, все пак е майката. Наричаме майката първи любовен обект. Говорим именно за любов, когато изтъкваме на преден план душевната страна на сексуалните стремежи и оставяме на заден план или искаме за известно време да забравим намиращите се в основата физически или „чувствени“ нагони. По времето, когато вече майката става любовен обект, при детето е започнала също така психичната работа на изтласкването, която прави неизменни за него част от сексуалните му цели. Именно с този избор на майката за любовен обект е свързано всичко онова, което под името „едипов комплекс“ има такова важно значение за психоаналитичното изясняване на неврозите и навярно в немалка степен е причина за съпротивата срещу психоанализата.

Чуйте една кратка история, която е станала по време на една от войните: един от смелите последователи на психоанализата се намирал като лекар на немския фронт някъде в Полша и привлича вниманието на колегите си с това, че веднъж успял да окаже неочаквано въздействие върху един болен. В отговор на въпросите той си признал, че работи по метода на психоанализата и е съгласен да сподели знанията си със своите другари И тогава лекарите, колегите и началниците започнали да се събират всяка вечер, за да разберат тайните на учението за психоанализата. Известно време всичко вървяло добре, но след като слушателите научили за Едиповия комплекс, един от началниците станал и казал, че не вярва на това, че е ужасно неприлично от страна на лектора да говори такива неща на тях, смелите мъже, които защитават отечеството си и които са бащи и имат семейства, и че забранява лекциите. Всичко приключило. Аналитикът помолил да го преместят в друга част. Аз обаче мисля, че не е лоша работата, ако за победата на Германия е нужна такава „организация“ на науката и че немската наука няма да спечели от тази организация.^[25]

Сигурно вече с нетърпение очаквате да разберете какво точно представлява този страшен Едипов комплекс. Самото име ви подсказва. Всички вие знаете легендата за гръцкия цар Едип, на когото съдбата отредила да убие баща си и да се ожени за майка си, който направил всичко възможно, за да избегне предсказанието на оракула, и след като научава, че все пак е извършил тези две престъпления поради незнание, си избожда очите за наказание. Надявам се, че много от вас сами са изпитали разтърсващото въздействие на трагедията, която Софокъл е създал по тази легенда. Творбата на атинския поет изобразява постепенното разкриване на отдавна извършеното от Едип престъпление чрез изкусно забавяно и отново подтиквано от нови улики разследване; в този смисъл тя наподобява протичането на една психоанализа. Неведнъж в диалога заслепената майка-съпруга Йокаста се противопоставя на разследването. Тя се позовава на това, че много хора сънуват как обладават майка си и че на сънищата не бива да се обръща никакво внимание. Но ние обръщаме особено внимание на сънищата, най-вече на типичните, които спохождат много хора, и не се съмняваме, че споменатият от Йокаста сън е тясно свързан с необикновената и страшна легенда.

Учудващо е, че трагедията на Софокъл не предизвиква у зрителите възмущение, каквото заслужава много повече от лекцията на нашия обикновен военен лекар. Защото в същността си тя е неморално произведение, тя сваля от човека моралната отговорност, показва божествените сили като организатори на престъпление и безсилието на нравствените подбуди на човека, противопоставящи се на престъплението. Лесно може да се помисли, че легендата представлява обвинение срещу боговете и съдбата и в ръцете на критичния, скаран с боговете Еврипид навярно би се получило точно това. Но при вярващия Софокъл не може и дума да става за такова използуване на легендата. Той преодолява проблема с помощта на изобретателно благочестивата идея, че най-висшата нравственост е да се покориш на волята на боговете дори когато те те тласкат към престъпление. Не мисля, че тази поука спада към достойнствата на произведението, но за въздействието му тя няма никакво значение. Зрителят реагира не на нея, а на тайния смисъл и на съдържанието на легендата. Той реагира така, като че ли по пътя на самоанализа е открил у себе си Едиповия комплекс и е разобличил волята на боговете и оракула като маскирано под формата на възвишено собственото си безсъзнателно. Той като че ли си спомня желанието да отстрани баща си и вместо него да се ожени за майката и се ужасява от това. И гласа на поета той приема така, като че ли той е искал да му каже: „напразно отричаш отговорност и изтъкваш какво си предприел срещу тези престъпни намерения. Въпреки всичко ти си виновен, защото не успя да ги унищожиш; те все още съществуват у теб неосъзнавани“. И в това има психологическа истина. Дори когато човек е изтласкал злите импулси в несъзнаваното и си казва, че не е виновен за тях, той все пак усеща тази отговорност под формата на необяснимо чувство за вина.

Няма никакво съмнение, че Едиповият комплекс е един от главните източници на чувството за вина, което толкова често измъчва невротиците. Дори нещо повече. В изследването върху произхода на човешката религия и нравственост, което публикувах през 1913 г. под названието „Тотем и табу“, изказвам предположение, че може би човечеството като цяло е придобило чувството си за вина, първия източник на религията и нравствеността, в началото на своята история чрез Едиповия комплекс^[26] Готов съм да ви разкажа повече за това, но е по-добре да се въздържа. Трудно е да оставя тази тема, след като веднъж съм я започнал, но трябва да се върнем към индивидуалната психология.

И така, какво можем да научим за Едиповия комплекс при непосредственото наблюдение над детето в периода на избор на обект преди настъпването на латентния период? Лесно можем да забележим, че малкият мъж иска сам да притежава майката, възприема присъствието на бащата като пречка, възмущава се, когато той си позволява да бъде нежен с майката, изразява своето задоволство, ако бащата заминава или отсъствува. Често той изразява чувствата си с думи, като обещава на майката да се ожени за нея. Някои ще кажат, че това е нищо в сравнение с деянията на Едип, но всъщност е достатъчно, в зародиш това е същото. Често нещата остават неясни, защото същото дете едновременно при други обстоятелства проявява по-голяма нежност към бащата. Само че такива противоположни, или по-добре е да се каже — амбивалентни, емоционални нагласи, които при възрастния индивид биха довели до конфликт, при детето прекрасно съжителствуват дълго време, по начин, по който по-късно те непрекъснато се намират една до друга и в безсъзнателното. Ще възразите също така, че поведението на малкото момче има егоистични мотиви и не ни позволява да допуснем съществуването на еротичен комплекс. Майката се грижи за всички нужди на детето и затова то е заинтересовано тя да не се безпокои за нищо друго. И това е вярно, но скоро става ясно, че егоистичният интерес в тази и други подобни ситуации се явява само повод, който е използуван от еротичния стремеж. Когато детето проявява най-неприкрито сексуално любопитство по отношение на майката, настоявайки тя да го взима през нощта в леглото си, иска да присъствува по време на тоалета й и дори предприема опити да я съблазни, както самата майка често може да забележи това и да разкаже със смях, в това, няма никакво съмнение, се открива еротичната природа на привързаността към майката. Не бива също така да забравяме, че същите тези грижи майката проявява и към своето малко момиченце, без да се постига същият резултат, и че бащата доста често си съперничи с нея в грижите за момчето, но той не успява да придобие такова голямо значение като майката. Накратко казано, с никаква критика не може да се изключи от ситуацията моментът на половото предпочитание. От гледна точка на егоистичния интерес би било неразумно малкият мъж да предпочита грижите само на един човек вместо на двама.

Както забелязахте, аз характеризирах само отношението на момчето към бащата и към майката. При малкото момиче то се образува с необходимите изменения напълно аналогично. Нежната привързаност към бащата, потребността да се отстрани майката като излишна и да се заеме нейното място, кокетството, което използува възможностите на по-късния период на женственост именно при малкото момиче образуват прелестната картина, която ни кара да забравим за сериозността и възможните тежки последствия, които стоят зад тази инфантилна ситуация. Да не забравим да добавим, че много често самите родители оказват решаващо влияние върху пробуждането на едиповата нагласа при детето, като сами се поддават на половото привличане, и там, където има няколко деца, бащата по най-явен начин оказва предпочитание към дъщерята, а майката — към сина. Но и този момент не може сериозно да повлияе върху независимата природа на детския Едипов комплекс. Едиповият комплекс прераства в семеен комплекс, когато се появят други деца. Отново опирайки се на егоистичното чувство, той мотивира отрицателното отношение към появата на братята и сестрите и желанието те непременно да бъдат отстранени. Децата като правило заявяват за тези чувства на ненавист дори много по-често, отколкото за чувствата, които имат като източник родителския комплекс. Ако това желание се изпълнява и смъртта бързо премахва новия член на семейството, то от анализа в по-късните години може да се научи какво важно преживяване е било за детето този смъртен случай, макар че той е можел и да не се съхрани в паметта му. Детето, изместено с раждането на ново дете на втори план, на първо време почти изолирано от майката, трудно й прощава това положение на нещата; у него се появяват чувства, които при възрастните биха могли да бъдат наречени силно озлобление, и често те стават причина за продължително отчуждение. Вече споменахме, че сексуалното изследване с всички негови последици обикновено се опира на този жизнен опит на детето. С порастването на тези братя и сестри нагласата към тях претърпява най-различни промени. Момчето може да избере като любовен обект сестрата в замяна на невярната майка; между няколко братя, които се грижат за по-малката сестричка, още в детската стая възникват ситуации на враждебно съперничество, които имат значение за по-късните години от живота. Малкото момиче вижда в лицето на по-големия брат заместител на бащата, който вече не се грижи за нея с нежност, както в най-ранните години от живота й, или пък по-малката сестра й заменя детето, което тя така страстно е искала да има от бащата.

Такива и много други подобни отношения можете да наблюдавате при непосредственото наблюдение на децата и изучаване на добре запазените, не подложени на влиянието на анализа спомени от детските години. От това ще направите извод, че възрастовото положение на детето сред братята и сестрите е изключително важен момент за неговия по-късен период от живота и трябва да се взема под внимание във всяка една биография. Но, а то е още по-важно, благодарение на тези сведения, които не е трудно да бъдат получени, вие не без усмивка ще си спомните мнението на науката по повод на причините за забрана на инцеста. Какво ли само не са измислили тук! Че съжителството от ранно детство убивало половото влечение към членовете на семейството или пък че вроденото отвращение от инцеста било психична репрезентация на биологична тенденция за неговото избягване. При което не бива да се забравя, че не би имало нужда от такава неумолима забрана чрез закон и нрави, ако съществуваше някаква надеждна естествена преграда срещу изкушението на инцеста. Истината се състои тъкмо в обратното. Първият любовен обект на човека по правило е инцестен, при мъжа — майката и сестрата, и са необходими най-строги забрани, за да не се осъществи тази устойчива инфантилна склонност. У живеещите днес първобитни племена забраната на инцеста е много по-строга, отколкото при нас, и неотдавна Т. Ранк показа в своя блестящ труд (1915–1916), че ритуалите, свързани с [настъпването] на половата зрялост при диваците, изобразяващи повторно раждане, имат като смисъл откъсване на момчето от инцестната връзка с майката и сдобряването му с бащата.

Митологията ще ви разкрие, че инцестът, към който хората уж изпитвали такова отвращение, без колебание се разрешава на боговете, а от историята на древността ще научите, че инцестният брак със сестрата е бил свещен закон за владетеля (у древните фараони, у инките в Перу). Тоест става въпрос за привилегия, от която простолюдието е било лишено.

Кръвосмешението с майката е едното престъпление на Едип, убийството на бащата — другото. Между другото, това са също така двете велики престъпления, които първата социално-религиозна организация на хората — тотемизмът, забранява. Нека сега да минем от непосредствени наблюдения над детето към аналитично изследване на възрастните, заболели от невроза. Какво дава анализът за по-нататъшното изучаване на Едиповия комплекс. Това може да се каже с две думи. Той го открива такъв, какъвто го описва легендата; той показва, че всеки невротик е бил Едип или, което е същото, в реакцията си спрямо комплекса се е превърнал в Хамлет. Разбира се, анализът разкрива инфантилния Едипов комплекс в уголемен и огрубен вид. Омразата към бащата, желанието той да умре вече не са плахо загатнати, нежността към майката признава за своя цел завладяването й като жена. Нима наистина са възможни такива крайни и драстични чувства в периода на крехкото детство или анализът ни заблуждава, примесвайки някакъв нов момент? Не е трудно да се намери такъв. Винаги когато човек разказва миналото, дори и да е историк, трябва да имаме предвид, че той привнася в него нещо от настоящето или изминалото оттогава време и по такъв начин изопачава картината. Ако това е невротик, то дори възниква въпросът дали това става съвсем неволно; по-късно ще се запознаем с мотивите му и ще трябва да се съобразяваме с факта „на съчиняване на миналото“. Също така лесно откриваме, че омразата към бащата е засилена от редица мотиви, появили се по-късно, че сексуалните желания към майката са приели форми, непознати за детето. Но напразно бихме се опитвали да обясним целия едипов комплекс с това съчиняване на миналото и да го отнесем към по-късен период. Инфантилното му ядро, а също повече или по-малко от прибавките към него си остават, както показват преките наблюдения над детето.

Клиничният факт, който се открива пред нас от аналитично установената форма на едиповия комплекс е от извънредно голямо практическо значение. Научаваме, че през пубертета, когато сексуалният нагон за първи път заявява с пълна сила своите претенции, отношението към някогашните инцестни обекти от семейството се възражда и отново се изпълва с либидна енергия. Инфантилният избор на обект е слаб, но насочваща прелюдия към избора на обект през пубертета. Тук се развиват много интензивни емоции по посока на едиповия комплекс или като реакция на него, които обаче до голяма степен не достигат до съзнанието, защото основанията им са станали недопустими. От този момент нататък човешкият индивид трябва да се заеме с важната задача да се откъсне от родителите и едва след като я разреши, ще престане да бъде дете и ще стане член на обществото. За сина задачата се състои в това да откъсне либидните си желания от майката и да ги използува за избор на друг реален любовен обект, да се сдобри с бащата, ако е съхранил враждебност към него, или пък да се освободи от властта му, ако като реакция на инфантилния бунт е изпаднал в зависимост от него. Тези задачи стоят пред всички хора; учудващо е колко рядко те могат да бъдат решени в идеален вид, т.е. правилно в психологично и социално отношение. А за невротиците това решаване изобщо не е възможно; синът през целия си живот се прекланя пред авторитета на бащата и не е в състояние да пренесе либидото си върху страничен сексуален обект. При съответните изменения на отношенията такава може да бъде и участта на дъщерята. В този смисъл Едиповият комплекс с пълно право се смята за ядрото на неврозите.

Сигурно се досещате, че аз се спирам съвсем бегло на много практически и теоретически важни отношения, свързани с Едиповия комплекс. Също така не се спирам на неговите разновидности и на възможните му превръщания в неговата противоположност. За по-отдалечените му въздействия ми се иска да спомена само това, че той е оказал огромно влияние върху поетичното творчество. В заслужаващата нашето внимание книга на Ото Ранк (1912) е доказано, че драматурзите от всички времена и епохи са взимали своите сюжети от Едиповия и инцестуозния комплекс, техните варианти и маскирани прояви. Не можем да не споменем също така, че двете престъпни желания на Едиповия комплекс много преди появата на психоанализата са били признати за неподправени представители на необуздания нагонен живот. Сред съчиненията на енциклопедиста Дидро ще откриете знаменития диалог на племенника Рамо, преведен на немски език от самия Гьоте. Там можете да прочетете забележителното твърдение: „Ако малкият дивак беше предоставен изцяло на себе си, така че да запази цялата си първобитност, като съчетае малкото разум на детето в люлката с необузданите страсти на тридесетгодишен човек, той щеше да извие врата на баща си и да обладае майка си“.

Но има някои неща, за които не мога да не спомена. Майката съпруга на Едип ненапразно ни напомня за съновидението. Спомняте ли си нашите сънотълкувания, в които установихме, че образуващите съновидението желания много често имат извратен, инцестуозен характер или в тях се разкрива неочаквана враждебност спрямо близки и любими роднини? Тогава ние оставихме неизяснен въпроса откъде се взимат тези злобни чувства. Сега вие сами можете да си отговорите на този въпрос. Това са ранноинфантилните, отдавна отхвърлени от съзнателния живот фиксации на либидото и обектни катхезиси, които нощем издават, че все още са налице и в известен смисъл продължават да функционират, А тъй като не само невротиците, но и всички хора имат такива перверзни, инцестуозни и неистови съновидения, можем да направим извода, че и нормалните хора са изминали своя път на развитие през перверзните и обектните [либидо] привързаности на Едиповия комплекс, че това е пътят на нормалното развитие, че невротиците ни показват само в преувеличен и огрубен вид онова, което анализата на съновиденията открива и у здравите хора. И това е една от причините, поради които се заехме по-рано с изучаване на съновиденията, а не с изследването на невротичните симптоми.